Р Е Ш
Е Н И Е
№ ….
гр. София, 15.04.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 5 състав, в публично съдебно заседание на
шести юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДЕСИСЛАВА ЯНЕВА
и секретар К.Георгиева,
като разгледа докладваното от председателя гражданско дело № 16400 по описа за
2016 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са от „В.” ООД против Н.С.на Р.Б.и Република
България, представлявана от М.на ф., искове с правно основание чл.49 от ЗЗД, вр.
чл.7 от Конституцията и чл.84. ал.3 от ЗЗД. При условията на евентуалност са
предявени против Р.Б.искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.1 от ЗЗД и чл.86,
ал.1 от ЗЗД. При условията на евентуалност са предявени против Р.Б.искове с
правно основание чл. 59, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че през периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014
г. произвеждал енергия от възобновяеми източници. По силата на сключен договор
с „ЕВН Б.Е.” АД продавал произведената
енергия от възобновяеми източници по преференциална цена. В началото на 2014г.
с параграф 6, т. 2 и 3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Р.Б.за 2014г.
били създадени чл. 35а – 35в и чл. 73 от ЗЕВИ. Чрез цитираните правни норми била въведена такса
от 20 %, с която били облагани приходите от електроенергия, произведена от
слънчеви и вятърни централи. През периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. ищецът
заплатил такса по чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ
в размер общо на 72517.86 лв. С решение по дело №1/2014г. на Конституционния
съд били обявени за противоконнституционни измененията на ЗЕВИ, които уреждали
таксата от 20 %. Държавен орган –
Народното събрание, приело цитираните разпоредби в ЗЕВИ, които противоречали на
Конституцията и на правото на Европейския съюз – на 63 от ДФЕС, чл.49 от ДФЕС,
чл.107 от ДФЕС, на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23.04.2009г. и на Директива 2009/72/ЕО. Съгласно чл.22, ал.4 от ЗКС,
правоотношенията, породени по време на действие на противоконституционните
разпоредби, следвало да бъдат преуредени от Народното събрание, но същото не
изпълнило задължението си да приеме нормативен акт, с който да уреди
отношенията. Поведението на народните представители, които приели цитираните
разпоредби, било противоправно и причинило вреди на ищеца, изразили се в
заплащане на такса по чл.35а, ал.2 от ЗЕВИ за периода 01.01.2014г-.09.08.2014г.
в размер на 72 517.86лв., поради което моли съда да осъди Народното събрание и Р.Б.разделно
да заплатят обезщетение за причинената вреда в размер на 72 517.86лв., както и
обезщетение за забава в размер на 19185.53лв. за периода
31.01.2014г.-30.12.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 30.12.2016г. до окончателното изплащане.
В случай, че съдът не уважи предявения иск с правно
основание чл.49 от ЗЗД, моли да бъде разгледан иск против Р.Б.с правно
основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за връщане на платената без основание
такса за периода 01.01.2014г.- 09.08.2014г., тъй като цитираните разпоредби на чл.35а – чл.35в и
чл.73 от ЗЕВИ противоречали на Конституцията още от датата на приемането им,
както и на правото на Европейския съюз. Нарушенията
на правото на Европейския съюз се изразили в нарушение на чл. 63 от ДФЕС, чл.49
от ДФЕС, чл.107 от ДФЕС, на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23.04.2009г. и на Директива 2009/72/ЕО. Поради изложените доводи,
моли съда да осъди ответника да му заплати сумата от 72 517.86 лв., както и
обезщетение за забава в размер на 19 185.53лв. за периода
31.01.2014г.-30.12.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 30.12.2016г. до окончателното изплащане.
В случай, че съдът
не уважи предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, моли да
бъде разгледан иск против Р.Б.с правно основание чл. 59, ал.1 от ЗЗД за заплащане
на сумата от 72 517.86 лв.,
представляваща стойността на събрана такса по чл.35а, ал.2 от ЗЕВИ през периода
01.01.2014г.- 09.08.2014г., с която ответникът неоснователно се обогатил
за сметка на ищеца, тъй като цитираните разпоредби на чл.35а – чл.35в и чл.73 от ЗЕВИ противоречали
на Конституцията още от датата на приемането им, както и на правото на Европейския съюз, поради което
липсвало основание за разместване на имуществени блага. Нарушенията на правото
на Европейския съюз се изразили в нарушение на чл. 63 от ДФЕС, чл.49 от ДФЕС,
чл.107 от ДФЕС, на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23.04.2009г. и на Директива 2009/72/ЕО. Моли съда да осъди ответника да му
заплати сумата от 72 517.86 лв., както и обезщетение за забава в размер на 19
185.53лв. за периода 31.01.2014г.-30.12.2016г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 30.12.2016г. до окончателното изплащане.
Ответникът Н.С.на Р.Б.оспорва
предявените искове, като поддържа следните възражения: решенията на
Конституционния съд имали действие занапред, съгласно чл.151, ал.2 от Конституцията; при обявяване на нормите за противоконституционни не били
възникнали правни последици, изискващи приемането на акт по чл. 22, ал. 4 от
Закона за конституционния съд/ЗКС/; твърди, че
таксата за периода 01.01.2014г. - 09.08.2014г. била събрана въз основа
на действащи нормативни разпоредби, приети след обсъждане, които преследвали
легитимна цел – създаване на подходящи условия за работа на стопанските
субекти, като се отчита крайното удовлетворяване на обществените потребности и
приоритетно насърчаване на производството и потреблението на електроенергия от
ВЕИ; поддържа становището, че в резултат на приетите от НС насърчителните мерки по отношение на производството на
електроенергия от ВЕИ се стигнало до рязко увеличение на инвестициите в централи за производство
на енергия от ВЕИ в периода 2011-2012 г., като по този начин България достигнала по-рано задължителната национална цел за 2020 г./дял от 16% от
брутното потребление на енергия/, заложена в Директива 2009/28/ЕО и ЗЕВИ, а през 2012 г. постигнала дял от 16, 3%, което надхвърлялило с 5,58 процентни
пункта индикативната цел за края на 2012
г.; оспорва да са нарушение норми на европейското право. Моли съда да отхвърли предявените искове.
Ответната страна – Д./Република
България/, представлявана от М.на ф., оспорва предявените искове. По отношение
на иска с правно основание чл. 49 от ЗЗД ответникът поддържа следните
възражения: Д. не била възложител на работа по отношение на Народното събрание;
съгласно чл.62 от Конституцията, Народното събрание осъществявало законодателна
власт и упражнявало парламентарен контрол, но законодателната инициатива,
съгласно чл.84, т.1 от Конституцията, била предоставена на отделните народни
представители; не било допуснато нарушение на закона, тъй като таксите за
процесния период били събрани на валидно правно основание; Народното събрание
не било проявило бездействие при изпълнение на задължението да уреди правните
последици от противоконституционен акт, тъй като за него не съществувало
задължение за приеме закон, доколкото нямало внесен законопроект от народните
представители или МС; оспорва твърденията, че цитираните норми от ЗЕВИ противоречали на правото на Европейския съюз;
по отношение на Народното събрание не можело да се установи вина, тъй като се
касаело за колективен орган, състоящ се от 240 народни представители;липсвали и
останалите елементи от фактическия състав на чл.49, вр чл.45 от ЗЗД. По
отношение на исковете с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.59
от ЗЗД поддържа следните възражения: нормите на чл. 35а – чл. 35в и чл. 73 от
ЗЕВИ били обявени за противоконституционни с решение на Конституционния съд от
31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г., което имало действие за в бъдеще, поради
което цитираните разопредби били част от обективното право до влизането в сила
на решението на КС; при обявяване на нормите за противоконституционни не били
възникнали правни последици, изискващи приемането на акт по чл. 22, ал. 4 от
Закона за конституционния съд/ЗКС/; хипотезата на чл.22, ал.4 от ЗКС не се отнасяла до
отношения, които са се развили и са приключили в периода от приемането на
закона до обявяването му за противоконституционен; единствено в дискрецията на
законодателния орган било да извърши преценка дали са възникнали последици,
които се нуждаят от преуреждане, съществуват ли висящи правоотношения, които се
нуждаят от допълнителна регулация; оспорва твърденията, че цитираните текстове
от ЗЕВИ противоречали на чл. 63 и чл. 49
от ДФЕС; ищецът – търговско дружество бил регистриран в Република България,
проради което разпоредбите на чл. 63 и чл. 49 от ДФЕС били неприложими по
отношение на него; чл. 107 от ДФЕС бил неотносим към конкретния случай, тъй
като въвеждането на държавна такса не представлявало предоставяне на помощ в
полза на определен частноправен субект; Директива 2009/28/ЕО и Директива
2009/72/ЕО били транспонирани на национално равнище в Закона за енергията от възобновяеми източници, Закона за енергетиката и Закона
за обществените поръчки; ищецът не бил отправил покана до ответника да възстанови
процесните такси; оспорва предявените искове за заплащане на обезщетения за
забава. Моли съда да отхвърли исковете. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната взаимна връзка, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
По предявените искове с
правно основание чл. 49 от ЗЗД, вр. чл.7 от Конституцията на Р.Б.против Н.С.и
Република България:
Ищецът основава иска си на твърдения за причинени
имуществени вреди от нарушения на Конституцията и на правото на Европейския
съюз, допуснати от държавен орган – Народното събрание на Република България.
Съгласно чл. 7 от Конституцията, Д. отговаря за вреди, причинени от незаконни
актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Част от хипотезите за
отговорността на Д. за вреди са уредени в специалния ЗОДОВ, който в чл. 1 и
чл.2 разграничава основанията за отговорност, според вида на извършваната
дейност. Когато отговорността на Д. не може да бъде реализирана по
ЗОДОВ/специалния закон, уреждащ отговорността на Д., при участие в процеса на
съответните държавни органи, като нейни процесуални субституиенти/,
отговорността за вреди се реализира по чл. 49 от ЗЗД./решение № 133 от
29.06.2016г. по гр.д. № 5002/2014г. на ВКС, трето гр. отделение/.
Съгласно чл. 49 от ЗЗД, този, който е възложил на друго
лице работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод
изпълнението на тази работа. Касае се за уреден случай на
гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго.
За да бъде уважен предявеният иск, трябва да е осъществен
следният ФС: 1/правоотношение по
възлагане на работа; 2/осъществен ФС по чл.45 от ЗЗД от ФЛ – пряк изпълнител на
работата с необходимите елементи/деяние, вреда – имуществена и/или
неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и
вина/, 3/вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването
на възложената работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на
възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които
произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работатата,
или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са
пряко сързани с нея/така ППВД № 9/1996г./. Във всички случаи на непозволено
увреждане, вината се предполага до доказване на противното / чл.45, ал.2 от ЗЗД/. Страните
не спорят, а и от представените доказателства се установява, че ищецът през
периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. е производител на електрическа енергия от
възобновяеми източници. Между
ищеца в качеството на производител и „ЕВН Б.Е.” АД в качеството на купувач е
сключен договор № 292/25.01.2012г. за изкупуване на електрическа енергия от
независим производител. По силата на договора ищецът произвежда електрическа
енергия чрез фотоволтаична електрическа централа, а купувачът изкупува по
преференциални цени цялото количество прозведена и доставена от производителя
активна електрическа енергия от възобновяеми електрически източници, за което
има издадена гаранция за произход, съгласно чл.3 от Наредба №
РД-16-1117/14.10.2011г. С
параграф 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на Р.Б.за 2014г./отм/
се създава
нов член 35а, ал. 1 и ал. 3 в ЗЕВИ, по силата на които за производството на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса от 20 %.
С решение № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г. на
Конституционния съд разпоредбите на § 6, т. 2 и т. 3 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет
за 2014 г.(ДВ, бр.109/2013 г), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл.
35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона
за енергията от възобновяеми източници са обявени
за противоконституционни.
Решенията на Конституционния съд влизат в сила три дни
след обнародването, съгласно чл.14, ал.3 от Закона законституционния съд. В
конкретния случай решението е обнародвано в ДВ, бр.65/06.08.2014г., поради
което е влязло в сила на 10.08.2014г. Съгласно чл.151, ал.2 от Конституцията,
неговото действие е занапред.
Следователно, до 10.08.2014г.
разпоредбите, с които е определена такса от 20 %, са част от действащия
закон и са задължителни за неговите адресати.
От заключението на счетоводната експертиза, което съдът
приема и представените по делото фактури се установява, че през периода
01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. за
произведената и продадена електрическа енергия от ищеца е удържана такса от 20
% по чл. 35а, ал. 2 от ЗЕВИ в размер
общо на 72 517.85 лв., която сума е преведена по сметка на КЕВР от „ЕВН Б.Е.”
ЕАД, а КЕВР е превела сумата към държавния бюджет.
Спорни
въпроси по делото са дали е допуснато нарушение на вътрешното право или на
правото на Европейския съюз.
На
първо място ищецът твърди нарушение на вътрешното право, което се изразило в
приемането на чл. 35а – чл. 35в и чл. 73 от ЗЕВИ, които били обявени за
противоконституционни. В ИМ се поддържа становището, че тези разпоредби били
противоконституционни още към датата на приемането им.
Съдът намира изложените
от ищеца доводи за неоснователни. Цитираните разпоредби са обнародвани в ДВ, бр. 109 от 2013 г., в сила от 01.01.2014 г., а са обявени за противоконституционни с решение на
Конституцонния съд от № 13/31.07.2014 г. по к.д. № 1/2014 г., обнародвано в ДВ,
бр.65/06.08.2014г., което е влязло в сила на 10.08.2014г. Съгласно чл.151, ал.2
от Конституцията, законът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на
влизането на решението в сила. В
съдебната практика няма спор, че
решенията на Конституционния съд имат действие за в бъдеще. В този
смисъл разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в и чл. 73
от ЗЕВИ през процесния период 01.01.2014г.
- 09.08.2014г. са част от българското право и
са задължителни за всички техни адресати.
Съгласно чл. 8
от Конституцията, е възприет принцип за разделение на властите, поради което
съдът не може да извършва контрол за противоконституционност на актовете на
Народното събрание. Такъв контрол може да извърши единствено Конституционният
съд, а за процесния период 01.01.2014г.
- 09.08.2014г. липсва негово решение, с което
тези норми да са били признати за противоконституционни, поради което те не се
прилагат едва след влизане в сила на решението на Конституционния съд, считано
от 10.08.2014г.
Неоснователно
е възражението, че Народното събрание било длъжно да преуреди правните
последици от противоконституционния акт. Съгласно чл.22, ал.4 от ЗКС, възникналите правни последици от акта, който е обявен за противоконституционен,
се уреждат от органа, който го е постановил. Конституцията не съдържа разпоредба, която да задължава
Народното събрание в определен срок да се произнесе по обявения за
противоконституционен закон. НС
само извършва преценка дали е необходимо да се произнесе по обявения за
протиконоституционен закон – съществува ли законова празнота, която следва да
бъде преодоляна, необходимо ли е да бъдат преуредени неприключили
правоотношения. В тази насока е и решение № 22/31.10.1995г. по к.д. № 25/1995г.
на КС, според което, при обявяване за противоконституционен на закон, с който е бил отменен или изменен действащ
закон, се възстановява действието на предходния нормативен акт в редакцията преди отмяната или изменението. В конкретния случай не е било
необходимо да бъде приеман друг закон, който да преуреди обществените
отношения, тъй като е възстановено действието на закона за в бъдеще в
редакцията, преди приетото изменение.
На следващо място ищецът твърди, че е
претърпял вреди от нарушаване правото на Европейския съюз, а именно на чл. 63 от ДФЕС, чл.49 от ДФЕС, чл. 107 от ДФЕС, Директива 2009/28/ЕО, Директива 2009/72/ЕО. Изложените
доводи са неоснователни, поради следните съображения: С решение на
Съда на Европейските общности по делото Andrea Francovich et Danila Bonifaci и
др. срещу Италианската република (Дела С-6/90 и С-9/90) съдът извежда принципа, че държавите-членки са
длъжни да обезщетяват вредите, които са причинили на частноправните субекти от
допуснати нарушения на общностното право. Според
цитираното решение, държавите отговарят за вреди, когато
са налице следните предпоставки: нарушена е европейска
правна норма, тя предоставя права на частноправните субекти,
нарушението е достатъчно съществено,
претърпяна е вреда и е налице причинно-следствена връзка между нарушението и вредата. В
настоящото производство не бе установено нарушение на посочените от ищеца норми
на Европейския съюз. Съгласно чл.63, т.1 от ДФЕС, в рамките на разпоредбите на глава четвърта,
всички ограничения на движението на капитали между държавите-членки и между
държавите – членки и трети страни се забраняват. Според чл.63, т.2 от ДФЕС, в
рамките на разпоредбите на глава четвърта всички ограничения на плащанията
между държавите – членки и между държавите – членки и трети страни се
забраняват. Съгласно чл. 49 от ДФЕС, ограниченията върху
свободата на установяване на граждани на държава-членка на територията на друга
държава-членка се забраняват. Тази забрана се прилага също и по отношение на
ограниченията за създаване на търговски представителства, клонове или дъщерни
дружества от граждани на всяка държава – членка, установили се на територията
на друга държава – членка. Свободата на установяване включва правото на достъп
до и упражняване на дейност като самостоятелно заето лице, както и да се
създават и ръководят предприятия, в частност дружества по смисъла на член 54,
втора алинея при условията, определени от правото на Д., където се извършва
установяването за нейните собствени граждани, при спазването на разпоредбите на
главата относно капиталите. В
конкретния случай се твърди нарушение спрямо търговско дружество, регистрирано
в Република България, което осъщестявва дейността си единствено на територията
на страната, като се твърдят вреди от българска правна уредба, която се прилага
еднакво спрямо всички адресати на нормите на чл. 35а - 35в от ЗЕВИ, поради което не може да бъде ангажирана отговорността
на Д. за вреди от нарушаване на чл. 49 и чл. 63 от ЗФЕС. В тази насока е
решение на Съда на Европейския съюз (голям състав) от 15 ноември 2016 година по
дело C ‑ 268/15, с което е прието,
че правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че режимът на
извъндоговорната отговорност на държава членка не се прилага при наличието на вреди, които частноправен
субект твърди, че е претърпял, поради това, че предвидена в член 49 ДФЕС, 56
ДФЕС или 63 ДФЕС основна свобода се нарушава с национална правна уредба, която
се прилага еднакво към местните
граждани и гражданите на други държави членки, когато положението във всичките си аспекти е свързано само с една държава
членка. В този смисъл са и решение от
20.03.2014 г. Caixa d’Estalvis i Pensions de Barcelona, C‑139/12, решение
от 30 юни 2016 г., Admiral Casinos & Entertainment, C‑464/15. Неоснователно
е и възражението за допуснато нарушение на чл. 107 от ДФЕС. Цитираната разпоредба
касае държавни помощи. Съгласно чл.107 от ДФЕС, освен когато е предвидено друго в Договорите, всяка помощ,
предоставена от държава – членка или чрез ресурси на държава – членка, под каквато и да било форма, която нарушава или заплашва
да наруши конкуренцията чрез поставяне в по-благоприятно положение на
определени предприятия или производството на някои стоки, доколкото засяга
търговията между държавите – членки, е несъвместима с вътрешния пазар. В разпоредбата е посочено кои държавни
помощи се считат за съвместими с вътрешния пазар. Оспорените от ищеца текстове
от ЗЕВИ уреждат заплащане на държавна такса, която постъпва в държавния бюджет.
Тя не представлява държавна помощ, поради което чл.107 от ДФЕС е неприложим към
конкретния казус. По отношение на твърденията за нарушения на двете
директиви, посочени в ИМ – Директива 2009/28/ЕО от
23 април 2009 г.
за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и Директива 2009/72/ЕО
от 13 юли 2009 година относно общите правила за вътрешния пазар: Ищецът се позовава на решение
на Съда на Европейските общности по делото Andrea Francovich et Danila
Bonifaci и др. срещу Италианската република (Дела С-6/90 и С-9/90), с което е изведен принцип за отговорност на Д. за
вреди, причинени на граждани, в следствие нарушения на норми от правото на
Европейския съюз, които не са транспонирани. В конкретния случай няма основание
за ангажиране на отговорността на Д. на посоченото основание, тъй като двете
директиви са транспонирани в българското законодателство чрез Закона за
енергията от възобновяеми източници и Закона за енергетиката. С решение на
Съда/първи състав/ 20 септември 2017 година по съединени дела C‑215/16, C‑216/16,
C‑220/16 и C‑221/16/ е прието, че държавите – членки разполагат с
право на преценка относно мерките, които
считат за подходящи за постигането на
задължителните общи национални цели, определени в член 3, параграфи 1 и 2 от
директивите. Предвидената в чл.3, параграф 3 от Директива 2009/28 възможност за
държави – членки да приложат схеми за подпомагане, с оглед насърчаване на
използването на енергия от възобновяеми източници, не съдържа забрана за
облагане на предприятията, които разработват подобни източници на енергия,
поради което този довод на ищеца също е неоснователен.
Тъй като по делото не бе установено
нарушение на вътрешното право, нито на правото на Европейския съюз, предявените
искове като неоснователни следва да бъдат отхвърлени. Поради
неоснователността на исковеje с правно основание чл.49 от ЗЗД, вр чл.7 от Конституцията на Република България, неоснователни са и
предявените искове с правно основание чл.84, ал.3 от ЗЗД за заплащане на обезщетение
за забава в размер на 19 185.53лв. за периода 31.01.2014г.-30.12.2016г.
По предявения против Р.Б.иск
с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 от ЗЗД: За да
бъде уважен предявеният иск, трябва да е осъществен следният ФС: 1/ответникът
да е получил някакво имуществено благо; 2/това имуществено благо да му е
предоставено от ищеца; 3/имущественото благо да е получено без основание. С
оглед на мотивите изложени по-горе в решението, съдът приема, че ищецът през
периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. е производител на електрическа енергия от
възобновяеми източници и от него е събрана такса по чл.35 а, ал.2 от ЗЕВИ в
размер на 72 517.85 лв., която сума е преведена по сметка на КЕВР от „ЕВН Б.Е.”
ЕАД, а КЕВР е превела сумата към държавния бюджет. С решение № 13/31.07.2014 г.
по к.д. № 1/2014 г. на Конституционния съд разпоредбите на § 6, т. 2 и т. 3 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет
за 2014 г.(ДВ, бр.109/2013 г), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл.
35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона
за енергията от възобновяеми източници, са обявени
за противоконституционни. След влизане на решението на КС в сила на
31.08.2014г. са издадени две фактури от ищеца – фактура № **********/31.08.2014г.
и № *********/31.08.2014г., въз основа на които е събрана такса по чл.35 а,
ал.2 от ЗЕВИ в размер на 3120.74лв. по първата фактура и 943.26лв. по втората
фактура.
Спорен въпрос е дали съществува основание за събирането
на таксата от ответника.
Ищецът поддържа становището, че, макар уредбата на
таксата по чл.35а, ал.2 от ЗЕВИ да е обявена за противоконституционна на
10.08.2014г., тя е била протиковоконституционна още към датата на приемането на
цитираните норми и в този смисъл не е имало основание за събиране на таксата през
периода 01.01.2014г. - 09.08.2014г. Ответната страна оспорва твърденията на
ищеца, като се позовава на чл.151, ал.2 от Конституцията
Съдът намира изложените от ищеца доводи за неоснователни,
поради следните съображения:
Текстът на чл.151,
ал.2 от Конституцията е пределно ясен и не се нуждае от тълкуване. Актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от
деня на влизането на решението на Конституционния съд в сила, т.е неговото
действие е единствено занапред. По този начин се гарантира стабилитет на
закона, дори и при наличието на порок в него. Целта е да се постигне правна
сигурност и да не бъдат накърнени права,
които вече са придобити при действието на нормативния акт до датата на
установяване на неговата противоконституционност. Тъй като чл. 35а ЗЕВИ е
обявен за противоконституционен едва на 10.08.2014г., за периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. същият е пораждал действие и в този
смисъл таксата, събрана от ищеца за процесния период не е получена без основание.
Без значение е
обстоятелството, че дължимата такса за периода 01.08.2014г. до 09.08.2014г. е
събрана след 10.08.2014г., когато са издадени фактури №**********/31.08.2014г. и № *********/31.08.2014г. /таблица 3 към т.4 от заключението на счетоводната
експертиза/.
Таксата е събрана въз основа на действаща за
периода до 09.08.2014г. правна норма – чл.35 а, ал.2 от ЗЕВИ, поради което е
била дължима. Съгласно чл.35 б, ал.1-4 от ЗЕВИ, която е била в сила до
10.08.2014г., както производителят, така и общественият доставчик, е следвало
да подадат тримесечна справка по образец, утвърден от ДКЕВР, за дължимата такса
за съответния период. Справката се подава в срок до 15 - то число на месеца,
следващ тримесечието, за което се отнася. Тъй като разпоредбите са в сила до
10.08.2014г., за производителя и обществения доставчик не е отпаднало
задължението да подадат до 15.10.2014г. справка за третото тримесечие на
годината, в която да посочат таксата, дължима за времето от началото на
тримесечието до деня на влизане в сила на конституционното решение.
От заключението на счетоводната експертиза се
установява, че от ищеца е удържана единствено такса, дължима до 09.08.2014г.
въз основа на действащите през този период разпоредби на чл.35а - 35в от ЗЕВИ, поради което
предявеният иск с правно основание чл.55,
ал.1, предл.1 от ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По предявения иск с
правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД:
Поради неоснователността на иска с
правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, неоснователен е и предявеният иск
с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в
размер на 19 185.53лв. за периода
31.01.2014г.-30.12.2016г.
По предявения против Р.Б.иск
с правно основание чл. 59, ал.1 от ЗЗД: За да бъде уважен предявеният иск, трябва да е осъществен
следният ФС: 1/обедняване на кредитора – намаляване на неговото имущество;
2/обогатяване на длъжника; 3/да съществува връзка между обогатяването и
обедняването; 4/да не съществува основание за разместването на благата;
5/ищецът да няма друга правна възможност за защита. С
олед на изложените по-горе мотиви, на основание чл.151, ал.2 от Конституцията, съдът приема, че през периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г. е съществувало
нормативно основание за събиране на
такса по чл. 35 а от ЗЕВИ, поради което не е доказан фактическият състав на
чл.59, ал.1 от ЗЗД и предявеиният иск
следва да бъде отхвърлен.
По предявения иск с
правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД:
Поради неоснователността на иска с
правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, неоснователен е и предявения иск с правно
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на 19 185.53лв. за периода 31.01.2014г.-30.12.2016г.
По разноските: Ищецът следва да бъде осъден да
заплати на ответника Народно събрание, на основание чл.78, ал.3 от ГПК,
направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300
лв.
Ищецът следва да бъде осъден да
заплати на ответника Реп ублика България, на основание чл.78, ал.3 от ГПК,
направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300
лв.
Мотивиран така, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „В.” ООД със седалище
и адрес на управление: гр.София, район „Триадица”, ул.”*******, представлявано
от С.Й.С.и В.С.Ч., против Н.С.на Р.Б.с адрес: гр.София, пл. ”*****2 и Република
България, представлявана от М.на ф., адрес за призоваване: гр.София, ул.”*****,
искове с правно основание чл. 49, вр чл.7 от Конституцията на Р.Б.и чл.84, ал.3
от ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят разделно
сумата от 72 517.86лв. лв.(обезщетение
за имуществени вреди, изразили се в удържана такса от 20 % за производство на
електрическа енергия през периода 01.01.2014 г. - 09.08.2014 г., причинени от
държавен орган – Народното събрание, което е приело разпоредби в нормативен
акт, а именно чл. 35а – чл. 35в и чл. 73 от ЗЕВИ, които противоречат на Конституцията и на правото на Европейския съюз по чл.49
от ДФЕС, чл. 63 от ДФЕС, чл. 107 от ДФЕС, Директива 2009/28/ЕО и Директива 2009/72/ЕО) и осъждане на ответниците разделно да заплатят
сумата 19 185.53лв.(обезщетение за забава за периода
31.01.2014г.-30.12.2016г.), ведно със законната лихва върху главницата
от 72 517.86 лв,
считано от 30.12.2016г. до окончателното изплащане. ОТХВЪРЛЯ предявените от „В.”ООД със
седалище и адрес на управление: гр.София, район „Триадица”, ул. ”*****,
представлявано от С.Й.С.и В.С.Ч., против Република България, представлявана от М.на
ф., адрес за призоваване: гр.София, ул.”*****, евентуални искове с правно основание чл.55,
ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД: за заплащане на сумата от 72 517.86лв. (представляваща удържана без
основание такса от 20 % за производство на електрическа енергия през периода
01.01.2014 г. - 09.08.2014 г., въз основа на чл. 35а – чл. 35в и чл. 73 от ЗЕВИ,
които разпоредби към датата на приемането им противоречат на Конституцията и на
правото на Европейския съюз по чл. 49 от ДФЕС, чл. 63 от ДФЕС, чл. 107 от ДФЕС, Директива 2009/28/ЕО и Директива 2009/72/ЕО) и за заплащане на
сумата от 19 185.53лв.(обезщетение за забава за периода
31.01.2014г.-30.12.2016г.), ведно със законната лихва върху главницата
от 72 517.86 лв, считано от 30.12.2016г. до
окончателното изплащане. ОТХВЪРЛЯ предявените от „В.”ООД против Република България, представлявана
от М.на ф., евентуални искове с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД и чл.86,
ал.1 от ЗЗД: за заплащане на сумата от 72 517.86лв.
(обезщетение за неоснователно
обогатяване, изразило се в удържана сума за такса от 20 % за производство на електрическа енергия през периода
01.01.2014 г. - 09.08.2014 г., въз основа на чл. 35а – чл. 35в и чл. 73 от ЗЕВИ,
които разпоредби към датата на приемането им противоречат на Конституцията и на
правото на Европейския съюз по чл. 49 от ДФЕС, чл. 63 от ДФЕС, чл. 107 от ДФЕС, Директива 2009/28/ЕО и Директива 2009/72/ЕО) и за заплащане на сумата от 19 185.53лв.(обезщетение за забава за
периода 31.01.2014г.-30.12.2016г.), ведно със законната лихва върху главницата
от 72 517.86 лв, считано от 30.12.2016г. до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „В.”ООД да заплати
на Н.С.на Република България, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, направените по
делото разноски в размер на 300 лв. ОСЪЖДА „В.”ООД да заплати на Република България, на основание чл.78, ал.3
от ГПК, направените по делото разноски в размер на 300лв. Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването на страните.
СЪДИЯ
: