№ 2830
гр. София, 14.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Георги Ст. Чехларов
Виктория Мингова
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Виктория Мингова Въззивно гражданско дело
№ 20231100506985 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
С Решение № 20074771 от 16.01.2023 г., постановено по гр. д. № 28634
по описа за 2020 г. на Софийски районен съд, 73 състав са отхвърлени
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК ******* искове за признаване на установено, че ответникът Д. Д. С. с
ЕГН ********** дължи на ищеца следните суми: на осн. чл. 150, вр. чл. 153,
ал. 1 ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД - 3316,86 лв., претендирана като цена за
доставена топлинна енергия за апартамент в гр. София, ж.к. ******* бл.
******* за периода май 2013 - април 2015 г., ведно със законната лихва,
считано от 5.6.2017 г. до плащането на сумата; на осн. чл. 79, ал. 1 ЗЗД - 60,
73 лв. - възнаграждение за услугата „дялово разпределение”, във връзка с
доставена топлинна енергия за апартамент в гр. София, ж.к. ******* бл.
******* за периода май 2014 - април 2015 г., ведно със законната лихва,
считано от 5.6.2017 г. до плащането на сумата; на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД –
730,36 лв. - обезщетение за забава за плащане на сумата по чл. 150 ЗЕ, вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД за периода 15.9.2014 - 29.5.2017; на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД –
16,93 лв. - обезщетение за забава за плащане на сумата по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за
периода 15.9.2014 - 29.5.2017 г.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу решението е
подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство –
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, който го обжалва с оплаквания
1
за неправилност, като постановено при нарушение на материалния закон.
Поддържа, че от представените по делото доказателства се установява, че
ответникът е бил собственик на процесния имот през процесния период и на
основание § 1, т. 42 ДР на ЗЕ същият е потребител на топлинна енергия.
Излага, че Общите условия на дружеството са влезли в сила, като по делото
няма данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу тях.
По изложените аргументи моли съда да отмени първоинстанционното
решение и вместо това да уважи предявените искове изцяло. Претендира
разноски за двете съдебни инстанции, съобразно изхода на спора.
Въззиваемата страна по жалбата на ищеца – Д. Д. С. – ответник в
първоинстанционното производство, не е подал писмен отговор по реда на чл.
263, ал. 1 ГПК. С писмена молба с вх. № 42228 от 11.04.2024 г. по описа на
СГС, подадена от пълномощник – адв. Константин Стойчев, за даване ход на
делото в отсъствие на представител на страната, оспорва въззивната жалба и
моли за потвърждаване на решението на СРС. Претендира разноски.
Трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.С.” ЕООД, ЕИК *******,
не е депозирало отговор на въззивната жалба.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.
д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Настоящият състав на въззивния съд намира, че при постановяване на
решението не са нарушени императивни материалноправни норми.
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и
обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение, е обвързан от посочените в жалбата пороци. По конкретно
наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния
обхват на въззивната проверка, намира следното:
Предявени са искове по реда на чл. 422 ГПК с правна квалификация
чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ вр. чл. 150, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86,
2
ал. 1 ЗЗД, с които се иска установяване със сила на пресъдено нещо в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от
3316,86 лв. – главница, представляваща стойност на доставена ТЕ за периода
май 2013 - април 2015 г., ведно със законната лихва, считано от 5.6.2017 г. до
плащането на сумата и 730,36 лв. - обезщетение за забава за за периода
15.9.2014 - 29.5.2017; сумата от 60, 73 лв. - главница дялово разпределение за
периода май 2014 - април 2015 г., ведно със законната лихва, считано от
5.6.2017 г. до плащането на сумата и 16,93 лв. - обезщетение за забава за
периода 15.9.2014 - 29.5.2017 г., за които суми в производството по ч. гр. дело
№ 36789/2017 г. по описа на СРС, 73 състав е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК.
При извършване на собствена преценка на събрания в хода на съдебното
дирене пред първата инстанция доказателствен материал, настоящата съдебна
инстанция намира следното:
Ищецът твърди, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови
нужди, доставяна в процесния топлоснабден имот, в качеството му на
собственик по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на апартамент в гр. София, ж.к.
******* бл. *******. Излага, че съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на
топлинна енергия за битови нужди се осъществявала при публично известни
Общи условия на ищеца. Според клаузите на тези Общи условия купувачите
на топлинна енергия, какъвто бил и ответникът, били длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. До момента обаче
ответникът не бил погасил задълженията си. Ето защо моли съда да
постанови решение, с което да бъде признато за установено, че ответникът му
дължи процесните суми – главница и лихви, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 5.6.2017 г.– датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, до окончателното
плащане.
В срока по чл.131 ГПК ответникът оспорва предявените искове по
основание и размер като излага подробни съображения. Твърди, че не е
налице възникнало облигационно правоотношение между страните. Прави
възражение за давност. Моли съда да отхвърли предявените искове.
Претендира разноски.
Третото лице помагач не изразява становище.
От приложеното за послужване частно гр. дело № 36789/2017 г. по
описа на СРС, 73 състав, се установява, че ищецът е подал заявление за
издаване на заповед за изпълнение на 5.6.2017 г. срещу ответника за
посочените суми, която заповед е връчена на длъжника и същия е депозирал
възражение, поради което на ищеца са дадени указания за предявяване на
установителен иск за установяване вземанията по заповедта.
Представени са Общите условия за продажба на топлинна енергия за
битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на потребители от гр. София,
които според разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ влизат в сила 30 дни
след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
3
приемане от потребителите, която норма е специална по отношение на
общата, съдържаща се в ТЗ и я дерогира, което означава, че писмено съгласие
на потребителя не е необходимо, за да бъде обвързан от общите условия.
По делото е изслушана комплексна съдебно – техническа и съдебно –
счетоводна експертиза.
В първоинстанционното производство са приети като писмени
доказателства по делото два нотариални акта. От нотариален акт от
25.05.1992 г. (л. 117-118 от делото на СРС) се установява, че ответникът – Д.
Д. С., е придобил правото на собственост върху имот в гр. София, ж.к.
„Разсадника”- бивш, нов – ж.к. ******* От нотариален акт от 15.04.2021 г. (л.
119-123 от делото на СРС) се установява, че „Г.” АД продава на С.С.Б. имоти,
находящи се в гр. София, район Лозенец, ул. *******
С доклада по делото съдът правилно е разпределил доказателствената
тежест между страните с оглед наведените от тях твърдения, като изрично е
указал на ищеца, че в негова тежест е да докаже съществуването на договорни
отношения между страните за доставка на топлинна енергия, съобразно
твърденията на ищеца, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови
нужди, доставяна в процесния топлоснабден имот, в качеството му на
собственик по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ. За съда не съществува задължение
да указва на страните, че сочените и/или представените от тях доказателства
не установяват твърдените факти.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна
енергия. В мотивите на ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк.
дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от
КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие.
В това си качество – на клиенти на топлинна енергия, те са страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет –
доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия.
Правилно първоинстанционният съд е приел, въз основа на събрания по
делото доказателствен материал, че не се доказва ответникът да е бил
собственик или ползвател на процесния недвижим имот през процесния
период. Видно от представените документи за собственост, същите не се
отнасят до процесния имот, а вторият – нотариален акт от 15.04.2021 г., освен
това не установява и право на собственост на ответника, а на трети за спора
лица. Ищецът не е ангажирал доказателства, установяващи идентичност на
административния адрес на процесния имот с този по нотариалния акт от
25.05.1992 г. По делото не е представен никакъв документ, от който да бъдат
установени твърденията на ищеца, относно пасивната материалноправна
легитимация на ответника. По делото не се твърди и няма доказателства
4
върху имота да е било учредено вещно право на ползване в полза на
ответника, нито същият да е бил предоставен за ползване на ответника по
силата на договорно правоотношение и за сключен между такива ползватели
с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди за същия имот, в каквато хипотеза ползвателят би дължал
цената (арг. от ТР № 2/2017 г. на ОСГК). Качеството потребител на
топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ не е обусловено от това
кой е вписан като титуляр на партидата за имота и на чие име са издават
фактурите и изравнителните сметки. Разпоредбите на ЗЕ императивно
установяват кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право
върху имота – право на собственост или вещно право на ползване.
С оглед гореизложеното, в настоящето производство не се доказа
ответникът да е собственик и/или ползвател на процесния топлоснабден имот,
поради което не се явява клиент на топлинна енергия респ. страна по
твърдяното облигационно правоотношение за процесния период и имот с
„Топлофикация София“ ЕАД, произтичащо от доставката на топлинна
енергия за процесния недвижим имот. Ответникът не е материалноправно
легитимиран да отговаря по така предявените искове по реда на чл. 422 във
вр. с чл. 415 ГПК с правна квалификация чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ
вр. чл. 150, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, поради което същите се
явяват изцяло неоснователни и следва да се отхвърлят.
Изводите за неоснователност на предявените от ищеца искове на двете
съдебни инстанции съвпадат, следователно обжалваното решение следва да
бъде потвърдено.
По разноските в производството:
При този изход на спора – неоснователност на сезиращата настоящата
инстанция въззивна жалба, разноски за въззивното производство се следват
само на въззиваемия. До приключване на устните състезания пред въззивния
съд обаче не са представени никакви доказателства за уговаряне и/или
заплащане на претендираното с молба от 11.04.2024 г. адвокатско
възнаграждение, с оглед което разноски с въззивното решение не следва да се
присъждат.
По отношение обжалваемостта на въззивното решение:
Решението не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата
на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. първо ГПК, тъй като цената на исковете е под
5000 лева.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд, Гражданско
отделение, II-Д въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20074771 от 16.01.2023 г.,
5
постановено по гр. д. № 28634 по описа за 2020 г. на Софийски районен съд,
73 състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на
страната на ищеца „Т.С.” ЕООД, ЕИК *******.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
по аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6