Решение по дело №10520/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№....................

гр. София, ……06.2020г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, III-В въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и осми май две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                        СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ

при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 10520 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 82789/03.04.2019г., постановено по гр. д. № 29774/2016г., Софийски районен съд е осъдил ответника А. Б.М. да заплати на основание чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.) на „З.У.“ АД сумата от 10 000лв., представляваща частична претенция от общо заявена в размер на 100 000лв., представляваща регресно вземане за възстановяване на платено от ищеца по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ обезщетение за застрахователно събитие, настъпило на 30.12.2012г. в гр. Горна Оряховица, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 21.05.2015г. до окончателното плащане.

Срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от ответника чрез назначения му особен представител. Поддържа се, че обжалваното решение почива на неподписани документи и експертни заключения, което било недопустимо. Сочи се, че последвалото разместване на носните костици на пострадалия не се намира в причинно-следствена връзка с настъпилото пътно-транспортно произшествие. Твърди се, че необосновано вещото лице по приетата САТЕ е заключил, че предпазният колан не би бил ефективен при скорост над 60 км/ч, като този извод почивал на предположения.  Съобразно изложеното се моли за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск, евентуално за намаляване размера на уважената част.

Насрещната страна е депозирала отговор, с който се оспорва въззивната жалба. Посочва се, че представените по делото експертни заключения са подписани и отговарят на изискванията на процесуалния закон, както и че са достатъчно пълни, ясни и обосновани, поради което следва да бъдат изцяло възприети от съда. Изтъква се, че извод за съпричиняване на вредоносния резултат не може да се прави на основаната на предположения, поради което правилно районният съд е счел възражението за неоснователно. Ето защо се моли за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на сторените разноски.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното:

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Въззивната инстанция намира, че постановеното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Предявен за разглеждане е осъдителен иск с правно основание чл. 274, ал. 1, пр. 1 КЗ /отм./ вр. чл. 45 ЗЗД за сумата от 10 000лв., предявена като частична претенция от такава с общ размер от 100 000лв.

Застрахователят по договор за застраховка „Гражданска отговорност”, който е заплатил застрахователно обезщетение на увреденото лице, може да се суброгира в правата на удовлетворения кредитор срещу причинителя на вредата, който е обезпечил своята деликтна отговорност при ищеца, при наличие на предвидените в закона предпоставки. В случая възникването на това право се обуславя от установяването на три групи факти: 1) породени права на увредения срещу причинителя на вредата на основание на чл. 45, ал. 1 ЗЗД – т.е. вредите да са причинени от делинквента чрез негово виновно и противоправно поведение; 2) възникнало действително договорно правоотношение между делинквента и ищеца по договор за „Гражданска отговорност” и заплащане от страна на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” на застрахователно обезщетение на увреденото лице и 3) делинквентът да е управлявал МПС при причиняване на деликта след употреба на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над допустимата по закон норма.

По делото не е спорно, а и се установява от представеното споразумение по чл. 381 НПК, одобрено от съда и влязло в сила, че ответникът е признат за виновен в това, че на 30.12.2012г. в гр. Горна Оряховица, при управление на лек автомобил „Фолксваген голф“, с рег. № ******, с концентрация на алкохол в кръвта от 1,79 промила, движейки се със скорост от 102,2 км./ч. и нарушавайки правилата за движение по пътищата, по непредпазливост е допуснал пътно-транспортно произшествие с насрещно движещия се автомобил, в резултат на което причинил на водача Г. И.Г.телесни увреждания, квалифицирани като средна телесна повреда. Съгласно чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда (на каквато се приравнява и одобреното от съда споразумение  съгласно чл. 383, ал. 1 НПК) на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, поради което за тези обстоятелства съдът е обвързан от установеното със споразумението.

На етапа на въззивното производство не са спорни и обстоятелствата, че гражданската отговорност на ответника е била обезпечена към момента на настъпване на събитието при ищеца чрез сключване на застрахователен договор, както и че ищецът е заплатил на пострадалия по сключено с него извънсъдебно споразумение обезщетение за претърпените от произшествието вреди  в размер на 100 000лв.

В исковата молба ищецът твърди, че вследствие на инцидента, пострадалият Г. И.Г.е претърпял следните увреждания: травматичен шок, дифузна травма на главния мозък, счупване на черепната основа, разкъсно-контузни рани на главата и лицето, счупване на носа и лявата ябълчна кост на лицето, счупване на дясната челна кост на черепа, контузия на гръдния кош, счупване на дясната челна кост на черепа, контузия на гръдния кош, счупване – изкълчване на лявата ганковидна ямка на таза, следтравматична атрофия на десния зрителен нерв. Назначената в хода на първоинстанционното производство, приета и неоспорена от страните съдебно-медицинска експертиза (СМЕ), която притежава необходимите реквизити, включително подпис на вещото лице, е заключила, че вследствие на инцидента пострадалият е получил именно тези увреждания, които са посочени в исковата претенция. Следователно, соченото от особения представител на ответника увреждане, изразяващо се в дислокация /разместване/ на носните костици, не е въведено в предмета на делото от страна на ищеца, това увреждане не е обсъждано от съда и не е повлияло при формиране на изводите му за основателност на заявената претенция. Ето защо се явяват неоснователни доводите на въззивника в тази насока.

Установява се от заключението по СМЕ, че травматичният шок от страна на пострадалия  е преодолян в рамките на няколко дни по време на престоя му в МОБАЛ „Д-р Ст. Черкезов“ – гр. Велико Търново. По отношение дифузната травма на главния мозък, вещото лице е заключило, че за това увреждане не може да се прогнозира срок за възстановяване, но от данните по делото се установява, че на 29.01.2013г. пострадалият е бил на консултация при неврохирург, като е изписан в добро общо и локално състояние, без необходимост от оперативно лечение. Установява се, че фрактурите на черепната основа, на носа, на лявата ябълчна кост на лицето и на дясната челна кост на черепа, при нормално протичане на лечебния процес, зарастват за около 30-45дни, разкъсно-контузните рани на главата и лицето – за около 20-25 дни, а контузията на гръдния кош – за около 20 дни. Според вещото лице счупването – изкълчване на лявата гаванковидна ямка на таза и проведеното оперативно лечение е със срок на възстановяване около 1 година, в случай че не са налице усложнения. Настъпилата следтравматичната атрофия на десния зрителен нерв, в резултат на инцидента, е довела до практическа слепота на дясното око, като е невъзможно възстановяването му. Именно заради последното увреждане на пострадалото лице е призната 66% трайно намалена работоспособност с ЕР на ТЕЛК от 05.03.2014г.

С оглед изложеното, съдът приема, че по делото са установени всички елементи от фактическия състав, пораждащ претендираното регресно право, като следва да бъде определен размерът на дължимото обезщетение за претърпените вреди и да бъде обсъдено поддържаното възражение за съпричиняване.

В настоящото производство съдът и ответната страна не са обвързани от размера на определеното между ищеца и пострадалия обезщетение в сключеното между тях извънсъдебно споразумение, поради което настоящият състав дължи самостоятелна преценка досежно това обстоятелство, която следва да се извърши при съобразяване на събраните по делото доказателства. Съгласно чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, при съблюдаване на критериите, посочени в Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС, и продължени в последвалата съдебна практика - Решение 1/26.3.2012г. по т. д. 299/11г. ВКС, II ТО; Решение № 66/2.7.2012г. по т. д. 619/11г. ВКС, II ТО; Решение № 83/6.7.2009г. по т. д.795/2008г., ВКС, II ТО; Решение 104/25.7.2014г. по т. д. 2998/13 ВКС, II ТО; Решение 28/9.4.2018г. по т. д. 1948/13г., II ТО на ВКС; Решение № 157/28.10.2014г. по т.д. 3040/2014г., ВКС, II ТО и др. Съответно на посочените критерии, при съобразяване характера, тежестта, броя и вида на получените от пострадалия травматични увреждания, подробно посочени по-горе, възрастта на лицето към момента на настъпване на събитието – 38г., интензитета, степента и продължителността на лечебния и възстановителния процес, създадената временна опасност за живота на пострадалия, проведеното оперативно лечение на лявата гаванковидна ямка на таза и последвалото трайно затруднение в движението на крайника, обстоятелството, че е настъпила практически слепота на дясното око, която е невъзвратима и ще оказва влияние в начина на живот на лицето пожизнено, признатата трайна неработоспособност на лицето за период от 3 години, както и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането – 30.12.2012г., чиито промени намират отражение и в нивата на застрахователното покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, съдът приема, че справедливото обезщетение на основание чл. 52 ЗЗД следва да е в размер на 80 000лв.

Необходимо е да бъде обсъдено и поддържаното от ответника във въззивната жалба възражение за съпричиняване от страна на пострадалия, поради липсата на поставен предпазен колан. С разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е предвидена възможност за намаляване на дължимото обезщетение за вредите, които са пряка и непосредствена последица  от увреждането, когато пострадалият е допринесъл за увреждането, като приложението на това правило е обусловено от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането, тоест когато е налице причинна връзка между негови действия или бездействия и вредоносния резултат. Принос за настъпване на увреждането ще е налице във всички случаи, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпване на вредите или е допринесло за механизма на увреждането. Във всички случаи обаче приносът на пострадалия следва да бъде доказан по категоричен начин от страната, която е направила възражение за съпричиняване. При релевирано възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия поради пътуването му в автомобила без поставен предпазен колан, намаляването на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан. В този смисъл е трайната и непротиворечива съдебна практика – Решение № 98/24.06.2013г. по т. д. № 596/2012г., II TO на ВКС, Решение № 171/10.10.2013г. по т. д. № 629/2012г., II TO на ВКС, Решение № 205/30.05.2015г. по т. д. № 2976/2013г., II ТО на ВКС, Решение № 19/08.02.2017г. по т. д. № 50177/2016г., IV ГО на ВКС и редица други.

Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва чрез пълно и главно доказване да са установени конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е допринесъл за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил настъпването му. При направено възражение за съпричиняване поради непоставяне на предпазен колан, наличието на обезопасителни колани в процесното МПС не се презумира, а следва да бъде доказано от страната, която се позовава на съпричиняването по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК. В настоящия случай, вещото лице по приетата САТЕ не е отговорило с категоричност дали автомобилът, управляван от пострадалия водач, е бил оборудван с обезопасителни колани, а е направил предположение за наличието им с оглед модела на лекия автомобил и годината му на производство. При изслушването на заключението в открито съдебно заседание, вещото лице е посочило, че няма данни по делото относно предпазния колан на водача и в тази насока няма никакви констатации. Експертът е разяснил и какво е принципното предназначение на предпазния колан – да задържа тялото на шофьора и пътниците към облегалката при наличие на отрицателно ускорение по направлението на движение – при челни сблъсъци, като е посочил, че коланът е ефективен при скорост от 60 км/ч. и удар в неподвижна преграда. Като е взел предвид механизмът на произшествието, настъпилите деформации, изместването на автомобилите от мястото на удара, експертът е заключил, че скоростта на управлявания от ответника автомобил е била над 100 км/ч. (в одобреното от съда споразумение по чл. 381 НПК е посочена скорост от 102,2 км/ч.), а сумарната скорост на двата автомобила около 150 км/ч. При такава сумарна скорост е направен извод, че коланът няма превантивно действие, тъй като настъпва мачкане и навлизане на деформирани части навътре в купето. След анализ на получените от пострадалия увреждания, вещото лице по приетата СМЕ е посочило, че може да се направи извод относно липсата на поставен предпазен колан от страна на Г. Г.. По отношение на въпроса дали ако лицето е било с поставен колан вредите са щели да бъдат в по-малка степен, експертът е заключил, че мястото и тежестта на увредите са щели да бъдат други, но какви и с каква тежест може само да се предполага.

Кредитирайки изцяло експертните заключения, които са отговорили пълно и обосновано на поставените задачи, настоящият състав приема, че по делото не е установено чрез пълно и главно доказване наличието на причинна връзка между поведението на пострадалото лице и причинените му телесни увреждания. По делото няма събрани категорични доказателства, че управляваният от него автомобил е бил снабден с обезопасителни колани, както и че при евентуалното поставяне на предпазен колан процесните увреждания не биха били настъпили или биха били в по-малък обем. Ето защо, определеното от съда обезщетение не следва да бъде редуцирано.

С оглед релевираните от въззивника оплаквания, е необходимо да се добави, че районният съд не е допуснал сочените във въззивната жалба процесуални нарушения. Изводите на съда почиват на назначени в хода на първоинстанционното производство съдебно-медицинска и съдебна авто-техническа експертизи, които са непосредствено изслушани от съдебния състав, отговорили са на поставените задачи, подписани са от вещите лица и са поддържани от тях в съдебно заседание. Същите не са и оспорени от страните, видно от протокола от проведеното на 30.02.2018г. открито съдебно заседание. Съгласно чл. 200, ал. 3 ГПК оспорването на експертизата може да се направи докато трае изслушването, а не на по-късен етап. Поради това, всички доводи в тази насока са неоснователни.

Други релевантни оплаквания във въззивната жалба не се съдържат, а както бе посочено по-горе, по правилността на решението въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата – чл. 269 ГПК.

Доколкото е предявен частичен иск в размер на 10 000лв. от общ размер от 100 000лв., то същият следва да бъде уважен изцяло. Като е достигнал до същия извод, районният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.

            При този изход на въззивното производство, право на присъждане на сторените разноски има въззиваемата страна, която претендира заплащане на разноски в размер на 830лв. –  внесен депозит за особения представител на насрещната страна, и юрисконсулстко възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 НБПП, съдът определя юрисконсултско възнаграждение в полза на въззиваемото дружество за осъщественото процесуално представителство пред настоящата инстанция в размер на 100лв. Доколкото въззивната жалба е подадена чрез назначения на ответника особен представител, който е освободен от внасянето на държавна такса, то съгласно т. 7 от ТР № 6/2013г. по тълк. дело № 6/2012г., ОСГТК на ВКС, дължимата държавна такса по жалбата в размер на 200лв. следва да бъде възложена в тежест на въззивника и същият да бъде осъден да я заплати по сметка на СГС.

            Доколкото спорът по настоящото дело е свързван с настъпване на застрахователно събитие, представляващо риск по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на виновния водач, делото следва да се квалифицира като търговско по смисъла на чл. 365, т. 1 ГПК. И тъй като е предявен частичен иск за сумата от 10 000лв. (на колкото се равнява цената на иска), следва, че решението на въззивната инстанция не подлежи на обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. В този смисъл е и съдебната практика на ВКС – Определение № 21/17.01.2020г. по ч. т. д. № 2604/2019г., II TO на ВКС и др.

            Воден от горното, съдът

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 82789/03.04.2019г., поставено по гр. д. № 29774/2016г. по описа на СРС, II ГО, 75-ти състав.

ОСЪЖДА А. Б.М., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на „З.У.“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 930 /деветстотин и тридесет/ лева, представляващата сторените във въззивното производство разноски, от които 830лв. за внесен депозит за особен представител и 100лв. юрисконсултско възнаграждение.

ОСЪЖДА А. Б.М., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати в полза на Софийски градски съд, с адрес: гр. София, бул. „*******, сумата от 200 /двеста/ лева, представляваща дължимата държавна такса за въззивното производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           ЧЛЕНОВЕ: 1.                                  2.