Р Е Ш Е Н И Е № 261
гр.
Хасково, 02.07.2019
год.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Хасковският
окръжен съд
граждански състав
На трети юни Две
хиляди и деветнадесета година
В открито заседание,в
състав:
СЪДИЯ: МИЛЕНА ДЕЧЕВА
Секретар:
Веселена Караславова
Прокурор:
Като
разгледа докладваното от съдията ДЕЧЕВА
Гр.д. № 568 по описа за 2018 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 45 ЗЗД.
ИЩЦИТЕ- К.Г.Н. И Т.С.Н.,чрез
пълномощникът си адв.М.Р.-*** твърдят в исковата молба, че с присъда № 10 от
10.03.2016 г. по НОХД № 594/2013 г. на Окръжен съд – Хасково ответникът Н.Т.М.
е признат за виновен в това, че през периода месец февруари 2000 г. – месец
януари 2007 г. в различни населени места, всички в област Хасково, без съответно
разрешение извършвал по занятие банкови сделки по смисъла на чл. 1, ал. 1 от
ЗБ, действуващ по време на инкриминирания период до 31.12.2006 г. и по смисъла
на чл. 2, ал. 1 от ЗКИ, в сила от 01.01.2007 г., за
които се изисква такова разрешение, като предоставил парични кредити на
различни лица срещу определена лихва, в т.ч. и на ищците, действувайки сам и в
съучастие с втория ответник С.Т.А., при различен размер лихва върху
предоставените в кредит суми, като с тази дейност получил значителни
неправомерни доходи в общ размер от 125 357 лв. и причинил значителни
вреди на посочените в присъдата лица, в това число и на ищците – в размер общо
на 25 970 лв., като извършеното от ответника М. деяние съставлявало
престъпление по чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1, пр. 1 и вр. чл. 54 НК и му е наложено
наказание „лишаване от свобода“ за срок от три години, чието изтърпяване е
отложено с изпитателен срок от пет години. Със същата присъда вторият ответник С.
Т.А. бил признат за виновен, че за
периода 22.12.2002 г. – месец ноември 2006 г. в различни населени места на
Хасковска област, без съответно разрешение извършвал по занятие банкови сделки
по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗБ, действуващ към момента на извършване на
деянието, като предоставял парични кредити срещу определена лихва сам и в
съучастие с първия ответник, като с тази дейност получил значителни
неправомерни доходи в общ размер на 44 640 лв. и причинил значителни вреди
на различни лица, в т.ч. и на ищците, в размер на 12 800 лв., като
извършеното от ответника А. деяние представлявало престъпление по чл. 252, ал.
2, вр. ал. 1, пр. 1 и вр. чл. 54 НК, за което му е наложено наказание „лишаване
от свобода“ за срок от 1 година, чието изтърпяване е отложено с изпитателен
срок от три години. Присъдата влязла в сила на 09.03.2018 г.
При осъществяване на незаконната
банкова дейност ответникът М. причинил на ищците имуществени вреди в размер на 25
970,20 лв. Тези вреди произтичали от сключените между ищците и ответника три
договора за заем за инкриминирания период, представляващи заплатени от ищците
лихви по трите кредита, сключени на 25.07.2001 г. с платени по него 5000 лв.
лихви, сключен на 01.06.2001 г. с платени по него лихви от 9450 лв.; сключен на
01.06.2011г. с платени по него лихви 9 450лв. и сключен на 16.01.2016 г. с
платени по него лихви в размер на 600 лв., или общо по трите кредита в размер
на 15 050 лв. За същия инкриминиран период наказателният съд установил, че
ответникът М. отделно причинил вреди в размер на 10 920,20 лв. С влязлата в
сила присъда по НОХД № 594/2013 г. съдът приел за установено, че ответникът е
извършил деянието по чл. 252, ал. 2 НК и е негов автор, приел, че деянието е
противоправно и съставлява съставомерно престъпление по смисъла на наказателния
закон и накрая приел, че ответникът действал виновно и го е осъдил по
повдигнатото обвинение. Също така с присъдата се приело, че ищците са понесли
имуществени вреди от престъплението в размер на сумата от 25 970,20 лв. и този
размер се явявал елемент от обективната страна на деянието, като покривал
понятието „значителни вреди“. Съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на
наказателния съд имала задължително действие за гражданския съд, който
разглежда гражданските последици от деянието. Въз основа на влязлата в сила
присъда следвало да се приеме, че с деянието си ответникът М. причинил на ищците
имуществени вреди в посочения размер, виновно и противоправно и по силата на
чл. 45 ЗЗД дължал репарирането им, ведно със законната лихва от датата на
причиняването им – 16.01.2006 г.
На следващо място се твърди, че при
осъществяване на незаконната си банкова дейност по смисъла на чл. 252 НК
вторият ответник А. причинил на ищците значителни вреди в размер на 12 800
лв., които произтичали от сключените между тях договори за заем за
инкриминирания период, представляващи заплатени от ищците лихви по тях. За
периода месец юни 2002 г. до края на месец февруари 2003 г. заплатените от
ищците лихви по тези кредити на ответника А. възлизали на 10 800 лв. За
същия период съдът установил, че ответникът причинил на ищците вреди в размер
на 2000 лв. от това, че А. изплатил тяхно парично задължение в размер на
12 000 лв. към други лица и така встъпил на тяхно място в дълга.
Обезпечаването му било гарантирано с прехвърляне на имот и за да се върнела
собствеността, ищците теглили заем и заплатили на А. сумата от 14 000 лв.,
т.е. с 2000 лв. повече, отколкото той бил заплатил за погасяване на дълга към
третото лице. Така А. причинил на ищците
вреди в общ размер на 12 800 лв. (10 800 лв. + 2000 лв.). С влязлата в
сила присъда по НОХД № 594/2013 г. съдът приел за установено, че ответникът е
извършил деянието по чл. 252, ал. 2 НК и е негов автор, приел, че деянието е
противоправно и съставлява съставомерно престъпление по смисъла на наказателния
закон и накрая приел, че ответникът действал виновно и го е осъдил по
повдигнатото обвинение. Също така с присъдата се приело, че ищците са понесли
имуществени вреди от престъплението в размер на сумите от 12800 лв. и този
размер се явявал елемент от обективната страна на деянието, като покривал
понятието „значителни вреди“. Съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на
наказателния съд имала задължително действие за гражданския съд, който разглежда
гражданските последици от деянието. Въз основа на влязлата в сила присъда
следвало да се приеме, че с деянието си ответникът А. причинил на ищците
имуществени вреди в посочения размер, виновно и противоправно и по силата на
чл. 45 ЗЗД дължал репарирането им, ведно със законната лихва от датата на
причиняването им – 28.02.2005 г.
Отправя се искане първият ответник Н.Т.М. да бъде осъден да заплати сумата от 25 970,20
лв. ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.01.2006 г. до
окончателното й изплащане, а вторият ответник С.Т.А. да заплати сумата от
12 800 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 28.02.2005
г. до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски.
ОТВЕТНИКЪТ- С.Т.А.,чрез
пълномощникът си адв.Т.В.-***
в отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК взема становище по допустимостта и
редовността на иска. Смята, че е недопустимо обективното съединяване на двете
искови претенции за разглеждане в едно производство и отправя искане за
неговото разделяне и тяхното самостоятелно разглеждане. По основателността
основното възражение се свежда до погасяването по давност на вземанията за
вреди. В присъдата по наказателното дело не бил посочен период, за който
ответникът получавал лихва в размер на 4,5 % върху сумата от 12 000 лв.,
по повод на която встъпил в дълг. В мотивите на присъдата се приел период на
получаване на лихвата от 12.06.2003 г. до 22.02.2005 г., когато ответникът прехвърлил
обратно собствеността върху жилището. От този момент изтекла общата 5-годишна
давност, респ. и кратката 3-годишна давност. По отношение на претендираната
сума в размер на 2000 лв. е посочено, че ответникът А. причинил вредите на
17.01.2015 г., поради което считано от тази дата също изтекла 5-годишната
давност. Същата не била прекъсната с предявяване на граждански иск по НОХД №
594/2013 г., тъй като същият не бил приет за съвместно разглеждане в с.з. на
27.03.2014 г. В производството по НОХД № 472/2009 г. предявеният от ищците иск
бил частично уважен за сумата от 2000 лв., но присъдата по това наказателно
дело впоследствие била отменена с решение на Апелативен съд – Пловдив на
27.03.2013 г., след което спрялата до този момент давност по смисъла на чл.
115, б. „ж“ ЗЗД продължила да тече и отново се явявала изтекла преди
предявяване на настоящия иск. По отношение на разликата между предявения и
уважен граждански иск за сумата от 3000 лв. следвало да се приложи чл. 116, б.
„б“ ЗЗД и да се приеме, че давността не била прекъсната с предявяване на
гражданския иск. От друга страна, ищците изобщо не са предявявали иск за сумата
от 10 800 лв. в наказателното производство, поради което следвало да се приеме,
че давността за това вземане е изтекла. Допълнително претенциите за двете
вземания се оспорват като неоснователни и недоказани.
ОТВЕТНИКЪТ-Н.Т.М.,чрез пълномощникът
си адв. Юри М.-*** в отговор на исковата молба по чл.
131 ГПК взема становище по иска, като го оспорва изцяло. Твърди се, че е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен поради погасяването на претенцията по
давност с изтичането на петгодишен срок. С оглед разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД вземането възниквало от момента на открИ.е на
дееца, като от този момент то ставало изискуемо, тъй като от него длъжникът
изпадал в забава съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД. В случая открИ.ето
на дееца и извършването на деянието съвпадали, поради което давността започнала
да тече от момента на извършване на деликта. Не било необходимо авторството и
деянието да се установяват по някакъв специален ред, а дори и деянието да
представлявало престъпление, давността започнала да тече от датата на
извършването му, а не от влизане в сила на присъдата, с която се установявал
престъпния му характер. Ето защо за вземанията на ищците важала общата
петгодишна давност. Пострадалият не се явявал страна в наказателното
производство, а придобивал това качество само ако предяви граждански иск. За
спирането на давността било необходимо да е налице съдебен процес за вземането
чрез предявяване на иск по реда на ГПК или на граждански иск в наказателния
процес, а не само образувано наказателно производство във връзка със същото
деяние. Тъй като ищците не предявили граждански иск в наказателното
производство, то висящото наказателно дело, макар и завършило с осъдителна
присъда, не се явявало процес относно вземането на ищците и не водело до
спиране на погасителната давност.
Отделно от изложеното се оспорва
иска и по размер, тъй като представените към исковата молба писмени
доказателства не установявали по категоричен начин вземанията на ищците на
посоченото основание.
По делото са приети като писмени
доказателства представените от ищците и ответниците документи.
Съдът, след преценка на събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от
фактическа страна следното:
Въз основа на повдигнато с
обвинителен акт обвинение против ответника Н.М. и ответника С.А. е образувано
НОХД № 472/2009 г. по описа на Окръжен съд – Хасково. Наказателната отговорност
на ответниците е ангажирана за извършени от тях престъпления по чл. 252, ал. 2
вр. ал. 1, предл. 1-во вр. чл. 20, ал. 2 и по чл. 257, ал. 1, пр. 1 (отм.) вр.
чл. 255, ал. 1, пр. 1 (отм.) вр. чл. 26, ал. 1 НК. В хода на образуваното
съдебно производство са приети за съвместно разглеждане и граждански искове,
предявени от ищците К.Н. и Т.Н. срещу ответника М. за сумата от 16 950 лв.
имуществени вреди, причинени от деянието, ведно със законната лихва от датата
на причиняването им до окончателното й изплащане. Също така са приети за
съвместно разглеждане и граждански искове, предявени от ищците срещу ответника А.
за сумата от 5000 лв. имуществени вреди, причинени от деянието, ведно със законната
лихва от датата на причиняването им до окончателното й изплащане. Отправено и
искане ищците да бъдат конституирани като частни обвинители.
С присъда № 238 от 09.11.2012 г. по
НОХД № 472/2009 г. ответникът М. в качеството на подсъдим е признат за виновен
в това, че в периода от месец февруари 2000 г. до месец януари 2007 г. в гр.
Хасково и в гр. Първомай, област Пловдив, сам и в съучастие със С.Т.А. в
качеството си на извършител без съответно разрешение извършвал по занятие
банкови сделки, за които се изисква такова разрешение, като с тази дейност
причинил значителни вреди на И.Д.Н. и В.Н.Н.в размер
на 4134 лв., на Д.Г.И., Г.П.Т. и Т.А.Т. в размер на 43 610 лв., на К.Г.Н.
и Т.С.Н. в размер на 14 825 лв. и на Д.Г.М. в размер на 5000 лв., всички на
обща стойност 67 569 лв. и получил значителни неправомерни доходи в размер
на общо 129 247,80 лв., поради което и на основание чл. 252, ал. 2 вр. ал.
1, предл. 1-во вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от НК е осъден
на три години „лишаване от свобода“ и глоба в размер на 4000 лв., като на
основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено изпълнението на наказанието „лишаване от
свобода“ за срок от 5 години, като по първоначално предявеното му обвинение за
разликата в размера на причинените вреди на: Д.Г.И., Г.П.Т. и Т.А.Т. над
43 610 лв. до 45 000 лв.; на И.Д.Н. и В.Н.Н.над
4134 лв. до 7906,23 лв. и на К.Г.Н. и Т.С. над 14 825 лв. до 16 950
лв., както и в общият размер над 67 569 лв. до пълният предявен размер от
74 856,23 лв. и за разликата в размера на получените неправомерни доходи
над 129 247,80 лв. до пълният предявен размер от 169 194,63 лв. на
основание чл. 304 НПК е оправдан. Със същата присъда ответникът в качеството си
на подсъдим е признат за невинен в това, че в периода от месец април на 2001 г.
до 31.12.2002 г. в гр. Хасково при условията на продължавано престъпление в
качеството си на едноличен собственик на „Гарант 2001“ ЕООД – гр. Хасково,
избегнал плащането на данъчни задължения, като не подал данъчни декларации,
които се изискват по силата на закона (по чл. 43 от ЗОДФЛ към 03.04.2001 г. и
към 14.01.2002 г.) и към 31.10.2001 г. укрил данъчни задължения в размер на
9333,28 лв., а към 31.10.2002 г. укрил данъчни задължения в размер на
18 200 лв., общо 27 533,28 лв., като укритите задължения са в големи размери
и по предявеното му обвинение за престъпление по чл. 257, ал. 1, пр. 1 (отм.)
вр. чл. 255, ал. 1, пр. 1 (отм.) вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 2, ал. 2 НК на
основание чл. 304 НПК е оправдан. Със същата присъда ответникът М. в качеството
на подсъдим е осъден да заплати на ищците К.Н. и Т.С. сумата от 14825 лв.,
представляваща обезщетение за причинените й в резултат на деянието имуществени
вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното й
изплащане, като гражданският иск за разликата до пълния му предявен размер от 16
950 лв. като неоснователен и недоказан е отхвърлен.
С присъдата ответникът С.А. е
признат за виновен в това, че в периода 22.10.2002 г. до м. 11.2006 г. в гр.
Хасково, с. Брод, гр. Любимец, гр. Свиленград и гр. Харманли, сам и в съучастие
с Н.М. в качеството си на извършител, без съответно разрешение извършвал по
занятие банкови сделки, за които се изисква такова разрешение, като с тази
дейност причинил значителни вреди на К.Г.Н. и Т.С.Н. в размер на 2000 лв.; на Д.Г.М.
в размер на 5000 лв., на В.И.В. и Е.Т.В. в размер на 5408 лв., общо в размер на
12 408 лв. и получил значителни неправомерни доходи в размер на 51368 лв.,
поради което и на основание чл. 252, ал. 2
вр. ал. 1, предл. 1-во вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от НК е
осъден на две години „лишаване от свобода“ и глоба в размер на 3000 лв., като
на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено изпълнението на наказанието „лишаване
от свобода“ за срок от 4 години, като по първоначално предявеното му обвинение
за периода от месец ноември 1999 г. до 22.10.2002 г. и че деянието е извършено
в с. Стойково, област Хасково, за разликата в размер на причинените вреди на К.Г.Н.
и Т.С.Н. над 2000 лв. до 5000 лв. и в общият им размер над 12 408 лв. до
пълният предявен размер от 16 030 лв., както и за разликата в размера на
получените неправомерни доходи над 51 368 лв. до пълният предявен размер от
82 000 лв. на основание чл. 304 НПК е оправдан. Също така ответникът А. е
осъден да заплати на К.Н. и Т.Н. сумата от 2000 лв., представляваща обезщетение
за причинените им в резултат на деянието имуществени вреди, ведно със законната
лихва от датата на увреждането до окончателното й изплащане, като гражданският
иск за разликата до пълния му предявен размер от 5000 лв. като неоснователен и
недоказан е отхвърлен.
Така постановената присъда е
протестирана и обжалвана, въз основа на което е образувано ВНОХД № 20/2013 г.
по описа на Апелативен съд – Пловдив. Въззивното производство е приключило с
решение № 66 от 28.03.2013 г., с което е констатирано, че при изготвяне и
внасяне на обвинителния акт са допуснати съществени процесуални нарушения,
поради което присъдата е отменена в наказателно – осъдителната и в гражданската
й част, като делото е върнато за ново разглеждане на прокурора за изготвяне на
нов обвинителен акт и отстраняване на допуснатите процесуални нарушения.
След извършването на допълнителни
процесуално – следствени действия е внесен нов обвинителен акт, въз основа на
който е образувано НОХД № 594/2013 г. на Окръжен съд – Хасково. Преди първото
по делото съдебно заседание по делото са депозирани две искови молби: искова
молба с вх. № 162/07.01.2014 г. от ищците против ответника А. за осъждането му
да заплати имуществени вреди, причинени с извършеното деяние в размер на 5000
лв., ведно със законната лихва от датата на причиняването до окончателното й
изплащане; и искова молба с вх. № 163/07.01.2014 г. против ответника М. за
осъждането му да заплати имуществени вреди, причинени с извършеното деяние в
размер на 16 950 лв., ведно със законната лихва от датата на причиняването
до окончателното й изплащане. С исковите молби е отправено и искане ищците да
бъдат конституирани като частни обвинители.
В с.з. от 27.03.2014 г. по НОХД №
594/2013 г. съдът е конституирал ищците като частни обвинители, но е оставил
без уважение искането им за конституиране като граждански ищци и не е приел за
съвместно разглеждане гражданските искове. Така, в производството по НОХД №
594/2013 г. гражданските искове не са обект на разглеждане и произнасяне от
страна на наказателния съд. Производството е приключило с присъда № 10 от
10.03.2016 г., с която ответникът М. в качеството си на подсъдим е признат за
виновен в това, че през периода месец февруари 2000 г. – месец януари 2007 г. в
гр. Хасково, с. Стамболийски, с. Стойково, гр. Харманли, всички в обл. Хасково и гр. Първомай, обл.
Пловдив, без съответно разрешение извършвал по занятие банкови сделки по
смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗБ (действащ по време на инкриминирания период до
31.12.2006 г.) и на чл. 2, ал. 1 от ЗКИ (в сила от 01.01.2017
г.), за които се изисква такова разрешение, като предоставил парични кредити
срещу определена лихва сам (на В. и И. Н., Д.И., Д. и И. И., С.С., П. И., Н.Д.Т., Ж. и А.А., Й.Р.,
М.Ю., В.Р. и Е.С., К. и Т. Н., Д.К.) и в съучастие със С.Т.А. в
качеството си на съизвършител (на М.Ю., на Д.М., на Г.К.
и Х.Д., на Д.К., на П.Г.), като (следва
изброяване на всички сделки в диспозитива на присъдата…) самостоятелно
на 25.07.2001 г. в гр. Хасково и с. Стамболийски предоставил парична сума на К.
и Т. Н. в размер на 5000 лв. с лихва от 10 % за срок от 10 месеца срещу
прехвърляне на собственост върху къща в парцел 15, кв. 16 в с. Стойково; на
01.06.2002 г. в гр. Хасково и с. Стамболийски предоставил парична сума на К. и Т.
Н. в размер на 5000 лв. с лихва от 6 %; на 16.01.2006 г. в гр. Хасково и с. Стамболийски
предоставил парична сума на К. и Т. Н. в размер на 2000 лв. с лихва в общ
размер от 600 лв. за срок от 9 месеца, обезпечен със запис на заповед и
пълномощно за разпореждане с недвижим имот в с. Стамболийски, като (продължава диспозитива на присъдата…) с
тази дейност получил значителни неправомерни доходи в общ размер от
125 357 лева и причинил значителни вреди на И.Д.Н. и В.Н.Н.в размер на 4134 лв., на Д.Г.И., Г.П.Т. и Т.А.Т. в размер
на 43 610 лв., на К.Г.Н. и Т.С.Н. в размер на 10 920,20 лв. и на Д.Г.М.
в размер на 5000 лв. – всички на обща стойност 63 664,20 лв., поради което
и на основание чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1, предл. 1-во вр. чл. 20, ал. 2 и чл.
55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 НК съдът го е осъдил на 3 години „лишаване от свобода“,
като на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложил изпълнението на наказанието за
срок от 5 години.
С присъдата вторият ответник А. в
качеството си на подсъдим е признат за виновен в това, че през периода
22.10.2002 г. – месец 11.2006 г. в гр. Хасково, с. Брод, гр. Любимец, гр.
Свиленград и гр. Харманли, всички в област Хасково, без съответно разрешение
извършвал по занятие банкови сделки по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗБ (действащ
към момента на инкриминираното деяние), като предоставял парични кредити срещу
определена лихва сам на К.Ж., И. А., К. и Т. Н. и в съучастие, в качеството си
на съизвършител с Н.Т.М. (на М.Ю., Д.М., Г.К. и Х.Д.,
Д.К., П.Г., като (следва
изброяване на всички сделки в диспозитива на присъдата…) самостоятелно на
12.06.2003 г. в гр. Хасково и с. Стамболийски чрез встъпване в дълг на К. и Т. Н.
в размер на 12 000 лв. получавал лихва от 4,5 % срещу прехвърляне на
собствеността върху жилище в гр. Хасково, кв. Орфей, бл. 9, вх. А, ет. 1, ап. 3
и право на разпореждане с гора от 4 дка в землището на с. Стамболийски, като (продължава диспозитива на присъдата…) с
тази дейност получил значителни неправомерни доходи в общ размер 44 640
лв. и причинил значителни вреди на К.Г.Н. и Т.С.Н. в размер на 2000 лв. и на Д.Г.М.
в размер на 5000 лв., общо в размер на 7000 лв., поради което и на основание
чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1, предл. 1-во вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 55, ал. 1, т. 1 и
ал. 3 НК е осъден на 1 година „лишаване от свобода“, като на основание чл. 66,
ал. 1 от НК изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“ е отложено за
срок от 3 години.
Впоследствие присъдата е обжалвана,
но с решение № 196 от 02.10.2017 г. по ВНОХД № 248/2016 г. на Апелативен съд –
Пловдив същата е потвърдена. С решение № 44 от 09.03.2018 г. по КНД № 1297/2017
г. състав на Върховен касационен съд е оставил в сила обжалваното пред него
въззивно решение. Именно от датата на постановяване на решението на
касационната инстанция (09.03.2018 г.) първоинстанционната осъдителна присъда е
влязла в сила.
Видно от присъда № 238 от 09.11.2012
г. по НОХД № 472/2009 г., при първото разглеждане на делото съдът е
конституирал пострадалите К.Н. и Т.Н. като граждански ищци и е уважил
предявения граждански иск за сумата от 2000 лв., представляваща обезщетение за
причинените им в резултат на деянието имуществени вреди, ведно със законната
лихва от датата на увреждането до окончателното й изплащане, като гражданският
иск за разликата до пълния му предявен размер от 5000 лв. като неоснователен и
недоказан е отхвърлен. От материалите по разследването се установява, че
досъдебното производство е образувано на 29.03.2007 г. След извършване на
процесуално-следствени действия и събиране на достатъчно доказателства,
ответникът М. е привлечен за първи път към наказателна отговорност с
постановление за привличане на обвиняем на 17.11.2008
г. Окончателно обвинителният акт е внесен на 04.12.2009 г., а делото е
образувано с разпореждане от 08.12.2009 г. на съдията-докладчик. В хода на
съдебното производство ищците са подали искови молби с вх. № 1262 и № 1263 от 10.02.2010
г., които са приети за съвместно разглеждане. Именно по така предявените
граждански искове се е произнесъл и съдът в присъдата по НОХД № 472/2009 г.
При така установената по делото
фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
За възникване на деликтната
отговорност по чл. 45 ЗЗД следва да се установи дали са осъществени всички
елементи от фактическия състав: деяние (действие или бездействие), което е
извършено противоправно, от същото да са причинени вреди (имуществени или
неимуществени) и да е налице причинна връзка между деянието и вредите.
Наличието на вина се предполага до доказване на противното по силата на
презумптивната норма на чл. 45, ал. 2 ЗЗД. По делото е представена и приета
като доказателство присъда № 10 от 10.03.2016 г. по НОХД № 594/2013 г. по описа
на Окръжен съд – Хасково, което по силата на чл. 300 ГПК е задължително за
гражданския съд по отношение на обстоятелствата, дали е извършено деяние, неговата противоправност и виновността
на дееца. С оглед на влязлата в сила присъда за настоящия съдебен състав е
безспорно, че ответниците са извършили престъпление по чл. 252, ал. 2 вр. ал.
1, предл. 1-во вр. чл. 20, ал. 2 НК, придружено с причиняването на имуществени
вреди на ищците. Деянието безспорно е противоправно както от гледна точка на
наказателната отговорност, така и от гледна точка на гражданскоправната норма.
Вината на ответниците също е установена и изследвана в мотивите на присъдата –
при условията на пряк умисъл. Претърпените имуществени вреди и наличието на
причинна връзка между деянието и вредите се установяват в настоящото
производство, предмет на което са гражданскоправните последици от деянието. В
отговора на исковата молба от ответника М. и в хода на производството същият не
оспорва причиняването на вредите. В отговора на исковата молба от ответника А.
и в хода на производството се оспорва по – конкретно претенцията на ищците в
частта за заплащане на причинени вреди в размер на 10 800 лв.
Основният спорен въпрос в
производството се свежда до възраженията на ответниците, че вземанията на ищците
са погасени по давност, а останалите възражения относно основателността на
исковете досежно конкретния размер на вредите се явяват производни на основния
въпрос, поради което съдът намира за необходимо първо да даде отговор, дали в
случая вземанията са погасени по давност. За решаването на този въпрос следва
да се установи кой е началният момент на давностния срок, имало ли е предпоставки
за прекъсване или спиране на давността съгласно някоя от изчерпателно
изброените хипотези на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД и дали към момента на депозиране
на настоящата искова молба давностният срок е изтекъл.
В случая по отношение на главното вземане за обезщетение следва да се
прилага общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
Съгласно чл. 114, ал. 1 давността започва да
тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а според ал. 3 на същата
разпоредба за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от открИ.ето на дееца. Под „открИ.е“
следва да се разбира моментът, в който са събрани достатъчно доказателства, от
които да се направи извод, че следва да бъде ангажирана наказателната
отговорност именно на конкретно определено лице. Този момент не винаги съвпада
с датата на образуване на досъдебното производство, тъй като в началните етапи
от разследването е възможно все още да не са събрани достатъчно данни, от които
да се направи извод за индивидуализирането на дееца. Такава конкретизация е
налице със съставянето на постановление за привличане на обвиняем, тъй като с
факта на самото привличане може да се заключи, че разследващите органи са
събрали необходимият обем от доказателства, от които да се направи извод, че
привлеченият като обвиняем е извършител на деянието, респ. и пряк причинител на
вредите от същото деяние. В настоящия случай ответниците
М. и А. са привлечени за първи път като обвиняеми на една и съща дата - на 17.11.2008 г. и именно от тази дата е започнал
да тече срокът на петгодишната погасителна давност, защото от този момент всеки
един от пострадалите е имал възможност да узнае, че ответниците са привлечени
към наказателна отговорност и от тях може да се търси гражданска обезвреда за
причинените от противоправните им действия вреди.
Впоследствие с внасянето на първия
обвинителен акт срещу ответниците като обвиняеми е образувано НОХД № 472/2009
г. по описа на Окръжен съд – Хасково. В хода на това наказателно производство
ищците са депозирали искови молби с вх. № 1262 и вх. № 1263 от 10.02.2010 г., с
които са поискали от съда да бъдат конституирани като граждански ищци и
подсъдимите да бъдат осъдени да заплатят обезщетение за причинените от тях
вреди. Съдът е уважил искането и е конституирал пострадалите като граждански
ищци, като с присъдата от 09.11.2012 г. е уважил предявените граждански искове
частично – осъдил е ответникът А. да заплати сума в размер на 2000 лв. и е
отхвърлил претенцията в частта до пълния предявен размер от 5000 лв., след това
е осъдил ответникът М. да заплати сума в размер на 14 825 лв. и е отхвърлил
претенцията в частта до пълния предявен размер от 16 950 лв. Съгласно нормата
на чл. 115, б.
"ж" ЗЗД и дадените указания в ТР № 5 от 05.04.2006 г. на ВКС,
давността спира при предявяване на гражданския иск
и докато трае съдебният процес, а според нормата на чл. 116, б.
"б" ЗЗД давността се смята за прекъсната с предявяване на граждански иск,
на възражение или искане за започване на помирително производство, но при условие, че същите бъдат уважени. За
спирането на давността е необходимо да има граждански
иск в наказателния процес, а не само
образувано наказателно производство във връзка със същото деяние. В
случая с предявяването на исковата молба от 10.02.2010 г. давността, която е
започнала да тече на 17.11.2008 г. (от момента на привличане на двамата
ответници като обвиняеми) е прекъсната (към този момент са изтекли 1 година, 2
месеца и 23 дни). Това прекъсване е факт, който не се повлиява от всички
последващи отменявания на съдебни актове, връщане за ново разглеждане, и пр. От
процесуална гледна точка от значение е обстоятелството, че претенциите на ищците
К. и Т. Н. са предявени пред съда и са поддържани до уважаването им с
постановената присъда. През цялото времетраене на наказателното производство в
неговата съдебна фаза е налице висящ съдебен процес относно вземанията.
Следователно, давността е спряна. Тази висящност продължава и при въззивното
обжалване на присъдата и образуването на ВНОХД № 20/2013 г. по описа на
Апелативен съд – Пловдив. С въззивното решение от 28.03.2013 г. е отменена
първоинстанционната присъда и делото е върнато на Окръжна прокуратура – Хасково
с дадени задължителни указания. С постановление от 10.06.2013 г. наблюдаващият
прокурор е дал указания на разследващите органи и впоследствие отново е внесен
обвинителен акт, въз основа на който е образувано НОХД № 594/2013 г. До този
момент давностният срок все още е спрян, защото отмяната на присъдата и
връщането на делото не водят до прекратяване на съдебния процес за вземането, а
същият продължава да бъде висящ. Тъй
като в съдебната практика се приема, че след като веднъж е бил допуснат за
съвместно разглеждане в наказателния процес гражданския иск, не е необходимо
неговото повторно приемане, в случаите когато след отмяна на присъдата, делото
е върнато за ново разглеждане на първоинстанционния съд, с още по-голямо
основание следва да се приеме, че при връщането за ново разглеждане спирането
на давността продължава да проявява своето действие. При новото разглеждане на
делото пред първата инстанция ищците отново са призовани като пострадали от
престъплението. В хода на производството по НОХД № 594/2013 г. ищците са
депозирали искови молби с вх. № 162 и вх. № 163 от 07.01.2014 г. за обезщетяване
на причинените вреди, по които съдът се е произнесъл в открито с.з. от
27.03.2014 г., като е оставил без уважение искането за съвместно разглеждане на
гражданските искове. Именно от този момент висящността на съдебния процес
относно вземането е отпаднала и с това е отпаднало и обстоятелството за спиране
на давността. Следователно, от 27.03.2014 г. е започнал да тече нов 5-годишен
давностен срок. Исковата молба в настоящото производство е предявена на
31.08.2018 г., като към този момент са изтекли общо 4 години, 5 месеца и 4 дни
от началния момент на новия давностен срок. В този смисъл, към момента на
предявяване на исковата молба петгодишният давностен срок не е изтекъл и
вземанията на ищците не са погасени по давност. Съдът, обаче, намира за
необходимо да направи разграничение коя точно част от вземанията не е погасена
по давност. В тази насока определящо значение има индивидуализацията на
вземанията – по основание и размер. Основанието на гражданските искове,
предявени в производството по НОХД № 472/2009 г. и НОХД № 594/2013 г., и
основанието на настоящата искова претенция е едно и също – обезщетяване на
вреди, причинени от извършеното престъпление. Различен е обаче техният размер.
В производството по НОХД № 472/2009 г. и НОХД № 594/2013 г. ищците са
претендирали имуществени вреди от ответника М. в размер на 16 950 лв., а
от ответника А. – в размер на 5000 лв. Следователно, изложените по-горе
съображения относно погасителната давност касаят именно този размер на
вземанията – не е погасена само онази част от тях, която е била предмет на
предявените в наказателното производство граждански искове. Именно в тази
насока са указанията, дадени в ТР № 5 от
05.04.2006 г. на ВКС. Тълкувайки правните норми, касационният съд е
посочил, че за спирането или прекъсването на давността има значение реалното
предявяване на граждански иск в наказателния процес. Това означава, че
давността ще бъде спряна или прекъсната само за тази част от вземанията, които
са предявени с гражданския иск пред наказателния съд. Ако извън обхвата на
петитума остане друга част от вземанията, която не е своевременно предявена и
за която не са налице някои от останалите основания за спиране или прекъсване
на давността, тогава за тази непредявена част давността тече на общо основание. Тази непредявена част никога не е
била предмет на съвместно разглеждане в наказателния процес. Следователно,
настоящите искови претенции се явяват основателни само до размера на
вземанията, които са били предмет на първоначално предявените граждански искове
в производството по НОХД № 472/2009 г. и НОХД № 594/2013 г. – до размер на
16 950 лв. по иска срещу ответника М. за обезщетяване на вредите от
престъплението, и до размер на 5000 лв. по иска срещу ответника А. за
обезщетяване на причинените вреди. В останалата си част вземанията към датата
на предявяване на настоящите искове (31.08.2018 г.) вече са погасени по
давност, тъй като не са били своевременно заявени в наказателния процес.
Следователно, исковете следва да се отхвърлят като неоснователни за сумата над
16 950 лв. до пълния предявен размер от 25 970,20 лв. и за сумата над
5000 лв. до пълния предявен размер от 12 800 лв.
По отношение на претенцията за
законна лихва съдът намира, че в тази част също следва да се вземе предвид
нормата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Тъй като вземания за лихви могат да се търсят
само за период от три години назад от предявяване на иска и е направено
възражение за погасителна давност, тогава следва да се приеме, че законната
лихва е дължима от 31.08.2015 г. до 31.08.2018 г., а за периода от 16.01.2006
г. до 30.08.2015 г. (по иска срещу ответника М.) и за периода от 28.02.2005 г.
до 30.08.2015 г.
(по иска срещу ответника А.) искането за присъждане на законна лихва следва се
отхвърли.
По този начин се дава пълен отговор и на
въпроса за основателността на исковете, тъй като всички останали предпоставки
за тяхното уважаване са доказани с прилагане на правилото на чл. 300 ГПК.
Представените по делото заключение
по ВНОХД № 248/2016 г. на Апелативен съд – Пловдив, таблица за отпуснати заеми,
платени лихви и погасени главници към 31.12.2006 г. съгласно лихварски тефтер,
таблица за отпуснати заеми, платени лихви и погасени главници към 31.12.2006 г.
съгласно лихварски тефтер, таблица по обвинителен акт и заключение по НОХД
№472/2009 г. не променят горните изводи и съдът не ги кредитира, доколкото
представляват доказателства, които са събирани и приобщавани в други съдебни
производства.
По разноските: С исковата
молба ищците са поискали присъждане на направените по делото разноски в размера на 1900 лв. за адвокатско
възнаграждение. За разноските е представен договор за правна защита и
съдействие. С оглед изхода от делото и частичната основателност на исковите
претенция, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците следва да бъдат осъдени
да заплатят на ищците направените от тях разноски, като всеки от ответниците по
отделно следва да заплати според
уважения срещу него размер на иска следните суми, а именно: Н.Т.М. следва да
заплати на ищците сумата в размер на 620,03 лв., а С.Т.А. следва да заплати на
ищците сумата в размер на 371,09 лв. Също така ответниците следва да бъдат
осъдени да заплатят и дължимата държавна такса за разглеждане на исковете по сметка
на съда, като всеки един от тях следва да заплати следната сума,според размера
на уважените искове, а именно: Н.Т.М. следва да заплати ДТ в размер на 678 лв.,
а С.Т.А. следва да заплати ДТ в размер на 200 лв.
Мотивиран така, съдът
Р Е Ш И
:
ОСЪЖДА Н.Т.М. с ЕГН: **********,***, да заплати на основание чл.
45, ал. 1 ЗЗД на К.Г.Н. с ЕГН: **********
и Т.С.Н. с ЕГН: **********, двамата
от с. Стамболийски, област Хасково, сумата от 16 950 лв.
(шестнадесет хиляди деветстотин и петдесет лева) обезщетение за причинени
имуществени вреди, ведно със
законната лихва, считано от 31.08.2015
г. до окончателното изплащане на сумата, като исковете в останалата част –
до пълния предявен размер от 25 970,20
лв. (двадесет и пет хиляди деветстотин и седемдесет лева и двадесет
стотинки) обезщетение за причинените имуществени вреди и за присъждане на
законна лихва за периода от 16.01.2006
г. до 30.08.2015 г. отхвърля
като неоснователни.
ОСЪЖДА С.Т.А. с ЕГН: **********,***, да заплати на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД на К.Г.Н. с ЕГН: ********** и Т.С.Н. с ЕГН: **********, двамата от с. Стамболийски, област Хасково, сумата от 5000 лв. (пет хиляди лева) обезщетение за причинени имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 31.08.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, като исковете в останалата част – до пълния предявен размер от 12 800 лв. (дванадесет хиляди и осемстотин лева) обезщетение за причинени имуществени вреди и за присъждане на законна лихва за периода от 28.02.2005 г. до 30.08.2015 г. отхвърля като неоснователни.
ОСЪЖДА Н.Т.М. с ЕГН: **********,***, да заплати на К.Г.Н. с ЕГН: ********** и Т.С.Н.
с ЕГН: **********, двамата от с. Стамболийски, област Хасково, направените по
делото разноски в общ размер на 620,03
лв. (шестстотин и двадесет лева и три стотинки).
ОСЪЖДА С.Т.А.
с ЕГН: **********,***, да заплати на К.Г.Н. с ЕГН: ********** и Т.С.Н. с ЕГН: **********, двамата от с.
Стамболийски, област Хасково, направените по делото разноски в общ размер на 371,09 лв. (триста седемдесет и един
лева и девет стотинки).
ОСЪЖДА
Н.Т.М. с ЕГН: **********,*** да заплати сумата от 678 лв. (шестстотин седемдесет и осем
лева) – държавна такса по сметка на Окръжен съд – Хасково.
ОСЪЖДА С.Т.А. с ЕГН: **********,*** да заплати
сумата от 200 лв. (двеста лева) –
държавна такса по сметка на Окръжен съд – Хасково.
Решението може да се обжалва пред
Апелативен съд - Пловдив съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: