Р Е Ш Е Н И Е N 8
гр. Сливен, 20.01.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в откритото заседание на двадесети януари през двехиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 759 по описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 260181/28.10.2020г. по гр.д. № 6904/19г. на СлРС, с което е осъден Е.Н.К. да заплати на „ТРАНСГАРАНТ” ООД, гр. Бяла, сумата от 1618, 39 лв., представляваща невърнати командировъчни за м. септември 2019 г., с която неоснователно се е обогатил за сметка на ищеца, получена чрез прихващане по реда на чл. 103 и сл. от ЗЗД между две насрещни вземания - това на ищеца „ТРАНСГАРАНТ” ООД, гр. Бяла, в размер на 1800 лв. и вземането на Е.Н.К. в размер на 186.61 лв., ведно със законната лихва, считано от 16.10.2019 г., до окончателното изплащане на сумата, не е уважено възражението за прихващане от ответника срещу ищеца за насрещното му вземане в размер на 1 800 лв., представляващи неплатено трудово възнаграждение за периода 18.05.2019 г. до 26.09.2019 г. и на страните са присъдени съразмерно разноски по делото.
Срещу това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство.
Въззивникът твърди в жалбата си, че решението е неправилно, материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Счита, че съдът неправилно приема в решението си, че страните не спорят, че дневните пари са единственият компонент от командировъчните пари, които са били дължими на ответника и това опорочава изцяло решението, което налага отмяната му. Заявява, че според чл. 215 от КТ при командироване работиникът/служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от МС. По своята правна същност, заплащането на пътни, дневни и квартирни пари при командировките не е обезщетение, а представлява елемент от задължението на работодателя да осигури условия за изпълнението на уговорената работа - чл. 124 и чл. 127 от КТ. Размерът на пътните, дневните и квартирните пари при командировка се определят от МС със специални наредби. Така първоинстанционният съд неправилно е определил и материалноправната квалификация на предявения иск като такава по чл. 55, пр. 2 от ЗЗД, тъй като между страните не се спори и се установява от събраните по делото доказателства, че между страните е съществувало ТПО, възникнало въз основа на трудов договор № 24 от 18.05.2019 г.. Поради това рашанието е неправилно и не отразява действителната фактическа обстановка и правни изводи. Районният съд не е извършил комплексна преценка на събраните по делото доказателства, едностранчиво и непрецизно е изтълкувал данните, съдържащи се в избирателно посочени от него доказателства, подкрепящи единствено тезата на ответното дружество. Игнорирани и недопуснати са решаващи за изхода на правния спор факти и доказателства, установяващи действителното фактическо положение. Изобщо не са взети предвид материалноправни норми, относими към конкретния казус.
Вззивникът твърди, че първоинстанционният съд е счел, че се прилага НСКСЧ, а не НСКШСЧМАПТП -Наредбата за служебните командировки на шофьорите и стюардесите в чужбина при международни автомобилни превози на товари и пътници на Министерство на финансите, но не се е мотивирал по каква причина приема така. Заявява, че съобразно практиката на ВКС при спор относно начина на изчисляване на командировъчни пари на шофьорите при извършване на международни автомобилни превози се прилага НСКШСЧМАПТП, издадена на основание чл. 7, ал. 2 от Постановление № 40 на МС от 2.07.1987 г., в сила от 01.04.1990 г. Съгласно § 1 от ЗР на наредбата, тя се прилага от всички стопански организации, които имат собствени автомобили и автобуси и извършват международни превози. Чл. 6 урежда, че на командированите лица се заплащат дневни пари за фактическите дни, прекарани в чужбина - от датата на изходна до датата на входна българска граница. Според чл.8 (изм. с писмо № 04-18-0118 от 4.12.1996 г.) на шофьорите и стюардесите, извършващи международни превози на товари и пътници се изплаща единна ставка в размер на 35 щатски долара на ден - за единична езда и 27.50 щатски долара на ден - за двойна езда, или тяхната равностойност в друга конвертируема валута. В случая не се спори, че курсовете не са извършвани съвместно с друг шофьор, т.е. извършвана е единична езда. Неправилно работодателят е определил дължимите командировъчни пари съобразно НСКСЧ, която не е приложима според практиката на ВКС. Според нейния чл. 31 ал.1 персоналът на сухоземните транспортни средства получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение № 3: 27 евро при единична езда и 21 евро при двойна езда, включително квартирни пари. В случая е приложим специалният нормативен акт и обезщетението по чл. 215 от КТ следва да се изчисли по 35 щ.д. на ден, като се приспадне платеното от работодателя. С тази съдебна практика, съдът не е съобразил.
