РЕШЕНИЕ
№ 131
гр. Карлово , 21.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и първи юни, през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20215320100111 по описа за 2021 година
Производството е по осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.
1, предл. 1-во от ЗЗД, предявен от Х. Д. К., ЕГН: **********, от гр. К., ул. „И.
В.“ № **, чрез пълномощника си адв. К. Й. К. против „С. К. К. Г.” АД с ЕИК
********, със седалище и адрес на управление в град С., район „И.“, ж.к. „Д.“,
ул. „В. К.“, бл.**, ателие *, представлявано от А. Д. С..
В исковата молба се твърди, че между Х. Д. К., в качеството му на
кредитополучател и „С. К. К. Г.” АД в качеството на кредитодател, бил
подписан договор за потребителски кредит от 04.09.2019 г. Съгласно
договора на ищеца бил предоставен кредит в размер на 800 лева.
Сумата по заема следвало да се върне до 04.09.2020 г. на вноски
съгласно погасителния план. Размерът на договорената лихва бил при лихвен
процент по кредита 24%, при годишен процент на разходите (ГПР) от 50%.
като сумата, която следвало да се върне, била в размер на 907,80 лева. Броят
на погасителните вноски бил 12 в размер на 153,93 лева, която сума следвало
да се погаси за период от 04.10.2019 г. до 04.09.2020 г. Съгласно §4 от
договора, ако в тридневен срок от подписването му, кредитополучателят не
осигури обезпечение на паричните си задължения, чрез даване на
1
поръчителство при определени критерии, той дължал неустойка в размер на
939,36 лева. Общо дължимата сума плюс неустойката следвало да бъдат
върнати с изплащането на 12 вноски.
Договорът бил потребителски по смисъла на чл.9 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК) и бил недействителен на специалните
основания предвидени в чл.22 ЗПК.
Твърди се, че договорът е недействителен на основание по чл.22, вр.
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Договорената възнаградителна лихва била нищожна,
поради противоречието й с добрите нрави. Съдебната практика установила,
че нищожна поради нарушение на добрите нрави е възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната при необезпечени кредити и
двукратния при обезпечени. В конкретния случай лихвата надвишавала, както
двукратния, така и трикратния размер на законната. Щом като била нищожна,
тя били несъществуваща. А след като била несъществуваща, не било спазено
правилото на нормата, в договора за потребителски кредит да е посочен
размер на възнаградителната лихва и начинът на нейното прилагане.
В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не бил посочен
начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсвала
каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същия, респ. общо
дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 ДР ЗПК, определяла, че тя
представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и
общите разходи по кредита. Последните били регламентирани в §1, т.1 ДР
ЗПК и по своето същество представлявали годишен процент на разходите
(ГПР) (чл.19, ал.1 ЗПК). В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се
включвала възнаградителната лихва и всички други разходи (такси,
комисионни и пр.) свързани с кредита. По изложените по-долу съображения,
определената в договора неустойка представлявала „скрито“ оскъпяване на
кредита. Ако била добавена неустойката към общата сума за плащане
посочена в договора, потребителят щял да установи, че ГПР ще надвиши
50%. С това се допускало нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК и клаузата за ГПР
била нищожна. Оттук нищожен бил и договорът на основание чл.22, вр. чл.11,
ал1, т.10 ЗПК.
Неустойката, предвидена в договора, била нищожна, тъй като била
2
уговорена в нарушение на добрите нрави и била прекомерна. Нищожността се
извличала от следните обстоятелства:
Поръчителството или поемането на солидарното задължение по
договора за кредит, следвало да бъде учредено в изключително кратък срок,
като поръчителят или солидарният длъжник, следвало да представят на
кредитното дружество обилна документация, която било невъзможно да бъде
събрана в рамките на определения тридневен срок. Неустойката била
прекомерна. Нямало предвидени по договора никакви правила, по които да се
определи кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от
непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от неустойката.
Тук следвало да се има предвид, че всички преки или косвени разходи
възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора, били
покрити от ГПР (чл.19, ал.1 ЗПК и §1 ДР ЗПК). Затова неустойката била
начислена за покриване именно на тези разходи.
По изложените съображения, клаузата за неустойка била
недействителна, но и на допълнителното основание по чл.21, ал.1 ЗПК, тъй
като с нея се създавали задължения, които по своето същество се покривали
от ГПР и по този начин се надвишавало изискването по чл.19, ал.4 ЗПК – ГПР
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.
Клаузата за неустойка противоречала и на материалния закон –
чл.71 ЗЗД. Съгласно коментираната разпоредба, когато длъжникът по
двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения,
последният можел да иска изпълнение на всички задължения по договора
предсрочно. С неустойката обаче в конкретния случай, се искало нещо друго
– натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи,
което противоречало на материалния закон.
Клаузата за неустойка противоречала и на императивната
разпоредба на чл.33 ЗПК, която предвиждала, че при забава, кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Това била единствената санкция предвидена в ЗПК при неизпълнение на
договорните задължения, а с процесната наустойка се заобикаляла тази
разпоредба и затова тя била нищожна (чл.21, ал.1 ЗПК).
Нищожността на клаузата за неустойка произтичала, както от
3
обстоятелството, че целият договор бил недействителен на основание чл.22
ЗПК, така и поради противоречието с добрите нрави, материалния закон и
поради неговото заобикаляне.
С оглед изложеното за ищеца бил налице правен интерес от
предявяване на настоящия осъдителен иск, тъй като заплатил неустойка при
начална липса на основание.
Моли съдът да постанови решение, с което ответното дружество да
му заплати сумата от 100 лева, недължимо платена по клауза за неустойка по
договор за заем от 04.09.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума от
датата на предявяване исковата молба в съда –21.01.2021 г., до окончателното
й изплащане. Претендират се и разноските по делото.
С отговора на исковата молба ответникът, чрез Адвокатско
дружество „К., Г., П. енд К.”, действащо чрез адв. Е. К., излага следните
доводи:
Оспорва изцяло твърденията за недействителност на процесния
Договор за кредит, сключен между „С. К. К. Г.“ АД и Х. Д. К., изложени в
исковата молба. Процесният договор за кредит напълно отговарял на
императивните изисквания, заложени в Закона за потребителския кредит и
Закона за защита на потребителя, поради което бил действителен. Годишният
процент на разходите бил изчислен по формулата, съгласно приложение № 1
към чл. 19, ал.2 ЗПК. Освен това, в исковата си молба ищецът оспорвал като
нищожна уговорената възнаградителна лихва, с твърдението, че същата
противоречи на добрите нрави. В закона липсвала легална дефиниция на
термина „добри нрави“, но същият бил формулиран по тълкувателен път в
съдебната практика. Съгласно мотивите на Тълкувателно решение,
постановено на 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС,
„Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена
с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД). Добрите
нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях....“. Следователно
„добрите нрави“ представлявали обща правна категория, приложима както
към гражданските, така и към търговските правоотношения, в която попадали
4
тези наложили се правила и норми, които бранят принципи и ценности, които
са общи за всички правни субекти и тяхното зачитане е в интерес на
обществените отношения като цяло, а не само на интерес на някоя от
договарящите страни. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26,
ал.1, пр.3 ЗЗД било налице, когато се нарушава правен принцип, който може
и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено
чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива били
принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване. Въпросът дали поведението на конкретния правен субект
съставлява действие, накърняващо „добрите нрави”, злепоставящо чужди
интереси с цел извличане на собствена изгода, следвало да се преценява във
всеки отделен случай въз основа на доводите на страните, събраните
доказателства по конкретното дело и приложимите към спора императивни
правни норми. Липсата на легална дефиниция и обективни критерии налагали
извода, че противоречието с добрите нрави зависи от субективната преценка
на правоприлагащия орган. Съгласно чл. 9 от ЗЗД, „Страните могат
свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави“. От
изложеното следвало, че противоречието на договора или отделни негови
клаузи с добрите нрави, следвало да се преценява, ако спорният въпрос – в
случая допустимият размер на възнаградителната лихва, не е решен с
императивни правни норми на действащото законодателство, какъвто бил
настоящият случай.
Както се посочвало и в самата искова молба, в конкретния случай се
разглеждала действителността на Договор за потребителски кредит, поради
което отношенията между страните се регулирали от разпоредбите на Закона
за потребителския кредит (ЗПК). Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, „Годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Р. Б.“. Годишният процент на
разходите бил дефиниран в чл. 19, ал. 1 от ЗПК, според която: „Годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
5
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит “. Според §1. т. 1 от ДР на ЗПК,
„Общ разход по кредита за потребителя " са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси“.
От системното тълкуване на горецитираните разпоредби следвал
изводът, че Годишният процент на разходите по кредита (ГПР) включвал в
себе си и възнаградителната лихва като разход, наред с останалите такси,
комисионни, възнаграждения и др. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗКП
въвеждала максимален предел на ГПР, който не можел да надвишава 5 пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и в
чуждестранна валута, определена с постановление на Министерския съвет.
Т.е. при актуалния размер на законната лихва от 10 % на година,
максималният ГПР по кредита, включващ и възнаградителната лихва, не
можел да надвишава 50 %, като нарушаването на въпросната забрана било
скрепено със санкция.
Съгласно чл. 19, ал. 5 от ЗПК, ,,Клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни“. По аргумент за противното
от цитираната разпоредба на чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договора за кредит,
които не надвишават определения по ал. 4 размер на ГПР по кредита, не се
смятали за нищожни. В конкретният случай, при изчисляването на годишния
процент на разходите по процесния договор за кредит бил включен
единствено разходът за възнаградителна лихва, тъй като други такси,
комисионни и възнаграждения съгласно същия договор, не се дължали.
Видно от §1. от процесния Договор за кредит, ГПР, изчислен по начина,
посочен в Приложение № 1 към чл. 19 от ЗПК бил в размер на 50 %, което
6
било в рамките на законово допустимия размер, според ЗПК.
Ответникът сочи, че основната цел на ЗПК е да осигури по-висока
степен на защита на потребителите от тази, предвидена в общите ЗЗД и ЗЗП.
Със ЗПК детайлно се регулирали отношенията между кредитора и
потребителя по отношение на сключените помежду им Договори за
потребителски кредити. Същият специален закон признавал за действителни
клаузите, с които се договарят разходи по кредита в размер на до 5 пъти
размера на законната лихва. Обявяването на процесния договор за кредит за
нищожен поради противоречието му с добрите нрави по чл. 26, ал. 1, пр. 3 от
общия ЗЗД щяло да доведе до противоречие със специалната разпоредба на
чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Следователно, императивната разпоредба на чл. 19, ал. 5
от ЗПК изключвала приложението на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, по отношение на
размера на възнаградителната лихва. Възприемането на обратното становище
за правилно щяло да доведе до абсурдния извод, че приета от законодателя
императивна правна норма, ограничаваща размерите на разходите по
потребителските кредити, изначално противоречи на добрите нрави. Този
извод следвал и от тълкуването на горецитираната разпоредба на чл. 9 от ЗЗД,
с която свободата на договаряне се ограничава от повелителните
(императивните) норми на закона и добрите нрави. Използването на съюзът
„и“, вместо „или“ водело до извода, че законодателят изключва възможността
повелителна (императивна) правна норма да противоречи на добрите нрави. В
тази връзка, съдебната практика, касаеща противоречието на договорите за
потребителски кредити с добрите нрави, в зависимост от съотношението
между размера на възнаградителната и законната лихва, формирана до
влизането в сила на чл. 19, ал. 5 от ЗПК, следвало да се приеме за неактуална.
От изложеното по-горе следвало, че процесният договор за кредит
не противоречи на добрите нрави. Същият бил сключен при стриктно
спазване на разпоредбите на ЗПК, поради което бил действителен.
Освен това, ответникът „С. К. К. Г.“ АД бил небанкова финансова
институция. Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 3 от ЗКИ „Финансова институция е лице,
различно от кредитна институция и инвестиционен посредник, чиято
основана дейност е .... отпускане на кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства“. По аргумент от противното по чл. 2 ЗКИ, за разлика от банките,
7
финансовите институции, нямали право да набират средства, чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Високите нива на
риск, при които финансовата институция работи, били причината за по-
високия размер на възнаградителната лихва. Дружеството „С. К. К. Г.“ АД, в
качеството си на финансова институция, отпускало кредити със собствени
средства и на лица, които банките често отказвали да финансират, което
значително увеличавало риска при упражняването на такъв тип дейност.
Вероятно точно тази била причината ищецът да използва именно
финансовите услуги, предоставяни от дружеството ответник, а не от банка,
която предоставяла кредити при по-нисък размер на възнаградителната лихва.
Ищецът имал възможност да се запознае предварително със съдържанието на
договора. Въпреки това, той избрал да сключи процесния договор, като е
усвоил предоставената в заем сума. Освен това, ищецът не се възползвал от
правото си на отказ от сключения договор за кредит и не погасил предсрочно
задължението си. Нещо повече, ищецът сключил със „С. К. К. Г.“ АД друг
Договор за кредит 08.05.2019 г., при същите условия, което било категорично
доказателство, че същият е одобрявал параметрите и качеството на
предоставяната от дружеството финансова услуга.
Относно иска за недействителност на клаузата на §6. от процесния
Договор за кредит, уреждаща задължението за заплащане на неустойка,
платена от ищеца без основание, ответникът заявява, че прави признание по
чл.237 ГПК и моли съда да се произнесе в този смисъл. Съгласно § 1 от
процесния Договор за кредит, общата сума за погасяване била в размер на
907,80 лева, представляваща сбор от 800 лева главница и 107,80 лева
договорна лихва. Потребителят заплатил на „С. К. К. Г.“ АД общо 914,93 лева
по процсния договор за кредит, с която били погасени 800 лева главница,
107,80 лева договорна възнаградителна лихва и 7,17 лева неустойка. С оглед
на гореизложеното за „С. К. К. Г.“ АД възникнало задължение да възстанови
ищеца на сумата от 7,17 лева, представляваща получена без основание
неустойка по порецния договор за кредит. Видно от представеното като
доказателство към отговора на исковата молба Платежно нареждане, сумата
от 7,17 лева била възстановена на ответника, поради предявеният осъдителен
иск за връщането й бил неоснователен и следвало да се отхвърли.
Ответникът оспорва претендираните от ищеца разноски за
8
адвокатско възнаграждение, дължими според него по реда на чл. 38 от ЗА –
поради липсва на достатъчно средства за заплащането му. Цитира
Определение № 163, постановено на 13.06.2016 г., по ч. гр. д. № 2266/2016 г.
на I ГО на ВКС: „Ако обаче противната страна твърди, че предпоставките
за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице и че страните
по договора за адвокатска услуга са договорили предоставяне на адвокатска
помощ без насрещно заплащане по други съображения, различни от
посочените в чл. 38 ЗА, тя следва да представи доказателства в подкрепа на
това свое твърдение“.
От представената Електрона справка от НОИ за трудовите договори,
било видно, че ищецът има сключен трудов договор със „С. Б. Б.“ ЕАД с ЕИК
**********с трудово възнаграждение, описано подробно в справката,
средният размер на което било над 1000 лева на месец. Следователно,
основанието за освобождаване от адвокатско възнаграждение по реда на чл.
38 от ЗА не съществувало и такова не следвало да се присъжда на ищеца.
Предвид изложеното, ответникът възразява срещу твърдението на ищеца за
съществуването на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска
помощ по чл. 38 от ЗА, поради липсва на достатъчно средства да заплати
адвокатско възнаграждение, като моли съда да отхвърли претенцията му.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът моли съда да осъди Х. Д.
К. да заплати на „С. К. К. Г.“ АД всички разноски, сторени от дружеството
във връзка с настоящото исково производство.
От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1-во от ЗЗД.
Първата хипотеза в посочения законов текст предвижда обезщетение за нещо,
предадено, респективно – получено без основание, в случая – по силата на
нищожна клауза на договор за потребителски кредит.
В исковата молба, ищецът изрично сочи, че предявява един
осъдителен иск – за заплащане на сума, получена от ответника без основание,
поради нищожност на клаузата за неустойка, както и поради обстоятелството,
че целият договор е нищожен на осн. чл.22 ЗПК, без да се иска прогласяване
9
нищожността на самия договор.
По делото не е спорно, че на 04.09.2019 г. страните са сключили
договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът е получил от
ответника в заем сумата от 800.00 лева. Договорено е връщане на по заема в
срок до 04.09.2020г. на вноски съгласно погасителния план. Според клаузите
на договора, размерът на възнаградителната лихва е 24%, при годишен
процент на разходите (ГПР) от 50%. Общата сума за изплащане по заема е в
размер на 907,80 лева, платима на 12 вноски от по 153.93 лева всяка.
С отговора на исковата молба ответникът признава, че е получил
плащания по договора в размер на общо 914.93 лева, с която сума са били
погасени: 800 лева – главница; 107.80 лева – договорна възнаградителна
лихва и 7.17 лева – неустойка.
Ответникът изрично е признал иска за нищожност на клаузата за
неустойка и в хода на процеса е заплатил на ищеца сумата от 7.17 лева.
Ищецът от своя страна не е ангажирал доказателства, че ответникът
дължи неустойка в претендирания размер от 100 лева, поради което искът
следва да се счита за доказан в признатия от ответника размер – 7.17 лева.
Като обстоятелство, настъпило след предявяване на иска, съдът следва да
съобрази извършеното от ответника плащане на сумата от 7.17 лева и да
отхвърли исковата претенция като неоснователна, съобразно разпоредбата на
чл. 235, ал.3 от ГПК. Искът за сумата над 7.17 лева следва да се отхвърли като
недоказан. Иначе казано – предявеният от Х. Д. К. против „С. К. К. Г.” АД иск
за сумата от 100 лева следва да се отхвърли изцяло, като за сумата от 7.17
лева основанието е плащане в хода на делото, а за сумата над 7.17 лева до
пълния претендиран размер – поради недоказаност.
Относно разноските:
Ищецът претендира да му бъде присъдено адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА. Съдът намира, че това искане следва
да се остави без уважение. Ответникът е възразил, че не са налице
основанията за договаряне на безплатна правна помощ и в тази връзка е
представил доказателства за сключен от ищеца трудов договор, в който са
посочени и получените от него трудови възнаграждения през периода от м.
10
март 2020 година до м. януари 2020 г. Посочените възнаграждения за по-
голяма част от месеците са в размер, близък до средната работна заплата за
област П.. Тъй като в първото по делото заседание, при направено възражение
с отговора на исковата молба, ищецът не ангажира доказателства да е бил
материално затруднен, съдът не присъжда адвокатско възнаграждение по реда
на чл. 38 от ЗА. В този смисъл е Определение № 163 от 13.06.2016 г. по
частно гражданско дело № 2266 от 2016 година на ВКС, I-во Г. О.
Ответникът е дал повод за завеждане на иск за сумата от 7.17 лева,
като за тази сума на ищеца се полагат разноски на осн. чл.78, ал.1 ГПК – 3.59
лева от общо заплатена държавна такса от 50 лева.
Исковата претенция за сумата над 7.17 лева остана недоказана по
делото и следва да бъде отхвърлена на това основание. Ето защо и на осн.
чл.78, ал.3 ГПК на ответника следва да бъдат присъдени разноски за
отхвърлената претенция над тази сума да пълния претендиран размер от 100
лева, или общо 222.79 лева (за заплатен адвокатски хонорар от 240 лева).
По компенсация следва да се осъди ищеца да заплати на ответника
сумата от 219.20 лева.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1-во от ЗЗД,
предявен от Х. Д. К., ЕГН: **********, от гр. К., ул. „И. В.“ № ** за осъждане
на „С. К. К. Г.” АД с ЕИК ************, със седалище и адрес на управление
в град С., район „И.“, ж.к. „Д.“, ул. „В. К.“, бл.**, ателие *, представлявано от
А. Д. С. да му заплати сумата от 100 лв. (сто лева), недължимо платена по
клауза за неустойка по договор за заем от 04.09.2019 г., ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда –
21.01.2021 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Х. Д. К., ЕГН: **********, от гр. К., ул. „И. В.“ № ** да
заплати на „С. К. К. Г.” АД с ЕИК ***********, със седалище и адрес на
управление в град С., район „И.“, ж.к. „Д.“, ул. „В. К.“, бл.**, ателие *,
представлявано от А. Д. С. сумата от 219.20 лв. (двеста и деветнадесет лева и
11
двадесет стотинки), представляваща разноски по делото по компенсация.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. П. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Ц.Ч.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
12