О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./………. 2019 г.
гр. Варна
ОКРЪЖЕН СЪД - ВАРНА, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен съдебен състав в закрито съдебно заседание на четиринадесети август през две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА
МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИН ПЕТРОВ
мл. с. НАСУФ ИСМАЛ
като разгледа
докладваното от мл.съдия Н. Исмал
въззивно
частно търговско дело № 1300 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 279 вр. с чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 413, ал. 2 от ГПК.
Образувано е
по повод частна жалба с вх. № 56998/02.08.2019 г., подадена от „БАНКА ДСК“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Московска“ № 19, действащ чрез процесуалния си представител юрк. Ивана Савова,
срещу разпореждане № 30839/16.07.2019 г.,
постановено по ч. гр. д. № 10050/2019 г. по описа на Районен съд – Варна, ГО, 20-ти
съдебен състав, с което е отхвърлено заявление с вх. № 46620/26.06.2019 г. на
кредитора „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК ********* срещу длъжника А.А.М., ЕГН **********, в частта, с която е
поискано издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по
чл. 417 от ГПК за сумата от 120.00 лева,
представляваща разходи при изискуем кредит.
В частната
жалба се навеждат доводи за това, че претендираната сума в размер на 120.00
лева е разход по изискуем кредит и е регламентирана в Тарифата за лихвите,
таксите и комисионните, която банката прилага по извършени услуги на клиентите,
а не такса, свързана с управлението на кредита, поради което процесната сума не
попада в ограничителния обхват на чл. 10а, ал 2 от Закона за потребителски кредит
/ЗПК/. Жалбоподателят поддържа, че в заповедното производство не се проверява
дали вземането съществува, като неговата цел е да се провери дали вземането е
спорно. Счита, че само исковият съд може да преценява основателността на
вземанията в заявлението. В тази връзка се посочва, че заповедният съд е
превишил своите правомощия по преценка, като е обсъдил по същество
обстоятелство, което седи извън предмета на проверка в заповедното производство
и не може да бъде повод за отказ за издаване на заповед по чл. 417 от ГПК. Моли
се за отмяна на разпореждането на районния съд, респективно да се издаде
заповед за изпълнение за сумите, претендирани със заявлението по чл. 417 от ГПК.
Относно допустимостта на частната жалба:
Частната
жалба е подадена в законоустановения едноседмичен преклузивен срок
/разпореждането е съобщено на 29.07.2019 г., а жалбата е подадена на 02.08.2019
г./, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което
е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Относно основателността на частната жалба:
Разгледана
по същество частната жалба е неоснователна, поради следните съображения:
Съдът след
съвкупен анализ на доказателствата в заповедното производство, като съобрази и
аргументите по частната жалбата, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Кредиторът
„БАНКА ДСК“ ЕАД е подал пред Районен съд - Варна заявление с вх. № 46620/26.06.2019
г. за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417
от ГПК против длъжника А.А.М., за сумите, както следва: 14 833.23 лева – главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението пред съда – 26.06.2019 г. до окончателното погасяване
на задължението; 3 852.21 лева –
договорна лихва за периода от 20.02.2017 г. до 09.04.2019 г.; 1 468.86 лева – лихвена надбавка
за забава за периода от 20.03.2017 г. до 09.04.2019 г.; 313.15 лева – мораторна лихва за периода от 10.04.2019 г. до
26.06.2019 г.; 120.00 лева – разходи
при изискуем кредит.
Заповедният
съд с разпореждане № 30839/16.07.2019 г. е приел, че уговорените разходи при
изискуем кредит в размер на 120.00 лева, противоречат на ЗПК, поради което е
отказал издаването на заповед, респективно е отхвърлил заявлението на „БАНКА
ДСК“ ЕАД срещу длъжника А.А.М., в частта, с която е поискано издаване на
заповед за изпълнение за горепосочената сума.
Съгласно чл.
411, ал. 2, т. 2 от ГПК съдът отказва да издаде заповед за изпълнение, ако
искането е в противоречие със закона или добрите нрави, като съдът следи
служебно за наличието на тази отрицателна процесуална предпоставка. Инвокираните
възражения, че само пред исков съд и в състезателно производство могат да се
разглеждат въпросите за размера и основанието на задължението на длъжника, са
неоснователни и несъответни на изобилната практика СЕС по тези въпроси. Съдът
още на фаза заповедно производство следва да осъществи защита на по-слабата
страна в договорните правоотношения – потребителя, а чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК предвижда възможността да се откаже издаване заповед за изпълнение поради
противоречие на клаузи на закона или добрите нрави като по този начин гарантира
в пълна степен правата на потребителя, прехвърляйки тежестта на кредитора да
докаже съществуване на вземането си в осъдително исково производство.
Договорът за
кредит, сключен между страните е потребителски по своя характер, поради което са
приложими разпоредбите на ЗПК и Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Съдът
намира, че уговорката за начисляване на разходи при изискуем кредит, които се
претендират със заявлението, са нищожни.
Вземането за
разходи при изискуем кредит противоречи пряко на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, която
забранява кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с управление на кредита, а извънсъдебното събиране на просрочените
вноски безспорно е действие по управление на кредита. Заявителят посочва, че
тези разходи не представляват такса във връзка с управлението на кредита, но
видно от т. 15 от Договора за потребителски кредит, кредитополучателя заплаща
такси, съгласно Тарифата за лихвите, таксите и комисионните, които банката
прилага по извършвани услуги на клиента, а процесната сума в размер на 120.00
лева е предвидена в т. 6 от посочената тарифа. Самото естество на действията на
кредитора, посочени като съдържание на тази престация /намиране на длъжника и
връчване на покани за доброволно изпълнение, нотариални покани, уведомления за
предсрочна изискуемост/, предоставена на кредитополучателя, изключва
квалификацията им като допълнително благо, за което да е обосновано насрещно
възнаграждение. Напротив, както уведомяването на длъжника за допусната от него
забава и предупреждение за последиците от нея, така и поддържането на нарочен
служител, натоварен да търси доброволно, макар и забавено изпълнение от
длъжника, са типични действия по
управление на лош кредит и съставляват присъщ за основния предмет на
договора, а не допълнителен разход. Този вид дейност на кредитора се компенсира
с основното възнаграждение (възнаградителна лихва) като цена на самото рисково
(без предварително обезпечаване) кредитиране и е типичен ценообразуващ елемент
за възнаградителна лихва. Изключването на разходите за тази дейност от
основната цена на кредита (формираща лихвен процент и ГПР) би означавало да се
допусне, че възнаграждението на кредитора е чиста печалба, тъй като не включва
присъщи за дейността разходи, заплащани отделно като допълнително уговорени
задължения. Систематичното тълкуване на чл. 10а и чл. 19 ал. 3 и чл. 33 от ЗПК
налагат извод за ограничаване на свободата на договарянето от кредитора,
предоставящ потребителски кредит на условия, при които освен обявената
договорна лихва и обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други
плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, свързани със
събирането, респ. управлението на кредита. Възстановяването на разходите по
събиране на дълга от неизправен длъжник не може да се включва в ГПР, именно
защото размерът им зависи от конкретните (а не абстрактно предвидени при
сключване на договора) разноски, направени поради неизпълнението. Уговарянето
на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия договор и
въвеждането на отделна такса, т. нар. “разходи“ при изискуем кредит, за същата
дейност несъмнено придава на клаузата неустоечен характер.
Предвидените
в т. 6 от процесната тарифа разходи при изискуем кредит, следва да се
квалифицират като уговорена отнапред компенсация (обезщетителна неустойка) за
вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би
понесъл поради спиране плащанията по кредита, а не за неполучена договорена
престация. Това обстоятелство се признава и от самия кредитор, който в молбата
с вх. № 50692/10.07.2019 г., /л. 29/ посочва, че по съществото си вземането за
разходи при изискуем кредит има неустоичен характер и цели обезпечаване вредите
на кредитора, които биха настъпили при необходимостта от обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита, без да е необходимо да доказва размера им.
Вредите, компенсирани с тази неустойка не са съизмерими нито с положителен,
нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с евентуалните разноски,
които кредиторът следва да направи, за да обяви предсрочната изискуемост на
кредита поради неизпълнение на главното задължение поето с договора –
погасяване на заетата сума на равни месечни вноски. Такова договаряне обаче
противоречи на материалноправната норма, обективирана в разпоредбата на чл. 33,
ал. 1 от ЗПК, доколкото при
забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата.
Уговорката, с която отнапред се фиксират разходите, дължими при изискуем
кредит, обуславя пораждането значително фактическо оскъпяване на ползвания
кредит, тъй като по естеството си позволява на кредитодателя да получи сигурно
завишено плащане без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в
съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на
договаряне при потребителско кредитиране (чл. 19 от ЗПК) и без да се ангажират
доказателства, удостоверяващи конкретния размер на разходите сторени във връзка
със забавата на кредитополучателя. Претендираното вземане - „разходи“ при
изискуем кредит, явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи
това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в
икономическата тежест от сключената сделка, което по своята същност
представлява заобикаляне изискванията на ЗПК, поради което и на основание чл.
21, ал. 1 от ЗПК клаузата, материализирана в т. 6 от Тарифата за лихвите,
таксите и комисионните във вр. с т. 15 от Договора за кредит за текущо потребление от 08.04.2016
г., е нищожна.
Горното
поражда служебно задължение на заповедния съд да приложи закрилни императивни
норми. Жалбоподателят правилно възприема същността на заповедното производство
като инструмент за проверка на наличието на спор относно заявени от кредитор
права. Именно тази характеристика обаче изключва безусловното приложение на
този облекчен процесуален ред за легитимиране на кредитор с изпълнително
основание в хипотези на задължения, произтичащи от потребителски договори. За
разлика от другите договорни задължения, възникнали на основа на договорната
свобода, чиято валидност при довършен фактически състав, може да се оспори само
с възражение, основано на нов факт (основание по чл. 26 и сл. ЗЗД), адекватната
защита на правата на потребителите изисква от съда да изясни въпроса относно
валидност на уговорки, създаващи задължения за потребителя, дори и да не бъде
направено възражение от длъжника. В този смисъл е наложилата се съдебна
практика, възлагаща на съда да обяви на страните значението на обстоятелствата,
предвидени в съответните императивни правила, независимо, че нито една от
спорещите страни не ги е въвела като факти в своя защита (Решение № 23 от
07.07.2016г. по т.д.№ 3686/2014г., I т.о. на ВКС, Решение №124 от 11.07.2016г.
по гр.д.№ 6220/2015г. на ВКС, I г.о). Тази служебна активност е израз на
вложения смисъл в общоевропейския стандарт на закрилата на потребител, изяснен
и в практиката на СЕС (решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 и
С-473/00). В тези случаи, за да бъде безспорен фактическият състав, породил
задължението на потребителя, съдът следва да му укаже възможностите да се
позове в своя защита на неравноправния характер на клаузи, които не са били
индивидуално договорени и само ако потребителят изрично се откаже от закрилата
си, доставчикът на съответната услуга ще бъде освободен от тежестта да
установява своята добросъвестност като търговец в преддоговорния процес по
установяване на параметрите на правоотношението между неравнопоставените
страни. Ето защо, оплакването на жалбоподателя, че в заповедното производство
до ангажирането на насрещната страна с възражение срещу дълга съдът няма право
на каквато и да е преценка на заявените права принципно не може да бъде
споделено. Напротив, естеството на потребителската закрила налага тя да бъде
осигурена от съда и на лице, което без изрични указания би пропуснало да се защити. Само ако намесата
на съда е предварителна тази цел ще се постигне и ще се осуети стабилизиране на
неоспорена поради неинформираност на по-слабата страна защита на потребител,
който се е договарял без да познава правата си или се въздържа от позоваване на
права поради разноските, които биха произтекли от едно съдебно производство.
В конкретния
случай именно мотивите на съда да откаже издаването на заповедта за вземанията,
породени от клаузи за които са очертани фактически твърдения, попадащи в хипотези на ограничения
за кредитора, представляват обявяването на приложимите императивни правила,
изключващи безспорен характер на дълга и налагащи състезателно производство.
Заявяването на такива задължения като безспорни несъмнено противоречи на закона, схващан в най-общия му смисъл на съвместимост на последиците на сделката с
обществения ред на правовата държава, и съответно се
санкционира на осн. чл. 411 ал. 2 т. 2 от ГПК. Така мотивираният отказ е
основание за трансформиране на искането на кредитора в защита по общия ред - чл. 415 ал. 1, т. 3 от ГПК, за да бъде установена безспорност на валидността на клаузите, ползващи кредитора с
участието на надлежно информирания потребител.
По горните
съображения, начислените от „БАНКА ДСК“ ЕАД разходи при изискуем кредит в
размер на 120.00 лева, които се претендират със заявлението, противоречат на
закона на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, поради което настоящият съдебен
състав намира, че правилно заповедният съд е отхвърлил заявлението в тази част.
Обжалваното разпореждане следва да се потвърди като правилно в обжалваната част.
Разноски
пред настоящата инстанция не следва да се присъждат в полза на жалбоподателя
предвид изхода на делото.
По тези
съображения, съставът на Окръжен съд - Варна
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане
№ 30839/16.07.2019 г., постановено по ч. гр. д. № 10050/2019 г. по описа
на Районен съд – Варна, ГО, 20-ти съдебен състав, с което е отхвърлено заявление с вх. № 46620/26.06.2019
г. на кредитора „БАНКА ДСК“ ЕАД, ЕИК ********* срещу длъжника А.А.М., ЕГН **********, в частта, с която е
поискано издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по
чл. 417 от ГПК за сумата от 120.00 лева, представляваща разходи при изискуем
кредит.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: