№ 11234
гр. София, 12.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 179 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГЕРГАНА ИВ. КРАТУНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА ЕМ. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА ИВ. КРАТУНКОВА Гражданско
дело № 20251110100435 по описа за 2025 година
Предявен е положителен установителен иск по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК с правно
основание чл. 240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД вр. чл.9 ЗПК и чл. 86, ал.1 ЗЗД за признаване за
установено, че А. К. Т. дължи на „П.К.Б.“ ЕООД сумата от главница в размер на 3696,13
лева по договор за потребителски кредит №40007845749/04.02.2022г. ведно със законната
лихва от 27.09.2024г. до окончателното изплащане на вземането; договорно възнаграждение
- 1119,33 лева, дължимо за периода от 25.07.2022г. до 04.08.2023г. - дата на предсрочна
изискуемост; законна лихва в размер на 755,46 лева, дължима от 04.08.2023г. - дата на
предсрочна изискуемост до 26.09.2024г.; разноски в размер на 121,42 лв. държавна такса и
50 лв. юрисконсултско възнаграждение, за които суми е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д. 65450/2024г. по описа на СРС, II ГО, 179 с-в.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит
№40007845749/04.02.2022г. за сумата от 4000 лева – главница, за срок от 36 месеца, при
годишен лихвен процент на възнаградителната лихва от 41,00% и годишен процент на
разходите от 49,32%. Ответницата била избрала да закупи и пакет от допълнителни услуги
на обща стойност 4000 лева, изразяващи се в приоритетно разглеждане и изплащане на
кредита, възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на дата на падеж и
улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Кредитът бил усвоен
както следва – 700 лева за погасяване на задължения към „А.Ф.“ ЕООД и 1000 по сметка на
„Ф.Б.“ЕООД, 136,80 лв. по сметка на ЗК „У.Ж.“АД и 2136,20 лева – предоставени по
банковата сметка на ответника. Ответникът не изпълнявал задълженията си за плащане на
погасителните вноски, поради което кредитът бил направен предсрочно изискуем на
04.08.2023г. Ответникът бил извършил плащания на три пълни вноски и една непълна, общо
1318,60 лева, които били отнесени съобразно приложеното към исковата молба извлечение
от сметка за погасяване на главница, лихва и допълнителни услуги. Моли съдът да уважи
предявените искове. Претендира разноски.
Ответницата А. К. Т. дава становище за неоснователност и недоказаност на ищцовите
претенции. Заявява, че договорът да кредит е нищожен, поради неспазване на действителния
размер на ГПР. Претендира разноски.
1
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.
2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Правната квалификация на предявения иск е чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във вр.
чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, във вр. чл. 9 ЗПК, във вр. с чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК.
За уважаване на предявените искове в тежест на ищцовата страна е да докаже:
възникнало облигационно правоотношение между страните, изпълнение на задълженията по
сключения договор. В тежест на ответника е да докаже обстоятелства, които изключват или
намаляват задълженията му за плащане или плащане в погашение на тези задължения.
С оглед становището на страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК с
доклада по делото, са отделени за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата,
че между страните е сключен Договор за потребителски кредит №40007845749/04.02.2022г.
От съдържанието на представения Договор /л.18/ се установява, че е отпуснат кредит
в размер на 4000 лв., при срок 36 месеца, размер на погасителната вноска 191,79 лв., ГПР
49,32 %, ГЛП 41,00 %, лихвен процент на ден 0,11 %, обща дължима сума – 6903,63 лв. В
Договора е посочено също, че при кандидатстването за кредит, клиентът е поискал да закупи
допълнителна незадължителна услуга – „Фаст“ и „Флекси“ и застраховка живот “Защита на
кредит” към “У.Ж.” АД. За така закупените услуги е уговорено възнаграждение, както
следва: за услуга „Фаст“ -1400 лв., „Флекси“ – 2600 лв., застраховка живот “Защита на
кредит” - 136,80 лв., като общият размер на вноските за погасяване на тези услуги без
застрахователната премия /разсрочени и дължими наред с погасителните вноски по
кредита/ е 302,90лв. В договора е посочен и общият размер на задължението /при включване
на вноските за допълнителните услуги/ - 10903,63 лв.
По делото е представен и препис от съдебно решение №6247/21.04.2023г. по гр.д.
№26852/2022г. на СРС, 118 с-в, влязло в сила, с което клаузите за допълнителни услуги
„Фаст“ и „Флекси“, част от договора по настоящото дело, са прогласени за нищожни.
Съгласно твърденията на ищеца и на ответника, последният е извършвал плащания
по процесния кредит, възлизащи в общ размер на 1318,60 лв.
По делото е прието заключение по назначената съдебно-счетоводна експертиза, което
съдът възприема изцяло като обективно и професионално изготвено. От представените по
делото данни за постъпилите погасявания с дати: 28.02.22г., 16.04.22г., 25.04.22г., 10.05.22г.,
04.07.22г., 29.07.22г., 24.08.22г., вещото лице е установило, че общата погасена сума е в
размер на 1318,60 лева.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
Съдът намира искът за допустим - предявен в срока по чл. 415 ГПК за вземане, за
което е издадена заповед за изпълнение, произтичащо от същото основание, срещу която е
постъпило възражение по чл. 414 ГПК.
Сключеният между страните договор за потребителски кредит намира своята правна
регламентация в ЗПК, като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9
ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника -
потребител да върне предоставената парична сума. За действителността на договора за
потребителски кредит, същият следва да съдържа реквизитите, предвидени в чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК.
Не се оспорва между страните, че помжеду им е налице сключен договор за
потребителски кредит с На 18.03.2020 г. между страните е сключен договор за
потребителски кредит Договор за потребителски кредит №40007845749/04.02.2022г, с
размер на кредита 40000 лв., срок за връщане 36 месеца, с фиксиран лихвен процент 41 %,
при посочен ГПР 49.32 %, размер на вноската от 191,79 лв. и общо дължима сума по
2
кредита 6981,08 лв. (главница и възнаградителна лихва). В VІ от договора е посочено, че
потребителят закупува допълнителни услуги – Фаст, която предоставя право на приоритетно
разглеждане и изплащане на кредита – при възнаграждение от 1400 лв., и Флекси, която
предоставя право на промяна на погасителния план по кредита - при възнаграждение от
2600 лв. Възнагражденията стават изискуеми с подписване на договора за потребителски
кредит, но се разсрочват за срока на договора на равни месечни вноски и се добавят към
месечните вноски за погасяване на кредита. Общото задължение по кредита и по
допълнителните услуги е в размер на 10903,63 лв., общ размер на вноската 302,90 лв.
Съгласно чл. 15 ОУ клиент, закупил допълнителна услуга Фаст получава приоритетно
разглеждане на искането за отпускане на кредит преди клиентите, които не са закупили
такава услуга, като след одобрение сумата се нарежда до 24 часа след получаване на
подписаните от клиента/солидарния длъжник договор за кредит и неговите приложения;
т.нар. допълнителна услуга Флекси предвижда при определени в ОУ условия възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен
брой погасителни вноски, възможност за смяна на датата на падеж.
Не се оспорва между страните, че ответницата е изплатила сумата в размер на 1318,60
лева.
По иска с правно основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр чл. 422, ал. 1 ГПК.
СЪдът намира, че клаузата в процесния договор, с която е уговорена възнаградителна лихва
в размер на 41 % годишно, е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Съдът намира,
че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над
размера на законната лихва, но максималният размер на договорната лихва (била тя
възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните
могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
добрите нрави.
За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. В съдебната практика (решение
№ 378 от 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г., II ГО на ВКС, решение № 906 от 30.12.2004 г.
по гр. д. № 1106/2003 г. , II ГО на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. №
6295/2014 г. , IV ГО на ВКС) се приема, че противно на добрите нрави е да се уговаря
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени
кредити – двукратния размер. В случая уговорената възнаградителна лихва надвишава
четирикратния размер на законната лихва към датата на сключване на договора. С така
уговореното възнаграждение се създава значително неравновесие между престациите, които
си дължат страните. Действително, възможно е по-неблагонадеждният финансов профил на
един тип кредитополучатели да обуславя и по-висок риск вземането да не бъде издължено
съобразно уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От
друга страна кредиторът, като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на
заеми, не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на
кредитополучателя преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с
цел да компенсира евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване.
Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на
кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при отпускане
на кредита оценка за финансовото състояние на потребителя. Тъй като не отговаря на
изискването за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по
правоотношението, във вреда на потребителя, като е породила задължение в обем,
нарушаващ принципа за недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат -
водещ до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, клаузата за
възнаградителна лихва е нищожна, поради което и валидно задължение за плащането на
такава по процесния договор за кредит не е възникнало. Само на това основание искът за
заплащане на договорно възнаграждение е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
3
Независимо от това, съдът навира, че договора за потребителски кредит е
недействителен. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в договора за кредит следва да е посочен
годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, като в ГПР не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение
на договора, разходите, различни от покупната цена на стоката или услугата, които
потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали
плащането се извършва в брой или чрез кредит; разходите за поддържане на сметка във
връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен
инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или
погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията,
ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са
посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
Съгласно императива на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде
по висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (т.е.
повече от 50 %), а според ал. 5 на чл. 19, клаузи в договор, надвишаващи определените по
ал. 4, се считат за нищожни. Съдът счита, че уговорените възнаграждения за допълнителни
услуги следва да се включат в ГПР, независимо от твърденията, че закупуването им не било
задължително условие за сключване на договора, а зависело единствено от волята на
потребителя. Т.нар. „допълнителни услуги“ по същество представляват такива свързани с
усвояването и управлението на кредита, за което законът императивно забранява плащане на
такси и комисионни в чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Следва да се отчете и че заплащането на
възнагражденията е предварително, т.е. същото е дължимо само за „възможността за
предоставянето“ на услугите, като е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде
използвана по време на действие на сключения между страните договор, доколкото
възнагражденията за предоставянето на посочените допълнителни услуги стават изискуеми
с 6 подписване на договора, като изискуемостта им е в пълен размер дори и да не е ползвана
и една от тях. Съгласно чл. 15.1 от ОУ на договора клиент, закупил допълнителна услуга
Фаст, получава приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит и изплащането
на отпуснатата сума, преди клиентите без закупена услуга Фаст. В общите условия няма
определен срок за разглеждане на искането за отпускане на кредит от лица, които не са
пожелали закупуване на тази услуга. Като се има предвид, че ищецът е фирма, предоставяща
бързи кредити, закупуването на т.нар. услуга Фаст сочи на оказвана икономическа принуда
върху потребителя, който за да ускори разглеждането на искането му за кредит, следва да
„пожелае“ да закупи услугата. Липсва всякаква правна, а и житейска логика „среден
потребител“ да пожелае по своя воля да закупи въпросните „допълнителни услуги“ Флекси,
включващи предполагаеми и/или евентуални допълнителни услуги, присъщи на основния
предмет на договора за кредит, и то на цена, надвишаваща размера на отпуснатия му кредит.
Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора за кредит
услуги заобикаля императивните разпоредби на чл. 10а, ал. 2 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед
размера на вземането за т.нар. „допълнителни услуги“ – 4000 лв., при размер на отпуснатия
кредит от 4000 лв., очевидно е, че клаузите за допълнителни услуги имат за цел и резултат
увеличение на възнаграждението на кредитора, поради което и съгласно чл. 21, ал. 1 вр. чл.
10а, ал. 2 и ал. 4 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК са нищожни, което е обявено с влязъл в сила съдебен
акт по гр.д. 26852/2022г. по описа на СРС, 118 граждански състав.
Уговорените възнаграждения за т.нар. допълнителни услуги представляват разход по
кредита, той следва да бъде включен при изчисляването на ГПР, който е индикатор за
общото оскъпяване на кредита. Този извод следва от легалната дефиниция на понятието
4
„общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 ДР ЗПК - всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници
и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариални такси. В случая общото задължение на ответницата съответства на
вписаните в погасителния план месечни анюитетни вноски, които са формирани от
съответна част от главницата, възнаградителна лихва и части от по 111 лв. – възнаграждения
за допълнителни услуги, с общ размер на месечната вноска от 302,90 лв.
В Решение от 21.03.2024г. по дело C‑714/22 на СЕС, девети състав, се приема, че
разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски
кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането
му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и
възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният
размер, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването
на съответния кредит или представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит, те попадат в обхвата на понятието „общи
разходи по кредита за потребителя“, а оттам и на понятието „годишен процент на
разходите“. Следователно и доколкото уговорените възнаграждения за закупен пакет от
допълнителни услуги в размер на 4000 лв. не попадат в посочените изключения, то следва да
бъдат включени при изчисляване размера на ГПР, а уговарянето на възнаграждение за
присъщи на основния предмет на договора услуги заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4
ЗПК (ГПК да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва, т. е. 50%).
Съдът намира наведеното от ищеца възражение, че клаузите за допълнителни услуги
“Флекси” и “Фаст” са прогласени за нищожни с решение №6247/21.04.2023г. по гр.д.
№26852/2022г. на СРС, 118 с-в, и не следва да се включват при изчисляване на ГПР, за
неоснователно. Съгласно практиката на СЕС, дори клаузите в договора, които впоследствие
се оказват неравноправни и не обвързват потребителя, трябва да се вземат предвид при
изчисляване на ГПР - Решение от 13.02.2025г. по делото C-472/23 г., съображение 35 – „От
това следва, че задължението за посочване на ГПР, предвидено в член 10, параграф 2, буква
ж) от тази директива, е изпълнено, ако посоченият в съответния договор ГПР
съответства на ГПР, изчислен съгласно математическата формула, съдържаща се в част
I от приложение I към посочената директива, въз основа на „общите разходи по кредита
за потребителя“ по смисъла на член 3, буква ж) от същата директива, които включват
разходите, които потребителят следва да плати въз основа на клаузите на този договор,
включително тези, които впоследствие се оказват неравноправни и не обвързват
потребителя.”
Видно от договора за кредит, в размера от 49,32 % ГПР са включени единствено
компонентите: сума на кредита 4000 лв., срок на кредита 36 месеца, вноска по кредита
191,79 лв и дължима сума по кредита 6903,63 лева. Възнаграждението за пакет от
допълнителни услуги не е било отразено в крайния процент при изчисляване на ГПР.
Максималния размер на ГПР към момента на сключване на договора - 04.02.2022г. е бил в
размер на 50 %. При извършена служебна справка, съдът установи, че ако към определения в
договора размер 49,32 %, бъдат включени допусканията за парични потоци по погасителния
план с включване на възнагражденията за допълнителна услуга „Фаст“ - 1400 лв., „Флекси“
– 2600 лв., размерът на ГПР би надхвърлил многократно максимално допустимия от закона
такъв и е приблизително 127,35%, което нарушава забраната по чл.19, ал.4 ЗПК, респективно
влече нищожност на договора на осн. чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.
След като вписаните в договора параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - годишният процент на разходите по кредита е
5
посочен в занижен размер, съгласно чл. 22 ЗПК договорът за кредит е недействителен, а
потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита – в случая 4000 лв., но не
дължи лихва и или други разходи по кредита – чл. 23 ЗПК. Ето защо, претенцията за
договорно възнаграждение също се явява неоснователна.
По отношение на иска за главница, съдът като съобрази положенията, установени с
Решение №50174/26.10.2022 по дело №3855/2021 на ВКС, IV-то отделение, ГК, взе предвид
че на кредитора следва да бъде признато вземането за чистата стойност на получената
главница, след приспадане на извършените от потребителя плащания. По делото страните не
спорят, а също се установи и от съдебно-счетоводната експертиза, че ответникът е
извършил плащания в общ размер на 1318,60 лева, което съдът намира, че следва да се
приспадне от общият размер на главницата, като предявеният иск следва да се уважи до
размера от 2681,40 лева и отхвърли до пълния предявен размер от 3696,13 лева. Както се
посочи по-горе, ответникът дължи само чистата стойност по договора, поради което
исковата претенция за договорно възнаграждение в размер на 1119,33 лева е изцяло
неоснователна.
По отношение за претенцията за законна лихва в размер от 755.46 лева от 04.08.2023г.
до 26.09.2024г., както лихвата от датата на подаване на заявлението до окончателното
изплащане, съдът намира, че същите не се дължат. Съгласно решение от 15 юни 2023г. по
дело С-520/21 на СЕС, в контекста на обявяването на договор за ипотечен кредит за изцяло
недействителен, тъй като след премахването на неравноправните клаузи той не може да се
изпълнява, чл.6, § 1 и чл.7, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкуват в
смисъл, че допускат съдебна практика по тълкуването на националното право, според която
потребителят има право да иска от кредитната институция обезщетение, надхвърлящо
връщането на платените месечни вноски и разноските, платени във връзка с изпълнението
на този договор, както и плащането на законна лихва за забава, считано от поканата за
плащане, при условие, че са спазени целите на Директива 93/13 и принципът на
пропорционалност, но не допускат съдебна практика по тълкуване на националното
право, според която кредитната институция има право да иска от потребителя
обезщетение, надхвърлящо връщането на паричните средства, предоставени за
изпълнението на този договор, както и плащането на законна лихва за забава, считано
от поканата за плащане. Няма никаква разлика между изискванията за ефективност,
пропорционалност и възпиране на санкциите, предвидени в директивата за ипотечните
кредити и директивата за потребителските кредити, поради което, същите принципи намират
приложение и в настоящия случай. В същия смисъл е и Решение № 129/30.07.2024 по т.д. №
630/2023г. на ВКС, I ТО.
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни по правилата на
чл.78,ал.1 и 3 ГПК.
На основание чл.78, ал.1 от 125,83 лв., от общо дължим размер от 261,42 лева/ в т.ч.
държавна такса-111,42 лева и юрисконсултско възнаграждение, определено от съда в размер
на 150 лева по реда на чл.78, ал.8 от ГПК, вр. с чл.37, ал.1 от ЗПрП вр. с чл.25, ал.1 от
Наредбата за заплащане на правната помощ/.
Съгласно мотивите към т. 11г от ТР №4/2013 на ОСГТК на ВКС съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе
за делимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно
изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство.Видно от приложените към заповедното производство
доказателства ответницата следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски в размер на
82,51лева.
Ответникът е бил защитаван в заповедното и исковото производство от адвокат при
условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА, поради което на защитавалия го адвокат при изричното
му искане в този смисъл следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение
6
съразмерно на частичното отхвърляне на претенциите. Съдът определя справедлив размер
на възнаграждението за заповедното производство сумата от 50 лв., а за исковото
производство сумата от 600 лв, вземайки предвид фактическата и правна сложност на
делото. Съразмерно отхвърлената част от исковете следва да се присъди възнаграждение за
заповедното производство в размер на 26 лв., или 31,20 лв.с ДДС, а за исковото
производство - в размер на 312 лв., или 374,40 лв. с ДДС или общо възнаграждение в размер
на 405,60 лева с включен ДДС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 ГПК, че А. К. Т.,
ЕГН**********, с адрес: ***, дължи на „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК***, със седалище и адрес на
управление: ***, сумата от 2681,40 лева, представляваща незаплатена част от главница по
Договор за кредит № №40007845749/04.02.2022г., за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр. д. № 65450/2024 г. по описа на
Софийския районен съд, 179 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК***, със седалище и адрес на
управление: ***, против А. К. Т., ЕГН**********, с адрес: ***, искове за установяване на
вземане по издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 65450/2024 г. на СРС, 179 с-в, за
разликата над уважената част за главница от 2681,40 лева до пълния предявен размер от
3696,13 лева, както и за сумата 1119,33 лева представляваща договорна лихва за периода от
25.07.2022 г. до 04.08.2023 г., сумата 755,46 лева представляваща мораторна лихва за
периода от 04.08.2023 г. до 26.09.2024г.
ОСЪЖДА А. К. Т., ЕГН**********, с адрес: ***, да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД,
ЕИК***, със седалище и адрес на управление: ***, на основание чл78,ал.1 ГПК сумата от
125,83лева разноски за исковото производство и сумата от 82,51 лева – разноски за
заповедното производство.
ОСЪЖДА „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление: ***, да
заплати на адвокат М. В. М., АК-П. с адрес: ***, на основание чл. 38, ал.1, т.3, пр.2 от
ЗА, сумата в размер на 405,60 лева с включен ДДС, адвокатско възнаграждение за оказаното
безплатно процесуално представителство в исковото и заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7