Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 03.12.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети ноември през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 3601 по
описа за 2021г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 15.01.2021г.,
постановено по гр.д. № 9661/2019г. на СРС, ГО, 171 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „АГЕНЦИЯ ЗА С. НА В.“ ЕАД срещу Т.С.А. обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК, вр.
чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
установяване съществуването на следните вземания: за сумата от 893, 81 лева –
неплатена главница по договор за паричен заем от 24.03.2017г., сключен между
ответника и “И.А.М.” АД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с
Приложение № 1/01.01.2018г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 16.11.2010г.; сумата от 93, 20 лева – договорна лихва за периода от
08.05.2017г. до 20.11.2017г.; такса в размер на 27 лева; неустойка в размер на
488, 18 лева за периода от 22.05.2017г. до 20.11.2017г. и обезщетение за забава
в размер на 82 лева за периода от 09.05.2017г. до 24.07.2018г., за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 48653/2018г. по описа на СРС, ГО, 171 състав.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ответника Т.С.А., чрез
назначения от съда особен представител по чл. 47 от ГПК. В същата са изложени оплаквания
за неправилност на постановеното решение поради допуснати съществени нарушения
на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от
първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно
се поддържа, че ищецът не е носител на процесното вземане по договора за
кредит, придобито чрез договор за цесия, тъй като липсвали доказателства за
надлежно съобщаване на цесията от цедента “И.А.М.” АД на длъжника преди
подаване на исковата молба. Изложени са подробни аргументи относно правните
последици, свързани със задължението за уведомяване на длъжника за извършената
цесия. В жалбата се поддържа становище, че цесията не е валидно съобщена и в
хода на исковото производство, тъй като всички призовки и книжа по делото са били
връчени на ответницата чрез назначения от съда особен представител по реда на
чл. 47 от ГПК. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението и
постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят в цялост.
Насрещната страна “А.З.С.Н.В.” ЕАД
оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения. Счита
първоинстанционното решение за правилно и обосновано и прави искане същото да
бъде потвърдено. Поддържа становище, че цесията е била валидно съобщена на
длъжника в хода на висящото производство чрез връчването на уведомлението на
назначения от съда особен представител. В тази връзка се позовава на
формираната практика на ВКС, обективирана в решение от 18.01.2019г. по т.д. №
193/2018г., в което е прието, че особеният представител на ответника може
редовно да получи копие от исковата молба и да направи всички възражения срещу
нея, в това число и да получи всякакви уведомления. Ето защо е направено искане
за потвърждаване на обжалваното решение.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и
ал. 2 от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването
на следните вземания: за сумата от 893, 81 лева – неплатена главница по договор
за паричен заем от 24.03.2017г., сключен между ответника и “И.А.М.” АД,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Приложение № 1/01.01.2018г. към
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010г.; сумата от
93, 20 лева – договорна лихва за периода от 08.05.2017г. до 20.11.2017г.; такса
в размер на 27 лева; неустойка в размер на 488, 18 лева за периода от
22.05.2017г. до 20.11.2017г. и обезщетение за забава в размер на 82 лева за
периода от 09.05.2017г. до 24.07.2018г., за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 48653/2018г. по
описа на СРС, ГО, 171 състав.
Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 99, ал. 1 от ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане,
освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Следователно основателността на предявените искове e обусловена от установяването на следните кумулативни
предпоставки: 1/. да е възникнало валидно облигационно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по силата на което е предоставена на ответника
уговорената сума; 2/. задълженията на ответника да са станали изискуеми; 3/.
вземането на кредитора да е прехвърлено на ищеца с договор за цесия, за което
ответникът да е бил уведомен.
На етапа на
въззивното производство не е спорно обстоятелството, че между ответника и “И.А.М.”
АД е сключен на 24.03.2017г. договор за паричен заем, по силата на който
кредитодателят е предоставил на Т.С.А. заем в размер на 1 000 лева.
Кредитополучателят се задължил да върне получената
сума в срок от 34 седмици при следните условия - размер на двуседмичните
погасителни вноски – 66, 20 лева; срок на погасяване на кредита – 34 седмици; брой
вноски - 17; определени били датите на плащане на всяка една от погасителните
вноски, уговорен е фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35 %, както и годишен
процент на разходите – 40, 50 %. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора заемателят
се задължил в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора да
предостави на заемателя едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители,
които следва да отговарят на конкретно посочени в клаузата условия или банкова
гаранция за сумата от общо 1 125, 40 лева /сбор от главницата и дължимата
договорна лихва/, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане
на задълженията по договора. Страните са уговорили в чл. 4, ал. 2, че при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в срока по
предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 592,
79 лева, която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски,
като към размера на месечните вноски се добавя сума в размер на 34, 87 лева. Ищцовото
дружество е предявило в настоящото производство иск за установяване на
вземането за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора, като претенцията е
предявена до размер на сумата от 488, 18 лева. Предмет на установителния иск е
и вземане за сума в размер на 27 лева, представляаща според твърденията в
исковата молба, такса за разходи, направени от заемодателя за изпращане на
напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания,
лични посещения и др., които действия били предприети от кредитора с цел
събиране на просрочените вземания. Твърди се, че размерът на тази такса е 9
лева, като същата се начислявала за всеки следващ 30-дневен период, през който
има забавена погасителна вноска с повече от 30 календарни дни, като всички
начислени разходи за събиране на просрочените погасителни вноски, не може да
надхвърлят 45 лева.
Процесният договор, който има характеристиките на
договор за потребителски кредит по чл. 9 от ЗПК, е действителен като сключен в
изискуемата от закона форма, като страните по него са постигнали съгласие по
съществените му елементи - размер на кредита, падеж и размер на месечните
погасителни вноски, срок на издължаването му.
Не е спорно и обстоятелството, че заемополучателят е изправна
страна и е предоставил заетата сума, но ответникът не е изпълнил задължението
си да върне същата на падежа, ведно с уговорената договорна лихва, като
непогасеният остатък е в размер на 893, 81 лева – главница и 93, 20 лева –
договорна лихва за периода от 08.05.2017г. до 20.11.2017г.
По делото е приет рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземане /цесия/ от 16.11.2010г. сключен между "И.А.М."
ООД в качеството му на продавач и "АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА В." ООД в
качеството му на купувач. В договора страните са уговорили условията, при които
продавачът ще прехвърля на купувача вземанията произхождащи от договори за
потребителски кредит, сключени от продавача с физически лица, които не
изпълняват задълженията си по тях, като тези вземания ще се индивидуализират в
Приложение № 1, което ще е неразделна част от договора. Страните изразили воля
да прехвърлят нови вземания при спазване условията на този договор на месечна
база. Постигнато е съгласие следващите вземания да се индивидуализират от
страните в ново Приложение № 1 със съответна нова дата, като с неговото
съставяне, изпращане и потвърждаване то ще става неразделна част от договора.
За целите на рамковия договор всяко поредно Приложение № 1 ще има значението на
допълнително споразумение към него, изменящо го съответно. Продавачът се
задължил от негово име да изпрати писмени уведомления до длъжниците за цесията
в рамките на един месец, считано от потвърждаване на съответното Приложение № 1
- чл. 4.9.
От Приложение № 1/01.01.2018г. към
договора за цесия се установява, че първоначалният кредитор е прехвърлил на
купувача, т.е. на ищеца, определени вземания, като в ред № 323 е посочено процесното
вземане, което е индивидуализирано с номер на кредит, имена на длъжника – Т.С.А.,
ЕГН на кредитополучателя, дата на договора, отпусната главница, общо дължимо по
кредита, остатък на дължимата сума към дата на засичане /01.01.2018г./ и лихва
за просрочие. Приложението е подписано от представител на продавача и от
представител на купувача.
С приетото по делото като писмено
доказателство от първоинстанционния съд потвърждение, цедентът е потвърдил на
основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД и
на основание чл. 4.8. от договора за продажба и прехвърляне на вземания от
16.11.2010г., извършената цесия на всички вземания, цедирани от “И.А.М." АД
н. "А.з.с.н.в."
ЕАД, индивидуализирани в Приложение № 1/01.01.2018г., представляващо неразделна
част от Договора за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г.
По делото са представени два броя уводомителни
писма, за извършено прехвърляне на вземания /цесия/, с които първоначалният
кредитор уведомява ответника за сключения договор. Тези писма не са били
връчени на кредитополучателя предвид извършените удостоверявания в известията
за доставяне.
По делото е представено пълномощно от
09.09.2015г., с което органният представител на "И.А.М." АД е
упълномощил "А.З.С.Н.В." ЕАД, т.е. настоящия ищец, да уведоми от
името на цедента всички длъжници, по всички вземания на дружеството, възникнали
по силата на сключени договори за потребителски кредит, които дружеството е
цедирало, съгласно договор за прехвърляне на вземания сключен на 16.11.2010г.
между двете страни.
Основният спорен по делото въпрос е свързан с това
дали ищцовото дружество е материално легитимиран кредитор на вземанията по
договора за предоставяне на паричен заем.
Ищецът основава претенциите си, респ. качеството си на
кредитор, на договор за прехвърляне на вземания от 16.11.2010г. и Приложение №
1 към същия от 01.01.2018г., като е представил препис-извлечение от това
приложение, което е двустранно подписано и съдържа съществените индивидуализиращи
белези на конкретното вземане - правоотношението, от което е възникнало и
неговия размер.
За да произведе цесията действие спрямо длъжника на
основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ трябва да
съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането. Целта на задължението на
цедента за уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде
защитен при изпълнение на неговото задължение - да изпълни задължението си
точно като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на вземането.
Правно релевантно за действието на цесията е съобщението до длъжника, извършено
от предишния кредитор /цедента/, но не и съобщението, извършено от новия
кредитор /цесионера/. Получаването на уведомлението за цесията в рамките на
исковото производство с връчване на приложените към исковата молба
доказателства, едно от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник съобщение
по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД, не може да бъде игнорирано. Настоящият съдебен
състав споделя изцяло приетото в решение № 78 от 09.07.2014г. на ВКС по т.д. № 2352/2013г., II ТО, съгласно
което цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава,
когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение
към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента,
макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде
съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на
чл. 235, ал. 3 от ГПК. Изходящото от цедента уведомление, приложено към
исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1-во от ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99,
ал. 4 от ЗЗД.
В конкретния случай по делото няма данни да е налице
надлежно връчване на съобщение от цедента на длъжника за извършеното
прехвърляне на вземането преди образуване на исковото производство. Уведомлението
от цедента /направено чрез надлежно упълномощен представител – ищцовото
дружество, въз основа на пълномощно от 09.09.2015г./ за сключения договор за
цесия с предмет процесното вземане представлява приложение към исковата молба,
което е било надлежно връчено на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК на
25.03.2020г. /с изтичане на двуседмичния срок от залепване на уведомлението по
чл. 47, ал. 1 от ГПК, отброяващ се от 12.03.2020г./. По отношение на наведените
от процесуалния представител на ответника доводи за неприложимост на посоченото
по-горе правило за съобщаване на цесията в хода на висящото исково производство
в хипотеза на представителство на ответника от назначен по реда на чл. 47, ал.
6 от ГПК особен представител, настоящият съдебен състав намира следното:
Следва да се има предвид, че последователно в
практиката на ВКС – решение № 148/02.12.2016г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, I ТО, решение № 25/03.05.2017г. по гр.д. № 60208/2016г.
на ВКС,
II ГО, решение № 198 от 18.01.2019г.,
постановено по т.д. № 193/2018г. на ВКС, I ТО и др., се застъпва становище, че кредиторът, ако
не е уговорено друго, може да избере начин за връчване на горепосоченото
изявление на длъжника, вкл. и чрез нотариална покана и той ще е редовно
осъществен, ако е била проведена процедура по чл. 50 ЗННД, вр. чл. 47, ал. 1-5 ГПК - отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостовери от длъжностното лице, а
съобщенията се считат за връчени, т.е. и без да е необходимо назначаване на
особен представител в нотариалното производство. Действително, назначеният от
съда особен представител на ответника притежава особено процесуално качество да
защитава интересите на длъжника в хода на съдебното производство, но до
конституирането му се е стигнало след като съдът е приел, че съобщението до
ответника е редовно връчено по чл. 47, ал. 1 от ГПК. Установената в нормата на
чл. 47, ал. 5 от ГПК фикция, съгласно която съобщението се смята за връчено с
изтичането на срока за получаването му от канцеларията на съда или общината, се
прилага, когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес
и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, но при всички
положения в тази хипотеза съобщението и книжата до ответника се смятат за
редовно връчени.
С оглед наведените доводи от жалбоподателя следва да се
отчете, от една страна, разликата между призоваването на ответника по предвидения в нормата на чл. 47 от ГПК ред и
процесуалното му представителство от особен представител. Съгласно чл. 47, ал.
5 ГПК при връчване на съдебни книжа чрез залепване на уведомление ответникът се
счита призован и уведомен за образуваното срещу него производство с изтичането
на предвидения в чл. 47, ал. 2 ГПК двуседмичен срок и неявяването му в съда в
рамките на този срок за получаване на книжата. Затова и по силата на визираната
разпоредба в процесния случай преписите от исковата молба с приложенията към
нея, в частност изявлението от заемодателя-цедент,
обективирано в уведомителното писмо за извършената цесия, се презюмира да са
получени от ответника, а не от назначения му особен представител. Връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици, включително и относно
изявления, касаещи изменение на материалното правоотношение /в този смисъл
решение от 18.01.2019г. по т.д. № 193/2018г. по описа на ВКС/.
По тези съображения настоящата съдебна инстанция
приема, че изходящото от заемодателя-цедент уведомление, представено с исковата
молба на ищеца-цесионер и достигнало до ответника с извършеното по реда на чл.
47 ГПК връчване на съдебните книжа, съставлява надлежно съобщаване на цесията
съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което осъщественото прехвърляне на вземането
поражда действие и за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ищецът е
материалноправно легитимиран да претендира цедираното му вземане срещу
ответника, тъй като последният дължи да престира на него, а не на стария
кредитор. С оглед изложеното и като взе предвид, че ответникът не твърди да е
извършвал плащания в полза на стария кредитор /цедента/ на съществуващите
задължения, се налага извод, че процесният договор за цесия е произвел действие
спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД.
По делото е безспорно установено, че ответникът е
усвоил предоставената му в заем сума, като не е заплатил част от погасителните
вноски, а крайният срок за издължаване на заема е настъпил на 20.11.2017г.
Предвид липсата на изпълнение на задължението за връщане на главницата по
договора за заем, ответникът дължи установената с решението на СРС сума за
главница. Той дължи и уговорената между страните възнаградителна лихва, която
по своето естество представлява възнаграждение, което длъжникът на пари или на
други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предадени и
се е разпоредил с тях. В този смисъл договорната лихва е цената на стойността
на капитала, който се предоставя за временно ползване. В конкретния случай
страните са уговорили в договора размера на възнаградителната лихва, като
предвид липсата на доказателства, че ответникът е заплатил претендираната част
от същата в размер на 93, 20 в определения срок за това /крайния падеж на
всички погасителни вноски/, той се явява длъжник по процесното вземане. Ако
длъжникът не плати в срок главницата и цената на стойността на капитала, който
се предоставя за временно ползване /възнаградителната лихва/, той дължи
мораторна лихва върху просрочените суми – главница и възнаградителна лихва, по
реда и условията на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Предявените искове за главница, възнаградителна
лихва и обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва, са
основателни до посочените размери, както правилно е приел и районният съд,
кредитирайки заключението на приетата и неоспорена от страните
съдебно-счетоводна експертиза.
Настоящият съдебен състав счита, че предявените искове
за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора в размер на 488, 18 лева и за такса в
размер на 27 лева са неоснователни по следните съображения:
В конкретния случай във въззивната жалба
на ищеца не се съдържат конкретни оплаквания за неправилност на обжалваното
решение в частта относно приетото за установено основание и размер на
вземанията по чл. 4, ал. 2 от договора и по отношение на вземането за такси,
т.е. в тази част въззивната жалба е бланкетна. В същата не се сочат доводи за
допуснато от първоинстанционния съд нарушение на материалния закон, съществено
нарушение на съдопроизводствените правила, непълнота на доказателства или
необоснованост в посочената част на решението. По подадена
бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци на
обжалваното решение и при липса на допуснато от първоинстанционния съд
нарушение на императивна материалноправна норма е недопустимо извършване на
цялостна проверка правилността на обжалваното първоинстанционно решение от
въззивния съд. В разглежданата хипотеза обаче са налице
изключенията
визирани в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013г., тъй
като приложимите материално-правни норми на ЗПК са императивни и следва да
бъдат приложени от въззивния съд служебно. При съобразяване на изложеното
настоящият съдебен състав приема следното:
Процесният договор за
потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския
кредит /ЗПК/ - обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010г., в сила от 12.05.2010г./, поради
което в процесния случай намират приложение императивните разпоредби от
посочения нормативен акт и конкретно - чл. 10а и чл. 19 от ЗПК, както и чл. 143
от ЗЗП.
Възможността на кредитора да въвежда такси и комисиони
за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, извън
стойността на договорения размер на кредита е регламентирана в нормата на чл.
10а, ал. 1 от ЗПК. Налице е изрична
забрана съгласно чл. 10а, ал. 2 и ал. 3 от ЗПК да се изискват такси и комисиони
за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита, и да се събира
повече от веднъж такса и/или комисион за едно и също действие, а вида, размера
и действието на изискваните такива, трябва да бъдат ясно и точно определени в
договора за потребителски кредит – арг. от чл. 10а, ал. 4 от ЗПК, което в
случая не е сторено. Целта на таксите и комисионите по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият
административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по
предоставяне на кредит.
Приложимите към процесния договор разпоредби
на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК /по
арг. за противното от чл. 4 от закона/, които са императивни, указват
последиците при забава на потребителя - в този случай кредиторът има право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като размерът на
обезщетението за забава е лимитиран до законната лихва. Предвиждането на друга
парична престация води до частична нищожност съгласно нормата на чл. 26, ал. 4
от ЗЗД – съответните клаузи се заместват от императивните норми, т.е.
разходите, надхвърлящи законната лихва за забава не се дължат. Възможността кредиторът да въвежда такси извън
стойността на договорения размер на заема е регламентирана в чл.10а от ЗПК и е
предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.
Налице е изрична забрана съгласно чл.10а, ал.2 ЗПК да се изискват такси и комисиони за действия, свързани с управлението и
усвояването на кредита. С твърденията за въведени с договора за паричен заем
клаузи за начисляване на неустойка за неизпълнение, разходи и такси за
извънсъдебно събиране, след настъпване падежа на главните задължения, по
същество се цели заобикаляне на ограничението в чл. 33 от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания, свързани единствено със
забавата на длъжника. Тъй като тези клаузи преследват забранена от закона цел
да се присъди още едно обезщетение за забава, те противоречат пряко на чл. 33 ЗПК и са недействителни, като не
пораждат права и задължения за страните. В случая разходите и таксите за
извънсъдебно събиране се обосновават като вземане възникнало в резултат на уговорена
допълнителна услуга, но самото естество на действията на кредитора, посочени
като съдържание на тази предоставена на кредитополучателя престация, изключва
квалификацията им като допълнително благо, за което да е
обосновано насрещно възнаграждение. Напротив, уведомяването на длъжника за
допусната от него забава и предупреждение за последиците от нея /в случая се
твърди, че това е станало чрез изпращане на напомнителни писма, покани с
актуален размер на задължението на потребителя и указания за плащането на
същите, телефонни разговори във връзка с доброволното плащане на задължението/,
са типични действия по управление на необслужван кредит и съставляват присъщ за
основния предмет на договора, а не допълнителен разход. Този вид дейност на
кредитора се компенсира с основното възнаграждение като цена на самото рисково
/без предварително обезпечаване/ кредитиране и е типичен ценообразуващ елемент
за възнаградителна лихва. Изключването на разходите за
тази дейност от основната цена на кредита /формираща лихвен процент и ГПР/ би
означавало да се допусне, че възнаграждението на кредитора е чиста печалба, тъй
като не включва присъщи за дейността разходи, заплащани отделно като
допълнително уговорени задължения. При тълкуване на императивната норма на чл.
33 от ЗПК се
налага извод за ограничаване на свободата на договарянето от
кредитора, предоставящ потребителски кредит при условия, при които освен обявената договорна лихва и
обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като
допълнителни такси и фиксирани по размер разходи. Уговарянето на бъдещите
разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането
на отделна такса за същата дейност, несъмнено придава на клаузата неустоечен
санкционен характер, което я прави нищожна. Клаузите в
договора за кредит, с които е уговорено, че при забава кредиторът ще има право
да получи нещо различно от лихвата за забава, противоречат на горепосочените
императивни законови норми, които ограничават отговорността на потребителя,
поради което са нищожни - чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Допълнителен аргумент за отхвърляне на заявлението в частта за претендираната неустойка за неизпълнение
на договорно задължение, е и противоречието й с добрите нрави съгласно чл. 26,
ал. 1 ЗЗД. От изложеното в исковата молба и от представения договор за паричен
заем става ясно, че задължението на
кредитополучателя да осигури поръчител или банкова гаранция не е определено като предварително условие за
сключване на договора. Това противоречи на принципа на добросъвестност и цели
единствено начисляване на неустойка, водеща до оскъпяване на кредита.
Санкционна по своя характер, доколкото е предвидена при неизпълнение на
договорно задължение, тази неустойка по никакъв начин не кореспондира с вредите
от неизпълнението. Предвидена е да се кумулира към погасителните вноски като по
този начин се отклонява от присъщата й обезпечителна и обезщетителна функция и води до скрито оскъпяване на
кредита. Уговорена по този начин неустойката е нищожна и поради
противоречие с добрите нрави.
Следователно клаузите в договора за
кредит, на които ищецът, в качеството си на цесионер, основава процесните
вземания и с които е уговорено, че при забава кредиторът ще има право да получи
нещо различно от лихвата за забава, противоречат на горепосочените императивни
законови норми, които ограничават отговорността на потребителя, поради което са
нищожни - чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. А след като цедентът не е титуляр на
прехвърлените вземания за неустойки и такси, то договорът за цесия не е породил
транслативен ефект и тези вземания не са преминали в правната сфера на
цесионера - ищец, поради което и последният не се легитимира като техен
носител.
По тези съображения се налага извод, че
предявените искове са неоснователни в частта относно вземането за неустойка в
размер на 488, 18 лева и в частта относно вземането за такси в размер на 27
лева, поради което първоинстанционното решение в посочената част следва да се
отмени като неправилно и вместо него да се постанови друго, с което посочените
искове да се отхвърлят.
Обжалваното решение в останалата част – по исковете за
главница, за договорна лихва и за обезщетение за забава, следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
Предвид изхода на спора и с оглед изричното искане в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените във въззивното
производство разноски съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба,
които възлизат на сумата от общо 165, 39 лева, от които 50 лева за
юрисконсултско възнаграждение и 115, 39 лева - заплатен депозит за особения
представител на насрещната страна.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК въззиваемото дружество следва
да бъде осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
СГС държавна такса в размер на 10, 30 лева /съразмерно на уважената част от
въззивната жалба/, дължима по въззивната жалба, депозирана от назначения от
съда по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител.
С оглед изхода на спора и предвид задължителните
разяснения, дадени в т. 7 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по
тълкувателно дело № 6/2012г., ОСГТК, въззивникът следва да бъде осъден да
заплати по сметка на СГС дължимата за въззивното обжалване държавна такса съразмерно
на отхвърлената част от въззивната жалба в размер на 21, 38 лева, доколкото
въззивното производство е инициирано чрез назначения по реда на чл. 47, ал. 6
от ГПК особен представител.
С оглед изхода на спора първоинстанционното решение
следва да бъде отменено и в частта, в която ответникът е осъден да заплати на
ищеца съдебни разноски за исковото производство за сумата над 636, 05 лева и за
заповедното производство – за сумата над 55, 12 лева.
С оглед цената на предявените искове и предвид
ограничението на чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на
обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 20012607 от 15.01.2021г.,
постановено по гр.д. № 9661/2019г. по описа на СРС, ГО, 171 състав, В ЧАСТТА, в която са уважени предявените
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД срещу Т.С.А. обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК, вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД и чл.
92 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане в размер на 488, 18 лева –
неустойка по чл. 4, ал. 2 от договор за паричен заем от 24.03.2017г. и за
установяване съществуването на вземане в размер на 27 лева – такси и административни
разходи по договора, както и в частите,
в които ответницата е осъдена да заплати на от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД съдебни
разноски в исковото производство за сумата над 636, 05 лева, и разноски в
заповедното производство за сумата над 55, 12 лева и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявените
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, с ЕИК ******,
седалище и адрес на управление ***, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 срещу Т.С.А.,
ЕГН **********,*** обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК, вр.
чл. 99, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД за установяване съществуването на следните
вземания: за сумата от 488, 18 /четиристотин осемдесет и осем лева и 18 ст./
лева – неустойка по чл. 4, ал. 2 от договор за паричен заем от 24.03.2017г.,
сключен между ответника и “И.А.М.” АД, вземанията по който са били прехвърлени
на ищеца с Приложение № 1/01.01.2018г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 16.11.2010г. и за установяване съществуването на
вземане в размер на 27 /двадесет и седем/ лева – такси и административни разходи
по договора за паричен заем от 24.03.2017г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 48653/2018г.
по описа на СРС, ГО, 171 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20012607 от 15.01.2021г., постановено
по гр.д. № 9661/2019г. по описа на СРС, ГО, 171 състав, в останалата му част.
ОСЪЖДА Т.С.А., ЕГН **********,*** да
заплати н. "А.З.С.Н.В." ЕАД, с ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***, офис
сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 и ал. 8
от ГПК сумата от 165, 39 /сто шестдесет и пет лева и 39 ст./ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА Т.С.А., ЕГН **********,*** на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Софийски градски съд сумата от 21, 38 /двадесет и един лев и 38 ст./ лева, представляваща дължима държавна такса за
въззивното производство.
ОСЪЖДА "А.З.С.Н.В." ЕАД, с ЕИК ******, седалище и адрес
на управление ***, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Софийски градски съд сумата от 10, 30 /десет лева и 30 ст./ лева, представляваща дължима държавна такса за
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.