По-нататък въззивникът заявява, че след като е съществувало ТПО при превода на паричните средства, възникнало въз основа на трудов договор, то отговорността на въззивника - работник е трябвало да се търси по реда на КТ, а като не е спазен редът, се нарушава правото на защита на работника, понеже е недопустимо търсенето на отговорност на работника по общия исков ред по ЗЗД. Сочи, че в КТ е регламентирана имуществената отговорност на работника при причиняване на щети на работодателя. Отграничени са два вида отговорности - за причинени вреди по небрежност при или по повод изпълнение на трудовите функции /чл.203, ал.1 от КТ/ и за причинени умишлено или в резултат на престъпление вреди или вреди, причинена не при или по повод изпълнението на трудовите задължения /чл.203, ал.2 от КТ/. Това са ограничената и пълната имуществена отговорност и има определен ред за ангажирането им, като при първата се издава заповед по реда на чл.210 от КТ, а втората се реализира само по съдебен ред - чл.211 от КТ.
Въззивникът прави пълен анализ на текстовете на КТ, като заявява, че след като в чл. 206, ал.1 е указано, че за вреда, причинена на работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите задължения, работникът или служителят отговаря в размер на вредата, но не повече от уговореното месечно трудово възнаграждение, а в чл.207, ал.1, т.1 от КТ е регламентирано, че работник или служител, на когото е възложено като трудово задължение да събира, съхранява, разходва или отчита парични или материални ценности /тоест има качеството отчетник/, отговаря спрямо работодателя в размер на вредата, но не повече от трикратния размер на уговореното месечно трудово възнаграждение, то саналице две различни хипотези на ангажиране на имуществена отговорност, които са несъвместими една с друга. Непосочването на тези две взаимно изключващи се основания опорочават търсенето на паричните средства и препятства работника да разбере какво точно търси от него работодателя му, каква по вид отговорност търси от него и в какво качество, тоест - нарушава правото му на защита при търсене на отговорността, което е самостоятелно основание за отмяна на решението.
По-нататък въззивникът заявява, че неправилно е квалифициран искът като такъв по чл. 55 от ЗЗД, тъй като наличието на трудовото правоотношение, което не се оспорва от ищеца, изключва приложението на общия режим на непозволеното увреждане, тъй като КТ предвижда специален правен режим, а нормите на ЗЗД намират субсидиарно приложение. Налице е дадена неправилна правна квалификация от страна съда на иска като такъв по чл. 55, предл. 2 от ЗЗД. Счита, че искът по чл.55, предл. 2 от ЗЗД следва да се отхвърли като недопустим в производството по КТ и да се върне делото за разглеждане от друг състав, който да определи правилна правна квалификация на иска.
Що се отнася до въпроса кой е приложимия нормативен акт - НСКСЧ или НСКШСЧМАПТП е била постановена задължителна съдебна практика /макар към момента тази задължителност да е отпаднала/. Позовава се на Решение № 350 от 13.07.2010г. на ВКС по гр.д. № 130/2009г. Ill г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, в което е приетоа, че при спор относно начина на изчисляване на дължимите командировъчни пари на шофьорите при задгранични автомобилни превози следва да бъде приложена НСКШСЧМАПТП и работодателят не може да определя по-ниски размери на командировъчните от нормативно установените, тъй като това е в противоречие с чл.215 от КТ. Затова в случая ищецът неоснователно не е заплащал по 35 долара на ден.
Неприемайки правилната приложима норма, не е извършил задълбочен анализ на събраните по делото доказателства и не е възприел установените с тях факти, районният съд е постановил неправилно, респективно недоустимо решение, което подлежи на отмяна.
Въззивникът сочи и като съществен, и непоправим според него порок, че съдът е приел, че страните не спорят, че дневните пари са единствения компонент от командировъчните пари, които са били дължими на ответника. Независимо, че е била назначена СИЕ, в хода на процеса съдът не е установил колко лева квартирни пари се дължат или не на ответника.
Позовава се на чл. 215 от КТ, съгласно който при командироване работникът/служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от МС, а тези суми не са обезщетение, а представляват елемент от задължението на работодателя да осигури условия за изпълнението на уговорената работа - чл. 124 и чл. 127 от КТ. Начинът на изплащането на самите разходи /в случая дневни и квартирни пари/, е подобно описан в НСКСЧ, където в чл. 15 е посочено, че за покриване разходите на командированите лица в чужбина се изплащат дневни и квартирни пари в размери и валути, като за командироване в Гърция, Испания и Италия се дължат на ден - дневни и квартирни пари. С първите се осигуряват средства за храна, градски транспорт и други разходи, а във вторита се включват разходите за ползване на легло, резервацията за него, ако е необходима, утринна закуска, отопление, осветление, баня, телевизор, радио, телефон, такси и данъци.
С оглед всичко изложено въззивникът моли въззивния съд да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло атакуваното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли иска като неоснователен. Претендира направените разноски и за двете съдебни инстанции.
Във въззивната жалба е направено доказателствено искане за допускане на СИЕ, която да отговори на въпроси 5 и 6 на първоначалната експертиза, което с мотивирано определение от з.с.з. съдът е оставил без уважение като неоснователно.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна, отрича наведените твърдения за допуснати процесуални и материалноправни нарушения. Излага подробни съображения, с които последователно оборва всички релевирани оплаквания. Счита, че атакуваните части от решението са постановени при спазване на процесуалните и материалните разпореби. Развива детайлна аргументация, сходна на поддържаната в исковата молба и защитата си по същество в първоинстанционното производство.
Счита, че правилно първоинстанционният съд е приел за безспорно установено, че между страните по настоящото производство е съществувало валидно трудово правоотношение, че ответникът е бил назначен на посочената длъжност, че същият е бил командирован в чужбина, че в тази връзка му е било възложено да борави с парични средства на работодателя, ведно със задължението да отчита същите, че са му предоставени такива парични средства във връзка с командировка за покриване на разходи, които могат да възникнат по повод командировката, извън командировъчните пари, както и че същите не са отчетени. Събрани са безспорни доказателства относно факта на предаването на парични средства от работодателя на ответника, основанието и размерът им, както и относно липсата на отчет за остатъка от тези средства след приключването на командировката. Заявява, че правилно РС е приел, че командировъчните пари на ответника следва да се определят по реда на чл. 31, ал. 1 от НСКСЧ, а не по реда на НСКШСЧМАПТП. Обосновава се с това, че НСКШСЧМАПТП не е обнародвана в ДВ, поради което няма нормативен характер, по аргумент от чл. 5, ал. 5 от Конституцията на Република България. Тази наредба не е приета с ПМС № 40/02.07.1987 г., а е издадена от Министерство на финансите въз основа на чл. 7, ал. 2 от ПМС № 40/02.07.1987 г. От своя страна приложимостта на НСКСЧ следва от правилото на чл. 215 от Кодекса на труда, според което командированият работник има право да получи, освен брутното си трудово възнаграждение, още и пътни, дневни и квартирни пари, при условия и в размери, определени от Министерския съвет, който не може да прехвърля предоставената му компетентност за това. В тази връзка цитира практика на Върховния касационен съд.
По-нататък въззиваемият заявява, че е неоснователно твърдението на жалбоподателя, че отговорността на ответника би следвало да се търси по реда на КТ, а не по реда на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
Развива съображения в тази връзка, че макар страните да са бивши работодател и работник, искът се основава на твърдение за получени суми /дневни пари/, при начална липса на основание, тъй като същите не са се следвали на ответника, предвид реално прекараните от него работни дни в командировка. Исканата и предадена сума е била предвидена за периода от 01.09.2019 г. до 30.09.2019 г., като за всеки от 19-те работни дни в командировка се полагат по 52 лв. и 65 ст. дневни пари, плюс 1 000 лв. разходи за гориво за същия период. За посочения период между страните е бил уговорен аванс от 3 000 лв., като 600 лв. от така уговорения аванс, са били на разположение на ответника, вече като остатък от предни командировки. Затова дружеството е превело по банков път за този период само 2 400 лв. Така въззиваемият счита, че след като първата и единствана командировка, започната след 01.09.2019 г., е отчетена с 4 работни дни в командировка за сумата от 211.24 лв., считано от 09.09.2019 г. до 12.09.2019 г., то той дължи връщане на остатъка от дадените му суми. Той е отчел 502.94 лв. платени пътни такси за този курс, от аванса в размер на 3 000 лв. му е изплатена и заплатата за м. септември 2019 г. в размер на 390.74 лв. и така от дадената му сума реално са отчетени и дължими общо 1 104.92 лв., като остатъкът за възстановяване е в размер на 1 895.08 лв. Така се установява, че ответникът без основание е получил и задържал начислените му за останалите 15 работни дни в командировка дневни пари в размер на 1 895.08 лв. и дължи връщането им. Въззиваемият се опира на р. № 577 от 26.06.2009 г. по гр. д. №534/2008 г., I-во г. о., ГК на ВКС, където при аналогична хипотеза е прието, че в тези случаи отговорността на ответника следва да бъде реализирана по общия исков ред - ЗЗД, а не по реда на КТ, тъй като твърдението за получаване на имуществено благо при неосъществено основание покрива фактическия състав на иска по чл. 55 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД.
В обобщение въззиваемият моли въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди атакуваното съдебно решение. Няма заявена претенция за разноски.
Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.
В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който, поддържа въззивната жалба, оспорва отговора, моли съда да отмени атакуваното решение като неправилно и незаконосъобразно и вместо това постанови ново, с което отхвърли иска като неоснователен. Претендира разноски за първата инстанция.
В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, се явява процесуален представител по закон – управителят на дружеството, който оспорва въззивната жалба, пъддържа отговора, намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Не претендира разноски за тази инстанция.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
По отношение на въпроса относно правната квалификация на иска и неговата допустимост, въззивният съд намира следното:
Търсената сума представлява платени авансово командировъчни пари и разходи за пътуване. Вярно е, че цялата, дадена от ищеца на ответника авансова сума, включва в себе си няколко компонента – разходи за гориво, пътни и паркинг такси, трудово възнаграждение и командировъчни пари. Първите два са му дадени в качеството му на отчетник, тъй като той съхранява и разходва средствата на работодателя по повод извършване на трудовите си задължения и неотчитането на тези суми би било повод за ангажиране на имуществената му отговорност по реда на КТ, но само при виновно увреждане. Тези суми обаче не са предмет на претенцията поради неправилно разходване, както и сумата, за която ищецът признава, че покрива вземането за трудово възнаграждение на ответника. Искът е само за тази част от авансово платеното, която представлява антиципирани командировъчни разходи и неизползвани разходи за пътуването. Командировъчните се дължат на работника или служителя по реда и условията на чл. 215 вр. чл. 121 от КТ само при осъществяване на съответната дейност. Доколкото в случая ищецът твърди, че такава дейност не е осъществена, тоест – трудови задължения не са изпълнявани през исковия период, а сумата е заплатена предварително, то правоотношението се вмества в хипотезата на неоснователното обогатяване, а не на имуществената или отчетническа отговорност на работника или служителя за вреди, причинени по небрежност или умишлено на работодателя при и по повод изпълнение на трудови задължения. По аналогични съображения на връщане подлежи и остатъкът от авансово дадената сума за бензин и такси, тъй като тя също е останала неизползвана поради по-ранното преустановяване на изпълнението на трудовите задължения – тоест – тя също не представлява вреда, причинена при и по повод осъществяването им.
По отношение на релевираното оплакване за неправилно определяне на приложимата към спора правна норма - НСКШСЧМАПТП или НСКСЧ, следва да се посочи следното:
Своята теза за приложимост на НСКШСЧМАПТП въззивникът основава нарешение № 32 от 05.03.2010г. по гр.д.№ 3592/08г. на І г.о. на ВКС, в което действително е дадено становище, че НСКШСЧМАПТП намира приложение при спор, сходен с настоящия, и в него се развиват доводи, че необнародването й не препятства нейното действие. В по-късната и трайно установила се съдебна практика обаче това разрешение е напълно отхвърлено и съдилищата са се консолидирали около последващо виждане на ВКС, обективирано в определение № 612 от 1.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 500/2017 г., IV г. о., ГК, което обосновава ненормативния характер на НСКШСЧМАПТП и еднозначно сочи като приложима за такива казуси норма НСКСЧ. В духа на тази практика, първостепенният съд правилно е приел, че относно изплащането – ред, начин, размер – на командировъчните разходи на ответника, заемал при ищцовия търговец длъжност „шофьор тежкотоварен автомобил 12 и повече тона“ и извършвал служебни командировки в чужбина, следва да се прилагат нормите на тази наредба.
Що се отнася до последния отменителен довод на въззивника, касателно неправилното определяне на точния период на командировката и съответно – на точния размер на командировъчните пари, въззивният състав не намира да са допуснати твърдяните нарушения. С допуснатата, приета и неоспорена експертиза тези факти са ясно и еднозначно установени. Заключенията на вещото лице се подкрепят и от останалия доказателствен материал – писмени доказателствени средства, от които в цялост се установява, че трудовото правоотношение с ответника е прекратено, считано от 01.10.2019г. С надлежни заповеди на работодтеля-ищец, той е бил командирован в чужбина за 11 дена, считано от 26.08.2019г. и за 4 дена, от 09.09.2019г.
За исковия период – от 01.09.2019 г. до 30.09.2019 г., ответникът е получил на разположение в аванс сума от общо 3 000 лв. - 2 400 лв. чрез банков превод и 600 лв. остатък от дадени му по-рано суми. Тази сума е била предназначена да обезпечи разходите му за гориво и такси, както и предвидени командировъчни, изчислени съгласно НСКСЧ по 27 евро на ден /52, 65 лв./ за 19 работни дни в командировка. Тъй като действително отчетената командировка за процесния период е била 4 дена, за нея са били дължими 211, 24 лв., останали са недължими за 15 работни дни 788, 40 лв. Ответникът е направил и отчел разходи за гориво в размер на 502, 94 лв. От аванса работодателят е приспаднал и дължимото трудово възнаграждение на ответника за м. 09. 2019г. в размер на 390, 74 лв. Така остатъкът се явява сбор от недължими командировъчни пари и неизразходвани суми за пътни разходи – общо в размер на 1 895, 08 лв. Той следвада бъде върнат, тъй като е даден на неосъществено основание. С невръщането й ответникът се е обогатил без основание за сметка на обедняването на ищеца, който му я е платил с оглед бъдещо, но несбъднало се събитие.
Поради това искът, който е предявен в по-малък размер – 1800 лв., се явява изцяло основателен.
С оглед направеното възражение за прихващане от страна на ответника с негови насрещни вземания, същата следва да се намали с размера на съществуващото ликвидно и изискуемо вземане за неплатено обезщетение за неползван отпуск от 7 дни на ответника в размер на 186, 61 лв. Правилно първостепенният съд е счел за неоснователно възражението относно сумата 1 800 лв., представляваща неизплатени трудови възнаграждения, тъй като от заключението на извършената СИЕ се установява еднозначно, че всички задължения на работодателя за трудови възнаграждения са били своевременно изпълнени.
Така главният иск следва да бъде уважен в размер на разликата между 1 800 лв. и 186, 61 лв. /поради извършеното погасяване на двете насрещни еднородни изискуеми вземания до размера на по-малкото от тях/, а неговото уважаване обуславя основателността и уважаването на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата от предявяването на исковата молба до окончателното изплащане.
Като е достигнал до идентични крайни правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено в уважителната част, а въззивната жалба срещу него – оставена без уважение.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивника, който да понесе своите както са направени, въззиваемата страна не е претендирала и не следва да й се присъждат такива.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 260181/28.10.2020г. по гр.д. № 6904/19г. на СлРС.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: