РЕШЕНИЕ
Гр.София,
27.07. 2021
г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,
ІІ-В въззивен
състав в публично съдебно
заседание на двадесет и трети юни през две
хиляди двадесет и първа година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я М. МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Кристина Първанова
и прокурора сложи
за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№
15921 по описа за 2019 г. и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и следв ГПК.
С решение № 172018/22.07.2019 г. по
гр. д. № 24214/2017 г. на СРС, 154 състав, се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС по отношение „С.и.“ ЕАД и на П.Н.А.,
че Ц.Г.Г., М.Г.М., З.В.А., Л.В.Б., Е.Н. В.
и В.А.Ц., са собственици на реална част с площ от 1663 кв.м. от поземлен имот с
идентификатор 68134.4081.17 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.София,
с площ на имота е 2878 кв.м., с трайно предназначение на територията –
урбанизирана, начин на трайно ползване – за друг вид озеленени площи, която
реална част е по контура на точки 1-2-3-4-5-6-1 на комбинираната скица
/Приложение 3/ на изготвената по делото съдебно-техническа експертиза /л.303
между кориците на делото/, която да се счита неразделна част от решението, при
квоти:Ц.Г.Г.– 1/6 ид.ч., М.Г.М. – 1/6 ид.ч., З.В.А.– 1/6 ид.ч., Л.В.Б.– 1/6
ид.ч., Е.Н. В. – 3/12 ид.ч. и В.А.Ц.–
1/12 ид.ч.; ОТХВЪРЛЯ предявения иск
с правно основание чл. 108 ЗС за разликата над 1663 кв. м. до претендираната с
исковата молба площ от 2561 кв.м. като реална част от поземлен имот с
идентификатор 68134.4081.17 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.София; ОСЪЖДА
„С.и.“ ЕАД и П.Н.А. да предадат на основание чл.108 ЗС на ищците владението
върху гореописаната реална част от имот с идентификатор 68134.4081.17 по
кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.София.
Срещу така постановеното решение са постъпили въззивни жалби, както следва:
1-въззивна
жалба на „С.и.“ ЕАД, ответник в производството пред СРС . Решението се
обжалва в частта, в която е уважен иска по чл. 108 от ЗС.
Излагат се подробни доводи за неправилност на така постановеното решение,
включително и във връзка с възражението за придобивна давност.
Въззивникът сочи,
че е собственик на процесния недвижим имот по силата на законосъобразна сделка
–на апорт на същия в капитала му. Увеличението на капитала с непарична вноска,
представляваща процесния недвижим имот било законосъобразно. Това било станало
по силата на решение на СОС № 23 по протокол № 37 от 29.04.2002г. същото било
вписано в ТР с решение № 46/16.07.2002 г. на СГС, ФО. Неправилно СРС се позовал
на влязлото в сила на 05.01.2016 г. съдебно решение от 19.11.2015 г. по гр.д.№
968 от 2011 г. по описа на СГС, ГО, Четвърти А въззивен състав, постановено в
производство по чл.97, ал.1 ГПК /отм./ във връзка с чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, за да
приеме, че апортът е извършен от несобственик. Сочи се, че дружеството не било
знаело, че придобива имота от несобственик. СРС не бил обсъдил, представените
по делото писмени доказателства, изходящи от Д „Инвестиционно отчуждаване“ при
СО, откъдето било видно, че в периода 1995 г.- 2001 г. от ищците била проведена
процедура по ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др- пред Столична община за отмяна на
отчуждаването на поземлен имот /ПИ/ 4895 в качеството им на наследници на В.Г.И..
Тази процедура била завършила с отказ за отмяна на отчуждаването, който бил
потвърден от СГС, АО, Трети д състав с решение от 22.02.2000 г. по ахд№
804/1998 г. и решение на ВАС от 20.07.2001 г. по адм.д.№ 7204/2000 г. Счита, че с влизането в сила на отказа за
отмяна на отчуждаването въпросът с реституцията на описания имот бил разрешен с
влезлия в сила административен акт в полза на общината още през 2001 г. Сочи,
че за имота били съставени АЧОС, първият от които от 18.11.1995 г., а втория т
от 16.04.2002 г. Имотът бил придобит от Столична община по силата на
отчуждителното производство, което било основание, посочено в АОС №
85/18.11.1996 г. От това следвал извода, че към 2002 г., когато е извършен
апорта, Столична община /СО/ била собственик на процесния недвижим имот. СО
била владяла имота, вкл. била отдала под наем част от същия на „Г.**“ ЕООД.
Сочи, че мероприятията били реализирани. След апортирането на имота наемните
отношения били продължили с наемателя на общината от дружеството-ответник. От
2002 г. до настоящия момент имотът се отдавал под наем само от
дружеството-въззивник. Въззивникът бил упражнявал собственическите правамощия в
продължение на 10 години необезпокоявано. Това било установено от разпитаните
на страната на въззивника свидетели, чийто показания не били обсъдени от СРС. Съдът
бил кредитирал и обсъдил само показанията на свидетелите, разпитани на страната
на ищците. Имотът бил деклариран по реда на чл.17, ал.1 ЗМДТ на 13.08.2002 г.,
с което публично било манифестирано своеното. Имотът бил нанесен в одобрените
ККР и записан на името на дружеството-въззивник. Самото владение било
добросъвестно и за това била приложима кратката 5-годишна придобвна давност.
Презумпцията по чл.70, ал.2 ЗС не била опровергана; доказателствената тежест се
носела от ищците. Срокът бил изтекъл през 2007 г. Ищците не ангажирали
доказателства, че са прекъснали придобивната давност на дружеството-въззивник. Освен
това искът по чл.97, ал.1 ГПК, отм. бил предявен към момент, когато СО вече не
е собственик на имота, защото вече го била включила в капитала на „Софийски
имоти“ през 2002 г. По арг. от чл.2, ал.4, дейдстваща към момента на апорта, а
сега ал.2 ЗОС, имотът не бил общинска собственост. В производството по иска по
чл.97, ал.1 ГПК, отм. дружеството-въззивник не било участвало, затова то не
било обвързано от СПН. Неправилно СРС приел, че сключения договор за наем с
другия ответник – П.А., от 08.06.2015 г. не бил произвел действие. Същият бил
сключен след публично оповестен конкурс. Освен това наемът на чужда вещ не бил
нищожна сделка. В тази връзка сочи, че осъществявал владение чрез наемателя.
Неправилно СРС бил приел, че отдаването под наем на процесния имот не
представлява несъмнено и непрекъснато намерение на дружеството-въззивник да
свои явно процесния имот. Процесният имот бил частично ограден и асфалтиран. В този смисъл сведенията на вещото лице К.
били противоречиви. Липсвали данни фактическата власт, упражнявана от
дружеството-въззивник да е била отнета. Цитираната от СРС съдебна практика не
била относима по случая, защото не се касаело до придобиване на основание
нищожна сделка. Дори да се приемело, че по силата на чл.2, ал.3 ЗВСОНИ ищците
са придобили собствеността по силата на закона и при приложението на чл.5, ал.2
ЗВСОНИ, допустимо било от 22.11.1997 г. да може да тече нова придобивна
давност. Изводите на СРС, че ищците не били явно отблъсквани от името на
дружеството като собственици били безпочвени, необосновани и представлявали
погрешно тълкуване на института на придобивната давност и трайно установената
съдебна практика. Твърди се и, че ищците не били доказали безспорно правото си
на собственост върху процесния имот, както и същият не бил безспорно
идентифициран като част от собствения на дружеството-въззивник, имот- „ПИ IX- за озеленяване и обслужващи дейности“, кв.1, НПЗ „Къро-Първа част“,
нанесен в КККР-гр.София като ПИ с идентификатор 68134.4081.17 с площ от 2877
кв.м. неправилно СРС се бил позовал на съдебното решение от 19.11.2015 г.,
постановено по иска по чл.97, ал.1 ГПК, отм. вр. с чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, което
решение СРС неправилно бил приел, че е влязло в сила на 19.11.2015 г. вместо на
05.01.2016 г. Необходимо било да се установи точното местонахождение на имота,
за да се приеме, че същият е възстановен по силата на закона. Изводите на СРС в
този смисъл не били подкрепени от събраните по делото птисмени доказателства,
както и от заключението на съдебно-техническата експертиза /СТЕ/. Последната не
била подкрепена с никакви логични изводи и скици. Затова и неправилен бил
извода на СРС, че ищците са правоимащи по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. По делото не било
установено, че нивата на наследодателя на ищците съвпада със спорната част на отчуждения имот.
Към момента на отчуждаването на имот пл.№ 4895 наследодателят на ищците не се
бил легитимирал като собственик на останалата част от имота и не бил владял
целия като за противното не се намирали доказателства по делото. Тази
легитимация била необходима за получаване на обезщетение.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и постанови
друго с което искът да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендират се
разноски.
По въззивната жалба е постъпил
отговор от ищците пред СРС, в който отговор се излага
становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така
постановеното решение, излагат се подробни доводи защо считат, че решението е
правилно, постановено в съответствие с материалния закон, а именно: ответното
дружество не било придобило собствеността върху процесния недвижим имот по
силата на апорта, защото СО не била собственик на имота към 2002 г., когато бил
извършен апорта. Това било така по силата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, тъй като
отчуждената нива в м.Герено, от която бил част процесния, било отчуждена не по
установения законов ред. Разпоредбата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ влизала в сила на
22.11.1997 г. към този момент имота бил актуван като общинска собственост и
затова реституционния фект ex lege настъпвал в
патримониума на Столична община. Налице било влязло в сила съдебно решение №
7939 от 19.11.2015 г. по гр.д.№ 968/2011 г. на СГС, с което решение бил уважен
установителния иск за собственост срещу СО с предмет процесния имот. От тук
следвал извода, че въпросът по отношение правото на собственост върху процесния
имот между СО и ищците бил безспорно установен със СПН. Това решение
констатирало само факта на настъпилата в полза на ищците „реституция по право“. По арг. от чл.297 ГПК
не можел да се пререшава спора дали по отношение на СО е налице възстановено и
установено правото на собственост на ищците върху процесния имот на основание
чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. Затова и правилен бил
извода на СРС, че апортът не бил породил вещно-правния си ефект по отношение
собствеността на процесния недвижим имот и същият не бил станал част от
капитала на ответното дружество, тъй като СО към този момент не била негов
собственик. Правилен бил изводът на СРС, че дружеството-ответник не е придобило
по давност процесния имот; не били доказани белезите на владението. Счита, че
до влизане в сила на решение № 7939/19.11.2015 г. по отношение на ищците
давност не може да тече и да се зачита. Според задължителната съдебна практика
давност не текла срещу този, който не може да се защити с иск. В случая ищците
били предявили иска си срещу ответниците след влизане в сила на решението по
иска по чл.97, ал.1 ГПК, отм. Това било и така защото СО била отказала да
отмени отчуждаването на процесния имот с акт № РД-54-116/02.04.1997 г.,
считайки, че имот пл.№ 4895 е отчужден изцяло поради което ищците не разполагали
с титул за собственост, за да могат да се защият със съответния иск. Владението
не било осъществено при съобразяване с общият принцип на справедливостта, който
изключвал скритостта при придобивната давност; дружеството-въззивник не можело
да черпи права от поведение по време, на което засегнатият собственик няма
възможност поради неведение да се брани като се арг. с приетото в определение №
351 от 27.06.2018 г. по гр.д.№ 15/2018 г. на ВКС, Първо ГО. В случая по
безспорен начин се установило, че владението не е насочено срещу ищците в
качеството им на действителен собственик. Следвало да се има предвид и, че
съдебното производство по иска по чл.97, ал.1 ГПК, отм. между СО и ищците
продължило в периода от 2003 г.- 2015 г. В нито един момент от това
производство СО не била направила възражение, че не е собственик на процесния
имот и не е надлежна страна в процеса, тъй като вече го била апортирала през
2002 г. в капитала на „Софийски имоти“. От показанията на свидетеля Г.се
установило, че при неколкократните му посещения през периода 1996 г.- 2015 г.
същият не бил констатирал никакви видими прояви на упражнявана фактическа
власт/владение, още по-малко такива упражнявани от ответното дружество. Според
свидетеля мястото било празно като само от източната му страна имало
разположени няколко фургона и млечна борса. Ищците били узнали, че ответното
дружество претендира да е собственик на процесния имот от уведомлението от
22.12.2016 г. на АГКК, с което им била изпратена заповедта за изменение на КККР
от същата дата на Началника на СГКК с която се отказвало изменение на
одобрената ККР по тяхното заявление от 10.04.2016 г. поради установен спор за
материално право със „С.и.“ ЕАД. Намират, че е недоказана тезата на ответното
дружество, че владението се установява от представените договори за наем, тъй
като не било видно дали същите касаят процесния имот или части от него;
отдаваните части не били индивидуализирани, а липсвали и скици на отдадените
площи. В показанията си свидетеля Г.сочел, че процесното място е празно, а
млечната борса е извън мястото на ищците. Според свидетеля едва след 2015 г. в
западната част на имота се „появило“ нещо като сервиз, кафе, автомивка от
ламарини. Показанията на свидетелката П.не следвало да се кредитарат, тъй като
противоречали на представените от ответното дружество договори за наем и
счетоводна справка за изплатени наеми. Следвало да се има предвид и
заключението на вещото лице и по-конкретно приложение № 3 към основното. Сочат,
че отдаваните части под наем през периода 2002 г.- 2016 г. били само в източния
край на имота и били използвани за нуждите на млечна борса „Герма“. Тази част
била собственост на ответното дружество. Нивата в м.“Герено“, която била
собственост на наследодателя на ищците и която била част от имот 4895, се
намирала в северозападната част от имот пл.№ 4895. Последното се установявало и
от заключението на СТЕ. Същата била отразена на скицата, приложение № 1 от
основното заключение на вещото лице. Този извод на вещото лице се подкрепял и
от представените от ищците писмени доказателства. Счита, че собствеността върху
процесната част от 1663 кв.м. била идентифицирана и придобита от ищците по
силата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. Това било установено и с влязлото в сила съдебно
решение по иска по чл.97, ал.1 ГПК, отм., което било водено срещу праводателя
на ответното дружество поради което и този довод на въззивника бил
неоснователен. Установена била идентичността на нивата в м.“Герено“ с площ от
3,4 дка по нот.акт № 45/1937 г. с част от бивш имот с пл.№ 4895. Установена
била и идентичността между процесния имот по скицата на вещото лице към
съдебното решение по гр.д.№ 968/2011 г. на СГС и имота апортиран от СО в
капитала на „С.и.“ ЕАД, нанесен с идентификатор 68134.4081.17 в КККР. В процесния
имот не били реализирани обществени мероприятия, вкл. и това, за което имота е
отчужден. Релевантен в хипотезата на чл.2,ал.2 ЗВСОНИ бил планът, одоберн със
заповед № 427 от 20.03.1952 г., където отреждането на имота било „За МНО“.
Последващи дейности „за озеленяване“ не били реализирани доколкото било
установено, че дърветата са саморасли. Реализираната инженерна инфраструктура
не представлявала застрояване по смисъла на закона и не била пречка за
възстановяване. Следвало да се има предвид и приложение № 4 към заключението на
основната СТЕ. Изградените от втория ответник асфалтиран участък, фургон,
ползван като кафе, чадъри и масички били ирелевантни доколкото били реализирани
въз основа на разрешение за строеж № 76/03.11.2016 г. Процесният имот съществувал
реално и от него можело да се обособи самостоятелно право на собственост. Това
се потвърждавала както и от заключението на СТЕ в производството по иска по
чл.97, ал.1 ГПК, отм., така и от приложение № 3 на основната СТЕ по настоящето
дело. Следвало да се има предвид и, че тази реално обособима част е предмет на
скицата-проект за нанасяне на поземлен имот № 15-359376 от 22.07.2016 г.,
представена с исковата молба и представляваща приложение № 14. Установено по
делото било, че на наследоддателя на ищците не е била заплатено обезщетение за
така отчуждения имот по рег.преписка № 213/1952 г. От последната се установило,
че е оценена само частта от имота, която се отчуждава за нуждите на МНО. По
делото не били ангажирани доказателства, че е извършено плащане на дължимото
обезщетение. В този смисъл било и заключението по втората допълнителна СТЕ по
настоящето дело. Платени били само 1080 лв. за отчуждената част с площ от 2700
кв.м. за нуждите на МНО.За останалата част нямало данни за платено обезщетение.
Налице били всички предпоставки за уважаване на иска по чл.108 ЗС и същият
правилно бил уважен.
По въззивната жалба е постъпил
отговор от ответника пред СРС- П.Н.А., който
излага становище, че въззивната жалба на „С.и.“ ЕАД е изцяло основателна като
споделя доводите в същата.
2-въззивна жалба от ответника
пред СРС- П.Н.А.. Съдебното решение си обжалва в частта, в която е уважен
искът по чл. 108 от ЗС.
Въззивникът, счита, че има правен интерес от подаване на настоящата
въззивна жалба, излага подробни доводи за това и по-конкретно: сочи, че с
постановеното решение се засягали негови права и икономически интереси. Същият
имал сключен договор за наем от 08.06.2015 г. за процесния имот с идентификатор
68134.4081.17 за срок от 7 години. Разрешено му било да постави върху имота
преместваеми обекти за търговски и други обслужващи дейности. Въззивникът
упражнявал държането на вещта не чрез терена, а чрез реализираните постройки.
Счита, че искането за предаване на владението не правилно било уважено, защото
ищците не били предявили иск за премахване на постройките като се позовава на
приетото в решение № 245 от 03.11.2014 г. по гр.д.№ 483/2014 г. на ВКС. Тъй
като ищците не били предявили иск по чл.109 ЗС, то осъдителната част на иска по
чл.108 ЗС нямало да може да бъде приведена в изпълнение. Счита, че е неправилен
извода на СРС, че сключения договор за наем бил непротивопоставим на ищеца,
защото чл.228 ЗЗД не изисквал наемодателят да е собственик на вещта. Затова той
държал вещта на годно основание. Счита, че от разпита на свидетелката П.се
установява, че „С.и.“ ЕАД владее имота добросъвестно в периода от 2001 г. до
настоящия момент. Неправилно показанията на свидетелката не били кредитирани от
съда.
Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо това постановено
друго, с което претенциите на ищците срещу ответника да бъдат отхвърлени.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ищците пред СРС, в
който се посочва, че въззивната жалба е неоснователна. Сочат, че искът по
чл.108 ЗС бил предявен срещу въззивника А. в качеството му на наемател,
упражняващ фактическата власт върху част от процесния имот, по силата на
сключен договор за наем с ответника/наемодател- „С.и.“ ЕАД. Считат , че не е
необходимо предявяване на иск по чл.109 ЗС, тъй като предмета на спора не бил
между собственик на терен и собственик на сграда, посторена върху този терен.
Следвало да се има предвид и, че по отношение на изградените в част от
процесния имот временни постройки ответника А. бил само наемател. Издаденото
разрешение за строеж № 76/03.11.2016 г. от Главния архитект на район „Младост“
касаело само „временна автомивка с подобекти“. Възложител на строежа било
ответното дружество, а съгласно договора за наем, временните обекти щели да се
ползват от наемателя – ответника А.. Това означавало, че временните обекти не
са собственост на въззивника А., а се ползват от него за срока на договора за
наем. Считат, че временните постройки са ирелевантни за спора от една страна,
тъй като нямат траен статут, изградени били след 1997 г. поради което не
представлявали застрояване по смисъла на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ. От друга страна не
можело да се приеме, че с изграждането на тези постройки, теренът се е
превърнал в обслужващ. В срока за отговор на исковата молба нито един от
ответниците не бил въвел довод, че теренът се е преварнал в обслужващ.
Цитираното от въззивника решение на ВКС било неприложимо в случая, тъй като то
касаело случай на предаване на владение на недвижим имот, намиращ се изцяло под
чужда сграда, при която ищците били собственици на терена, а ответниците
–собственици на постройката, намираща се върху този терен. Затова считат, че за
уважаването на иска по чл.108 ЗС по отношение на ответника А., не било
необходимо предявяване на иск по чл.109 ЗС, доколкото изградените временни
постройки не били негова собственост, а от друга били ирелевантни за изхода на
спора. По отношение възражението за давност, направено от другия ответник- „С.и.“
ЕАД, счита, че при произносянето си СРС бил обсъдил събраните по делото
доказателства, вкл.гласните такива и посочил кои от тях и защо кредитира.
По въззивната жалба не е постъпил
отговор от „С.и.“ ЕАД. В течение на въззивното производство се излагат
доводи за основателност на въззивната жалба.
По допустимостта на въззивната жалба:
1-
подадена от „С.и.“ ЕАД.
За обжалваното решение въззивникът е бил
уведомен на 03.09.2019 г., обстоятелство, което се установява от съдържащата се
по делото /пред СРС/ призовка.
Въззивната жалба е подадена на 16. 09.2019 г.
С първоинстанционното решение, което се обжалва,
предявеният срещу въззивника /ответник/ иск
по чл.108 ЗС е уважен, затова съдът счита, че въззивната жалба е
допустима.
2-подадена от П.Н.А..
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен
на 26.07.2019 г., обстоятелство, което се установява от съдържащата се по
делото /пред СРС/ призовка.
Въззивната жалба е подадена на 08. 08.2019 г.
С първоинстанционното решение, което се обжалва,
предявеният срещу въззивника /ответник/ иск
по чл.108 ЗС е уважен, затова съдът счита, че въззивната жалба е
допустима.
По основателността на въззивните
жалби:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че ищците
извеждат претендираното от тях право на собственост от настъпила по силата на
закона /чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ/ реституция на процесния имот, като се позовавали
на влязлото в сила съдебно решение от 19.11.2015 г. по гр.д. № 96х/2011 г. по
описа на СГС, IV-A въззивен състав, постановено по предявен срещу Столична
община установителен иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, вр. чл.
2, ал. 2 ЗВСОНИ. Доколкото единият ответник по настоящото производство, а
именно „С.и.“ ЕАД бил различен правен
субект и същият не бил обвързан от обективните и субективните предели на силата
на пресъдено нещо на влязлото в сила съдебно решение, то СРС е счел, че следва
да разгледа въпроса налице ли са предпоставките и възстановено ли е по силата
на закона правото на собственост на ищците върху процесния недвижим имот. По отношение на имотите, посочени в чл. 2, ал. 2 от ЗВСВОНИ условията
следвало да са налице към момента на влизане в сила на посочената разпоредба на
закона - 22.11.1997 г. (т. 3 от Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. на
ОСГК на ВКС). Възстановяването на собствеността в хипотезата на чл.2,ал.2
ЗВСОНИ се извършвала по силата на самия закон. Реституционното основание по
този ред обхващало както хипотезите, при които имотът не бил надлежно одържавен
въз основа на благоустройствен закон, а е бил завзет от държавата, така и
хипотезите, в които процедурата за отчуждаване не била спазена. Незавършената
процедура по отчуждаване на процесния имот давала материалноправна легитимация
на собственика на имота да предяви ревандикационен иск, без да било необходимо
приключването на друга, административна или съдебна, процедура. Съгласно приетото
с решение № 459 от 2.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 754/2009 г., I г. о. щом
имотът бил фактически зает, без да е бил оценен и да е изплатено за него
обезщетение в брой, той се считало, че е отнет не по установения ред, поради
което била приложима нормата на чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ. С оглед фактическите си
констатации и основавайки се на събрания по делото доказателствен материал, СРС
е достигнал до заключението, че всички изброени законови предпоставки по чл.2,
ал.2 ЗВСОНИ са установени по делото. Ищците се явявали наследници по закон на В./или
В./ Г.И., който бил бивш собственик на недвижим имот нива, намираща се в м. „Герено”,
с.Слатина, с площ от 3 декара и 4 ара, който имот представлявал северозападната
част на имот с пл. № 4895 по кадастралния план от 1939 г. Към датата на
завземането на имота от държавата през 1952 г. наследодателят на ищците бил
негов собственик следователно наследниците на последния били легитимирани да се
ползват, съответно да се позовават, от реституционния ефект, настъпил по силата
на изричната разпоредба на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Освен че имота бил завзет без
законово основание към 1952 г., същият бил предвиден за мероприятия на
Министерството на народната отбрана, като за да придобие държавата
собствеността върху поземления имот на В.Г., на същия следвало да се изплати
обезщетение за имота при условията на ППИНМ (отм.). По делото не се установило
това да е сторено. Oбратното, от писмените доказателства, приложени по гр.д. №
8942/2003 г., приобщено към настоящото, ставало ясно, че плащане по регулачна
преписка № 213/1952 г. по отношение на имот с пл. № 4895 било настъпило през
1959 г. за площ от 2700 кв.м. при ц. 0,4 лв. за кв.м., като не били налице
данни за останалата част от имот с пл. № 4895 да е изплатено обезщетение, до
какъвто извод било достигнало и вещото лице по изслушаната по делото съдебна
експертиза. Възраженията на ответното дружество в обратния смисъл останали
недоказани - не били ангажирани доказателства, от които да бъдат направени
изводи за изплащане на обезщетение за отчуждаването на другата част от имота по
отношение на която ищците се позовавали на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Следователно
имотът бил завзет без законово основание през 1952 г., след това бил отчужден,
без за него да бъде заплатено обезщетение - като и в двата случая, съгласно
установената съдебна практика на ВКС, бившият му собственик (съответно
наследниците му) били лица ползващи се от реституционния ефект по отношение на
собствеността върху имота, съгласно чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ. Относно
установеното, че в процесния имот е налице
временна постройка по чл. 120, ал. 1 ППЗТСУ /отм./ СРС е приел, че това не
е пречка по смисъла на чл. 10б ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността върху
земеделска земя /така решение № 1379 от 29.12.2008 г. по гр. д. № 5714/07 г. на
ВКС, IV г. о./. Според приетото в т. 2 от ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВКС, не
подлежало на възстановяване по реда на ЗВСОНИ правото на собственост по
отношение на отчужден като незастроен недвижим имот, който след отчуждаването
бил застроен, освен върху останалата незастроена част, ако тя може да се
обособи като самостоятелен обект на собственост. Това тълкуване на разпоредбите
на чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 3 ЗВСОНИ се
основава на разбирането, че в тези случаи постройката имала главно, а теренът -
несамостоятелно, обслужващо значение, поради което не можело да се отдели като
самостоятелен обект на собственост без сградата върху него. Даденото разрешение
било приложимо в случаите, когато постройките имат траен устройствен статут -
представлявали обекти на основното или допълващото застрояване на терена,
съобразно отреждането му по плана, но не и по отношение на постройки, изградени
по реда на отменения чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ. Съгласно цитираната разпоредба,
тези постройки се разрешавали по изключение, за задоволяване на временни нужди,
и подлежали на премахване от ползвателя след изтичане на срока за ползването им
или при заемане на терена за предвиденото по плана строителство. Поради това не
можело да се приеме, че наличието на временни постройки, изградени в отчуждения
имот, е пречка за реституция. В този случай теренът не бил загубил
самостоятелния си характер и не бил придобил обслужващо сградите
предназначение, т. е. не бил престанал да съществува реално като самостоятелен
обект на собственост. В процесния случай, изградените в имота постройки имали
временен характер и подлежали на премахване с изтичане на срока за ползването
им, независимо от това дали са изградени и се ползват от собственика на терена
или от друго лице. Установило се, че към 22.11.1997 г., когато влиза в сила
обсъжданата реституционната норма, имотът бил актуван като частна общинска
собственост, което обстоятелство не било спорно между страните, т. е. имотът се
явявал собственост на Столична община, следователно в патримониума на този
правен субект рефлектирал реституционният ефект настъпил ex lege с влизане на
закона в сила. Изложените в обратния смисъл доводи от процесуалния представител
на ответника не намирали опора в закона и не можели да бъдат споделени.
Реституцията настъпвала, доколкото имотът съществувла реално до размера, в
който бил завзет или отчужден, съответно за тази част от бившия имот пл. №4895,
която попадала в УПИ IХ, понастоящем имот с идентификатор 68134.4081.17,
нанесен като собственост на ответника и
за която било установено, че не е застроена, предявеният иск се явявал основателен.
СРС е счел за необходимо да отбележи, че след като свободната от застрояване
част от имота, бивша собственост на наследодателя на ищците, е възстановен по
силата на закона, то към момента на вписване на увеличаването на капитала на
ответното дружество чрез непарична вноска, а именно апортирането на парцел IX,
кв.1, местност НПЗ „Къро-Iч.“ с балансова стойност в размер на 21 000 лв.,
праводателят на ответника не бил притежавал право на собственост върху
реституираната част от същия, при това положение сделката не била породила
вещноправния си ефект. Затова и ответното дружество не било придобило
собствеността на посоченото деривативно правно основание, предвид липсата на
това право в патримониума на праводателя Столична община. По релевираното с
отговора на исковата молба възражение на ответника, че процесният имот е
придобит от него при условията на давностно владение, продължило повече
от 10 г., считано от 16.07.2002 г., СРС е посочил, че с измененията в
чл. 5 ЗВСОНИ, направени с § 1, т. 3 от ПЗР на ЗОСОИ, последиците на изтеклата
до 22.11.1997 г. придобивна давност по отношение на имоти, които подлежат на
реституция по ЗВСОНИ, били заличени. Това означавало, че релевантно по
отношение на такива имоти е само давностно владение, осъществено след
22.11.1997 г. Тъй като ответникът се позовавал на изтекла в негова полза
придобивна давност след 16.07.2002 г., принципно била налице възможност
дружеството да придобие по давност такъв имот, стига да били налице
характеристиките на владението, същото да е осъществявано непрекъснато,
спокойно, явно, несъмнено и необезпокоявано в продължение на предвидения в
закона срок.
В случая ответникът не навел твърдения
осъществяваното от него владение да е добросъвестно. Дори и да се приемело,
обаче, че същото е установено на такова правно основание, годно да го направи собственик,
то СРС е приел, че по делото не е доказано в условията на пълно и главно
доказване, че по отношение на невладеещите собственици на имота да е било
демонстрирано поведение, което несъмнено да сочи, че дружеството-ответник е упражнявало собственическите
правомощия за себе си по отношение на целия процесен имот през изискуемия като
продължителност от закона период. Напротив, от представените по делото писмени
доказателства, събраните гласни доказателствени средства и констатациите на
вещото лице инж. К., извършило оглед на имота, се установявало, че ищците не
били явно отблъсквани като собственици от името на дружеството. Имотът не бил
ограден, изгражданата към момента на извършване на експертното изследване ниска
ажурна ограда била въз основа на издаденото през 2016 г. разрешение за строеж.
Както се установило от свидетелските показания на св. Г.в периода 1995 г. –
2015 г. имотът безпрепятствано посещаван от ищците и техни представители
многократно. СРС е кредитирал
показанията на този свидетел като е посочил, че същият познава имота
изключително детайлно, показанията му били пълни, логични,
вътрешнонепротиворечиви и житейски правдиви. От показанията на същия свидетел,
а и от заключенията на вещото лице по изготвените по делото експертизи можело
да се достигне до извода, че през времето, за което ответникът твърди, че е
стопанисвал и се е грижел за имота, последният бил празен, пустеещ и буренясал,
дърветата били саморасли, не били реализирани мероприятията, за които същият е
отреден /озеленяване и обслужващи дейности/. Ответникът не представил по делото
доказателства за реализиране на такива мероприятия в имота, като СРС е счел, че
негова е доказателствената тежест за това. Към 2014 г. , което било видно от
съдържанието на приемо-предавателен протокол от 07.05.2014 г., подписан
между „Г.**“ ЕООД и „Софийски имоти“
относно терен с площ от 1069 кв., част от поземлен имот с идентификатор
68134.4081.17/ за имота не били открити партиди за ел.енергия и вода, а същият бил
захранван по партиди на наемателя, собственик на съседния парцел.
Отдаването под наем на части от УПИ IX /поземлен
имот с идентификатор 68134.4081.17 по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр.София, целият с площ от 2878кв.м./ според СРС не било недостатъчно
да обоснове явно, несъмнено и непрекъснато намерение за своене на целия имот. От
представените по делото писмени доказателства -договори за наем, се установило,
че първоначално отдаваната площ от имота била с размери около 200 кв. м., като
през годините същата била увеличавана, като до датата на депозиране на исковата
молба /19.04.2017 г./ не бил изтекъл предвиденият в закона 10-годишен срок,
през който ответното дружество ясно и недвусмислено да е демонстрирало
владението по отношение на целия недвижим имот, доколкото в случая не се твърдяло
добросъвестно владение по смисъла на ППВС № 6/74 г., т. 3. Последното,
съпоставено с фактическото състояние на имота, обосновавало недоказаност на
изискуемите белези на владението, осъществявано от ответното дружество, предвид
което възражението за придобивна давност, изтекла в полза на „С.и.“ ЕАД било неоснователно.
По отношение на наведеното с отговора на
ответника А. възражение, че упражнява фактическа власт върху имота по силата на
облигационно правоотношение по договор за наем, сключен между него и
ответника на „С.и.“ ЕАД, предвид фактическите си и правни
изводи, до които СРС е достигнал, сключената с несобственик сделка била непротивопоставима
на ищеца, тъй като тя не създавала годно правно основание за осъществяване на
държане на отдадения с договора за наем имот.
Крайният извод на СРС е, че предявеният иск с
правно основание чл. 108 ЗС е основателен, като ищците следвало да бъдат
признати за собственици на реална част с площ от 1663 кв.м. от поземлен имот с
идентификатор 68134.4081.17 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.София,
с площ на имота 2878 кв.м., която реална част представлявала по контура на
точки 1-2-3-4-5-6-1 на комбинираната скица /Приложение 3/ на изготвената по
делото съдебно-техническа експертиза /л.303 между кориците на делото/, като за
разликата до претендираната с исковата молба площ от 2561 кв.м. искът следвало
да бъде отхвърлен.
/В частта, в която исковете са отхвърлени,
решението като необжалвано е влязло в сила/.
Ответниците следвало да бъдат осъдени да предадат
на ищците владението по отношение на посочената реална част от имота с площ от
1663 кв.м. от поземлен имот с идентификатор 68134.4081.17 по кадастралната
карта и кадастралните регистри на гр.София с площ на имота 2878 кв.м., която
реална част представлявала по контура на точки 1-2-3-4-5-6-1 на комбинираната
скица /Приложение 3/ на изготвената по делото съдебно-техническа експертиза.
Софийски градски съд,
действащ като въззивна инстанция приема следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
Съдът е сезиран със субективно съединени искове
по чл.108 ЗС.
Според чл. 108 ЗС собственикът може да иска
своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за
това. Основателността на предявения иск предполага кумулативната наличност на
следните предпоставки: 1/ ищецът да е собственик на претендирания имот, 2/
процесният имот да се владее или държи от ответника /да се намира във
фактическата му власт/ и 3/ ответникът да владее или държи имота без правно
основание. Тежестта на доказване на първите две обстоятелства лежи върху ищеца,
а на третото /основанието за владение/ – върху ответника.
Искът по чл.108 ЗС съдържа в своя предметен
обхват установителен иск за собственост към момента на постановяване на
съдебния акт и предаване на владението на имота от владеещия несобственик на
невладеещия собственик. Целта на защитата е да се възстанови фактическото
владение върху вещта на титуляра на вещното право, който е оправомощен да
владее вещта, т.е. ревандикацията има за предмет да установи със сила на
пресъдено нещо /СПН/ правото на собственост на ищеца съгласно заявеното от него
придобивно основание и да се осъди ответника да предаде фактическата власт. В
този смисъл е и приетото в ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на
ОСГК на ВКС, както и мотивите към т.18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.дело
№ 1/2020 г. на ОСГК на ВКС.
По доводите във въззивната жалба на:
1-„С.и.“ ЕАД
Ищците основават претенцията си на реституция по чл. 2 от
ЗВСВОНИ. Реституцията по този закон настъпва по силата на
закона /а не по административен ред/ при наличието на следните предпоставки:
имотът да е бил собственост на ищеца или на негов наследодател преди
одържавяването му, към момента на влизане в сила на ЗВСВОНИ този имот да е
собственост на държавата, общините, обществени организации или на техни фирми
или еднолични дружества по чл. 61 от ТЗ, имотът да е бил отнет от неговия
собственик по реда на някои от посочените в чл. 1 и чл. 2 от ЗВСВОНИ закони или
отнет без законово основание или отчужден не по установения за това ред в
периода от 09.09.1944 г. до 1989 г., да съществува реално до размерите, в
които е бил отчужден и за него да не е било получено равностойно обезщетение
в пари или друг имот /чл. 4 от ЗВСВОНИ/.
Предпоставките за това се преценят към момента на
влизане на ЗВСОНИ в сила-22.11.1997 г. с оглед приетото в т.3 от ТР № 6 от
10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС.
А възстановяването на собствеността става по
силата на самия закон.
Въззивникът "С.и." ЕАД основава правото си на
собственост на извършения апорт на процесния имот в неговия капитал.
Презумпцията за за истинност на вписванията в
търговския регистър относно внасянето на имота като апорт има значение пред
третите лица с оглед гражданския оборот. Апортът обаче е деривативен способ за
придобиване на вещни права от търговско дружество. В производство по спор за
собственост тя не се прилага. По принцип презумпциите обръщат тежестта за
доказване, но тя сама по себе си не създава право на собственост за
дружеството, което ползва, така и в РЕШЕНИЕ № 189 ОТ 29.10.2015 Г.
ПО ГР. Д. № 2462/2015 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС
3а да породи апортът вещноправно действие,
праводателят на ищеца Столична община трябва да е бил собственик на имота. Тази
собственост се твърди да е удостоверена
с актове за общинска собственост /АОС/, първият от които съставен на 18.11.1996
г. Но доколкото той не създава права съдът следва да прецени дали Столична община е била собственик
на имота, а оттам - дали апортът му в капитала на ищеца "С.и." ЕАД е
породил вещноправни последици, виж
в този смисъл РЕШЕНИЕ № 65 ОТ 06.07.2020 Г.
ПО ГР. Д. № 1878/2019 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС.
Видно от основанието на което е съставен този
АОС- чл.2, ал.1,т. 4 ЗОбС, редкация към този момент, касае се до „незастроените парцели и имотите
в селищните територии, предназначение за жилищно строителство, обществени,
благоустройствени и комунални мероприятия, придобити чрез отчуждително
производство.
В конкретния случай е налице влязло в сила съдебното
решение № 7939 от 19.11.2015 г. по в.гр.д.№ 986 по описа за 2011 г. на СГС, ГО,
Четвърти А ссътав, по иск по чл.97, ал.1 ГПК, отм., постановено срещу СО -
праводателя на първия ответник – „С.и.“ ЕАД. Това решение е постановено във
връзка с изрични указания на ВКС в отменително решение № 447 от 30.12.2010 г.
по гр.д.№ 333/2010 г. на ВКС, Второ ГО, в което отменително решение са дадени
изрични указания, че при новото разглеждане на делото следва да се изясни
налице ли е идентичност между претендираната реална част от бившия имот
пл.№ 4895, която част попада в УПИ IX от кв.1 по ЧИЗРП на м.НПЗ „Къро“-Първа част от
1999 г. и имота описан в нот.акт № 45 от 26.02.1937 г. като нива от 3,4 дка в
м.“Герено“, както и дали тази част може да се обособи в самостоятелен имот.
Другото, което е указано е, че следва да се изясни дали има отчуждаване
за част от имота. След като съдът по новото разглеждане е изпълнил указанията
на ВКС по събиране на необходимите за изясняване на спора доказателства, е приел,
че: Отчуждаването на имот пл.№ 4895 /стар/ е за нуждите на МНО, съгласно
регулационния план /РП/ на м.“Къро“, одобрен със заповед № 427/20.03.1952 г. по
регулачна преписка № 213/1952 г. По този РП имот пл.№ 4895 попада в кв.1,
парцел II,
отреден „За МНО“. В следващия РП, одобрен със заповед № РД-50-09-373/08.12.1988
г. имотът попада в терен „За озеленяване“, което озеленяване не е
осъществено.По плана, одобрен със заповед № РД-50-09-74808.05.1990 г., част от
имота попада в кв.1,пл.№ 11- „за озеленяване“ и улица и паркинг, а друга част,
попада в кв.№ 2, пл.№ 111 - „за
озеленяване“. С ЧИЗРП за кв.1 по РП на м.НПЗ „Къро“-Първа част, одобрено със
заповед № РД-09-50-278/17.05.1999 г. от парцел .№ 11- „за озеленяване“ по плана
от 1990 г. били образувани нови парцели, между които и парцел IX „за озеленяване и обслужващи
дейности“, в които процесният имот попадал и друга част – в паркинг. Прието е,
че паркингът не е реализиран и затова съдът е достигнал до извода, че
строителството не е осъществено. Изградената подземна инфраструктура не
представлявала застрояване по смисъла на закона и не била пречка за
възстановяване на имота като съдът по новото въззивно обжалване, се е позовал
на приетото в решение № 459 от 02.07.2000 г. по гр.д.№ 754 по описа за 2009 г.
на ВКС, Първо ГО. При тези си констатации СГС е достигнал до извода, че
свободната част от парцел IX от кв.1 по ЧИЗРП на м.НПЗ „Къро“-Първа част от
1999 г., може да бъде възстановена. Тази реална част от имота отговаряла на
изискванията на закона за обособяване на самостоятелен обект и била част от
имота собственост на наследодателя на ищците /там/, за който имот не било
платено обезщетение. Тъй като имотът не бил завзет по законния ред и
подлежал на реституция на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, СГС е приел, че
първоинстанционното решение от 18.03.2004 г. по гр.д.№ 8942/2003 г. на СРС,
40-ти състав, с което е отхвърлен иска по чл.97, ал.1 ГПК, отм. е неправилно и
като такова го е отменил. Вместо това е постановено решение, с което на
основание чл.97, ал.1 ГПК /отм./ във връзка с чл.2, ал.2 ЗВСОНИ е прието по
отношение на Столична община, че ищците /и по настоящия спор/ са собственици на
реална част от УПИ IX от кв.1 по
ЧИЗРП на м.НПЗ „Къро“-Първа част от 1999 г., при граници на парцела: от север –бул.“Асен Йорданов“, юг-улица, запад
УПИ VIII-
506, която реална част е оцветена в жълт цвят по точки 1-2-В-4-3-Д-5-7-6-1 на
скицата към заключението на тройната СТЕ, приета на 15.02.2012 г. на л.35 по
делото, която скица с оглед изрично посоченото представлява неразделна част от
решението. В останалата част първоинстанционното решение е оставено в сила за
частта от имота извън реална част е оцветена в жълт цвят по точки
1-2-В-4-3-Д-5-7-6-1 на скицата към заключението на тройната СТЕ, приета на
15.02.2012 г. на л.35 по делото.
Видно от щемпела на съда горното решение е влязло
в сила на 05.01.2016 г. , а исковата молба по иска по чл.97, ал.1 ГПК, отм. е
подадена на 22.01.2003 г.
Съгласно чл.298, ал.2 ГПК влязлото в сила решение
има действие и за наследниците на страните, както и за техните правоприемници.
Не се спори, а и се установява, че дружеството-ответник е правоприемник на
Столична община.
Наред с това въззивната инстанция намира, че
обстоятелството, че наследодателя на ищците е бил собственик на процесния имот
с идентификатор 68134.4081.17. се установява освен от нот.акт № 45 от
26.02.1937 г. на който се позовават ищците и който нот.акт е представен с
исковата молба по настоящето дело, така и по това по иска по чл.97, ал.1 ГПК,
отм., което е приключило с влязло в сила съдебно решение в полза на ищците /и в
настоящия спор/, така и от останалите писмени доказателства, както и от
заключенията съдебно-техническата експертиза, а именно:
В основното си заключение вещото лице К. след
проследяване на кадастралните планове /КП/ от 1939, 1950 и 1975 г. относно имот
с пл.№ 4895/стар/, кад.лист 481 и съответните регулационни планове /РП/,
действащи от момента на придобиване на имота от наследодателя на ищците през
1937 г. до момента на изготвяне на заключението – 06.02.2019 г. е приела, че е
налице такава идентичност като процесния имот с идентификатор 68134.4081.17.
представлява северозападната част на този имот и е по контура
1.2.3.8./приложение № 1/ по основното заключение. На същото приложение със
светло синя щриховка и по контура на точки 1.2.3.4.5.6.1 е показана частта от
процесния имот, която попада върху УПИ IX от кв.1 като площта от
процесния имот, която попада върху УПИ IX от кв.1 е в размер на 1663
кв.м. и е по контура 1.2.3.4.5.6.1.
Със същото заключение е установена идентичност
между имота, предмет на иска по чл.97, ал.1 ГПК, отм. и процесния с
идентификатор 68134.4081.17. с площ от 1663 кв.м. и е по контура 1.2.3.4.5.6.1.
- Приложение № 3, което е неразделна част от това заключение и представлява
комбинирана скица.
Видно от петитума на исковата молба, с която сме
сезирани, ищците въвеждат като предмет на иска по чл.108 ЗС именно имота, за
който са признати като собственици по иска по чл.97, ал.1 ГПК, отм. като се
позовават на скицата, представляваща неразделна част от решение №
7939/19.11.2015 г. по гр.д.№ 968/2011 г.
С допълнителното заключение на
съдебно-техническата експертиза /л.306/ е даден отговор на въпроса дали
ливадата в м.“Под могилите“ с площ от 2 700 кв.м. /по нот.акт № 43 от 1925
г./ и имотът представляващ нива в м.“Герено“ с площ от 3400 кв.м. /по нот.акт
от 1937 г./ са идентични като вещото лице е посочило, че същите през 1939 г. са
заснети като един имот с пл.№ 4895 като извадка от този план се намира на л.139
по делото, а на л.140 е приложен разписния лист, където фигурира наследодателя
на ищците.
Ищците са наследници по закон на В.Г.И. като по
делото е представено /на л.10/ удостоверение за идентичност на имена в смисъл,
че В.Г.И. и В. Г.И. са едно и също лице.
Действително, е налице отказ на искането, вх.№
293 от 20.02.1992 г. на наследниците на В.Г.И., за отмяна на отчуждаването
върху имот, пл.№ 4895 от кв.1, парцел II, м “Къро“, по рег.преписка № 213/1952 г. В този
отказ е посочено, че е налице застрояване на имота.
Отказът е бил обжалван по реда на чл.33 и
следв.ЗАП, отм. като с решение от 22.02.2000 г. СГС, АО, III- Д
състав /л.157 по делото пред СРС/ е приел, че имотът изцяло е засегнат от
подземна инфраструктура и е отхвърлил жалбата срещу отказа на Кмета на СО да
отмени отчуждаването.
С решение № 5931 от 20.07.2001 г. ВАС на РБ по
адм.д.№ 7204 по описа за 2000 г. е оставил в сила решението на СГС по адм.д.№
804/1998 г. цитирано по-горе.
Действително, налице са влезли в сила съдебни
решения по адм.д., но със същите е била направена преценка за наличие на
предпоставките на реституция по т.нар.благоустройствени закони – чл.2 от
ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., а в конкретния случай се изследват предпоставките
на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ.
Наред с това съдебната практика на ВКС приема, че
изграждането на подземна инфраструктура не представлява пречки за
възстановяване на собствеността, виж указанията в Тълкувателно решение № 1/17.05.1995 г. по т.д. №
3/1995 г. на ОСГК на ВС,така например и в РЕШЕНИЕ № 6 ОТ 19.02.2014 Г. ПО
ГР. Д. № 4009/2013 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС, постановено по аналогичен случай.
От допълнителното заключение на
съдебно-техническата експертиза се установява, че отреждането със заповед № 427
от 20.03.1952 г. за нуждите на МНО по отношение на процесния имот не е
реализирано /л.307 от делото пред СРС/. Предвиждането по плана, одобрен със
заповед № РД-50-09-741/08.05.1980 г. е частично за улица и частично за
озеленяване като предвиждането за улица е изпълнено, а предвиждането за
озеленяване-не. По одобрения ЗРП със заповед № РД-50-09-741 от 08.05.1990 г.
процесния имот не е нанесен; части от стария имот пл.№ 4895 попадат в кв.1,
парцел II- за
озеленяване, в отреждане за улица и паркинг, както и в кв.2, парцел III- за
озеленяване. Като настоящата инстанция констатира, че тези изводи на вещото лице
съвпадат с приетото от съда с решението по иска по чл.97, ал.1 ГПК, отм.
Във второто допълнително заключение вещото лице К.
е посочила, че предвидените по ЧИЗРП със заповед № РД-09-450-278 от 17.05.1999
г. отреждания за процесния имот по озеленяване не са реализирани; наличните
дървета са саморасли.
Както казахме, обаче, по-горе предпоставките за
реституция се преценяват към момента на влизане на ЗВСОНИ в сила.
В показанията си свидетеля Г.сочи, че към 1995
г.-1996 г. мястото е било празно „с един куп земя, буренясъл“. Имало е само
един стълб и нищо друго. Имотът не е бил ограден от никъде. Последно свидетелят
е ходил 2015 г.-2016 г., когато имотът също е бил празен. Фургоните са били
извън имота на ищците; млечната борса-също/виж л.351 по делото пред
СРС.Показанията на свидетеля Г.правилно са кредитирани от СРС, кредитират се и
от настоящата инстанция. Свидетелят познава подробно района, както самият
казва: „мога да ви опиша там целия район с броя на паветата по двата
булеварда“.
Освен това от съдържанието на
приемо-предавателния протокол, съставен на 07.05.2014 г. е видно, че предадения
имот от страна на наемателя „Г.**“ ЕООД на ответното дружество “С.и.“ ЕАД представлява празен терен върху който има
метални павилиони и фургони.
Това се потвърждава и от представения от вещото лице К. към заключението
й на л.298 от делото /пред СРС/ снимков материал, както и от второто й
допълнително заключение /л.331/.
В основното си заключение вещото лице К. на
приложение № 4 е отразила, че в процесния имот попада железен стълб от
електропровода, заемащ площ от 25 кв.м. като сервитута е с площ от 400 кв.м.;
намиращия се топлопровод и канал попадат извън процесния имот. Телефонният
кабел пресича имота, но не заема площ от него.
Вещото лице К. при изслушването й в публичното
съдебно заседание, състояло се на 13.03.2019 г. /л.320, който съдебен протокол
е поправен с протокол от 10.04.2019 г., л.324/ във връзка с допълнителното
заключение е посочила, че при огледа на място не е видяла шахти за подземен
електропровод, нито шахти за телефон.
Другата предпоставка по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ е, че за имота, предмет на реституцията да не е получено обезщетение
в пари или друг имот. Тъй като последната предпоставка /по чл. 4 ЗВСОНИ/
е свързана не с настъпването на даден факт, а с неговото ненастъпване, то
ищецът не носи доказателствената тежест за доказване на ненастъпването на този
факт; а в тежест на насрещната страна е, ако твърди, че такова обезщетение е
било получено /тоест, че се е осъществил такъв факт/, да представи
доказателства за това. В този смисъл е посоченото в решение № 171 от 10.04.2012 г. по гр. д. № 1328/2010 г. на І г.о. В конкретния случай от документите по
рег.преписка № 213/1952 г. се установява, че наследодателят на ищците е имал право
на обезщетение за така отчуждения имот, но липсват данни същото да му е било
надлежно изплатено. Действително, в нареждането на БНБ е посочено, че
„изплащането да става само след повторно нареждане на Н-ка на поделение №
35150“. Видно от писмото на поделение № 33030 от 24.12.1959 г. изплащането на
обезщетенията е спряно на основание чл.42 и чл.44 от Закона за бюджета/л.138/.
В заключението си вещото лице К. /л.342/ е
посочило, че е платено обезщетение за отчуждените 2700 кв.м. от имот 4895 при
положение, че към момента на отчуждаването същият е с площ от 5950 кв.м., т.е.
за частта по нот.акт № 45/1937 – нива с площ от 3,4 дка в м.“Герено“ няма
получено обезщетение. В този смисъл е прието и с влязлото в сила решение по
иска по чл.97, ал.1 ГПК, отм.
Следователно, правилно СРС е приел, че за
процесния имот наследодателят на ищците не е получил надлежно обезщетение,
което в случая е релевантно и за изпълнение на предпоставките на чл.2, ал.2
ЗВСОНИ.
Относно възражението на ответника „С.и.“ ЕАД за придобиване
на процесния имот по давност:
Видно от съдържанието на отговора по исковата
молба /л.67 и следв.от делото пред СРС/ в срока по чл.131 ГПК ответникът „С.и.“
ЕАД се е позовал на 10-годишна придобивна давност, считано от 16.07.2002 г.,
когато е вписано увеличението на капитала му със стойността на общинския
недвижим имот, предмет на иска по чл.108 ЗС /виж л.68 по делото пред СРС/.Позоваването
на кратката 5-годишна давност се прави едва с въззивната жалба пред настоящата
инстанция поради което съдът намира, че това възражение е преклудирано и не
следва да бъде разгледано.
Само за пълнота на изложението ще посочим относно
„добросъвестността“ на ответника „С.и.“ ЕАД: видно от справката в ТР ответникът
по иска по чл.97, ал.1 ГПК, отм. – Столична община е едноличен собственик на
капитала на „С.и.“ ЕАД, т.е. не може да се приеме, че ответното дружество чрез
органите му за управление не е знаело, че придобива от несобственик. От друга
страна, действително, в производството по иска по чл.97, ал.1 ГПК, отм.
Столична община не е възразила, че не е надлежен ответник по иска, както и, че имотът,
предмет на този иск е апортиран в капитала на „С.и.“ ЕАД.
От друга страна недобросъвестността в правото винаги се свежда до
знание на определени факти и обстоятелства от значение за придобиването или
притежаването на конкретни субективни права. Вписването на исковата молба по иска по чл.97, ал.1 ГПК, отм. е станало на 10.06.2003 г. и с оглед характера на иска, има оповестително действие.
Субективната добросъвестност или недобросъвестност е ирелевантна с оглед
разпоредбите на чл. 42 - чл. 47 ПВ, уреждащи публичността на вписванията и
удостоверяването им. Ето защо не може да бъде преодоляно специалното
оповестително действие на вписването като обективен критерий за знание у всички
трети лица за наличие на спор по отношение на имота, което изключва тяхната
добросъвестност.
Видно от уведомителното писмо от 06.10.2010 г.
наемателят „Н.-****“ ООД е прекратил договора за наем, считано от 01.11.2010
г./л.118/.
Наред с това основателен е довода на въззиваемите
/ищци/, че от съдържанието на договорите за наем от 20.04.2001 г., от
01.07.2006 г. не се установява, че намателите – „Г.**“ ЕООД /л.98/ и „Н.-****“
ООД /по договора за наем от 01.08.2006 г. /л.115/ и с Г.Н.П.от 08.05.2014 г.
/л.119/ държат именно процесния имот с идентификатор 68134.4081.17. доколкото
самият имот, отдаден под наем не е
индивидуализиран, а липсва и скица. А по отношение на П.липсва и посочения в
чл.1, ал.2 вр. с чл.5 от договора приемо-предавателен протокол за предаване на
наетия имот.
Следва да отбележим, че договора за наем с „Г.**“
ЕООД /относно борсата за мляко/ е сключен на 20.04.2001 г. от Кмета на район
„Младост“; същият е със срок 3-години. Едва на 13.10.2004 г. е подписан анекс
между наемателя и дружеството-ответник /л.99/. Това се потвърждава и от
показанията на свидетелката Петкова, дъщеря на представителя на „Г.**“ ЕООД.
В самият анекс изрично е посочено, че поставените
върху терена фургони за млечна борса не са предмет на наемния договор, а анексът
е по договор за наем от 01.10.2002 г. По този начин са и уговорките в договора
за наем от 01.07.2006 г., т.е. предмет на договора за наем е само терена.
Камионите, за които свидетелката П.говори в
показанията си са както в частта по буквите 4.5.6.4 на снимката на л.335 по
делото пред СРС, така и извън нея. С оглед горекоментираната липса на
индивидуализиращи елементи в договора за наем не можем да приемем, че камионите,
поставени в частта по буквите 4.5.6.4, са именно по договора за наем. Самата
свидетелка в показанията си сочи, „Имам само сключен договор със „Софийски
имоти“, нямам скица по представения договор“. Когато баща й е подписвал
договора, свидетелката е била на 13 години; не е присъствала при подписване на
договора за наем от страна на баща й и не може да отговори на въпроса как е
определена частта от имота, която ползва, виж л.352 по делото пред СРС/.
Следва да се вземе предвид и, че свидетелката П.се
явява заинтересована от изхода на делото по арг. от чл.172 ГПК, която е дъщеря
на представителя на „Г.**“ ЕООД и наемател на ответника „С.и.“ ЕАД. Самата
свидетелка сочи, че е сключила спогодба със „С.и.“ ЕАД във връзка с нейни
задължения към дружеството.
При това положение настоящата инстанция намира,
че не са допуснати от СРС сочените от въззивниците процесуални нарушения във
връзка с обсъждане на свидетелските показания.
Наред с това съгласно чл. 56. Ал.(1) ЗУТ върху поземлени имоти могат да се поставят преместваеми увеселителни
обекти и преместваеми обекти за търговски и други обслужващи дейности - павилиони,
кабини, маси, зарядни колонки за електрически превозни средства, както и
други елементи на градското обзавеждане (спирки на масовия градски транспорт,
пейки, осветителни тела, съдове за събиране на отпадъци, чешми, фонтани,
часовници и други). По силата на ал. (5) в чужди поземлени имоти разрешение за поставяне на обекти по ал. 1 се
издава въз основа на изрично писмено съгласие от собственика на поземления
имот или писмен договор за наем на заетата от преместваемия обект площ.
Обективният елемент на владението - упражняването
на фактическа власт - съвпада с този при държането. Субективният елемент
определя упражняването на фактическа власт върху имот като владение. Законът /чл.
69 ЗС/ предполага наличието на намерението да се свои вещта. Именно затова,
за да се трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт
чрез действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е
необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на
последиците от придобивната давност. Разпоредбата на чл. 120 ЗЗД във
връзка с чл. 84 ЗС урежда волевото изявление на субективния елемент на
владението чрез процесуални средства - предявяване на иск или възражение
при наличие на спор за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален
акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с
оглед участие в гражданския оборот, изпълнение на административни процедури
по попълване на кадастрална карта и т.н. До момента в който предполагаемото
от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може
да се придобие и правото на собственост. При наличие на позоваване, правните
последици - придобиване на вещното право - се зачитат от момента на изтичане на
законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на
придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС.
Предявяването на иск за собственост прекъсва
придобивната давност на владелеца /чл. 116, б. "б. " ЗЗД/.
През време на съдебния процес давност не тече / чл. 115, б. "ж" ЗЗД/.
Видно от представените с исковата молба
доказателства, ищците са подали на 10.06.2016 г. заявление на основание
чл.51, ал.3 ЗКИР /л.42 от производството пред СРС/. Поради подаденото
възражение от „С.и.“ ЕАД със заповед № 18-10301 от 22.12.2016 г. е отказано
исканото от ищците по настоящето дело изменение на ККР относно процесния имот с
идентификатор 68134.4081.17.
От данните по делото се установява, че ищцата З.А.
е подала жалба до кмета на район „Младост“ /на 30.12.2016 г./, до началника на
7-мо РПУ /на същата дата/, както и до СРП като последната е отказала да
образува досъдебно производство, тъй като спорът е гражданско-правен.
Основният белег, който отличава владението
от държането, е субективното отношение на ползващото вещта лице към самата нея.
Държателят упражнява фактическата власт със съзнанието, че не държи вещта като
своя, а владелецът я държи като своя, за себе си /лично или чрез другиго/.
Когато фактическата власт е придобита на правно основание, то упражняващият се
явява държател и в този случай презумпцията на чл. 69 ЗС е опровергана,
а съответно в тежест на този, който се позовава на придобивна давност, е да
установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във
владение. В този случай, за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо
промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго
изключително и само за себе си, да намери външна проява чрез действия, които
недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което
следва от изискването владението да не е установено по скрит начин, т. е. чрез
действия, които да са могли да станат достояние на собственика.
От показанията на свидетеля Г.е установено, че за
периода 1995-2016 г. процесния имот е бил многократно посещаван от ищците и от
самият него.
При липса на такива действия, то промяната в
намерението е скрита, а следователно владението е опорочено и не настъпват
последиците на придобивната давност, виж в този смисъл ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 526 ОТ 26.11.2020
Г. ПО ГР. Д. № 1906/2020 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС.
Следва да отбележим и, че с оглед заявеното от
вещото лице К. при изслушването й в публичното съдебно заседание, състояло се
на 13.03.2019 г. /л.320, който съдебен протокол е поправен с протокол от
10.04.2019 г., л.324/
във връзка с допълнителното заключение, че процесния имот не е ограден в
рамките нито на УПИ IX, нито като такъв в рамките на идентификатор 68134.4081.17:
“там стърчат едни болтчета и железа.Няма ограждане на имота, има автомивка, до
автомивката се влиза от булеварда“.Разрешената „ажурна ограда“ е временна по
искането на ответника А., виж второто заключение на вещото лице К. и преписката
във връзка с отговора на район „Младост“ на л.332 и следв. по делото пред СРС.
2-Относно ответника П.Н.А.:
С влязло в сила съдебно решение са отречени и
правата на Столична община праводател на „С.и.“ ЕАД; следва да се има предвид
и, че Общината е основала правото си на това, че е придобила имота чрез отчуждително производство, за което се установи, че не е осъществено по
предвидения от закона ред.
Видно от представения по делото /пред СРС/
договор за наем, сключен на 08.06.2015 г. /л.125/ със „С.и.“ ЕАД отдадени са му
866, кв.м., част от ПИ с идентификатор 68134.4081.17.
При положение, че се прие, че процесния имот е
възстановен по силата на закона в полза на ищците /пред СРС/, то сключения
между двамата ответници и страни по договора за наем – „Софийски имоти“ и П.Н.А.,
не може да породи „основание“ за държане на имота, респ. не е пречка за
уважаване на иска с правно основание чл.108 ЗС във втората му съставна част, а
именно за осъждане на ответника да предаде владението на имота на ищците.
От данните по делото на л.128 и следв. се
установява, че се касае до поставени временни обекти въз основа на молба на
ответника А. от 15.06.2015 г.по реда на Наредбата на СОС за преместваемите
обекти; издадена е виза за проектиране на временни обекти /л.131/ и разрешение
за строеж № 76/03.11.2016 г. /л.132/ също за „временен обект-автомивка“.
В отговора на въпрос 5 във второто си допълнително
заключение вещото лице К. е посочила, че в процесния имот попадат изцяло
изградените като временни обекти кафене с площ от 80 кв.м., гараж с хидрофорна
уредба с площ от 70 кв.м. и частично с площ от 82 кв.м. попадат изградените
навеси на автомивката.
Видно от отговора по исковата молба и
представените по делото писмени доказателства, съгласието за поставяне на
временните обекти е дадено не от надлежния собственик на имота – ищците, а от
ответника „С.и.“ ЕАД, чийто права на собственост вече бяха отречени.
Съгласно чл. 49. (1) ЗУТ собствениците на поземлени имоти, за които с
подробните устройствени планове е предвидено изграждане на обекти - публична
собственост на държавата и общините, имат право да изградят временни строежи,
ако държавата или общината:
1. откаже да измени подробния устройствен план
поради липса на условията по чл. 134, ал. 2;
2. откаже да изкупи имота при условията на чл.
199, ал. 2 или в тримесечен срок не отговори на направеното предложение за
продажба.
(2) Освен в случаите по ал. 1 временни строежи
могат да се разрешават по реда на този раздел в поземлени имоти, за които е
установен нов начин или характер на застрояване.
(3) Строежите по ал. 1 и 2 се разрешават при
условие, че не е наложена строителна забрана или не се предвижда новото
строителство или другите мероприятия да започнат през следващата една година.
Отчуждаването на временни строежи се извършва при условията и по реда на Закона
за държавната собственост и на Закона за общинската собственост.
Съгласно чл. 50 ЗУТ в случаите по чл. 49 лицата могат да
изградят следните временни строежи:
Т.1. в застроени поземлени имоти:
а) едноетажна пристройка към законно изградена
сграда със застроена площ до 40 кв.м; ако пристройката е двуетажна, тя може да
бъде до 30 кв.м на всеки етаж;
б) преустройство на таванско помещение, вместо
пристрояване по буква "а", като се изгради надзид до 1,5 м и се
направят капандури, независимо от етажността на сградата;
в) ателие или обект с обслужващо предназначение при спазване на
ограниченията по буква "а", за застроена площ и височина /това е основанието на което е издадено в полза
на А. разрешението за строеж.
г) постройки на допълващо застрояване при условията на чл. 46;
д) гараж;
…
Т.2. в незастроени поземлени имоти:
….
в) строежи по т. 1, букви "в", "г", "д" и
"е".
Това са основаниятя на които е издадено в полза
на А. разрешението за строеж /виж л.333 по делото пред СРС.
Съгласно чл. 51 (1) ЗУТ Временните строежи по чл. 50
се разрешават само еднократно в един поземлен имот въз основа на виза за
проектиране с указан начин на застрояване, издадена от главния архитект на
общината, и строителни книжа, издадени по общия ред.
Съгласно ал.(3) незастроени поземлени имоти,
попадащи в територии, за които с общи или с подробни устройствени планове е
предвидено, но не е реализирано предназначението по чл. 61, ал. 2 или
друго специфично предназначение по чл. 61, ал. 3, могат да се използват до
реализиране на предвижданията на плана само за изграждане или поставяне на
открити обекти за спортни дейности и площадки за игра по реда на чл. 55.
А съгласно чл. 55 ЗУТ до реализирането на подробния
устройствен план незастроени поземлени имоти могат да се използват за временни
открити паркинги, пазари за сергийна търговия, открити обекти за спортни дейности
и площадки за игра и други подобни открити обекти въз основа на разрешение за
строеж, съответно разрешение за поставяне, при условия и по ред, определени с
наредба на общинския съвет.
Преместваемите обекти не са пречка за
възстановяване на собствеността, още повече, че по делото по безспорен начин се
установи, че временните обекти са поставени през 2016 г., т.е. далеч след
влизане в сила на ЗВСОНИ.
Съгласно чл. 57а. (1) ЗУТ обектите по чл. 56, ал. 1 и чл.
57, ал. 1 се премахват, когато:
1. са поставени без разрешение или в противоречие
с издаденото разрешение;
2. са поставени в чужд имот без правно основание
Следователно цитираната от въззивника А. съдебна
практика е неотносима за изхода на спора по иска по чл.108 ЗС, предявен срещу
него.
Първоинстанционният съд
правилно е разпределил доказателствената тежест между страните, допуснал е и
събрал релевантни за изясняване на спора от фактическа и правна страна
доказателства и доказателствени средства; последните са подложени на обстоен и
съвкупен анализ.
Първоинстанционният съд се е позовал и на
задължителната съдебна практика на ВКС, както и ТР на ОСГК на ВКС относими по
казуса и е достигнал до правилни правни изводи. Поради съвпадане на същите,
така постановеното решение ще следва да бъде потвърдено.
В частта, в която претенциите на ищците е отхвърлена за разликата над 1663 кв. м. до претендираната с
исковата молба площ от 2561 кв.м. като реална част от поземлен имот с
идентификатор 68134.4081.17 по кадастралната карта и кадастралните регистри на
гр.София, решението като необжалвано е влязло в сила.
По разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение е правилно и в частта за
разноските.
Пред
въззивната инстанция:
При този изход на спора разноски на
въззивниците не се следват.
Въззиваемите
претендират разноски и такива са сторени в размер общо на
3100 лв. , от които разноски за
особен представител в размер на 600 лв. и адв.възнаграждение в размер на
2 500 лв.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 172018/22.07.2019 г. по гр. д. № 24214/2017 г. на СРС, 154
състав, в частта, в която се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск
с правно основание чл. 108 ЗС по отношение „С.и.“ ЕАД и на П.Н.А., че Ц.Г.Г.,
М.Г.М., З.В.А., Л.В.Б., Е.Н. В. и В.А.Ц.,
са собственици на реална част с площ от 1663 кв.м. от поземлен имот с
идентификатор 68134.4081.17 по кадастралната карта и кадастралните регистри на
гр.София, с площ на имота е 2878 кв.м., с трайно предназначение на територията
– урбанизирана, начин на трайно ползване – за друг вид озеленени площи, която
реална част е по контура на точки 1-2-3-4-5-6-1 на комбинираната скица
/Приложение 3/ на изготвената по делото съдебно-техническа експертиза /л.303
между кориците на делото/, която да се счита неразделна част от решението, при
квоти:Ц.Г.Г.– 1/6 ид.ч., М.Г.М. – 1/6 ид.ч., З.В.А.– 1/6 ид.ч., Л.В.Б.– 1/6
ид.ч., Е.Н. В. – 3/12 ид.ч. и В.А.Ц.–
1/12 ид.ч., както и се: ОСЪЖДА
„С.и.“ ЕАД и П.Н.А. да предадат на основание чл.108 ЗС на ищците
владението върху гореописаната реална част от имот с идентификатор
68134.4081.17 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.София,
както и в частта за разноски.
ОСЪЖДА „С.и.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление:*** и П.Н.А., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***- адв.Ц.Й., да заплатят на Ц.Г.Г., ЕГН **********, М.Г.М., ЕГН **********,
З.В.А., ЕГН **********, Л.В.Б., ЕГН **********, Е.Н. В., ЕГН ********** и В.А.Ц., ЕГН **********,
всички със съдебен адрес: *** – адв.М.Х., сумата в размер на 3100 лв.- разноски пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС в 1-месечен срок от връчването
му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: