Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 3316 07.08.2019 година град
Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение,
XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на трети юни две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря Малина
Петрова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 7476 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Съдът
е сезиран с искова молба от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД,
ЕИК ********* против Т.В.Т., ЕГН **********, с която са предявени обективно
съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с
чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.9,
т.11 ЗПК, вр. с чл. 92, ал.1, вр. с чл. 99 ЗЗД.
Ищецът
твърди, че на 24.07.2015 г. между ответника и трето лице – кредитор „Аксес
Файнанс” ООД, бил сключен договор за кредит „Бяла карта” ******, при спазване
разпоредбите на ЗПК. Бил предоставен револвиращ кредит с максимален размер от
400 лева, усвоен чрез международна кредитна карта.
След
транзакции, останала непогасена главница от 398,42 лева, дължима ведно с договорна лихва от 162,59 лева за периода 12.08.2015 г. –
06.12.2016 г., съгл. чл. 4, ал.1, т.2.
Съгласно
чл. 16 от договора, при неплащане на текущо задължение на падежа, ответникът
следвало в 3 – дневен срок да предостави обезпечение чрез поръчителството. Поради неизпълнение, била начислена неустойка от 59,73 лева. Вземанията били обявени за
предсрочно изискуеми на осн. чл. 10, ал.5 от договора, поради неплащане на мин.
15 % от одобрения кредитен лимит в рамките на два последователни месеца, за
което ответникът бил уведомен на 06.12.2016 г. чрез съобщение на телефонния му
номер.
С
приложение № 1 от 09.11.2017 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 11.11.2016 г., вземанията били прехвърлени от кредитора на
ищеца, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности. Длъжникът бил
уведомен, а следвало да се счита за такъв и с получаване на приложенията към ИМ
в хода на процеса.
Поради
липсата на погасяване, ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК № 57/03.01.2018 г. по ч.гр.д.№ 68/2018 г. по описа на
ПРС, XX гр. състав, срещу която в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК постъпило
възражение за недължимост, при което възникнал правен интерес от предявяване на
настоящите искове. Моли се за уважаването им, ведно със законната лихва.
Претендират се разноските в заповедното и настоящото производство.
В
срока по чл. 131 ГПК ответникът не е подал писмен отговор, макар ИМ,
приложенията и уточненията да са редовно връчени на пълномощника. В съдебно
заседание не се явява, не се представлява.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По допустимостта:
Видно от
приложеното ч. гр. д. № 68/2018 г. по описа на ПРС, XX гр. състав, вземанията
по настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение.
Възражението за недължимост е подадено в срока по чл. 414, ал.2 ГПК и исковете,
по които е образуван настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл.
415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
По същество:
От договора за кредит „бяла карта” от
24.07.2015 г. /л.8-12 и л.74/ се установява наличието на съглашение за
предоставяне на револвиращ кредит в максимален размер от 400 лева. Документът
носи подпис за ответника, като не е оспорен откъм авторство /в преклузивния за
това срок по чл. 131 ГПК, съгл. чл. 193, ал. 1 ГПК/. От ССЕ се установява, че е
усвоил чрез кр. карта 685 лева.
„Аксес файнанс“ ООД е
финансова институции по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради което може да
отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството
предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Съобразно чл. 4,
ал.1 от договора – срокът на кредита е 6 години, при фиксиран годишен лихвен
процент от 43,20 %, като върху усвоения размер се дължал и дневен лихвен
процент от 0,12; общата сума включвала главницата, дог. лихва; такси за
ползване на картата, посочени в тарифа и ГПР на заема – 45,9 %. Няма погасителен
план и размер на възнаградителната лихва, както и разпределение на вноските по
задължения. В чл. 12, ал. 2 е упомената поредност при погасяването /макар
относно разходите по т.2 – чл. 22 от договора да няма ал. 6/.
От рамковия договор за цесия от 11.11.2016
г. и приложение № 1/09.11.2017 г. към него /л.24, в което под № 44 фигурира
вземането към ответника/ се установява, че между „Аксес файнанс“ ООД и „Агенция
за контрол на просрочени задължения” ООД /понастоящем ЕООД/ е сключен договор
за цесия, по силата на който ищецът е придобил вземанията по договора за кредит,
при което е кредитор относно непогасените задължения.
Прието е уведомително
писмо от цесионера /изрично упълномощен за това от цедента – л.7 и л.23, което е
допустимо/, адресирано до длъжника. Той следва да се счита редовно уведомен,
тъй като е узнал за цесията в хода на процеса, с получаване на приложените към
исковата молба документи. Това е факт, настъпил в рамките на производството,
който е от значение за спорното право и на основание чл. 235, ал.3 ГПК, следва да
бъде съобразен при решаване на делото /трайна съдебна практика - Решение №
123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на, ІІ т. о. на ВКС, Решение №
3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и Решение № 78 от
09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./.
Относно действителността на договора:
Всеки съд е длъжен да
констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми,
които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на
законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на
гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане
на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/. Съдът следи служебно и при незаявено
основание за нищожност на договора, когато: 1./ е нарушена норма, предвидена в
закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2./ е
относимо до формата /външната страна на представения правопораждащ спорното
право документ/; 3./ е налице противоречие с добрите нрави /в т.см. - Решение №
229/21.01.2013 год. по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС; т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др/; 4./ е налице неравноправна клауза.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК /приложим към процесното правоотношение/-
въз основа на договор за кредит, кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10
и чл. 11 ЗПК
уреждат формата и съдържанието на договора.
След неговия анализ,
съдът констатира съществени нарушения.
Не са спазени изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, т.к. не са упоменати - условията за прилагането на
лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е регламентиран и
размерът на „печалбата на кредитора” /възнаградителна лихва/, като не е
посочено каква част от погасителната вноска представлява главница и каква –
лихва, такси и пр. Нарушена е и т.10 на ал. 1, т.к. в договора кредиторът се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент
по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как
се формира същият от 45,90 % /. В този порядък следва да се посочи, че, съобразно
разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз
на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин
да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства
липсва. Посочен е лихвен процент по заема /който е фиксиран/, отделен дневен
лихвен процент, както и годишно оскъпяване по заема, но не се изяснява как тези
стойности се съотнасят към ГПР. Следва да се има предвид, че ГПР е величина,
чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща
изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е
недопустимо /в материалноправен смисъл/. Тези съставни елементи обаче, както бе
посочено и по- горе, остават неизвестни, при което се създават предпоставки
кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става ясно какво
се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото в
тарифата към заема освен лихвения процент са предвидени и такси за теглене на
пари в брой от банкомати в страната и чужбина, както и за неоснователно
оспорена транзакция. От изложеното не може да се направи еднозначен извод, че
тези разходи са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Ето
защо, не е ясно по какъв начин е формиран, неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.
След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов
ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем
за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.
Според чл. 22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.
12, ал.1, т.7 – 9, договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото сключване.
Съдът приема, че не са спазени изискванията на чл. 11,
ал.1, т. 9, т.10 ЗПК, поради което договорът за кредит е недействителен. За
разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за
нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в
мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците
й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник би следвало да дължи връщане
само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.
Исковете по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК
следва да са идентични по основание, размер и период на претенциите в
заповедното производство. След като договорът е недействителен, съдът не би
могъл да признае дължимостта на главницата на това основание. Разпоредбата на
чл. 23 ЗПК е аналогична на тази по чл. 34 ЗЗД
и се базира на института на неоснователното обогатяване – при липсата на
основание или при отпаднало основание, всеки дължи да върне това, което е
получил. В случая, сумите се претендират на договорно основание като изпълнение
с оглед действителен договор за кредит, за което е била издадена и заповедта за
изпълнение, а не на основание чл. 23 ЗПК,
като дадено по недействително правоотношение. Поради това и искът за главница
не може да бъде уважен – в този смисъл трайна съдебна практика - Решение № 187/21.05.2015
г. на ПАС по в.т.д. № 193/2015 г.; Решение № 1215/12.10.2018 г. на ПОС по в.гр.д.
№ 1416/2018 г.; Решение № 1435/ 20.11.2017 г. на ПОС по в.гр.д. № 2283/2017 г.; Решение № 242/18.02.2016 г. на ПОС по
в.гр.д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. на ПОС по в.гр.д. №
2355/2016 г.; Решение № 628/19.05.2017 г. на ПОС по в. гр. д. № 872/2017 г.
Предявените
искове следва да бъдат отхвърлени изцяло.
За пълнота - налице са и други основания
за същия резултат.
1. Претенциите за договорна лихва и
неустойка са неоснователни, поради нищожност на клаузите за дължимостта им.
Дог. лихва – при формиране размера й,
обективен критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да
може да се приеме като максимален. В съдебната практика се приема, че
максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната
лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната
такава /в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005
на второ г.о./ В настоящия случай договорените между страните лихви - в размер
на 43,20 % годишно и 0,12 % дневно върху усвоения размер, както и годишен
процент на разходите от 45,90 %, надхвърлят четирикратно законната, което
представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение,
установени в обществото/, тъй като надхвърлят трикратния размер на законната
лихва, като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при ползване
на финансовия ресурс. Клаузата на договора,
установяваща размерите на договорната лихва накърнява договорното
равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с
принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна.
Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да
се приеме, че лихва не е уговорена между страните и такова задължение не е
възникнало за ответника.
За
неустойката – клаузата за дължимостта й също е нищожна, поради противоречие с
добрите нрави.
Критериите дали е
налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат
в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения
в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на
неустойка, съдът следи служебно.
Преценката за нищожност
се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество
и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между
нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д.
№ 818/2009 г., II т. о./.
Освен обезпечителна и
обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и
наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за задължаване на кредитополучателя
да осигури обезпечение в тридневен срок след настъпване на падежа при забава в
плащането, като при неизпълнение са предвидили неустойка /чл. 21/ в размер на
10 % от усвоената и непогасена
главница.
Така, както е
уговорена, неустойката е предназначена единствено да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване неизпълнението в срок на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума.
Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за нея.
Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В
случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване,
доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично
задължение. Един вид обезпечава
изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е. и
санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе
си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума, което е в контраст с границите на
добрите нрави и не се толерира от закона. Тя нарушава принципа на справедливост
и не държи сметка за реалните вреди от
неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д.
№ 541/2010 г., IV г. о., ГК/.
Тъй като противоречието
между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на договора, не е
налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в
тази част договорът не е пораждал правно действие. Нищожността на клаузата е
пречка за възникване на задължение по нея. И на това основание, сумата е
недължима.
2. От приетата по
делото ССЕ, която съдът кредитира изцяло, се установява, че след завеждане на
ИМ има извършено плащане и към момента на приключване на устните състезания,
непогасени са главница от 398,42 лева и дог. лихва от 137,14 лева, неустойката
е изцяло платена. Както се посочи, търсените акцесорни вземания са недължими,
поради нищожността на клаузите за начисляването им. А що се касае до
главницата, дори да се приеме, че дог. не е изцяло недействителен и се дължи
само нейното плащане, такова вече е извършено. Видно от ССЕ, ответникът е
изтеглил по кредита 685 лева, а е платил общо 1508 лева. Тъй като дог. лихва и
неустойка не са били дължими изначално, платените суми са достатъчни, за да
покрият изтеглените кредитни средства, при което главницата следва да се счита
за погасена.
Предвид всичко
изложено, исковете следва да бъдат отхвърлени.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото
му разглеждане, разноски се дължат на ответника на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК,
който не е направил искане и няма доказателства да е сторил такива, поради
което и не му се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция за контрол на просрочени задължения” ЕООД, ЕИК *********
против Т.В.Т., ЕГН ********** искове за признаване за установена в отношенията
между страните дължимостта на следните суми: 398,42 лева – главница по договор
за кредит „Бяла карта” от 24.07.2015 г., сключен с „Аксес Файнанс” ООД,
вземанията по който са прехвърлени с приложение № 1 от 09.11.2017 г. към рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 11.11.2016 г. на
„Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД; 162,59 лева – договорна
лихва за периода 12.08.2015 г. – 06.12.2016 г.; 59,73 лева – неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, ведно със законната
лихва върху главницата от постъпване на заявлението до погасяването, за които
суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 57/03.01.2018
г. по ч.гр.д.№ 68/2018 г. по описа на ПРС, XX гр. състав.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ :/п/
Вярно
с оригинала!
КГ