№ 30
гр. Малко Търново, 19.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МАЛКО ТЪРНОВО, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:ЧАНКО П. ПЕТКОВ
при участието на секретаря Дора Ж. Папуджикова
като разгледа докладваното от ЧАНКО П. ПЕТКОВ Гражданско дело №
20232140100154 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Н. Ж. В., ЕГН:
**********, постоянен адрес: с. Г., ул. "Я. Л.“ ***, срещу „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК: *********, гр. София. Срещу ответника са предявени
кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 55, ал. 1 ЗЗД да бъде признато за установено в
отношенията между страните Н. Ж. В. с ЕГН: ********** и „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК: *********, сьс седалище и адрес на управление:
гр. София, бул."Джавахарлал Перу" № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от
П. Б. Д., че сключеният между тях договор за предоставяне па поръчителство
№ 4626764 е нищожен.
Да бъде осъден на основание чл. 55, ал. 1 предл. първо ЗЗД ответникът
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, сьс седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. "Джаиахарлал Неру" № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от П. Б. Д. да заплати на Н. Ж. В. с ЕГН: ********** сума в
размер на 23,19 лева, съгласно направено и прието от съда увеличение на иска
представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за
поръчителство № 4626764, сключен между страните, ведно сьс законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба в сьда до окончателното
изплащане на вземането,както и направените по делото сьдебни и деловодни
разноски,включително адвокатско възнаграждение.
В с. з. представител на ищцата не се явява. Постъпила е молба с която
се иска от съда да важи исковата претенция. Прави се изменение на иска
,което съдът прие.
В исковата молба се твърди, че на 28.11.2022 г. Н. В. е сключила
1
договор за паричен заем № 4626764 с „Изи АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД.
Страните са се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 300,00
лева, видът на вноската е седмична, а размерът на месечния лихвен процент
не е посочен.
В чл. 4 от процесния договор е уговорено, че страните се съгласяват
договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически лица,
поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала
кредита. Поръчителите следва да отговарят на следните условия: да
представи служебна бележка oт работодател, за размер на трудовото
възнаграждение, нетния размер на трудово то възнаграждение да е в размер
на минимум 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е
поръчител, да има чисто ЦКР или да представи сключен договор за
гарантиране задължението с дружеството.
На датата на сключване на договора, между „Изи Асет Мениджмънт"
АД, ищцата В. и ответното дружество са сключили договор за предоставяне
на гаранция № 4626764, но силата на който „ФАЙНЕНШЪЛ БЬЛГАРИЯ"
ЕООД е поело задълженията да обезпечи пред „Изи Асет Мениджмънт" АД
задълженията на В.. Обезпечението се изразявало в наличие на парични
средства и готовност за изплащане на задълженията на кредитополучателя.
Въз основа на сключения договор за поръчителство, ищцата се е задължила
да заплати на гарантиращото дружество сумата в размер на 92,76 лева, която е
разсрочена за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит.
Съгласно договора за поръчителство, ищцата В. е следвало да
предоставя дължимите парични думи на „Изи Асет Мениджмънт" АД, което
пък от своя страна, сьгласно договора, е упълномощено от „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД да сьбира в тяхна полза сумите по процесния договор.
Съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство, възнаграждението се
дължи в полза на поръчителя „Файненшьл България" ЕООД, като „Изи Асет
Мениджмънт" АД единствено е овластено да приеме плащането (фактически
да получи паричните средства за възнаграждението, които след това да
предаде на поръчителя). Предвид това, именно „Файненшъл България" ЕООД
е материално легитимирано да отговаря по процесната претенция.
Н. В. е погасила изцяло процесния кредит.
Между „Изи Асет Мениджмънт" АД, като заемодател, и ищцата В., като
заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен
заем в размер от 300 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция
по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
сьс средства, които не са набрани чрез публичпо привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при
сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат
качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от 3ПK и на кредитор
сьгласно чл. 9, ал. 4 от 3ПK. Сключения договор за паричен заем по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон – ЗПK. Изхождайки от това, то следва, че с
2
характеристики на потребителски договор е и Договорът за предоставяне на
поръчителство № 4626764, сключен между ищцата В. и ответника
„Файнеишъл България" ЕООД. Доколкото договорът за поръчителство е
акцссореп на този за предоставяне на потребителски кредит, то действието на
поръчителството е предпоставено от валидното съществуване на главното
правоотношение. Предвид това, наличието на основание за предоставяне на
поръчителство от страна на ответното дружество, е обусловено от
валидността на договора за кредит, или отделни негови клаузи, включително
и чл. 4, и поради тази причина следва да се разгледат съвместно и двете
правоотношения, имайки и предвид, обстоятелството, че кредиторът „Изи
Асет Мениджмънт" АД е едноличен собственик на капитала на „Файнеишъл
България" ЕООД и в тази връзка кредиторът и поръчителят са свързани лица,
което е видпо от Търговски регистър към АВ.
Съгласно чл. 22 от 3ПK, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от 3ПK, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност
на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 3ПK).
Клаузата на чл. 4 от Договора за кредит възлага в тежест на заемателя
да осигури едно измежду следните обезпечения: двама поръчители (които
следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания)
или банкова гаранция в размер от сумата по процесния договор), или
одобрено от заемодателя дружество – поръчител). Прочитът на съдържанието
на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за
паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява
неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика
не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение,
така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора
въвежда за потребителя си на практика неосъществими за него, особено
предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително
нисък размер (300 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури банкова гаранция в размер от сумата по договора (за
което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или две
лица - поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно
поставени изисквания към заемателя. Тоест, поставяйки изначално
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът
цели да то „насочи" към единствената форма на обезпечение, която
длъжникът обективно би могъл да си позволи да предостави - обезпечение от
одобрено от заемодателя „Изи Асет Мениджмънт" АД дружество. Това
дружество е именно ответникът в настоящия процес - „Файненпгьл България"
ЕООД, който е и свързано лице с кредитора по договора за заем. Предвид
това, разходът за потребителя по договора за поръчителство с „Файненпгьл
3
България" ЕООД е сигурен и изначално известен за кредитора - от една
страна предоставянето на поръчителство е необходимо условие да се усвои
финансовия ресурс, а от друга - условията за другите две обезпечения (две
физически лица - поръчители и банкова гаранция) са на практика невъзможни
за осъществяване от длъжника. Също така договорът за кредит и
поръчителство са подписани от едно и също лице в качеството му на
представляващ заемодателя и гарантиращото дружество.
Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора
за поръчителство към ГПP, като стремежът му е по този начин да заобиколи и
нормата на чл. 19, ал. 4 3ПK. Съгласно чл. 22 3ПK, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е
посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 3ПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПP да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено ГПР,
но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за
това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПP. Нещо
повече, предвид предпоставките, при които възниква задължението на
потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото е с
характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при
формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в
тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително
възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството,
че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в
разходите по кредита), то той би могъл да направи информиран избор дали да
сключи договора.
На следващо място считат, че самият Договор за предоставяне на
поръчителство № 4626764 е изначално лишен от основание, тъй като по
силата на посоченото правоотношение, в полза на потребителя не се
предоставя услуга. Обезпечението е единствено и само в полза на кредитора
4
„Изи Асет Мениджмънт" АД, за което цялото възнаграждение е поето от
потребителя. Нещо повече - в случай, че поръчителят „Файненшъл България"
ЕООД изпълни и погаси вземането на длъжника, то има право на регрес
срещу него за пълната стойност на платеното (чл. 5, ал. 1 от договора за
поръчителство). Следователно, срещу заплащането на възнаграждението по
договора за поръчителство, ищцата В. не е получила каквато и да било
услуга, просто задължението й от едното дружество ще бъде прехвърлено към
другото, като и двете дружества са свързани.
Следващ довод в подкрепа на твърдението им за нищожност на
договора е следния: Правната уредба на договора за поръчителство се
съдържа в разпоредбите на чл. 138 - чл. 148 ЗЗД. Съгласно чл. 138 ЗЗД с
договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на
друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Съгласно
Решение № 7 от 28.04.2020 г. по т. д. № 562/2017 г. на Върховен касационен
съд, 2-ро тър. отделение „Поръчителството, на основание чл. 138 от ЗЗД се
учредява по силата на договор, сключен между кредитора и поръчителя", тъй
като в полза на кредитора се поражда право да претендира вземането си от
още едно лице, поело задължение заедно с главния длъжник, а не между
поръчителя и главния длъжник, както е в случая.
Както е посочено по-горе, собственик на капитала на поръчителя
„Файненшъл България" ЕООД е заемодателят по договора за заем - „Изи Асет
Мениджмънт" АД. Основен предмет на дейност на ответника „Файненпгьл
България" ЕООД са гаранционни сделки, каквато е и процесната. Следва да
се посочи, че печалбата на „Файнеишъл България" ЕООД от извършената от
него търговска дейност като поръчител, се разпределя в полза на едноличния
собственик на капитала „Изи Асет Мениджмънт" АД. В случая търговецът -
кредитор е обвързал по-слабата икономически страна с допълнително
възнаграждение, което се дължи от момента на сключване на договора за
заем, без значение дали заемателят е изправна страна по същия. Поради
изложеното, клаузата на чл. 3, ал. 1 от Договора за предоставяне на
поръчителство, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение,
не поражда права и задължения за страните, като договорът следва да се
провъзгласи за нищожен, поради накърняване на добрите нрави. На практика
със сключване на договора за поръчителство се цели да се заобиколи
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПK, като в договора за поръчителство се
уговаря възнаграждение, което впоследствие ще бъде разпределено като
печалба на „Изи Асет Мениджмънт" АД. С договора за поръчителство не се
цели реално обезпечаване на договора за заем, сключен с „Изи Асет
Мениджмънт" АД, доколкото плащайки задължението на потребителя в полза
на „Изи Асет Мениджмънт" АД, кредиторът плаща вземането си сам на себе
си. Със сключването на договорът за поръчителство се цели едно
допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение
за заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел
да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПK.
Договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен поради
накърняване на добрите нрави и защото сумата, която е уговорена като
5
възнаграждение, е в размер на повече от половината от сумата по отпуснатия
заем. Така е нарушен принципа на добросъвестност и справедливост и са
накърнени добрите нрави. С Решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. №
1777/2015 г., 1 т. о., ТК е разяснено, че добросъвестността по принцип се
свързва с общоприетите правила за нравственост на поведението при
осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и
морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е
формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и
упражняване на правата на членовете на общност. В случая, в разрез с
нормите за добросъвестност на страните, търговецът, който е икономически
по-силната страна в правоотношението, се е възползвал от своето правно
положение, като е осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез
осигуряване на поръчител срещу възнаграждение.
Моли съда да се счита за надлежно сезиран с възражение за нищожност
на договора за паричен заем, алтернативно на клаузата на чл. 4 от нето и да се
позове на тази нищожност в мотивите на постановения съдебен акт.
Затова считат, че е налице правен интерес за ищцата Н. В. от
предявяване на настоящите кумулативно обективно съединени искове срещу
ответното дружество на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл.
55, ал. 1 ЗЗД за претендирани при изначална липса на основание суми по
договор за поръчителство.
Ответникът „Файненшъл България“ ЕООД е вписано като финансова
институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3 а ЗКИ, с
основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие.
Именно в това си качество - на търговец, Дружеството сключва гаранционни
сделки (поръчителство) - обезпечава изпълнението по договори за кредит
срещу възнаграждение. Дружеството отговаря на изискванията на закона по
отношение на лицата, които могат да предоставят гаранционни сделки по
занятие. Дружеството, сключва договори за поръчителство в рамките на
дейността, за която е регистрирано.
Договорът за предоставяне на гаранция/поръчителство е договор, по
силата на който едната страна - гарант, се задължава по искане на другата
страна - принципал, да заплати на посоченото трето лице - бенефициар,
определена парична сума в зависимост от поетите от гаранта задължения,
независимо от действителността на обезпеченото с такава гаранция
задължение. Гаранции могат да бъдат издавани от банки или търговци, в
предвидените от закон случаи.
По силата на договора за поръчителство, „Файненшъл България“ ЕООД
се задължава да отговаря солидарно с кредотополучателя пред кредитната
институция за изпълнение на задълженията му по договор за паричен заем,
както и да търпи последиците от неизпълнението на тези задължения.
Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство е насрещна
престация срещу задължението за обезпечаване на кредит.
Процесният договор за поръчителство е действителен, тъй като отговаря
6
на приложимите изисквания на закона, тъй като е сключен валидно - между
лице, което е вписано в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.
3а ЗКИ, в рамките на предмета, за който е вписано и дееспособно лице, което
към момента на сключване на договора е могло да разбира свойството и
значението на постъпките си и да ги ръководи, като е спазена и изискваната
форма. Процесният договор за поръчителство не страда от пороците,
посочени в исковата молба или твърдените пороци не водят до нищожност на
договора.
Твърдението на ищеца, че Договорът за поръчителство противоречи и
заобикаля множество императивни правни норми на ЗПК, поради което е
нищожен е несъстоятелно.
„Файненшъл България“ ЕООД не предоставя потребителски кредити.
Дейността на дружеството и договорите, които сключва се регламентират от
Търговския закон, а не от Закона за потребителския кредит.
Изключително важно е да се уточни, че искането на ищеца за обявяване
на нищожност на Договора за предоставяне на гаранция на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД, вр. с чл.19, ал.4 ЗПК е напълно неотносимо към
процесния договор, поради факта, че разпоредбата на чл. 19 ЗПК и
последиците от неприлагането й са относими единствено и само за договори
за потребителски кредит, какъвто процесният договор категорично не е.
В чл. 1-4 от Закона за потребителския кредит ясно са посочени за кои
лица се прилага цитираният закон и по отношение на какви договори за
кредит. В тази връзка следва още веднъж да се уточни, че договорът за
предоставяне на гаранция не се регулира от Закона за потребителския кредит,
а от Търговския закон и в тази връзка всякакви твърдения за нищожност на
основание разпоредби на Закона за потребителския кредит са напълно
ирелевантни.
Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство не е
разход по кредита, а е насрещна престация срещу задължение за обезпечаване
на кредит.
Твърдението на ищеца, че договорът за поръчителство е нищожен,
поради липса на предмет и основание, тъй като обезпечава нищожна сделка е
неоснователно.
Правоотношението между „Файненшъл България“ ЕООД и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е акцесорно на главното - между ищеца и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД по повод кредита. Правоотношението между ищеца и
„Файненшъл България“ ЕООД е самостоятелно, то влиза в действие под
условие, че заемателят не предостави обещаните обезпечения на заемодателя.
Дори Съдът да приеме, че Договорът за заем е бил нищожен, то
договорът за поръчителство няма как да бъде обявен за недействителен, тъй
като по време на сключването на договора за поръчителство и по време на
неговото изпълнение, нито една от страните по договора за паричен заем не е
смятала, че изпълнява нищожен договор.
В правната теория няма спор относно това, че промените в
7
съдържанието на правоотношението между кредитора и длъжника са
непротивопоставими на поръчителя, тъй като отговорността му е функция на
отговорността на длъжника, но такава каквато е към момента на сключването
на договора за поръчителство (арг. и от чл. 20а, ал. 2 ЗЗД). Така и Решение №
225 от 03.08.2016 г. по т. д. № 3696 / 2014 г. на ВКС, 1-во ТО.
Твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция е сключен в
противоречие на добрите нрави е неоснователно.
В българското действащо право, в отношенията между правните
субекти действа принципът на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно
този принцип всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако
желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със
съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Тези три
възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат
обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар. волева
автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива.
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани
правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Такива са
принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите
нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора.
Принцип на справедливостта и не/еквивалентност на престациите
Процесуално дружеството, задължавайки се да отговаря солидарно с
цялото си имущество за задълженията на заемателя (и то за размер на дълга,
който е много над уговореното възнаграждение по Договора), не получава
нещо в повече, от това което предоставя, а дори напротив. Като при всеки
алеаторен договор, престацията по договора за поръчителство на пръв поглед
изглежда нееквивалентна. Но поръчителството се простира върху всички
последици от неизпълнението на главното задължение, включително и
разноските по събиране на вземането, с оглед на което престациите може да
бъдат разглеждани като нееквивалентни, но в полза на ищцовата страна, а не
в полза на Поръчителя, чиято отговорност може да бъде ангажирана в размер,
надвишаващ с много полученото възнаграждение.
Дължимото се възнаграждение по Договор за предоставяне на
поръчителство е определено след извършена преценка на риска. Ако
насрещната страна го е считала за несправедливо висок, то тя изобщо не би
сключила договора. Съгласно Определение № 381 от 14.04.2016 г. по гр. д. №
1275/2016 г. на ВКС: „Нееквивалентността на престациите не води до
нищожност на договора. Когато страните са договорили неравностойни
насрещни престации, заинтересованата страна може в едногодишен срок да
иска унищожаване на договора, ако той е сключен поради крайна нужда.“
Принцип на добросъвестността.
При сключване на договора, дружеството счита, че е действало
добросъвестно. Клаузите в договора за поръчителство за формулирани
8
достатъчно ясно и разбираемо и всеки разумен потребител - относително
осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, би могъл да
прецени икономическите последици от сключване на договора. Нещо повече,
в договора за поръчителство е предвидено, че той влиза в сила само, ако
заемополучателят не представи на кредитното дружество обезпечение под
формата на поръчителство от физически лица или банкова гаранция.
Обръщат внимание, че „Файненшъл България“ ЕООД не предоставя
потребителски кредити. „Файненшъл България“ ЕООД е търговско дружество
с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по
занятие. Именно в това си качество - на търговец, Дружеството сключва
гаранционни сделки (поръчителство) - обезпечава изпълнението по договори
за кредит срещу възнаграждение. Както гаранционните сделки, така и
възнаграждението на гаранта по тях („по занятие“) са напълно законни според
българското законодателство.
Дейността на дружеството и договорите, които сключва се
регламентират от Търговския закон, а не от Закона за потребителския кредит.
Договорите, които сключват не противоречат на закона и добрите нрави.
По отношение на твърдението за нищожност на Договора за
предоставяне на гаранция на основание чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 ЗЗП, молят
да се вземе предвид следното:
Съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП: „Преценяването на неравноправната клауза
в договора не включва определянето на основния му предмет, както и
съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и
стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от
друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми.
В договора за поръчителство ясно и разбираемо е написано, че
„Файненшъл България“ ЕООД се задължава да сключи договор за
поръчителство с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който да отговаря
солидарно с потребителя за неговите задължения по договор за заем, а
потребителят се задължава да заплати на „Файненшъл България“ ЕООД
възнаграждение посоченото в договора възнаграждение. Всеки потребител -
относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен,
би могъл да прецени потенциално значимите икономически последици за
него. Икономическите последици са се равнявали на сумата, която
потребителят е трябвало да заплати.
В множество решения СЕС се е произнесъл, че чл. 4, параграф 2 от
Директива 93/13/ЕИО установява изключение от механизма за контрол по
същество на неравноправните клаузи, предвиден от въведената с тази
директива система за защита на потребителите, при условие, че клаузата е
изразена на ясен и разбираем език. Поради това разпоредбата на чл. 4,
параграф 2 от Директивата трябва да се тълкува ограничително /решение по
дело C-26/13, т. 42; решение по дело C-96/14, EU:C:2015:262, т. 31; решение
по дело С-186/16, т. 34/. Изискването за съставяне на договорната клауза на
ясен и разбираем език се прилага и по отношение на клаузата, попадаща в
обхвата на понятието „основен предмет на договора“ или „съответствие на
9
цената и възнаграждението, от една страна, и на доставените стоки или
предоставените услуги, от друга“ по смисъла на член 4, § 2 от Директива
93/13/ЕИО. При условие, че такава клауза е изразена на ясен и разбираем
език, същата не се счита за неравноправна и не се прави преценка на
неравноправния й характер /решение по дело С-186/16, т.1, изр.2 от
диспозитива; решение по дело C-484/08, EU:C:2010:309, т.32; решение по
дело C-26/13, т.68/ (Решение № 60079 от 19.01.2022 г. по т. д. № 105/2020 г.
на ВКС, 1-во тър. отделение).
В с .з. представител на ответника не се явява и не взема становище. В
отговора претендира разноски.
Съдът прие извършената по делото експертиза като пълна и обективна.
Предявени са кумулативно обективно съединени искове с правно
основание - чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 143, ал. 2, т. 19 вр. ал. 1 вр. чл. 146
от ЗЗП – Да бъде признато за установено в отношенията между страните Н.
Ж. В., ЕГН: **********, и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул."Джавахарлал
Неру" № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от П. Б. Д., че сключеният между
тях договор за предоставяне на поръчителство № 4626764 е нищожен
и иск с правна квалификация - чл. 55, ал. 1 от ЗЗД като бъде осъден
ответникът „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул."Джавахарлал Неру" № 28,
ет. 2, ап. 40-46, представлявано от П. Б. Д. да заплати на Н. Ж. В., ЕГН:
**********, сума в размер на 23.19 лева, представляваща недължимо платена
сума по нищожен договор за поръчителство № 4626764, сключен между
страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба в съда до окончателното изплащане на вземането.
В действителност според трайно установената съдебна практика
абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на установителен иск е
наличието на правен интерес. За да е налице такъв интерес е нужно да се
установи наличие на спор между страните по делото, при който се извършват
действия, сериозно засягащи правата на ищеца. Следователно, за да
съществува интерес от предявяване на установителен иск, е достатъчно да се
оспорва претендираното от ищеца право или да се претендира отричаното от
него право. Всяка от двете форми на правен спор поражда нужда от защита
чрез установителен иск, защото смущава нормалното упражняване на правата
на ищеца.
По смисъла на решение № 299/09.01.2012г. по гр.д. № 1331/2010 г. на
ВКС, II г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, за да е налице правен
интерес от предявения установителен иск за нищожност на договор, респ.
клаузи от същия, решението по него следва да се отрази на правното
положение на ищеца и с уважаването му да се постигне определен правен
10
резултат.
Преценката за наличие или не на правен интерес за ищеца, която
решаващият съд е длъжен да извърши служебно, е винаги конкретна и се
основава на въведените с исковата молба фактически твърдения и правни
доводи за засегнатите от възникналия правен спор права,както и на характера
на самото спорно право. В настоящия случай и с оглед процесуалната
позиция, която заема ответника , твърдейки, че договорните клаузи,предмет
на делото не са нищожни, респ. неравноправни обосновават и
допустимостта,съответно интереса от предявяване на иска.
Разгледани по същество, исковете са изцяло основателни като
съображенията за това са следните:
За да се произнесе по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във
вр. чл. 143, ал. 2, т. 19 вр. ал. 1 вр. чл. 146 от ЗЗП – че сключеният между
страните договор за предоставяне на поръчителство № 4626764 е нищожен,
то съдът следва да изследва въпроса за валидност на клаузата на чл. 4 от
Договор за паричен заем № 4626764 За сумата от 300,00 лева, тъй като
договора за поръчителство има акцесорен характер спрямо договора за заем и
не може да съществува самостоятелно, тъй като служи за обезпечаване на
задълженията по договора за заем.
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор
- физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките
на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла
на чл.3, ал. 1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска
дейност, съдът приема, че процесния договор за паричен заем № № 4626764
за сумата от 300,00 лева от 28.11.2022 г. сключен между ищцата и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД има характеристиките на договор за потребителски кредит,
чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят
предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11. Предвид
създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че
ищцата има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална
дефиниция на понятието "потребител", според който текст потребител е всяко
физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На
ищцата, в качеството на физическо лице е предоставен потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравноправие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки визираната правна
норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на неравноправие.
Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата
разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са
11
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор
при общи условия. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при
какви условия е сключен процесния договор за потребителски заем и как са
уговорени клаузите на този договор.
Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се
установи, че процесните договори са сключени при общи условия (при
предварително определени от едната страна клаузи на договора). Константна
е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите-членки
са длъжни да следят и служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори. В този смисъл е ичл. 24 ЗПК, която разпоредба,
във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл. 143 – 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1,
пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД. В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на
кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже
сключването на такъв. В случая съдът намира, че при сключване на договора
за паричен заем е допуснато нарушение и на императивната разпоредба начл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Посочването
на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото
дава на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и
му позволява да прецени икономическите последици от сключване на
договора. Според съдържащото се в § 1, т. 2 от ДР на ЗПК законово
определение на понятието "обща сума, дължима от потребителя" същата,
представлява сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи,пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В случая като обща дължима сума в договора за паричен заем е
посочена сумата от 300 лв., но в същата не е включено допълнителното
плащане от 92.76 лв., представляващо дължимото от потребителя
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство, който
обезпечава договора за заем. С това допълнително плащане се покриват
разходи, които са свързани с договора за паричен заем и са били
12
предварително известни на заемодателя, най-малкото защото вноските са
включени в погасителния план по договора за паричен заем. Поради това
стойността на дължимото възнаграждение е следвало да бъде включена в ГПР
съгласночл. 19, ал. 1 ЗПК. По този начин макар формално договорът за
паричен заем да съдържа размера на дължимия ГПР, същият накърнява
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не отразява реалната му
стойност. Посочването в договора на стойност на ГПР и обща дължима сума,
които не отговаря на действително дължимите такива, а са по-ниски,
представлява невярна информация, която следва да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.
68г, ал. 4 ЗЗП във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не му позволява да прецени реалната икономическа
тежест на договора. В този смисъл клаузата за размера на ГПР е
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП, за което съгласно чл.
7, ал. 3 от ЗПК, съдът следи и служебно. На основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП
клаузата е нищожна, тъй като по делото липсват твърдения и данни да е
индивидуално уговорена. Напротив от начина, по който е представено
съдържанието на договора, може да се предположи, че същият е бил изготвен
предварително от търговеца и в този вид е бил предложен на потребителя.
Поради това когато е сключвал договора, потребителят не е имал реална
възможност да влияе върху съдържанието му. На следващо място, клаузата на
чл. 4 от договора за паричен заем е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.
2, т. 20 във връзка с чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Същата вменява в тежест на
потребителя задължително предоставяне на обезпечение на кредита. При това
видовете обезпечение са точно определени в договора, като на потребителя не
е предоставена никаква възможност да избере да сключи договора без
обезпечение. Това накърнява изискванията на добросъвестността, поставя
потребителя в по-неблагоприятно положение в сравнение с търговеца,
утежнява значително поетото от него задължение и не го защитава като по-
слаба страна в правоотношението. Надмощието на търговеца е още по-видимо
като се има предвид, че заемодателят и поръчителят са свързани лица,
доколкото съгласно вписванията в ТРРЮЛНЦ заемодателят "Изи Асет
Мениджмънт" АД е едноличен собственик на капитала на дружеството-
поръчител "Файненшъл България" ЕООД. Това води до извода, че за
сключване на договора за поръчителство заемателят е бил насочен от
заемодателя към точно определено дружество-поръчител. От друга страна,
непредоставянето на обезпечение само по себе си не води до някакви вреди за
заемодателя. Такива биха възникнали едва при неизпълнение на
задължението на заемателя за връщане на заемната сума и невъзможност за
удовлетворяване от имуществото му. Този риск следва да се съобрази от
заемодателя към момента на сключване на договора за заем и да намери
отражение при вземане на решение за отпускане на заема и параметрите, при
които да стане това. Вместо това, предварително е поставено условие за
предоставяне на обезпечение, за което се дължи възнаграждение, а
дължимите плащания са разсрочени и включени в месечните погасителни
13
вноски по договора за заем. По този начин възнаграждението по договора за
предоставяне на поръчителство реално увеличава печалбата на заемодателя
(съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на поръчителство
заемодателят е овластен да приема вместо поръчителя изпълнение на
задължението за заплащане на възнаграждение), защото при заплащане на
всички задължения се реализира допълнителна сума, представляваща сигурна
печалба предвид погасяването както на заема, така и на възнаграждението за
поръчителството. Нищожността на клаузата, предвидена в клаузата на чл. 4
от Договор за паричен заем № 4626764 сключен с „Изи Асет Мениджмънт"
АД влече след себе си и нищожност на клаузата на чл. 3 от сключения към
него Договор за предоставяне на поръчителство № 4626764 от същата дата с
„Файненшъл България" ЕООД. Той има акцесорен характер спрямо договора
за заем и не може да съществува самостоятелно, тъй като служи за
обезпечаване на задълженията по договора за заем.
Клаузата на чл. 3 от Договор за предоставяне на поръчителство №
4626764 накърнява добрите нрави и в този смисъл е нищожна на основание
чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Съгласно общия принцип за свобода на договаряне,
залегнал вчл. 9 от ЗЗД, страните могат свободно да определят съдържанието
на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона
и добрите нрави. Добрите нрави са неписани общовалидни морални норми,
които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии
за оценка на сделките. За противоречащи на добрите нрави следва да се
считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби
участници в оборота и се използва недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелстване на друг. По начало договорът за поръчителство е
безвъзмезден, но е възможно да бъде уговорено възнаграждение в полза на
поръчителя. Поемането на задължение от страна на длъжника да заплати
възнаграждение на поръчителя е уговорено единствено в интерес на
поръчителя. То увеличава неимоверно тежестта на задължението на
потребителя, тъй като се кумулира към задълженията му по договора за заем.
Налице е следователно явна нееквивалентност на насрещните престации, тъй
като срещу задължението за заплащането на възнаграждение на поръчителя
потребителят не получава никаква насрещна престация.
Без съмнение, клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство,
предвиждаща заплащане на възнаграждение в полза на поръчителя е и
неравноправна съгласно чл. 143, ал. 2, т. 20 във връзка с чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
Тази уговорка внася значително неравноправие в правоотношението, а
престациите на страните са явно нееквивалентни. Дружеството- поръчител
поема задължение да отговаря за задълженията на заемателя в общ размер на
300.00 лв., срещу което заемателят заплаща възнаграждение в размер на 92,76
лв., При това отговорността на поръчителя може изобщо да не бъде
реализирана (в случай, че договор за поръчителство все пак бъде сключен със
заемодателя), ако заемателят добросъвестно изпълнява задълженията си по
договора за заем, но въпреки това ще следва да заплати възнаграждение на
поръчителя. Освен това отговорността на поръчителя зависи изцяло от
преценката на заемодателя, което означава, че дори и да не получи
14
изпълнение по договора за заем, имуществената отговорност на поръчителя
може да не бъде ангажирана. По този начин клаузата на практика прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на заемодателя за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията му. По делото не са
ангажирани доказателства тази клауза да е индивидуално уговорена с
потребителя, а и от съдържанието на договора за поръчителство може да се
направи извод, че е предварително изготвен от търговеца и при сключването
му потребителят не е могъл да влияе върху клаузите му. В случая сумата в
размер на 92.76 лв. (възнаграждението за поръчителя), доколкото е включено
в погасителния план като падежно вземане е следвало да бъде включена в
размера на ГПР. Тъй като това не е сторено, се заобикаля ограничението на
чл. 19, ал. 4 ЗПК. В случая следва да се приложи чл. 21, ал. 1 ЗПК, който
гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. След като
нищожността на клаузите на чл. 4 от Договор за паричен заем № 4626764 от
28.11.2022 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт" влече след себе си и
нищожност на чл. 3 от Договор за поръчителство № 4626764 от 28.11.2022 г.,
сключен с „Файненшъл България" ЕООД, то исковата претенция следва да
бъде уважена.
С оглед всичко изложено и предявеният осъдителен иск по чл. 55, ал. 1
от ЗЗД за недължимост на сумата от 23,19 лв., дължима във връзка с чл. 3 от
Договор за поръчителство № 4626764 от 28.11.2022 г., сключен с
„Файненшъл България" ЕООД към чл. 4 от Договор за потребителски кредит
заем № 4626764 от 28.11.2022 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт"АД,
поради нищожност на уреждащите я клаузи на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от
ЗЗД, като противоречащи на добрите нрави и като сключени при неспазване
на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, се явява изцяло
основателен и като такъв следва да бъде уважен.
С оглед изхода на спора ответника следва да бъде осъден да заплатят
на процесуалния представител на ищцата адв. Д. М. от АК – София сумата за
осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие
по настоящото дело в размер на 480 лв., 55 лв. д.т. и 350 лв.за експертиза.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено в отношенията между Н. Ж. В., ЕГН:
**********, постоянен адрес: с. Г., ул. "Я. Л.“ ***, чрез адв. Д. М. от АК -
София и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: *********, гр. София, бул.
“Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от П. Б. Д., че
сключения между тях Договор за поръчителство № 4626764 от 28.11.2022 г.
е НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, като противоречащ на
добрите нрави и като сключен при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и
15
чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
ОСЪЖДА Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: ********* , гр.
София, бул. “Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от П.
Б. Д. да заплати на Н. Ж. В., ЕГН: **********, постоянен адрес: с. Г., ул.
"Я. Л.“ ***, чрез адв. Д. М. от АК – София, сумата от 23,19 лв. (двадесет и
три лева и деветнадесет стотинки), представляваща недължимо платена сума
по нищожен договор за поръчителство № 4626764 от 28.11.2022 г., сключен
между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземането
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: *********, гр. София,
бул. “Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от П. Б. Д., да
заплати на Н. Ж. В., ЕГН: **********, постоянен адрес: с. Г., ул. "Я. Л.“
***, чрез адв. Д. М. от АК – София, разноски за осъщественото от него
процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело в
размер на 480 лв., 55 лв. д.т. и 350 лв.за експертиза по делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – гр.
Бургас в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Малко Търново: _______________________
16