Решение по дело №3017/2015 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер ………../09.06.

Година 2016

гр. София

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-13 състав

на десети февруари

Година 2016

в публичното заседание в следния състав:

 

СЪДИЯ: Владимир Вълков

 

секретаря                                      В.С.                                               като разгледа докладваното от                съдията             търговско дело № 2605 по описа за 2013 година, ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО::

 

            Предмет на разглеждане са съединени при условията на евентуалност искове с правно основание чл. 124 ал. 1 ГПК вр. чл. 3 ал.3. ЗБН и чл. 124 ал. 1 ГПК вр. чл. 59 ал.3 ЗБН

Производството е образувано по искане на синдика на „К.Т.Б.“ АД – в несъстоятелност, срещу „К.М.Р.“ АД, . Ищецът, наричан по-долу КТБ твърди ответникът, наричан К., да го е уведомил за извършени прихващания на придобити по договори за цесия вземания съответно за сумата 225 000 лв., 204 000 евро и 255 000 лв. с негово задължение в размер на 12 800 000 лв. – усвоена сума по договор за банков кредит от 10.10.2011 г. Излага довод, че изявлението за прихващане, постъпило на 11.11.2014 г. след като лицензът за извършване на банкова дейност е бил отнет. Счита, че като способ, насочен към събиране на вземане срещу Б.та противоречи на чл. 3 ал. 2 ЗБН, обуславящо нищожността му. Иска да бъде признато за установено, че не съществува упражненото право на прихващане.

В отговор по исковата молба от името на ответника се излага довод правата по вземанията са придобити с договори, сключени на 04.11.2014 г. и на 06.11.2014 г., поради което счита за меродавни тези дати. Твърди решението за отнемане на лиценза да е вписано на 07.11.2014 г., от която може да се счита за известно, съответно противопоставимо на трети лица, каквото качество смята, че притежава. Сочи също така ищецът да е отчел извършените цесии като вземанията на цедентите са редуцирани с прехвърлените права на ответника, а същевременно сумата не е отчетена при определяне размера на вземанията на ответника, признати до сумата от 73,17 лв.

При условията на евентуалност ищецът твърди прихващането да е извършено след датата на вписване на решението на Българска народна Б. за отнемане на лиценцията. Твърди се от това да произтича знание за ответника за настъпилата неплатежоспособност на Б.та. При тези обстоятелства счита да е недействително по отношение кредиторите на несъстоятелността и иска да бъде признато за установено.

 

            В съдебно заседание по съществото на спора процесуалният представител на ищеца – адв. В. от САК и юрк. Б., поддържат исковете.

            Процесуалният представител на ответника – адв. Б. от САК оспорва исковете. Навежда доводи в писмени бележки. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

 

            Съдът констатира, че Законът за банковата несъстоятелност за разлика от Търговския закон – чл. 635 ал. 3 ТЗ, не предвижда съхраняване на представителната власт на управителния орган на банката в производство по несъстоятелност, чиито правомощия са прекратени с решение № 644/22.04.2015 г. на СГС, ТО, VІ-4 състав. Както управителните, така и представителните правомощия са съсредоточени у синдика – чл. 31 ал. 1 ЗБН. Нормата на чл. 31 ал. 3 ЗБН изрично овластява именно синдика да представлява банката и в съдебно производство. При този законодателен подход настоящият състав счита, че в рамките на нарочно уреденото производство специалният закон за разлика от Търговския закон легитимира единствено синдика като представител на банката. От тази гледна точка и предявеният за разглеждане спор определя дали участва в процеса като страна на собствено основание или като представител на банката. Предявените в случая претенции сочат на повдигнат спор за съществуване на право, пряко засягащо правната сфера на банката – защитата на вземането й, поради което настоящият състав приема, че именно банката е и надлежна страна в процеса. Като обсъди доводите на страните и въз основа на събраните по делото доказателства, преценени при условията на чл. 235 ГПК, от фактическа страна намира следното:

            По делото не се спори, а и от представеното доказателство по л. 45-58 се установяване писмено изразено на 10.10.2011 г. съгласие от представители на КТБ и К. между, че КТБ отпуска на К. банков кредит в размер на 12 800 000 евро, платима на 60 ежемесечни погасителни вноски, първата от които на 15.01.2013 г., а последната – на 15.12.2017 г. Договорено е, че за фактически ползваните суми К. дължи годишна лихва – т. 10 от договора, платима за съответния месец на 25-то число.

            По делото не се спори, а и от представеното решение № 138 на Управителния съвет на Българска народна банка се установява, че на 06.11.2014 г. е установена отрицателна стойност на собствения капитал на КТБ, както и че не отговаря на капиталовите изисквания съгласно Регламент (ЕС) № 575/2013 като на основание чл. 36 ал. 2 от Закона за кредитните институции е постановено отнемане на лиценз за извършване на банкова дейност на КТБ.

            Видно от представения и неоспорен в процеса договор на 06.11.2014 г. писмено е изразено съгласие, че В.С.С. прехвърля на К. вземане в размер на 204 000,00 евро срещу КТБ, представляващо част от негово вземане в размер на 257058,56 евро по договор за преференциален безсрочен депозит № 28613 от 25.03.2008 г. по банкова сметка ***.

            По делото няма спор, а и от наличния документ по л. 39 се установява, че на 11.11.2014 г. в деловодството на КТБ е постъпило уведомление от Х.А.Т., че въз основа на договор, сключен на 04.11.2014 г. е прехвърлил част от вземането си по Рамков договор от 13.09.2011 г. за платежни услуги за потребители /физически лица/ и Анекс № 92035 в размер на 225 000,00 лв. като част от главницата по депозит, целия в размер от 287 789,89 лв. ведно с всички бъдещи лихви, привилегии и други принадлежности.

            На 11.11.2014 г. в деловодството на КТБ е постъпило и отразено под № 11597 писмено изявление от името на К., че прихваща описаното вече вземане на Х.Т. към КТБ в размер на 225 000,00 лв. със задълженията на „К.М.Р.“ АД към „К.т.б.“ АД по Договор за банков кредит от 10.10.2011 г.

            На 11.11.2014 г. в деловодството на КТБ е постъпило уведомление от В.С.С., че въз основа на договор, сключен на 06.11.2014 г. е прехвърлил част от вземането си по Договор за преференциален безсрочен депозит № 28613 от 25.03.2008 г. в размер на 204 000,00 евро ведно с всички бъдещи лихви, привилегии и други принадлежности. Видно от приложения договор вземането включва главница като е договорена и лихва. Договорено е, че начислената лихва се прибавя (капитализира) към авоара по сметката.

            На 11.11.2014 г. в деловодството на КТБ е постъпило и отразено под № 11610 писмено изявление от името на К. за прихващане с описаното вече вземане на В.С. към КТБ в размер на 204 000,00 евро като погасява предсрочно част в общ размер на задълженията на „К.М.Р.“ АД към „К.т.б.“ АД по Договор за банков кредит от 10.10.2011 г.

            На 11.11.2014 г. в деловодството на КТБ е постъпило уведомление от „А.С.“ ООД, че въз основа на договор, сключен на 06.11.2014 г. е прехвърлил част от вземането си за главница по Договор № 40681 за срочен депозит „КТБ-К.“ (за юридически лица и еднолични търговци) от 25.04.2014 г. в размер на 255 000 лв., ведно с всички бъдещи лихви, привилегии и други принадлежности.

            На 11.11.2014 г. в деловодството на КТБ е постъпило и отразено под № 11612 писмено изявление от името на К. за прихващане прихващане с описаното вече вземане на „А.С.“ ООД към КТБ в размер на 255 000 лв. със задълженията на „К.М.Р.“ АД към „К.т.б.“ АД по Договор за банков кредит от 10.10.2011 г.

            Решението на Управителния съвет на Българска народна банка е вписано в търговския регистър на 07.11.2014 г.

           

            При така установеиите факти, относими към повдигнатия за разглеждане спор, от правна страна съдът намира следното:

 

По исковете с правно основание чл. 124 ал. 1 ГПК вр. чл. 3 ал.3. ЗБН

            Законът предписва възможност пред съд да бъде повдигнат спор досежно несъществуването на твърдяно право. Съдът е ограничен до търсената в процеса защита, което при предявен установителен иск предполага изследване на твърдяното от ищеца правно положение при посочените с исковата молба обстоятелства, от които го извлича. Ищецът оспорва правопораждащия ефект на съгласуваната воля между ответника и трето на спора лице, поради което и дължи да докаже наличие на противоречащ му публичен интерес, Съгласно чл. 3 ал. 2 ЗБН от датата на решението за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност при условията на чл. 36 ал. 2 ЗКИ не могат да се извършват действия и сделки, насочени към събиране на вземания срещу банката. Нормата на чл. 3 ал. 2 ЗБН определя и ефекта на тези действия – явяват се нищожни по отношение кредиторите на несъстоятелността. Тази норма налага ограничения върху правната сфера на банкова институция с отнета лицензия за осъществяване на банкова дейност с оглед обезпечаване на нормативно утвърдения механизъм за разпореждане с имуществото й – чл. 3 ал. 2 изр. първо ЗБН и съхраняване на имуществото й – чл. 3 ал. 2 изр. второ ЗБН.

            Отреченият ефект на действия и сделки, насочени към реализация на вземания срещу банката предполага принципно допустима от закона възможност такъв да настъпи. С оглед относителния характер на облигационната връзка, която единствено е в състояние да породи вземане, единствено кредиторът в облигационното правоотношение е в състояние да го предприеме. Ето защо настоящият състав счита, че забраната по чл. 3 ал. 2 изр. второ ЗБН ограничава правната сфера на кредитор на банката.

            Прихващането е утвърден от закона способ за погасяване на насрещни парични задължения като вместо реално изпълнение длъжникът се разпорежда със свое вземане към длъжника. Като изключение от правилото, че кредиторът не може да бъде принуден да приеме нещо различно от дължащото му се – чл. 65 ал. 1 ЗЗД, нито частично изпълнение – чл. 66 ЗЗД, нормата на чл. 104 ЗЗД овластява длъжника да наложи погасяване на своето задължение до размера на противопоставеното на кредитора вземане. Следователно, прихващането се явява способ за принудително изпълнение. Настоящият състав счита обаче, че не се включва в обхвата на чл. 3 ал. 2 изр. второ ЗБН.

            Както отчита и ищецът специалният закон изрично регламентира института на прихващане като по аргумент от чл. 59 ал. 1 ЗБН кредитор на банката е в правото си да упражни прихващане и то след датата на отнемане на лицензията. При положение, че законът принципно допуска този погасителен способ, последиците на чл. 3 ал. 3 ЗБН са неприложими. Буквалното тълкуване на нормата на чл. 3 ал. 2 изр. второ ЗБН лишава от смисъл нормата на чл. 59 ЗБН, отричайки освен изрично предвиден от този текст погасителен способ, така и принципно утвърдената възможност за спестяване на лишено от икономическа логика разместване на активи. По тези съображения настоящият състав счита за наложително поправителното тълкуване на нормата на чл. 3 ал. 2 изр. второ ЗБН при изключване от обхвата й на прихващането като способ за изпълнение.

            С оглед достигнатия извод за смисъла на закона съдът намира предявения основен иск за неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.

 

По исковете с правно основание чл. 124 ал. 1 ГПК вр. чл. 59 ал.3 ЗБН

С оглед достигнатия извод по основния иск налице е процесуалното условие за разглеждане и на предявените при условията на евентуалност претенции.

Съгласно чл. 59 ал. 3 ЗБН придобито вземане и задължение преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност на банкова институция при знание у кредитора за настъпилата неплатежоспособност, погасителният ефект е ограничен до размера на приспадащата се част, определена при разпределението на осребреното имущество на банката - арг. от чл. 59 ал. 5 ЗБН. Тъй като нормата налага ограничение на принципно утвърдена от закона възможност, меродавна в случая е редакцията й, действала към датата на обективиране на изявлението за прихващане. Правилото установява граница на зачетено от кредитора противопоставяне на насрещно вземане вместо желаното и от закона задължение за реално изпълнение.

Цесията съгласно чл. 99 ал. 1 ЗЗД почива на съгласие между кредитора и трето на облигационното правоотношение лице да бъде прехвърлено определено вземане. Специалният закон не предписва ограничение за разпореждане с вземане към банкова институция било то и в състояние на неплатежоспособност. С оглед принципно утвърдената свобода на страните да встъпят в конкретно по съдържанието си отношение както и да определят предпоставките да се обвържат. По аргумент от чл. 20а ал. 1 ЗЗД съгласуваната воля има сила на закон за съдоговорителите. Нормата на чл. 21 ал. 1 ЗЗД определя субективните предели на постигнатото съгласие – то обвързва безусловно страните, а в предписани от закона случаи проявява действие и по отношение на трети лица. Относителният характер на облигационното отношение ангажира длъжника да изпълни на лицето, към което се е задължил. От тази гледна точка и уведомлението по чл. 99 ал. 4 ЗЗД  освобождава длъжника от ангажимента да счита за свой кредитор цедента, легитимирайки за такъв цесионера. Самият текст не поставя под съмнение действието на договора между цедента и цесионера, а от момента на уведомлението го разпростира и по отношение на длъжника. При тези обстоятелства настоящият състав не намира основание да счита момента на уведомлението за меродавен при определяне този на придобиване на вземането. Макар и изявлението на В.С. да не конкретизира вземането, с част от което се разпорежда, предвид произтичащия от договора режим на договорената лихва съдът приема за валидно разпореждане с част от съществувалия по сметката актив на посочената в договора стойност. Ето защо и с постигнатото съгласие, чието съдържание е инкорпорирано в представените по делото договори за цесия ищецът е придобил вземания в посочените по тях размери.

Понеже погасителният ефект при прихващането произтича от разпореждане с определено по основание и размер насрещно вземане – вместо реално изпълнение длъжникът освобождава своя кредитор от негово задължение, наложителна е индивидуализацията на противопоставеното вземане. Това в случая е направено. Обективираните изявления, депозирани пред КТБ на 11.11.2014 г. обаче не позволяват яснота за основанието, на което почиват задълженията на К., за погасяването на които са противопоставени придобитите вземания от „А.С.“ ООД и Х.Т.. За разлика от изпълнението, до който погасителен способ е ограничено правилото на чл. 76 ал. 1 ЗЗД, както бе посочено вече прихващането зависи от заявеното намерение на прихващащия. Именно защото в основата на този погасителен способ стои изявление с конкретно съдържание с признати от закона последици, настоящият състав не намира възможност нито да бъде игнорирано, нито да бъде наложена промяна в съдържанието му. В тази насока и нормата на чл. 103 ЗЗД визира като обект на изявлението за прихващане вземането. Самото изявление сочи да съществуват множество задължения, чието погасяване се желае. Видно от договора за кредит той включва както задължение за главница, така и за възнаградителна лихва. Договорът допуска да възникне и отговорност за несвоевременно изпълнени парични задължения – т. 12 от договора. Тези самостоятелни от правна гледна точка вземания предполагат и самостоятелното им съществуване, а по аргумент от чл. 104 ал. 2 ЗЗД ефектът на прихващане настъпва между две насрещни вземания – активно и пасивно. Индивидуализация на пасивното вземане е наложителна и за да настъпи очакваната от закона яснота за резултата от извършеното прихващане. Противопоставеното вземане на множество задължения изключва възможността за идентифициране на желаното за погасяване, което единствено ангажира приелия изявлението кредитор да зачете погасяването в отклонение на принципа по чл. 65 ал. 1 ЗЗД. По тези съображения настоящият състав счита, че липсващата индивидуализация на пасивното вземане препятства очаквания от К. погасителен ефект при признатото му съдържание – до размера на по-малкото.

Правилото на чл. 59 ал. 3 ЗБН регламентира отношенията, произтичащи от извършено прихващане. Липсата на индивидуализация на пасивното вземане, от чието изпълнение К. освобождава КТБ по силата на обективираното изявление, препятства възможността да настъпи желания погасителен ефект. Това изключва и възможността да бъде признат, за да осмисли наложеното от чл. 59 ал. 5 ЗБН ограничение. По тези съображения неоснователни се явяват предявените искове досежно придобитите вземания в размер на 225 000,00 лв. и 255 000,00 лв.

Изявление вх. № 11610/11.11.2014 г. сочи с придобитото по договора за цесия вземане да се погасява предсрочно част от общия размер на задълженията. Доколкото самият договор визира срок за изпълнение на главницата, а лихвата се начислява въз основа на фактически ползваната сума, съдът приема, че изявлението еднозначно може да бъде свързано с главницата по договор за кредит от 10.10.2011 г. При все, че валутата е съществен елемент на паричното задължение, характерно за него е, че изразява стойност. От тази гледна точка както активното, така и пасивното вземане са съизмерими, което е необходимо, но и достатъчно, за да настъпи погасителния ефект. При съображения съдът приема за валидно изявление за прихващане като на безспорното между страните съществуващо задължение за главница по договора ответникът противопоставя вземането си в размер на 204000,00 евро.

Както бе посочено вече законът ограничава принципно утвърдения погасителен ефект на изявление за прихващане досежно размера на активното вземане, когато този способ е използван недобросъвестно. Основно правило в производство по несъстоятелност е справедливото удовлетворяване на кредиторите, прогласено изрично и с нормата на чл. 2 ал. 1 ЗБН като законът утвърждава и реда за постигане на тази цел. Невъзможността наличното имущество да покрие всички задължения, ангажира кредиторите да споделят негативните от дефицита в имуществото на общия им длъжник. От тази гледна точка законният интерес на всеки кредитор съответства на приспадащата му се част от събраното имущество, пропорционална на размера на неговото вземане спрямо общия обем на вземанията срещу банката. Желанието на длъжник на банката да намали задължението си, придобивайки вземане, чието изпълнение е под въпрос изключва правилото на чл. 104 ал. 2 ЗЗД, когато това е станало при знание на длъжника за неплатежоспособността на банката. От тази гледна точка и нормата на чл. 59 ал. 3 ЗБН обуславя ефекта на противопоставеното изявление за прихващане на банка в несъстоятелност от установеното при условията на чл. 95 ЗБН подлежащо на изпълнение вземане на кредитора.

Нормата на чл. 59 ал. 4 ЗБН утвърждава предположение за знание за неплатежоспособността на банкова институция от факта на вписване на решението на Централната банка за отнемане на лицензията за извършване на банкова дейност при условията на чл. 36 ал. 2 ЗКИ. Съгласно чл. 154 ГПК така установеното предположение ангажира съда да приеме за доказан предположения факт при установяване на визираните в нормата обуславящи го факти. В случая се установява, че взетото при посочената в нормата хипотеза решение на Управителния съвет на Българската народна банка е вписано в търговския регистър на 07.11.2014 г. По аргумент от чл. 24 ЗЗД, приложимо по аналогия и към вземането, ответникът е придобил вземането си за 204 000,00 евро по силата на самия договор. От съдържанието на договора се налага извод да е сключен на 06.11.2014 г., поради което нормативно утвърденото предположение за знание е неприложимо.

 По делото не се установява към момента на сключване на договора ответникът да е знаел за огласената с решението невъзможност банката да обслужва паричните си задължения. Аналогично на неплатежоспособността по Търговския закон, това състояние предполага да е обективно съществуващо, поради което самият закон не обвързва предположението за знание нито с факта на спрените плащания, нито със констатираните проблеми в управлението на банката, обусловило назначаване на квестори. Доказаното едва в съдебното производство състояние на неплатежоспособност при възприетата от съда начална дата изключва знанието по смисъла на чл. 59 ал. 3 ЗБН към указания в нормата за меродавен момент – този на придобиване на вземането. При тези обстоятелства настоящият състав не намира да е налице предписаното от този текст ограничение досежно изявлението за прихващане. Ето защо и така предявеният иск като неоснователен следва да бъде отхвърлен.

Извън рамките на очертания с исковата молба и приет за разглеждане в процеса спор остават както основанието и размера на притежаваните от ответника вземания, така и ефекта на извършеното прихващане.

 

            По разноските

            Нормата на чл. 59 ал. 7 ЗБН установява изключение от правилото по чл. 73 ал. 3 ГПК досежно режима за обезпечаване събирането на публичното вземане за държавна такса. По силата на тази норма ищецът е освободен от задължението да я внесе предварително, но такава се дължи с оглед изхода от спора като следва да бъде възложена в тежест на масата на несъстоятелността.

            Мотивиран от изложеното съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от „К.Т.Б.“ АД (в несъстоятелност), ЕИК *** чрез синдиците Л.П.И. и Р.И.А. срещу „К.М.Р.“ АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление:*** иск с правно основание чл. 124 ал. 1 ГПК вр. чл. 3 ал.3. ЗБН да бъде установено за нищожно по отношение на кредиторите възражения за прихващане на „К.М.Р.“ АД с вх. № 11597/11.11.2014 г. за сумата 225 000 лв., с вх. № 11610/11.11.2014 г. за сумата 204 000 евро и с вх. № 11612/11.11.2014 г. за сумата 255 000 лв.

ОТХВЪРЛЯ предявените от „К.Т.Б.“ АД (в несъстоятелност), ЕИК *** чрез синдиците Л.П.И. и Р.И.А. срещу „К.М.Р.“ АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление:*** иск с правно основание чл. 124 ал. 1 ГПК вр. чл. 59 ал.3 ЗБН да бъде установено за нищожно по отношение на кредиторите възражения за прихващане на „К.М.Р.“ АД с вх. № 11597/11.11.2014 г. за сумата 225 000 лв., с вх. № 11610/11.11.2014 г. за сумата 204 000 евро и с вх. № 11612/11.11.2014 г. за сумата 255 000 лв.

ОСЪЖДА на основание чл. 57 ал. 7 ЗБН „К.Т.Б.“ АД (в несъстоятелност), ЕИК *** със седалище и адрес на управление:***, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски градски съд сумата от 35159,57 лв. – държавна такса за производството пред Софийски градски съд.

 

Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съобщението до всяка от страните, а в частта за разноските – пред настоящия съд при условията на чл. 248 ГПК.

 

 

СЪДИЯ: