Р Е Ш Е Н И Е
№ …………./24.07.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XXXIX - ти състав, в публично съдебно заседание проведено на
двадесет и осми юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: Христина Колева
при
секретаря Цветелина Илиева, като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 17397
по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по
повод предявени от „П.К.Б.” ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:*** срещу Г.К.Ж., ЕГН: **********, адрес: ***,
съединени
в условията на първоначално обективно кумулативно съединяване на положителни установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 във вр. чл.415, ал.1 ГПК във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД, и осъдителен иск с
правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между
страните, че в полза на дружеството ищец съществуват вземания, произтичащи от
Договор за потребителски кредит №****/26.10.2011г., в размер на 855.72 лева – главница, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 28.08.2018 год. до окончателното
изплащане на задължението и в размер на 1424.68
лева - неустойка за предсрочно
прекратяване на договора по т.10.4 ОУ, както и за осъждане на ответника да
заплати на ищеца 1660.29 лева, представляващи
договорно възнаграждение за периода
от 15.03.2013г. до 15.11.2015г..
Ищецът обосновава съществуващия за него
правен интерес от провеждане на исковете, навеждайки следните фактически
твърдения: на 26.10.2011г. между ищецът, в качеството му на
кредитор и Г.К.Ж., в качеството му на кредитополучател бил сключен Договор за револвиращ заем №**** при параметри, посочени от
ответника в раздел V от договора. Твърди се, че въз основа на този договор, ищецът превел на
кредитополучателя по посочената от негова банкова сметка ***.10.2011г.
Кредитополучателят поел задължение да погасява предоставения заем с равни
месечни вноски в размер и срокове според погасителния план, който бил
неразделна част от договора. В погасителния план били определени 48 равни
вноски с размер 75 лева с падежна дата – 15-то число на месеца. Съгласно
договора, годишният процент на разходите възлизал на 144.08 %., а годишният
лихвен процент на 97.16%. Договорено било възнаграждение в размер на 1998 лева.
Твърди се, че кредитополучателят направил 15 пълни погасителни вноски, като
последната вноска била с дата 15.05.2013г. Съгласно т.10.3.1 от ОУ при
просрочване на една вноска с повече от 30 календарни дни настъпвало автоматично
прекратяване на договора и се обявявала неговата предсрочна изискуемост без да
се изпраща покана, предизвестие или др. Твърди се, че договорът е прекратен на
08.05.2012г.. След прекратяване на договора от страна на длъжника били
направени 13 пълни погасителни вноски и една непълна. Твърди се, че при
прекратяване на договора, съгласно т.10.4 от ОУ се начислявала неустойка за обезщетяване на
вреди поради настъпило прекратяване на договора. Размерът на неустойката се
определял на базата на неизплатената част от задължението на длъжника към датата
на прекратяване на договора като процент, посочен в ОУ. Съгласно т.10.4 от ОУ
се начислявала неустойка от 50 % върху остатъчния размер на задължението, която
възлизала на 1424.68 лева. Общата сума на плащанията, извършени от
кредитополучателя по договора към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК била 1546 лева. В тази сума били включени и плащанията по начислени лихви
за просрочие на вноските по погасителния план поради
плащането им със забава съгласно т.10.1 от ОУ. На основание сключено
споразумение за опрощаване на 50% неустойка, е начислена административна такса
в размер на 407.61, поради неизпълнение на същото. Сключвайки споразумението,
ответникът признал остатъчното задължение по договора и се задължил да заплати
същото, като се счита за уведомен и за настъпилата предсрочна изискуемост. По подадено от настоящия ищец
заявление било образувано ч.гр.д.№ 13059/2018г. на ВРС, приключило с издадена в
негова полза против ответника Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК, срещу която последният е подал възражение Моли за постановяване на
положително решение по предявените искове.
В отговор на исковата молба, депозиран в
рамките на срока по чл. 131 ГПК, ответникът излага съображения за
неоснователност на предявените срещу него искове по същество. Счита за погасени
по давност претендираните вземания, доколкото
последното плащане по кредита е от 15.05.2013г., а заявлението е подадено в
съда на 28.08.2018г., като давностният срок е изтекъл
на 15.05.2018г.. В условията на евентуалност счита договора за недействителен
на основание чл. 22 ЗПК /в редакция към датата на сключване на договора/,
поради неспазване на изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1,т.7-12 и 20 и
ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9. Оспорва твърденията, че извънсъдебно споразумение за
преструктуриране на дълг № **** от 01.11.2012г. с погасителен план и условно
опрощаване на 50% неустойка е породило твърдяните
последици. Същото е нищожно поради липса на съгласие, доколкото не е подписано
от кредитополучателя. Моли за
отхвърляне на исковете.
Съдът, като прецени по реда на чл.12 ГПК
събраните по делото доказателства във връзка с доводите и съображенията на
страните, приема за установено от фактическа
страна следното:
От
приобщеното в настоящото производство ч.гр.д.№13059/2018г. на ВРС се
установява, че същото е образувано по подадено от „П.К.Б.” ЕАД, ЕИК **** заявление от 28.08.2018г. срещу Г.К.Ж., ЕГН **********, адрес: *** за сума в размер на 2516.01 лева,
представляваща главница; в размер на 1424.68 лева - неустойка, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 28.08.2018 г. – датата на
депозиране на заявлението в съда до окончателното изплащане на задължението,
всички дължими по договор за кредит № ****, сключен на 26.10.2011 г. между “П.К.Б.“
ЕООД - кредитор и Г.К.Ж. - кредитополучател, както и сторените
разноски в общ размер на 128.81 лева, от които 78.81 лева за заплатена държавна
такса и 50 лева за заплатено юрисконсултско
възнаграждение, изчислено съгласно чл. 26 от Наредба за заплащането на правната
помощ.
Съдът е уважил
заявлението, като е издал Заповед по чл.410 ГПК № 6525/31.08.2018г.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК е постъпило
възражение от Г.К.Ж., за недължимост на присъдените в полза на заявителя суми, което
обуславя и правния интерес от водене на настоящите искове.
Представен е договор за револвиращ
заем № ****, сключен на 26.10.2011 г. между „П.К.Б.“ ЕООД и Г.К.Ж., от който се
установява, че параметрите на договора са следните: отпусната заемна сума – 900.00
лв.; срок за връщането й – 48 месеца; размер на всяка месечна вноска – 75 лв.;
годишен процент на разходите – 144.08 процента; годишен лихвен процент – 97.61 процента;
лихвен процент на ден – 0.27 процента; падеж – 15-то число на съответния месец.
Установява се още, че общата сума, която се дължи от ответника е в размер на 3648.14
лв..
Видно от преводно нареждане, на 26.10.2011г. „П.К.Б.“
ЕООД е превело на Г.К.Ж. сумата от 900.00 лв. на основание сключения договор за
револвиращ заем № ****.
От извлечение по сметка към процесния
договор се установява, че ответникът е погасил 15 пълни месечни вноски и една
частична, като общата получена сума по договора е в размер на 1546 лв.. Първата
непогасена вноска от останалите е тази за месец април 2013г. Непогасената част
от задължението се равнява на 2516.01 лв.
От така приетата фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Между страните не се спори, а и от приетата фактическа
обстановка, съдът намира за установено, че „П.К.Б.” ЕООД и Г.К.Ж. са били
обвързани от валидна облигационна връзка с характера на договор за
потребителски кредит. Установи се, че общата сума подлежаща на връщане от
длъжника е в размер на 3648.14 лв.. Изготвен е погасителен план, от който се
установи, че извършените плащания от ответника са в общ размер на 1546 лв..
Предвид същността на спора, съдът намира, че най –
напред следва да се произнесе по направеното от ответника възражение за
нищожност на сочените от него клаузи в процесния
договор.
Практиката на ВКС е категорична, че според
разпоредбите на ЗЗД
нищожност е налице, когато договорите страдат от тежки пороци, които правят
недопустимо пораждането на действие от такъв вид договор спрямо страните по
него или спрямо трети лица. Дори и последващото
потвърждаване на договора от страните не може да доведе до неговата валидност.
Противоречието с добрите нрави съдът свързва с нарушаване на морални, неписани
норми на обществения живот, от гледна точка на които е морално недопустимо да
бъде сключен конкретен договор и той да породи целените от страните правни
последици. Добри нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е обща правна категория, приложима към
конкретни граждански, респективно търговски правоотношения, изведена от
юридически факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с
относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна
преценка дали поведението на даден правен субект съставлява действие, което
накърнява „добрите нрави“, злепоставя чужди интереси с цел извличане на
собствена облага. Накърняване на добрите нрави е налице, когато се нарушава
правен принцип, който може и да не е изрично законодателно формулиран, но
спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от
действащото право. Такива са принципите на справедливост, на добросъвестност в
гражданските и търговските правоотношения и на предотвратяване на несправедливо
облагодетелстване. Същевременно понятието „добрите нрави” предполага известна
еквивалентност на насрещните престации и при тяхното
явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност.
Aвтономията на волята и свободата на
договарянето не са неограничени. Страните могат да определят свободно
съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на закона
и на добрите нрави. С оглед изискването на закона (при липса на изрично
ограничение) при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави
следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителна лихва е
действително. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се
установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според
вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на
добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически
слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелстване на друг (Решение № 1270 от 09.01.2009
г. по гр. д. № 5093/2007 г., II г. о. на ВКС).
Добрите нрави
са неписани правила и норми, но в определени случаи законодателят може да
включи същите в действащото законодателство. Това е възможно и в случаите,
когато с действията си определени субекти накърняват добрите нрави. В тази
връзка след сключването на процесния договор са
приети изменения в ЗПК, обнародвани в ДВ, бр. 35/22.04.2014 г. Със същите е
въведена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно която ГПР не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на МС на РБ. Видно от мотивите
за това изменение (изявени при пленарно парламентарно обсъждане на 06.03.2014
г. на законопроекта за изменение и допълнение на Закона за потребителския
кредит № ****от 30.01.2014 г., 42-то НС) законодателят е целил постигане именно
на справедлив баланс между интересите на потребители на „бързи” небанкови
кредити, изолирани от банковите услуги поради ниска кредитоспособност (влошено
имуществено състояние, нестабилни или неустановими
доходи, налична вече задлъжнялост)
или ниска информираност и на
професионалните заемодатели, опериращи на същия този рисков пазар, понасящи
загуби от неплатежоспособност на висок брой свои клиенти. Настоящия състав на
съда намира, че до тази законодателна намеса, предоставянето на тази услуга на
потребителите не е било регулирано с императивен лимит на възнаграждението на
кредитора, но общественият морал не е допускал злоупотреба с договорната
свобода, при която икономически по-силният участник в оборота (в случая
търговец, разполагащ със свободни средства предназначени за извличане на
печалба) да налага на по-слабия си клиент (търсещ спешно финансиране извън
специализирания банков пазар) условия при които да реализира необосновано висок
приход, чрез добавяне на неясни по вид разходи към икономически обоснования
размер на цена на рисково кредитиране. Допускането на търговия, в която се планират отнапред като загуби
преобладаващ процент от оборотните сделки и съответно се цели компенсирането им
с планирани приходи само от някои от клиентите на търговеца несъмнено представлява
несправедливо третиране на участниците на пазара. При такова определяне на
цените на предоставената услуга или търговецът се освобождава от грижата да
договаря разумно и добросъвестно, преценявайки платежоспособността на всички
свои клиенти, като прехвърля с високата
цена на малкото платежоспособни длъжници риска от
неизпълнение на мнозинството или (при полагане на съответната грижа и подбор на
предимно платежоспособни клиенти) си осигурява източник на приход значително
надхвърлящ както разходите за дейността му, така и обичайната печалба, без да
предоставя насрещно каквато и да е престация над
обичайно банково кредитиране. Именно този обществено неприемлив резултат е
наложил и по-новата законодателна уредба. Съдът заключава, че и преди
нормативната промяна, като несъвместими с добрите нрави следва да се считат
сделки на търговци, договарящи с потребителите годишен процент на разходите
съществено надвишаващи възприетия по-късно горен праг на петкратен размер на
законната лихва.
Според процесния договор
ответникът е получил в заем сумата от 900 лева, като за срок от 48 месеца е
следвало да върне на кредитора си сумата в общ краен размер от 3648.14 лева,
или повече от четири пъти над размера на взетия кредит. Клаузата, с която в
договора за кредит е определен лихвен процент в размер надвишаващ девет пъти
размера на законната лихва при отпускане на кредита за сравнително кратък
период от време, който следва да се съобрази при определяне на риска за
кредитора, според настоящия състав на съда противоречи на добрите нрави и
поради това е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД.
Както
бе посочено по-горе съгласно чл.22 ЗПК процесния
договор за кредит се явява недействителен и на основание чл.23 ЗПК ответникът
дължи връщане само на чистата стойност на кредита в размер на 900 лева.
Установи се, че общият размер на извършените плащания
по процесния договор възлизат в размер на 1546 лв. Изплатената
сума е по-голяма от чистата стойност на кредита от 900 лв., поради което
предявените искове за признаване за установено в отношенията между страните, че
в полза на дружеството ищец съществуват вземания, произтичащи от Договор за
потребителски кредит №****/26.10.2011г., в размер на 855.72 лева – главница,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 28.08.2018 год. до окончателното изплащане на задължението
и за осъждане на ответника да заплати на ищеца 1660.29 лева, представляващи
договорно възнаграждение за периода от 15.03.2013г. до 15.11.2015г. са неоснователни.
По
претенцията за заплащане на неустойка по т. 10.4 от ОУ, съдът намира следното:
Недействителността на договора не се отразява на
задължението на потребителите за заплащане на уговорена неустойка за
неизпълнение, освен ако последната е недействителна на собствено основание.
Според константната съдебна практика за нищожност поради противоречие с добрите
нрави и неравноправност на клаузата за неустойка съдът следи служебно.
В конкретния случай ищецът претендира заплащане на
неустойка в размер на 1424.68 лева, дължима съгласно т. 10.4 във вр. чл. 10.3.1 от ОУ. Въпросните клаузи предвиждат, че при
забава на клиента за заплащането на една месечна погасителна вноска повече от
30 календарни дни настъпва автоматично прекратяване на договора за револвиращ заем, като клиентът остава задължен да заплати
всички дължими суми по заема, както и неустойка в размер на 50 % от целия
размер на заема.
В рамките на извършената служебна проверка относно
валидността на посочената неустоечна клауза, съдът
намира, че същата е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл.
трето ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави.
Според Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2009 г., ОСTK, добрите нрави са морални норми, които не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
следват от тях. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора, като се отчита
естеството и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с
неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна)
и видът на неизпълнението на задължението (съществено или за незначителна
негова част); съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните
от неизпълнение на задължението вреди и др.
Процесната неустойка е компенсаторна – същата
обезпечава неизпълнението на договора и защитава интереса на кредитора при
прекратяване на облигационната връзка по вина на длъжника. Неустойката е
дължима при разваляне на договора поради забава в заплащането на която и да е
от месечните погасителни вноски, а размерът на същата е близо 200 % от
стойността на целия заем (а не 50 % от остатъчната му стойност). Подобна
уговорка позволява частично удовлетвореният кредитор да получи едновременно
неизплатената част от дълга, ведно с неустойка върху тази непогасена част, но и
върху погасената вече сума, което противоречи на принципа на справедливостта и
излиза извън обезпечителната и обезщетителна функция
на неустойката. Размерът на подобна неустойка, предвид уговорения процент (50
%) и основата за изчисляване, прекомерно надвишава стойността на очакваните от
неизпълнението вреди. Това значително несъответствие не може да бъде оправдано със санкционната функция на
неустойката, тъй като последната цели да санкционира неизправния длъжник в
случай на виновно неизпълнение на договора, но не следва да създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на насрещната страна.
Следователно клаузата на т. 10.4 ОУ задължава
потребителя при неизпълнение на задълженията му по договора да заплати
необосновано висока неустойка. По съображенията, изложени по-горе, съдът
намира, че обсъжданата неустоечна клауза е нищожна
поради противоречие с добрите нрави.
Нищожността
на клаузата за неустойка изключва възникването на претендираното
с иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД вземане и обуславя неоснователност на исковата
претенция.
По разноските:
Съдът намира
искането на ответника по установителните искове,
длъжник в заповедното производство, за присъждане на направени от него разноски
– адвокатско възнаграждение след получаване на заповедта за изпълнение, и в
хипотеза на отхвърляне на предявените установителни
искове, за допустимо и подлежащо на разглеждане от исковия съд, както и с оглед
даденото разрешение в т.12 от ТР 4/2013 година на ОСГТК на ВКС, което предпоставя правомощията на съда в исковото производство да
разпредели отговорността за разноските, направени в заповедното производство. С
оглед равнопоставеността на страните в процеса, както
и с оглед разпоредбата на чл.422, ал.1 ГПК, че искът за установяване
съществуването на вземането се счита предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение следва да се приеме, че
исковият съд следва да разгледа и направените от ответника искания за
присъждане на разноски. В редица решения на ВКС е постановено, че при подадено
възражение по чл.414, ал.1 ГПК е налице предприето оспорване на иска, т.е.
извършените от ответника процесуални действия по подаване на възражението
следва да се зачетат от съда, като не може да се отрече правото на
страната да ползва адвокатска защита. С оглед на изложеното съдът намира, че
искането за присъждане на разноски от длъжника, направени във връзка с подадено
възражение срещу издадената заповед за основателно в претендирания
размер.
С оглед представени от ответника
доказателства за действително извършени разноски в настоящото производство и
отправеното искане, съдът присъжда такива, на основание чл.78, ал.3 ГПК в общ
размер на 736 лв. /адвокатско
възнаграждение/, които следва да
бъдат възложени на ищеца.
Воден от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „П.К.Б.” ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:*** срещу Г.К.Ж., ЕГН: **********, адрес: ***, съединени в условията
на първоначално обективно кумулативно съединяване на положителни установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 във вр. чл.415, ал.1 ГПК във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД, и осъдителен иск с
правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между
страните, че в полза на дружеството ищец съществуват вземания, произтичащи от
Договор за потребителски кредит №****/26.10.2011г., в размер на 855.72 лева – главница, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 28.08.2018 год. до
окончателното изплащане на задължението и в размер на 1424.68 лева - неустойка
за предсрочно прекратяване на договора по т.10.4 ОУ, за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. 13059/2018г. на ВРС, както и за
осъждане на ответника да заплати на ищеца 1660.29
лева, представляващи договорно
възнаграждение за периода от 15.03.2013г. до 15.11.2015г., като
неоснователни.
ОСЪЖДА „П.К.Б.”
ЕАД, ЕИК ****,
със седалище и адрес на управление:*** ДА ЗАПЛАТИ на Г.К.Ж., ЕГН: **********, адрес: *** сумата от 400
/четиристотин лева/ лева, представляваща
сторени в заповедното производство по ч.гр.д. № 13059/2018г. съдебно-деловодни
разноски, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА „П.К.Б.” ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:*** ДА ЗАПЛАТИ на Г.К.Ж., ЕГН: **********, адрес: *** сумата от 736 лв. /седемстотин
тридесет и шест лева/
разноски по делото за възнаграждение за защита и съдействие от един адвокат, на основание чл. 78, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Варненски окръжен съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от настоящото
решение да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението за
постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: