Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 23.01.2020 г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на шестнадесети май през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 7679 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 349856 от 28.02.2018 год., постановено
по гр.дело № 29905/2017 г. на СРС, ІІ Г.О., 158 състав, е осъдено „ Т.С.“
ЕООД, ЕИК ********, да заплати на П.Г.К., ЕГН **********, във връзка с
претърпяна от ищеца трудова злополука, настъпила на 19.09.2016 г. около 8,40
часа в Гърция, гр.Тива, както следва: на основание
чл.200 КТ- сумата от 1938,48 лв.- имуществени вреди, ведно със законната лихва,
считано от 11.05.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен
иска за разликата до пълния предявен размер, както и на основание чл.86 ЗЗД-
обезщетение за забава в размер на 126,01 лв., дължимо за периода 19.09.2016 г.-
10.05.2017 г., като е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер, на
основание чл.200 КТ- сумата от 25000 лв.- неимуществени вреди, ведно със
законната лихва, считано от 11.05.2017 г. до окончателното изплащане на сумата,
като е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер, както и на
основание чл.86 ЗЗД- обезщетение за забава в размер на 1625,13 лв., дължимо за
периода 19.09.2016 г.- 10.05.2017 г.,
като е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер. С решението на
съда е осъдено „Т.С.“ ЕООД, ЕИК ********, да заплати на основание чл.38, ал.1,
т.2 от КТ на адв.Н.А.Г., сумата от 1495,00 лв.-
адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
разглеждане на делото. С решението на съда е осъдено
„Т.С.“ ЕООД, ЕИК ********, да заплати на основание
чл.78, ал.6 от ГПК по сметка на Софийски районен съд, сумата от 1328,78 лв. С
решението на съда е осъден П.Г.К., ЕГН **********, да заплати на „ Т.С.“ ЕООД,
ЕИК ********, разноски съобразно отхвърлената част от исковете в размер на
1495,00 лв.
В срока по
чл.259 от ГПК, решението на СРС, Г.О., 158 състав е обжалвано и от двете страни по делото.
Въззивникът-
ищец П.Г.К., чрез пълномощника си адв.П.И. е подал въззивна жалба, с която обжалва решението
в частта, с която е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл.200 от КТ
за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за разликата над
25000 лв. до пълния предявен размер от 60000 лв., както и в частта, с която е
отхвърлен предявения иск с правно основание чл.200 от КТ за заплащане на
обезщетение за претърпени имуществени вреди за разликата над 1938,48 лв. до
пълния предявен размер от 5306,96 лв., с
искане решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо това да бъде
постановено друго, с което да бъдат уважени изцяло предявените искове с правно
основание чл.200 от КТ в обжалваната част. Твърди се, че решението в
обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните
разпоредби на закона, по съображения подробно изложени в жалбата. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна
– ответник „Т.С.“
ЕООД, гр.София, чрез пълномощника си адв.М.П., оспорва
жалбата, като неоснователна и моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли същата.
Въззивникът-
ответник „Т.С.“
ЕООД, гр.София, чрез пълномощника си адв.М.П. е подал въззивна жалба, с
която моли съда решението да бъде отменено, като неправилно и незаконосъобразно в частта, с която са уважени предявените осъдителни
искове с правно основание чл.200 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД по подробни
изложени съображения. Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправните
разпоредби на закона, по съображения подробно изложени в жалбата. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна
–ищец П.Г.К., чрез
пълномощника си адв.П.И. оспорва жалбата, като
неоснователна по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен
отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда жалбата като неоснователна да бъде
оставена без уважение, а първоинстанционното решение,
в обжалваната част -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на
чл.266
от ГПК, които да
променят така приетата за установена
от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва
да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид възприемането
на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по
чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно
обжалване, поради което следва да
се разгледат по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба, подадена от въззивника-
ищец П.Г.К. е ОСНОВАТЕЛНА.
Разгледана по
същество въззивната жалба, подадена от въззивника-ответник „Т.С.“ ЕООД,
гр.София е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение
е валидно - не е постановено в нарушение на правните норми,
които уреждат условията за валидност
на решенията - постановено е от съд с правораздавателна власт по спора,
в законен състав, в необходимата форма и с определено съдържание, от което може
да се извлече
смисъла му.
Обжалваното
първоинстанционно решение е недопустимо, в частта, с която е осъдено
„Т.С.“ ЕООД, гр.София, да заплати на П.Г.К., на
основание чл.86 от ЗЗД, обезщетение за забава в размер на 126,01 лв., дължимо
за периода 19.09.2016 г.-10.05.2017 г., както и на основание чл.86 от ЗЗД,
обезщетение за забава в размер на 1625,13 лв., дължимо за периода 19.09.2016
г.-10.05.2017 год./ като в частта, в която са отхвърлени разгледаните осъдителни
искове по чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата над уважения до пълния предявен
размер, решението като необжалвано е влязло в законна сила/, поради
следните съображения:
Съдът приема, че предметът на делото е
спорното материално субективно право - претендирано
или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума
на иска. В исковия процес пределите на дължимата
защита се определят от ищеца
посредством основанието и петитума на исковата
молба, чрез които се индивидуализира
спорното материално право като предмет
на делото. Правната квалификация на спорното право
се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в
нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът
се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил
предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е
позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск
на непредявено основание. Приема се, че съдът е длъжен да определи правилно
предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди
всички доказателства по делото и доводите на страните, като е длъжен да прецени
всички правнорелевантни факти, от които произтича
спорното право.
В процесния случай,
обжалваното решение е недопустимо, в частта, в която са уважени
осъдителни искове с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата
от 126,01 лв. и сумата от 1625,13 лв., тъй като не е постановено в съответствие
с основанието и петитума на искането за съдебна
защита.
В тази връзка следва да се отбележи, че за да определи действителното основание на
спорното материално право, съдът винаги изхожда от изложените в
обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения /В този смисъл
Решение № 55 от 27.04.2015 г. по гр.дело № 5558/2014 г. по описа на ВКС, І Г.О.
постановено по реда на чл. 290 от ГПК, Решение № 454 от 03.06.2010 г. по гр.дело
№ 195/2010 г. по описа на ВКС, ІV Г.О., постановено по реда на чл. 290 от ГПК/,
които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес /чл. 6, ал. 2 ГПК/, съдът е задължен да разреши правния спор относно твърдяното вземане
съобразно твърдените от ищеца в исковата молба факти при точна и коректна
интерпретация за фактите. В конкретния случай с петитума на исковата молба
се претендира да бъде осъден ответника „Т.С.“ ЕООД, гр.София, да заплати на ищеца П.Г.К., на основание чл.200, ал.1 от КТ, сумата от
40000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от работника неимуществени
вреди, в резултат на настъпила на 19.09.2016 г. трудова злополука, както и
сумата от 5306,96 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, под
формата на разходи за прегледи, закупуване на лекарства, медицински консумативи
и медицински услуги, заедно със законната лихва върху сумата от 45306,96 лв., считано от деня на настъпване на деликта/19.09.2016 год./ до окончателното изплащане на
обезщетението. С определение постановено в публично съдебно заседание на
11.10.2017 год. по гр.дело № 29905/2017 г., по описа на СРС, ГО, 158 с-в, съдът
е допуснал изменение на иска, чрез увеличение на същия в частта, с която се
претендират неимуществени вреди, като искът се счита за предявен в размер на
сумата от 60000 лв. Т.е. в процесния случай,
предявени са единствено осъдителни искове с правно основание чл.200 от КТ за
заплащане на сумата от 60000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, настъпили в резултат на трудова злополука, ведно със законна лихва за забава върху
главницата, считано от датата на настъпване на увреждането- 19.09.2016 год. до
окончателното изплащане на вземането, както и с правно основание чл.200 от КТ
за заплащане на сумата от 5306,96 лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди, настъпили в резултат на трудова злополука, ведно със законна лихва за забава върху
главницата, считано от датата на настъпване на увреждането- 19.09.2016 год. до
окончателното изплащане на вземането. В настоящия случай, съдът приема, че
ищецът не е претендирал с исковата молба и акцесорно
вземане за мораторна лихва за забава върху претендираните обезщетения за претърпени имуществени и
неимуществени вреди с отделни искове по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в общ размер на сумата от 2950,84 лв. В тази
връзка неправилно СРС, 158 състав с определение постановено в закрито заседание
на 28.07.2017 год. е дал оставил без движение исковата молба, в частта по
предявения иск с правно основание чл.86 от ЗЗД и е дал указания за уточняване на претендираното
обезщетение по размер и период.
В случая законната лихва за
забава върху главницата е претендирана от ищеца в
съответствие с разпоредбата на чл.84, ал.3 от ЗЗД и постоянната, и
непротиворечива съдебна практика, че при трудова злополука/ непозволено
увреждане/ върху претендираното обезщетение се дължи
лихва за забава от датата на злополуката/ респективно увреждането/-19.09.2016
г. до окончателното изплащане на вземането. Лихвата за забава се дължи
съобразно разпоредбата на чл.86 вр. с чл.84, ал.3 от ЗЗД, според която забавата на длъжника при непозволено увреждане настъпва от
датата на увреждането.
В обстоятелствената част на
исковата молба, нито е направено искане за присъждане на мораторна
лихва за забава върху главницата за периода от деня на трудовата злополука/
респективно увреждането/-19.09.2016 год. до датата на завеждане на исковата
молба в съда, нито е указан конкретен размер на следващата се мораторна лихва и период, за който се дължи, нито с петитума е направено искане от ищеца за присъждане на
такава лихва върху главницата за период преди завеждане на делото. Заявена е
единствено претенция досежно законната лихва за
забава считано от момента на настъпване на деликта-
19.09.2016 год. до окончателното плащане на присъденото вземане. Така
формулирана исковата молба на ищеца ясно сочи волята му да търси защита само за
притезанието си по предявените искове с правно
основание чл.200 от КТ за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени и
неимуществени вреди, ведно със законна лихва за забава върху главницата,
считано от датата на настъпване на увреждането- 19.09.2016 год. до
окончателното изплащане на вземането без да претендира и акцесорно
вземане за мораторна лихва за забава с отделни искове
по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Въпреки това, съдът неправилно е приел, че е сезиран и
с искове с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, каквито с исковата молба не са
били предявени. С обжалваното решение, първоинстанционният
съд се е произнесъл и по непредявени искове с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, като недопустимо се е произнесъл и е присъдил на основание чл.86 от ЗЗД обезщетение за забава в
размер на 126,01 лв., дължимо за периода 19.09.2016 г.- 10.05.2017 г., както и
е присъдил на основание чл.86 от ЗЗД
обезщетение за забава в размер на 1625,13 лв., дължимо за периода 19.09.2016 г.- 10.05.2017 г.
По изложените съображения предвид липсата на
съдебно предявено вземане за мораторна лихва,
индивидуализирано с посочване на размера му и периода на твърдяна забава, се
налага извод, че постановеното решение
съдържа произнасяне и по непредявени искове с правно основание чл.86,
ал.1 от ЗЗД, т.е. извън обема на търсената искова защита, поради което следва
да бъде обезсилено на основание чл.270, ал.3, пр.1 от ГПК, в частта, с която са
уважени тези искове, като недопустимо. Производството
по делото, в тази част следва да бъде прекратено, като недопустимо. От друга
страна съдът приема, че решението, в частта с която са отхвърлени непредявените
искове с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата над уважените до
пълните предявени размери, като необжалвано от страните по делото е влязло в
законна сила.
На следващо място, съдът приема, че в
останалата обжалвана от страните част решението на първоинстанционният
съд е допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни процесуалноправни норми на
закона. При постановяването му, в частта, с която е отхвърлен предявения иск с
правно основание чл.200 от КТ за заплащане на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, в резултат на трудова злополука, настъпила на 19.09.2016
год., за разликата над 25000 лв. до пълния предявен размер от 60000 лв. е
допуснато нарушение на материалноправни норми на
закона. С оглед на което същото се явява неправилно, като в тази връзка настоящата въззивна инстанция не споделя изцяло
изложените в мотивите му съображения, досежно неоснователност на предявения от ищеца срещу
ответника иск с правно основание чл.200 от КТ за заплащане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, в резултат на трудова злополука, настъпила на
19.09.2016 год., за разликата над 25000 лв. до пълния предявен размер от 60000
лв. В настоящия случай, доводите изложени в
жалбата на въззивника- ищец са основателни. Доводите
изложени в жалбата на въззивника- ответник, съдът
намира за изцяло неоснователни Във връзка с изложените във въззивните жалби доводи, следва да се добави и следното:
Не
се спори между страните, а и с оглед на събраните по делото доказателства, съдът приема за
безспорно установено обстоятелството, че между пострадалия ищец П.Г.К. и ответника „
Т.С.“ ЕООД, гр.София е
съществувало към момента на настъпване на трудовата злополука/ 19.09.2016 год./
валидно трудово правоотношение, по силата на което същият е заемал длъжността
"шофьор товарен автомобил международни превози" при ответника. Не се
спори между страните, а и видно от разпореждане № 20540/23.06.2017 г. на НОИ,
Териториално поделение –София град, се установява, че на основание чл.60, ал.1
от Кодекса за социално осигуряване/КСО/, декларираната злополука с вх.№ 258 от
22.02.2017 год. на Териториално поделение –София град от осигурителя „ Т.С.“ –ЕООД,
станала с П.Г.К., с ЕГН ********** на 19.09.2016 г. е приета за трудова
злополука по чл.55, ал.1 от КСО. Прието е също така, с процесното
разпореждане, че видно от протокол № 39 от 31.05.2017 г. за резултатите от
извършеното разследване за злополуката от ТП на НОИ-София град, ДИТ гр.София и „
Т.С.“ –ЕООД, протокол № 01 от 21.09.2016 г. за разследване на злополуката от
осигурителя, обясненията на пострадалия и Борислав Любенов Борисов, че
злополуката е станала през време и по повод на извършваната работа- управление
на товарен автомобил в Република Гърция. Прието е за установено също така в
мотивите на процесното разпореждане, че при
подготовка за механизирано разтоварване на мраморен блок от товарното ремарке,
вследствие на подхлъзване от мокър капак, пострадалият пада на асфалтовата
настилка и получава счупване на лявата подбедрица. От
удостоверение от 22.08.2017 год., издадено от Директор на Дирекция „
Краткосрочни плащания и контрол“ на ТП на НОИ-София град, се установява, че
разпореждане № 20540/23.06.2017 г. на длъжностното лице по чл.60, ал.1 от КСО
за приета трудова злополука по чл.55, ал.1 от КСО на П.Г.К., с ЕГН ********** е
влязло в законна сила на 12.07.2017 год. Признаването на злополуката за трудова
от компетентния орган е достатъчно основание за настъпване на задължението на
работодателя за обезвреда. Т.е с оглед на така
установената фактическа обстановка, правилни са изводите на първоинстанционния
съд за наличие на предвидените в закона материалноправни
предпоставки на чл.200 от КТ за възникване и ангажиране на отговорността на
ответното дружество – в качеството му на работодател, да обезщети ищеца
–работник за причинените му неимуществени и имуществени вреди в резултат на претърпяната от него на
19.09.2016 г. трудова злополука. От събраните по делото гласни и писмени
доказателства, както и от изслушаната съдебно-медицинска експертиза не буди
съмнение и обстоятелството, че като пряка и непосредствена причина от станалия
инцидент, ищецът е претърпял неимуществени вреди – болки и страдания, както и
имуществени вреди, което поражда
задължение за работодателя да ги обезщети.
На
следващо място неоснователно е възражението на ответника, че в случая
пострадалият ищец е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба
небрежност, т.е., че е налице съпричиняване по
смисъла на чл.201, ал.2 КТ. По приложението на чл.201, ал.2 от КТ в съдебната
практика единно се приема, че груба небрежност при трудова злополука е налице когато
пострадалият е предвиждал настъпването на неблагоприятните последици, но се е
надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати. Такова субективно
отношение ще е налице, когато пострадалият не е изпълнил определени свои
задължения по трудовото правоотношение във връзка с безопасността на труда,
неполагайки дължимата грижа при съзнаване на възможността от настъпване на
вредоносен резултат. Съгласно разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК,
работодателят, въвел възражение за съпричиняване от
страна на работника, следва да докаже, че трудовата злополука е настъпила и
поради проявена от работника груба небрежност при изпълнение на работата, т.е. при
условията на пълно и главно доказване работодателят трябва да установи не само,
че работникът е допуснал нарушение на правилата на безопасност на труда, но и
то със съзнанието за възможно настъпване на вредоносните последици и
самонадеяното отношение от съществуващата опасност от тяхното настъпване.
Съгласно решение № 51 от 08.05.2018 г. по гр.дело № 2302/2017г., ГК, III г.о.
на ВКС, съдържанието на понятието груба
небрежност при трудова злополука, поради липса на легална дефиниция,
многократно е разяснявано в практиката. Съгласно решение № 79 от 27.02.2012 г. по
гр.дело № 673/2011 г. на ІV г.о.
на ВКС - то е налице, когато пострадалият е съзнавал, предвиждал настъпването
на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще
ги предотврати. Единна е практиката и относно изходната позиция, че "не
всяко нарушение на инструкциите за безопасност на труда представлява груба
небрежност, а само това нарушение, което е в пряка причинна връзка с
увреждането и при което работникът не е положил грижа, каквато и най-небрежният
би положил в подобна обстановка"/решение № 977 от 14.01.2010 г. по гр.дело
№ 298/2009 г. на ІV г.о./ Пострадалият следва да е допринесъл за трудовата
злополука, но вината му не може да се предполага. Доказателствената
тежест за предпоставките на чл. 201, ал. 2 КТ е на работодателя /решение № 62 от 24.02.2015 г. по
гр.дело № 2798/2014 г. на ІV
г.о./ Небрежността в гражданското право е неполагане на грижа според един
абстрактен модел - поведението на определена група лица/ добрия стопанин/, с
оглед естеството на дейността и условията за извършването й /решение № 348 от 11.10.2011 г. по
гр.дело № 387/2010 г. на ІV
г.о./ Винаги когато пострадалият създава реална възможност за настъпване на
вредата, като сам се поставя в ситуация на повишен риск от увреждане, той съпричинява вредата. В хипотезата, при която работодателят
е нарушил правила за безопасност на труда и работникът е допринесъл за
настъпване на злополуката, работодателят отговаря само за онези вреди, които са
в причинна връзка с виновното му поведение, но не и за тези, които са последица
от поведението на увредения /ТР № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК, решения № 302 от
07.10.2013 г. по гр.дело № 3248/2013 г. на ІV г.о., № 202 от 12.12.2014 г. по гр.дело № 1298/2014 г. на ІІІ г.о./. Във
всички случаи преценката за наличието на груба небрежност е конкретна и зависи
от установените факти по делото /решение № 194 от 21.06.2011 г. по гр. дело №
1248/2010 г. на ІІІ г.о./.
В
случая, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и цялостна
оценка на конкретната фактическа обстановка при настъпване на трудовата
злополука на 19.09.2016 г., съдът приема, че не е доказано твърдението на
ответника, че с поведението си ищеца е съпричинил
вредоносния резултат при допусната груба небрежност. По делото не са ангажирани
никакви доказателства от страна на ответника, чрез неговия процесуален
представител в тази насока. Не е установено към момента на злополуката ищецът
да се е отклонил от изпълняваните от нея трудови задължения или да е нарушил
правилата за безопасност, което поведение да има отношение към настъпването на
вредоносния резултат. В процесния случай, съдът
приема, че работодателят не е доказал по категоричен и безспорен начин
обстоятелството, че пострадалият / ищеца по делото/ е допуснал груба
небрежност, като част от механизма на трудовата злополука, което води и до
обоснован извод за неоснователност на възражението на въззивника-
ответник по приложението на разпоредбата на чл.201, ал.2 от КТ. С оглед на тези
съображения, настоящият състав намира, че в случая не е доказано по делото съпричиняване от страна на ищеца на вредоносния резултат,
при допусната от него груба небрежност, поради което и не е налице основание за
намаляване на дължимото обезщетение по чл.201, ал.2 от КТ.
На
следващо място, относно размера на
дължимото обезщетение на ищеца за претърпени от него неимуществени вреди- болки и страдания, вследствие на трудовата злополука от 19.09.2016 г., съдът приема следното:
Съгласно
разпоредбата на чл.52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя
от съда по справедливост. Понятието
,,справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД
не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при
определяне размера на обезщетението /ППВС № 4
от 23.12.1968 г./. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания
могат да бъдат обемът, характерът и тежестта на уврежданията, обстоятелствата,
при които са извършени, интензитетът и продължителността на търпените болки и
страдания, физическите и психологически последици за
увредения, преценени в тяхната съвкупност, допълнително влошаване
състоянието на здравето, осакатявания, загрозявания и пр. Неимуществените вреди
включват всички онези телесни и психически увреждания на пострадалото лице и
претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни
физически и емоционални изживявания на лицето и създаващи физически и социален дискомфорт за определен период от време.
В случая, видно от заключението на вещото
лице по допуснатата съдебно- медицинска експертиза прието, като неоспорено от
страните по делото, което съдът кредитира изцяло, като компетентно и обективно
изготвено, се установява, че в резултат на настъпилата трудова злополука на
19.09.2016 г., при падане от камион, ищецът е получил следните увреждания:
фрактура на лява подбедрица, кожен дефект на лявата подбедрица. Установява се, че получените увреждания на
ищеца са в пряка причинна връзка с настъпилата на 19.09.2016 г. злополука.
Установява се също така, че е било проведено лечение на ищеца с три оперативни
интервенции, като лечебният период е продължил около 1 година и продължавал и
към настоящия момент, както и че по време на лечението е получено усложнение, а
именно инфектиране на раната и получаването на остеомиелит
на лявата глезенна става. Остеомиелитът
представлявал гнойна инфекция на костта, която пречела на образуването на
костен калус и съответно фрактурата не зараствала.
Полученият от ищеца кожен дефект, също се смятал за усложнение, за което е била
направена тежка кожна трансплантация. От заключението на вещото лице се
установява, че периода през който не е могъл ищецът да се придвижва
самостоятелно и да се обслужва е продължил около 1 година, като е ходил с две
патерици. Ищецът е претърпял болки и страдания около 1 година, като през
първите няколко месеца е претърпял три оперативни интервенции, след които е
имал болки с по-голяма интензивност. Установява се също така, че за в бъдеще
ищецът ще има болки при промяна на времето и по- голямо натоварване на лявата подбедрица, които ще продължат за цял живот.От друга страна
се установява, че ограничените движения в лявата глезенна
става ще останат за цял живот, както и че ищецът няма да се възстанови напълно
от настъпилата злополука. Налагали се нови операции на левия глезен, след
преустановяване на гнойния процес в лявата глезенна
става. Според вещото лице след всяка оперативна интервенция ищецът ще има болки
и страдания.
Настоящият
съдебен състав намира, че при определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди следва да бъдат взети предвид следните правнорелевантни
обстоятелства, установени със заключението на приетата по делото
съдебно-медицинска експертиза и събраните в първоинстанционното производство писмени и гласни доказателства: 1/
характера и естеството на полученото от ищеца травматично увреждане; 2/ интензитета
на претърпените от ищеца болки и страдания;
3/
продължителността на периода на временна неработоспособност на ищеца, причинена
от трудовата злополука; 4/ начинът на увреждането и
обстоятелствата, при които е настъпило; 5/ преживените от ищеца
болки, стрес и уплаха; 6/ възрастта на ищеца към
датата на злополуката; 7/ обстоятелството, че и за в
бъдеще ищецът ще има болки при промяна на времето и по-голямо натоварване на
лявата подбедрица, които ще продължат за цял живот,
както и че ограничените движения в лявата глезенна
става ще останат за цял живот; 8/ обстоятелството, че ищецът няма да се
възстанови напълно от настъпилата трудова злополука.
Посочените
факти, които в съвкупността си формират съдържанието на понятието
„справедливост”, мотивират настоящият въззивен състав
да приеме за основателни изложените във въззивната
жалба на ищеца оплаквания, че размерът на обезщетението за неимуществените
вреди, претърпени от ищеца, в резултат на трудова злополука, настъпила на
19.09.2016 г. е определен от първоинстанционния съд в
нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и не удовлетворява залегналото в закона
изискване за справедливост. Спазвайки задължителните указания в ППВС № 4/1968
г., съдът приема, че обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди
от 25000 лв./ двадесет и пет хиляди лева/ е занижено от гледна точка на
действителния обем на вредите претърпени от ищеца. При съобразяване на горепосочените
обстоятелства за претърпените болки и страдания от физическо, и психическо
естество по преценка на настоящия съд, на ищеца следва да бъде определено
обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 60000 лв./ шестдесет
хиляди лева/, отговарящо на общовъзприетото понятие за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
По
изложените съображения и предвид несъвпадане изводите на двете инстанции
относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди първоинстанционното решение следва да бъде отменено в
частта, с която искът по чл. 200 от КТ е отхвърлен за разликата над уважения
размер от 25000 лв. до пълния предявен размер от 60000 лв., като вместо него се постанови решение, с
което искът бъде уважен за сумата от 35000 лв./ разликата между присъдения от
СРС размер и пълния предявен размер на иска от 60000 лв./, ведно със законна
лихва за забава върху обезщетението за претърпени неимуществени вреди в размер
на сумата от 35000 лв., считано от датата на настъпване на увреждането, в
резултат на трудовата злополука/ респективно увреждането/ 19.09.2016 год. до
окончателното й изплащане. Законната лихва за забава върху обезщетението се
дължи съобразно чл.86, вр. чл.84, ал.3 ЗЗД, според
която забавата на длъжника при непозволено увреждане настъпва от датата на
увреждането.
На
следващо място, макар въззивната
жалба на въззивника- ответник, да е насочена срещу първоинстанционното съдебно решение и в частта, с която
искът с правно основание чл. 200 от КТ- за репариране на претърпени имуществени
вреди, е частично уважен, а с въззивната жалба на въззивника- ищец да се обжалва решението на съда, и в
частта, с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.200 от КТ, за
заплащане на обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, жалбоподателите не са навели конкретни доводи
за неправилността на решението по този иск, в обжалваната от тях част /единствените
фактически и правни доводи в жалбите са свързани със справедливия размер на
заместващото обезщетение за неимуществени вреди/, поради което в тази обжалвана
част жалбите са бланкетни. С оглед на това, при
липсата на допуснато от районния съд нарушение на императивни материалноправни норми и при съобразяване на характера на
производството по въззивно обжалване по действащия
ГПК, представляващо ограничен въззив, при който за да се извърши проверка на правилността
на решението, въззивникът следва да посочи в какво се
изразява неправилността на първоинстанционния акт
според него, въззивният съд няма правомощието да
формира собствени изводи по съществото на спора, а с това и за правилността на
съдебния акт, а следва да го потвърди в съответната част. Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260,
т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа
"указание в какво се състои порочността на решението", липсата на
указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и
съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото
й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната
жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея
жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на
фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната
си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези
доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни
норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението
неограничено, до приключване на делото пред въззивната
инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения
за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл
постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело
№ 3418/2013 г., Г. К., І Г. О. на ВКС/. С оглед на това и предвид липсата на
конкретни оплаквания в жалбите на ищеца и ответника, във връзка с
незаконосъобразността на обжалваното решение в посочената му част, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за
които въззивният съд следва да следи служебно. При
тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната част, като не
са нарушени императивни материалноправни норми, а по
останалите въпроси въззивният състав препраща към
мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК. В тази връзка, обжалваното решение
в посочената му част, като правилно и законосъобразно, следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските по делото:
С оглед изхода на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за настоящата
инстанция. От друга страна, с оглед изрично направеното искане, на основание чл.38,
ал.2 от Закона за адвокатурата/ ЗА/ ответникът следва да бъде осъден да заплати
на адвокат Н.Г., пълномощник на въззивника- ищец П.К.,
адвокатско възнаграждение в размер на
сумата от 2388,15 лв., предвид обстоятелството, че същия е оказал безплатна
адвокатска помощ по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА на въззивника-
ищец П.К., видно от приложен по делото договор за правна защита и съдействие за
въззивната инстанция.
С оглед разпоредбата на чл.78, ал.6
от ГПК, въззивника- ответник, следва да бъде осъден
да заплати по сметка на СГС, сумата от 700 лв.,
представляваща дължима държавна такса за въззивното
производство, а по сметка на СРС сумата от още 1400 лв., представляваща дължима
държавна такса за първоинстанционното производство.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение №
349856 от 28.02.2018 год., постановено по гр.дело № 29905/2017 г. на СРС, ІІ Г.О., 158 състав, в частта, с която е осъдено „ Т.С.“ ЕООД, ЕИК ********,
да заплати на П.Г.К., ЕГН **********,
във връзка с претърпяна от ищеца трудова злополука, настъпила на 19.09.2016 г.
около 8,40 часа в Гърция, гр.Тива, на основание чл.86 ЗЗД- обезщетение за забава
в размер на 126,01 лв., дължимо за периода 19.09.2016 г.- 10.05.2017 г., както
и на основание чл.86 ЗЗД- обезщетение за забава в размер на 1625,13 лв.,
дължимо за периода 19.09.2016 г.-
10.05.2017 г. и ПРЕКРАТЯВА производството по делото, в тази част, като недопустимо.
ОТМЕНЯ решение № 349856 от 28.02.2018 год., постановено по гр.дело
№ 29905/2017 г. на СРС, ІІ Г.О., 158 състав, в частта, с която е осъдено „ Т.С.“ ЕООД, ЕИК ********, да заплати на
П.Г.К., ЕГН **********, законната лихва
върху сумата от 25000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди по
чл.200 от КТ и върху сумата от 1938,48 лв.- обезщетение за претърпени
имуществени вреди по чл.200 от КТ, считано от 11.05.2017 г. до окончателното
изплащане на сумата и вместо това постановява:
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕООД, ЕИК ********,
да заплати на П.Г.К., ЕГН **********, във връзка с претърпяна от ищеца трудова
злополука, настъпила на 19.09.2016 г. около 8,40 часа в Гърция, гр.Тива, законната лихва за забава върху сумата от 25000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл.200
от КТ и върху сумата от 1938,48 лв.- обезщетение за претърпени имуществени
вреди по чл.200 от КТ, считано от датата
на увреждането- 19.09.2016 г. до окончателното й изплащане.
ОТМЕНЯ
решение № 349856 от 28.02.2018 год.,
постановено по гр.дело № 29905/2017 г. на СРС, ІІ Г.О., 158 състав, в частта,
с която е отхвърлен предявения от П.Г.К., ЕГН **********, срещу „ Т.С.“ ЕООД, ЕИК ********, иск с правно основание чл.200 от КТ за разликата над
присъдената сума от 25000 лв./ двадесет и пет хиляди лева/ до пълния предявен
размер от 60000 лв./ шестдесет хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди- болки и страдания, вследствие на настъпилото на 19.09.2016
г. при трудова злополука травматично увреждане, както и в частта, с която е осъден П.Г.К., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.“
ЕООД, ЕИК ********, разноски съобразно отхвърлената част на исковете, за
разликата над сумата от 170,24 лв./ сто и седемдесет лева, и 24 стотинки/ до
присъдените разноски в размер на сумата от 1495,08 лв./ хиляда четиристотин
деветдесет и пет лева, и 08 стотинки/ ,като вместо това
постановява:
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕООД,
ЕИК ********, да заплати на П.Г.К.,
ЕГН **********, на основание чл.200 от КТ, сумата от още 35000 лв./ тридесет
и пет хиляди лева/, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди- болки и страдания, в резултат на трудова злополука, станала на 19.09.2016 г., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от датата на увреждането- 19.09.2016 г. до окончателното
й изплащане.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕООД, ЕИК ********, да заплати на
адв.Н.А.Г.-САК, ЕГН **********, с адрес: ***, на
основание чл.38, ал.2 от ЗА вр. чл.38, ал.1, т.2 от
ЗА, адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 2388,15 лв. /
две хиляди, триста осемдесет и осем лева, и 15 стотинки/.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 от ГПК, „Т.С.“ ЕООД, ЕИК ********, да заплати по
сметка на Софийски градски съд, сумата от 700 лв. / седемстотин лева/,
представляваща дължима държавна такса за въззивното
производство.
ОСЪЖДА на основание чл.78,
ал.6 от ГПК, „Т.С.“ ЕООД, ЕИК ********, да заплати по
сметка на Софийски районен съд, сумата от
още 1400 лв./ хиляда и четиристотин лева/, представляваща дължима държавна
такса за първоинстанционното производство.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 349856 от 28.02.2018 год., постановено по гр.дело №
29905/2017 г. на СРС, ІІ Г.О., 158 състав, в останалата
обжалвана част.
РешениеТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.