Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 22.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на шести март през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 9659 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл.
от ГПК.
С решение № 56087 от 05.03.2019 г., постановено по гр. д. № 60326/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 151-ви състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК е признато за установено, че ответникът А.Б.С. дължи на ищеца сума в размер на 605,91 лева, представляваща стойността на консумирана и незаплатена топлинна енергия за периода м. 04.2014 г. – м. 04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „*******, с включена такса дялово разпределение, ведно със законната лихва върху главницата от 11.05.2017 г. до окончателното плащане на сумата, като е отхвърлен искът над уважения размер до предявения и за периода м. 05.2013 г. – м. 03.2014 г., както и са отхвърлени изцяло исковете по чл. 86 от ЗЗД.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.
Срещу решението в частта, в която исковете на ищеца „Т.С.“ ЕАД са отхвърлени, е подадена въззивна жалба от ищцовото дружество. Твърди се, че в раздел VII от Общите условия - „Заплащане на ТЕ“, чл. 32, ал. 1 са определени редът и срокът за заплащане месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно: в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В този смисъл, срокът на задължението за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури, е най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на издаването. Сочи се, че задълженията по обща фактура от 31.07.2014 г. стават изискуеми една на 15.09.2014 г., като от този момент следва да тече давностният срок. Излага се, че предмет на първоинстанционното производство е фактура № **********/31.07.2014 г. Отделно от това се сочи, че по делото не е установено ответникът да е упражнил правата си по чл. 150, ал. 3 от Закона за енергетиката, поради което спрямо същия са влезли в сила и Общите условия за продажба на топлинна енергия от топлопреносното дружеството. Счита се, че общата фактура за отоплителен сезон 2013/2014 е публикувана на 15.08.2014 г., във връзка с което има издадени констативни протоколи. Оправя се искане за отмяна на решението в обжалваната част и да постановяване на друго, с което да бъдат уважени изцяло предявените искове. Претендират се разноски.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба на ищеца от ответникът
А.Б.С., в който се излагат доводи за неоснователност на същата и се отправя
искане да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено
в обжалваната му част.
Третото
лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразява
становище по жалбата на ищцовото дружество.
Срещу първоинстанционното решение е подадена и въззивната жалба от ответника
А.Б.С. в частта, в която исковете на „Т.С.“ ЕАД са уважени. Навеждат се
подробни съображения във връзка с релевирания довод за невалидност на
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК. Оспорва се методът, както и констатациите на изготвените по делото
експертизи, като се възразява срещу начина на определяне на качеството и
количеството на доставяната до имота топлинна енергия. Сочи се за липсата на
възникнало валидно облигационното отношение между страните. Намира се, че в
случая е приложима клаузата за непоръчана доставка. Излагат се разнообразни
аргументи по отношения цялостната нормативно уредба, уреждаща доставката на
топлинна енергия, и съответствието й с правото на Европейския съюз. Поради
което се отправя искане за отмяна на атакуваното решение в обжалваната му част
и отхвърляне исковете на ищеца. Претендират се разноски.
„Т.С.“ ЕАД и третото лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразяват становище по жалбата на ответника
А.Б.С. в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Предявени
са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Жалбите, с които е
сезиран настоящият съд, са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от
легитимирани страни и срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което са
допустими.
Съгласно чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от
СРС, 151-ви състав, решение за валидно и допустимо. В тази връзка,
неоснователни са наведените от жалбоподателя доводи по отношение валидността на
издадената по реда на чл. 410 от ГПК заповед за изпълнение на парично
задължение по ч. гр. дело № 29663/2017 г. на СРС. Разпоредбата на чл. 270 ал. 2 от ГПК регламентира, че нищожността може да
се предяви от страна по делото и по исков ред безсрочно или чрез възражение,
като липсва изрична уредба относно прогласяване на нищожност на други актове на
съда, включително заповеди за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Тези актове обаче
също може да страдат от пороци, които да препятстват пораждането на правните им
последици. Процесуалният закон не дефинира кога съдебното решение е нищожно. Съгласно
константната съдебна практика нищожно е онова съдебно решение, което не дава
възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно
волеизявление. Съдебното решение е нищожно, когато е постановено от ненадлежен
съдебен орган или в незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на
правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена
форма, когато волята на съда не може да бъде разкрита по пътя на тълкуването,
поради абсолютна неразбираемост (решение № 73 от 18.05.2015 г. на ВКС по гр. д.
№ 5113/2014 г., ГК, III ГО; решение № 668 от 15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. №
1790/2009 г., ГК, I ГО; решение № 123/04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на
ВКС, ГК, І ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК). Нищожно е и решението на
административен съд по спор, по който компетентен да се произнесе е бил
гражданският съд, така и решението на гражданския съд по административен спор,
подведомствен на специализираните административни съдилища. Липсата на
компетентност на съда в тези случаи е дотолкова съществена, че предопределя
нищожността на постановеното от некомпетентния съд решение (решение №
370/30.10.2012 г. по гр. д. № 480/2012 г. на ВКС, ГК, І ГО, постановено по реда
на чл.290 ГПК). Тези разяснения следва да намерят приложение и по отношение на
постановената заповед за изпълнение.
В случа не е
налице някоя от посочените хипотези. Заповедта за изпълнение е постановена в
изискуемата писмена форма. Същата е подписана от надлежен съдебен орган, който
функционира в законен съдебен състав. Спорът, предмет на делото, по което
е постановена оспорената заповед, е гражданскоправен. С оглед на това
сезираният с него съд е компетентен да го разгледа и да се произнесе по
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Заповедта е
постановена в рамките на правораздавателната власт на съда. Също така волята на
съда е изразена по начин, който позволява да се изведе ясно и разбираемо.
Неоснователен е
релевираният от ответника довод, че в нарушение на чл. 411, ал. 2 от ГПК СРС не
е съставил писмен акт – разпореждане, от което да е видно, че не са налице
отрицателните предпоставки, посочени в същия текст. Съгласно формираната трайна
съдебна практика, съдът издава изрично и отделно разпореждане в случаите,
когато изцяло или отчасти отхвърля заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, а в останалите случаи, когато подаденото заявление изцяло се
уважава, съдът издава разпореждане, което инкорпорира в самата заповед
(определение № 300 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 3842/2017 г. на ВКС, ГК, ІV
ГО). Също така, без значение за валидността на заповедта за изпълнение е дали в
същата претендираните вземания са точно описани съобразно посоченото в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. При евентуалното наличие на такова
несъответствие страната може да релевира доводи за това в хода на исковия
процес. Същото обаче няма отношение към валидността на съдебния акт.
По отношение
твърденията за нарушение на материалния закон, наведени във връзка с
валидността на заповедта за изпълнение, както и нарушението на императивна
материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебно
решение, следва да се отбележи, че същите нямат за последния нищожност на
съдебния акт поради липса на валидно формирана правораздавателна воля, а би
могло да обуслови единствено неправилност, респ. недопустимост на съдебния акт.
Тези съображения намират приложение и относно доводите за допуснати нарушения
на материално - правни норми от правото на Европейския съюз. Неотносими към
валидността на постановената заповед са и доводите за нарушение на норми от
Конституцията на Република България, поради което не следва да се обсъждат по
същество.
Съставът на СГС намира
атакуваното решение и за правилно, като съображенията за това са следните:
В предмета на
делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, при
направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, в рамките на
установения в чл. 415, ал. 4 от ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със
сила на присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
Предвид наведените от
ответника възражения следва да бъде отбелязано, че съдът в своята
правораздавателна дейност е обвързан от действащата нормативна уредба, която намира
да не противоречи на Конституцията и на правото на Европейския съюз. В тази
връзка, с решение № 5/22.04.2010 г. по конституционно дело №
15/2009 г. Конституционният съд отхвърли искането на омбудсмана на Република България за установяване
на противоконституционност на чл. 153, ал. 1 и 6 от ЗЕ. В мотивите на решението е посочено, че „Разпоредбите на чл. 153, ал. 1 и 6 от ЗЕ изпълняват конституционните изисквания
да защитават правата на потребителите за ползване на топлинна енергия.
Сградната инсталация е обща част по смисъла на ЗЕ, Закона за собствеността и
Закона за управление на етажната собственост и всички собственици и носители на
вещни права следва да се считат за потребители и да поемат ползите и тежестите,
свързани с употребата на общата вещ“. Съответно, съгласно
нормата на чл. 153 от ЗЕ
всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по
тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения
относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В
мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153,
ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Собственикът или титуляр на
вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция
на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и
отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на
закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е
взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия.
Противно на поддържаното от жалбоподателя
С.,
правилно районната съдебна инстанция е приела, че с представеното по делото
заявление № 13957/04.11.2014 г., депозирано лично от ответника до ищцовото
дружество, с което последният е направил волеизявление за отказ от договора за
доставка на топлинна енергия с „Т.С.“ ЕАД за отоплителен сезон 2014/2015 г. по
отношение на процесния имот, понеже се доставят непоискани услуги, то
ответникът е признал притежаваното от него качество на потребител на топлинна
енергия. Съответно, в това си качество
А.С. е клиент на топлинна енергия и респективно е
обвързан от облигационна връзка с предмет – доставка на топлинна енергия.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г.
В случая измерването на индивидуалното потребление на
топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла
вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е
възложено от етажните собственици на „Т.С.“ ЕООД с договор, сключен от
упълномощен представител на етажните собственици. Третото лице – помагач е
осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия
период.
В нормата на чл. 156 от ЗЕ е регламентирано уреждане
на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина енергия
в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално доставената на
границата на собствеността топлинна енергия, като всеки потребител дължи
заплащането на реално потребената въз основа на отчетните единици топлинна
енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела
в жилището и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от
сградната инсталация.
За установяване стойността на доставената до имота
топлинна енергия по делото е допуснато изслушването на съдебно - техническа
експертиза. Експертното заключение е изготвено въз основа на приложените по
делото и допълнително изискани от фирмата за топлинно счетоводно
документи, въз основа на които вещото
лице е дало заключение относно реално потребената от ответника топлинна енергия
през процесния период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на
ЗЕ. Количеството
топлинна енергия, постъпило в сградата – етажна собственост, се измервала чрез
монтиран в абонатната станция топломер, който е преминал на периодични
метрологични проверки за техническа годност. Отбелязано е,
че за процесния период няма начислявана ТЕ за отопление на имот и ТЕ за БГВ,
като има начислена единствено ТЕ за отдадена сградна инсталация в съответствие
с нормативната база. Вещото лице е съобразило, че дяловото разпределение на
топлинната енергия за имота през процесния период е извършено правилно,
съобразно изискванията на действащата през периода нормативна уредба. Вещото
лице е установило, че стойността на потребената топлинната енергия за периода
от м .05.2014 г. до м. 04.2016 г. възлиза на сумата от 431,84 лева., а в
съобщение по фактура № **********/31.07.2014 г. за периода м. 05.2013 г. – м.
04.2014 г. на „Т.С.“ ЕАД е посочена сума за реално консумирана топлинна енергия
в размер на 244,07 лева. Ответникът е оспорил експертното заключение,
включително с доводи от технически характер, но не е ангажирал доказателства
във връзка с направеното оспорване. Съдът изцяло възприема експертното
заключение, тъй като същото е компетентно дадено, обстойно мотивирано и
обосновано. Изводите на вещото лице изцяло кореспондират с ангажираните по
делото доказателства, като не са представени такива, които да разколебават
доказателствената му стойност. Предвид наведените от жалбоподателя А.С. възражения
следва да бъде отбелязано, че след като назначаването на вещо лице е
предпоставено от липса на специални знания у съда, експертът по правило не може
да бъде ограничаван в източниците, въз основа на които изготвя специализираното
си заключение, независимо дали са били приобщени по делото или не - наличието
на специални знания по въпроса, предмет на изследване, логически включва
притежаването на такива и за използваните от експерта източници и методи.
Така, правилно районната съдебна инстанция,
съобразявайки изготвените по делото заключения на съдебно-техническата и
съдебно-счетоводна експертизи, установеният период, който е приет да не е
погасен по давност, както и дължимата сума за доплащане по обща фактура от 31.07.2014
г., която е била в размер на 49,97 лева, е стигнала до извод за основателност
на исковата претенция на ищеца за дължимост от страна на ответника на сумата от
496,80 лева за доставена ТЕ.
Ответникът своевременно е релевирал по делото – с
депозирания писмен отговор на исковата молба, възражение за изтекла погасителна
давност. Същото е разгледано от решаващия съд. Като е приложил института на
погасителната давност, първоинстанционният съд е приел, че вземанията на ищеца
за исковия период са частично погасени.
С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на
ВКС, ОСГТК, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла
на чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна
давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества
стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи
единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми,
независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Предвид обстоятелството, че настоящият иск се счита
предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 11.05.2017 г., на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, към този момент
е изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди 11.05.2014
г.
По отношение на вземанията за периода м. 05.2013 г. –
м. 02.2014 г. приложение намират Общите условия на ищеца, одобрени с решение №
ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01.2008
г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2008 г., купувачите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. Давността за тях започва да тече от
момента, в който вземането е станало изискуемо съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД. По отношение на вземанията за периода м. 03.2014
г. – м. 04.2016 г. приложение намират Общите условия за продажба на топлинна енергия
от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с
решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ –
броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно
чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2014 г., купувачите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. Ищецът не е ангажирал по делото доказателства относно момента на публикуване
на месечните суми за исковия период на интеренет страницата си, а и липсват
признания за това от насрещната страна, поради което и на основание чл. 114,
ал. 2 ЗЗД, следва да се приеме, че давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало. Предвид обстоятелството, че искът се счита предявен
на 11.05.2017 г., към този
момент е изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди 11.05.2014
г., в каквато насока са изводите и на СРС. Ответникът не е ангажирал пред
настоящата съдебна инстанция съответно мотивирано възражение във връзка с
периода, за който СРС е приел да са погасени по давност вземанията на ищеца.
Неоснователно е възражението на ищцовото дружество, че
не са погасени по давност вземанията по фактури № **********/31.07.2014
г. Релевантен в случая е периодът на потребление на
топлинната енергия, за който се отнася посочената фактура: м. 05.2013 г. – м. 04.2014
г., а не датата на издаване на фактурата и посочения в последната срок за
плащане. Издаването на общата фактура и изравнителната сметка не установява
нововъзникнало задължение на клиента на топлинна енергия, а съставлява способ
за определяне окончателния размер на консумираната топлинна енергия. Ето защо
се налага извода, че периодът на потребление на топлинна енергия, за който
фактурата е издадена, е покрит от изтеклата погасителна давност. За този период
е погасено по давност и вземането за дялово разпределение.
„Т.С.“ ЕАД се позовава на чл. 32, ал. 1 от общите
условия относно момента на изискуемост на вземанията му. За периода, който не е
погасен по давност., отношенията между страните се регулират от Общите условия
за продажба на топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови
нужди в гр. София, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР. В чл. 33, ал. 1
от същите е предвидено, че купувачите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им
на интернет страницата на продавача. По делото не са ангажирани доказателства
относно момента на публикуване на месечните дължими суми на интернет страницата
на ищеца, поради което следва да се приеме, че същият не е установил момента,
от който ответникът е поставена в забава. Ето защо исковите претенции за
заплащане на лихва за забава се явяват изцяло неоснователни.
Във връзка с възражението на ответника А.Б.С. по
отношение задължението за заплащане на такса за дялово разпределение, съдът
намира следното:
С разпоредбата на чл. 139, ал.
2 от ЗЕ /редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 г., бр. 54 от 2012
г., в сила от 17.07.2012 г./ се възлага отговорността за извършването на дялово
разпределение на топлинна енергия само на топлопреносните предприятия,
като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или
чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а от
ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата „дялово
разпределение на топлинна енергия“ е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в,
когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не
са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване
на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл.
139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на
потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното
предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна
енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на
клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено
лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на
плащане на услугата дялово разпределение.
Съгласно чл. 36, ал. 1 и 2 от Общите условия на
ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди, клиентите заплащат
цена за услугата дялово разпределение, извършвана от избран от тях търговец,
като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата на клиента,
включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на един уред
за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане
на уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се
заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и
начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява
по подходящ начин на клиентите.
В разглеждания случай ищецът твърди, че за процесния
имот са били изготвяни изравнителни сметки от третото лице-помагач след края на
съответния отоплителен период въз основа на реален отчет на уредите за дялово
разпределение. От представения по делото протокол на общо събрание на етажните
собственици се установява, че е взето решение за сключване на договор с третото
лице – помагач за извършване на индивидуално измерване на топлинна енергия
в сградата и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода
между етажните собственици. От приложения на л. 13 договор се установява, че
между етажните собственици и дружеството е постигнато съгласие за осъществяване
на тази услуга, а от съдебно-техническата експертиза се стига до извода, че
услугата реално е предоставяна. Дължимата цена за предоставяне на услугата е
посочена в представения по делото договор, като размерът й за процесния период
възлиза на претендираната от ищеца сума от 109,11 лева, поради което същата
правилно е била уважена от районната съдебна инстанция.
По отношение на иска за законна лихва за забава
върху стойността на услугата за дялово разпределение, съдът намира, че в общите
условия към договора не е предвиден срок за заплащането й, поради което
длъжникът изпада в забава след покана – чл. 84, ал. 2
от ЗЗД. По делото липсват данни да е изпращана покана до насрещната
страна, поради което СРС правилно е приел този иск за неоснователен.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователен
поддържаният от ответника довод за нарушение на
разпоредбата на чл. 62 от ЗЗД. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с ТР № 2/2016 г. от 25.05.2017 г. по тълк. д.
№ 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи при доставяне на
топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се
прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62 от ЗЗП вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Съгласието за
доставката и нежеланието за преустановяването й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява
„искане“ на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 от ЗЗП, поради
което между двата закона не съществува противоречие и не може да става въпрос за
приложението на § 1 ДР на ЗЗП.
Що се отнася до останалите релевирани от ответника
възражения СГС счита, че същите не се намират в пряка връзка с фактите и
обстоятелствата, включени в предмета на доказване по настоящото дело, поради
което и не следва да бъдат обсъждани по същество.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора с оглед неоснователността на въззивните
жалби и на двете страни, сторените от тях във въззивното производство разноски
следва да останат за всяка една от тях така, както са ги направили.
Воден
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 56087 от 05.03.2019 г., постановено по гр. д. № 60326/2017 г., по
описа на Софийски районен съд, ГО, 151-ви състав.
Решението е постановено при
участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.