№ 106125
гр. София, 28.08.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и осми август през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. И.А ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. И.А ТОШЕВА Частно
гражданско дело № 20231110138209 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 410 и сл. ГПК.
Образувано е по заявление с вх. № 2505/2023 г. /подадено в РС – Сливница, откъдето
делото е изпратено по подсъдност/ за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
„А“ АД срещу Д. И. Г., с което се претендира сумата от 109.78 лв. – възнаграждение по
Договор за предоставяне на гаранция № ..../2022 г., сключен с „Ф“ ЕООД, както и следните
вземания, в които „Ф“ ЕООД е встъпило след заплащането им в качеството му на гарант на
кредитора, а именно: 400 лв. – главница по Договор за паричен заем № ..../2022 г., сключен с
„И“ АД, ведно със законната лихва от 30.05.2023 г. до изплащане на вземането; 17.22 лв. –
договорна лихва за периода от 07.02.2022 г. до 25.04.2022 г.; 48 лв. – разходи и такси за
извънсъдебно събиране; 47.37 лв. – мораторна лихва за периода от 26.04.2022 г. до
23.05.2023 г., като всички посочени вземания са прехвърлени на заявителя с Приложение №
1/05.12.2022 г. към Рамков договор от 02.03.2020 г. за покупко-продажба на вземания
/цесия/, сключен между „А“ ЕООД /цесионер/, чийто правоприемник е заявителят, и „Ф“
ЕООД /цедент/.
Разгледано по същество искането за издаване на заповед за изпълнение е частично
неоснователно по следните съображения:
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК на отхвърляне подлежи заявление, когато
искането за издаване на заповед за изпълнение противоречи на закона и добрите нрави,
както и когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, или е налице обоснована вероятност за това.
Относно претенцията за възнаграждение по гаранционна сделка (поръчителство):
Съгласно чл. 4 от Договора за паричен заем страните са договорили, че
кредитополучателят се задължава да предостави един от посочени видове обезпечения, в т.ч.
и от одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки. В
случая е представен Договор за предоставяне на гаранция, сключен между „Ф“ ЕООД, в
качеството на гарант, и длъжника, в качеството на потребител. По силата на договора
гарантът се задължава да издаде гаранция за плащане /за изпълнение на парични
задължения/ в полза на „И“ АД с наредител потребителят и с цел гарантиране за
изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за
паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията му, като е
длъжен при поискване от страна на „И“ АД да плати всички изискуеми задължения на
потребителя по договора за паричен заем. От своя страна, потребителят се задължава да
1
заплати възнаграждение на гаранта, платимо разсрочено на вноски.
От извършена служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър се
установява, че едноличен собственик на капитала на „Ф“ ЕООД е „И“ ЕАД. Следователно се
касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. За да бъдат
осигурени ефективни средства за защита на потребителите, е необходимо, когато се
изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между
свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни
правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа
дейност. Следователно при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или
между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и
икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от
страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави.
В случая въз основа на изложените от заявителя фактически обстоятелства,
ангажираните доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани лица съдът приема,
че уговореното възнаграждение за предоставената гаранция представлява разход по
договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит /арг. чл. 19, ал. 1 и
ал. 2 ЗПК/. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според
която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване
на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. Същевременно при цялостния анализ на договора за кредит
е видно, че неговото сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от
предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя.
Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да се бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума.
Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни /арг. чл. 19,
ал. 5 ЗПК/. В настоящия случай привидно ГПР по договора е в рамките на максимално
допустимия размер, но при съпоставка между размера на отпуснатия кредит, размера на
формално посочения ГПР и размера на дължимото по договора за гаранция възнаграждение
за същия период е видно, че действителният размер на ГПР надхвърля 50 % от главницата.
Така уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която
не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на
уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК/ и липса на основание
за дължимост на това вземане.
Относно претенцията за разходи и такси за извънсъдебно събиране:
Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК кредиторът може да събира от потребителя
такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.
Претендираната такса не попада в приложното поле на чл. 10а ЗПК. Срещу тази такса не се
дължи никакво поведение, а напротив изискуемостта на това вземане следва автоматично от
момента на изпадане на длъжника в забава. В този аспект това вземане няма характер на
такса, тъй като не се дължи заради извършени разходи. Наименованието му прикрива
истинската цел на клаузата да служи за обезщетение за вреди от забавата. Съгласно
2
императивната разпоредба на чл. 33, ал.1 ЗПК обаче при забава на потребителя кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Такова
обезщетение за забава в случая е лихвата за забава, за която се претендира издаване на
заповед за изпълнение. Процесната клауза преследва забранена от закона цел, а именно да се
присъди още едно обезщетение за забава. Същата противоречи на императивната разпоредба
на чл. 33, ал. 1 ЗПК и е нищожна. Тази наказателна клауза е и в пряко противоречие на
забраната за неоснователно обогатяване, като в същността си представлява неустойка,
излизаща извън присъщите й от закона функции, което също влече нищожността й.
След като клаузите за възнаграждение по гаранционна сделка и за такса за разходи за
извънсъдебно събиране на вземането са нищожни, съответните възнаграждение и такса не
са дължими от потребителя. По тази причина вземанията, произтичащи от тези клаузи, не
могат да се отнесат към категорията на безспорните вземания, поради което не могат да
бъдат защитени по реда на заповедното производно. Ето защо заявлението за издаване на
заповед за изпълнение в посочената част подлежи на отхвърляне.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ частично заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК от „А“ АД срещу Д. И. Г., въз основа на което е образувано ч. гр. д. № 38209/2023 г. по
описа на СРС, ІІІ ГО, 85 състав, както следва: за сумата от 109.78 лв. – възнаграждение по
Договор за предоставяне на гаранция № ..../2022 г., сключен с „Ф“ ЕООД; за сумата от 48 лв.
– разходи и такси за извънсъдебно събиране по Договор за паричен заем № ..../2022 г.,
сключен с „И“ АД.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски
съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3