Мотиви
към Присъда № 260116 от 17.06.2021г. по НОХД
№ 3408/2020 г. по описа на Районен съд Пловдив, НО, ХХ състав
Пловдивска районна прокуратура е внесла обвинителен
акт срещу А.Н.П., за това че на неустановена дата в периода от м. Септември 2009 г.
до м. Декември 2009 г. включително, в гр. Пловдив, противозаконно е присвоила
чужди движими вещи – пари в размер на 3 000 лева, собственост на А.Д.П.,
които е владеела –
престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК.
Производството
по делото е протекло по реда на Глава XXVII от НПК, съкратено съдебно
следствие по чл. 371, т. 2 НПК. Съдът на основание чл. 372, ал. 4 НПК като
установи, че самопризнанието на подсъдимата се подкрепя от събраните в
досъдебното производство доказателства, обяви на страните, че при постановяване
на присъдата ще ползва самопризнанието, без да събира доказателства за фактите,
изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт.
В хода на съдебните прения представителят на Пловдивска районна прокуратура
поддържа повдигнатото обвинение и моли да бъде определено наказание по реда на
чл. 54 НК, в размер на една година лишаване от свобода, което на основание чл.
58а НК да бъде намалено с една трета, като изпълнението на същото да бъде
отложено по реда на чл. 66 НК.
Защитникът на подсъдимата – адв. И. се солидаризира с казаното от прокурора
досежно доказаността на обвинението от обективна и
субективна страна, включително изразява съгласие относно размера на наказанието
и приложението на чл. 66 НК.
В правото си на лична защита подсъдимата поддържа казаното от своя защитник.
С последната си дума изразява съжаление за стореното от нея.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА
Подсъдимата А.Н.П. е родена на ***
***, ***, българска гражданка, с висше образование, счетоводител, омъжена,
осъждана, ЕГН **********.
От 2005 г. свид. А.Д.П. бил едноличен собственик на
капитала и управител на „Навигатор“ ЕООД – гр. Пловдив. От самото учредяване на
дружеството през 2005 г. същото се обслужвало счетоводно единствено от подсъдимата
А.Н.П..
През месец септември 2009г. свид. А.П. решил да се
пенсионира. Последният споделил за това с подс. А.П., а тя му предложила да
организира подаване на необходимите за пенсионирането му документи в ТП на НОИ
– Пловдив. Наред с това, подс. П. заявила на свид. П., че по нейни изчисления
размерът на пенсията, която щяла да му бъде отпусната, щял да бъде много нисък.
Предвид това подс. П. предложила на свид. П. да й предаде сума в размер на
3 000 лева, която същата да внесе, за да бъде увеличен размера на пенсията
му.
Свид. П. се съгласил на предложеното му и на
неустановена дата през месец септември 2009 г. предал на подс. П. сумата от
3 000 лева, за да може тя да я внесе от негово име и за негова сметка в ТД
на НАП – Пловдив. Предаването на тази парична сума се случило в счетоводната
кантора в гр. Пловдив, в която към онзи момент работела подс. П.. За
предаването на сумата от 3 000 лева между свид. П. и подс. П. не били
съставени писмени документи, но свидетел на случилото се, както и на уговорката
относно разпореждането с посочената парична сума между свид. П. и подс. П.,
станала свид. С.Й.М..
След като получила сумата от 3 000 лева от свид. П.,
подс. П. известно време не подавала необходимите за пенсионирането на свид. П.
документи, както и не внасяла дадената й от свидетеля сума в ТД на НАП –
Пловдив.
На неустановена дата в периода от месец септември 2009
г. до месец декември 2009 г. включително подсъдимата решила да задържи дадената
й от свид. П. сума за себе си, вместо да я внася от негово име и за негова
сметка в ТД на НАП – Пловдив, поради което и я разходвала за свои лични нужди.
Тъй като свид. П. настоятелно се интересувал какво се
случва с пенсията му и за да прикрие стореното с дадената й парична сума, подс.
П. системно обяснявала на свидетеля, че пенсията му скоро ще му бъде отпусната,
че отпускането й се бави, тъй като в ТП на НОИ – Пловдив е била допусната
грешка, а също и му предоставила телефон на лице с имена „В.И.“, за което
заявила, че работи в ТП на НОИ – Пловдив, за да можел свид. П. да не заподозре
извършеното от подсъдимата.
На 16.03.2012 г. свид. П. решил да посети ТП на НОИ –
Пловдив и на място установил, че не са били подавани документи за
пенсионирането му, както и че в ТП на НОИ – Пловдив никога не е работила
служителка с имена „В.И.“.
Предвид установеното, свид. П. сигнализирал за
случилото се РП – Пловдив, като в тази връзка впоследствие било образувано процесното
досъдебно производство.
ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА:
Гореизложената фактическа обстановка се установява от признанията на
подсъдимата дадени по реда на чл. 371, т.2 НПК, както и от събраните на
досъдебна фаза доказателствени материали, а именно: обяснения на подсъдимата,
показанията на свидетелите А.Д.П., С.Й.М., К.М.П., както и от приложените по ДП
писмени доказателства, включително и справка за съдимост, характеристична
справка и др.
В
посочените доказателствени материали не се съдържат съществени противоречия,
същите еднопосочно и безпротиворечиво установяват
фактическата обстановка, изложена в обстоятелствената част на обвинителния акт
и призната от подсъдимата, поради което и по аргумент за обратното от чл. 305,
ал. 3 НПК не се налага по - детайлното им обсъждане.
Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно
задължителната съдебна практика – т.4 от ТР № 1 от 06.04.2009 г. по т. д. №
1/2008г., ОСНК на ВКС - изискуемата се от закона подкрепа на самопризнанията от
приобщения доказателствен материал не следва да се
отъждествява с необходимост от изключителна и пълна еднопосочност на
фактическите данни. Необходимо и достатъчно условие за приложението на
диференцираната процедура е доказателствата убедително да потвърждават фактите,
при това правно релевантните. Принципно незначителните противоречия не
представляват процесуална пречка за прилагане на процедурата по чл. 371, т. 2
от НПК.
В този изричен смисъл Решение № 432 от 26.11.2014 г. по нак.
д. № 1182/2014 г. на Върховен касационен съд, Решение № 318 от 30.09.2015 г. по
н. д. № 940 / 2015 г. на Върховен касационен съд, Решение № 347 от 23.10.2015
г. по н. д. № 956 / 2015 г. на Върховен касационен съд, Решение № 318 от
30.09.2015 г. по н. д. № 940 / 2015 г. на Върховен касационен съд.
При налична констатация, че събраната доказателствена съвкупност подкрепя
направеното самопризнание, съдът е обвързан
да възприеме фактическа обстановка, аналогична на изложената в обстоятелствената
част на обвинителния акт и призната от подсъдимия, без да дължи обстоен доказателствен анализ на всички приложени по делото гласни
и писмени доказателства.
Така изрично Решение № 93 от 22.04.2016 г. по н. д. № 346 / 2016 г. на
Върховен касационен съд.
В конкретния случай предвид констатираната абсолютна еднопосочност и безпротиворечивост на събрания доказателствен
материал, поставеният от ВКС критерий за подкрепеност
на признанието от доказателствата по делото не само е достигнат, но и е
надминат.
ОТ ПРАВНА СТРАНА:
С оглед приетото за установено от
фактическа страна се доказа, че на неустановена дата в
периода от месец септември 2009 г. до месец декември 2009 г. включително, в гр.
Пловдив, подсъдимата противозаконно е присвоила чужди движими вещи – пари в
размер на 3 000 лева, собственост на А.Д.П., които е владеела.
Налице са всички елементи от обективна и субективна
страна на престъплението по чл. 206 ал.1 НК.
Обсебването е уредено в разпоредбата
на чл. 206
от НК, като ал. 1 от текста го определя, като
противозаконно присвояване на чужда движима
вещ, която деецът владее или
пази. Непосредствен обект на престъплението обсебване е движима вещ, при
това чужда, като е възможно и част от нея
да принадлежи на законно основание
на дееца. От обективна страна е важно да се
установи, че вещта се намира във
владение на дееца, като е важно
да се установи
точно какви действия може да
осъществява с нея. Изпълнителното деяние се осъществява,
чрез акт на противозаконно юридическо или фактическо разпореждане с чуждото имущество в свой или в чужд
интерес.
Обсебването е резултатно престъпление, то се счита за
довършено с осъщественото засягане на възможността
собственика на вещта да се разпорежда с нея. Това е следствието от
акта на имущественото
разпореждане. От друга страна обсебването е престъпление, което се извършва само
с пряк умисъл. Интелектуалният момент на умисъла
за обсебване включва съзнание у дееца за това,
че предметът на престъплението е чужда движима вещ,
че той я владее или пази
на правно основание и че му е позволено да върши определени
действия с нея. Във волево отношение деецът има за
цел да се
разпореди с предмета на престъплението в свой или в чужд
интерес.
В разглеждания случай
от събраните по делото доказателства
се установи по несъмнен начин,
че сумата
от
3000
лева, предмет на обвинението, е била чужда за подсъдимата - собственост на свид. А.Д.П.. На неустановена дата в периода от месец септември 2009 г. до месец декември 2009 г. подсъдимата е присвоила
инкриминираната сума, т.е извършила действия на фактическо разпореждане с парите като със свои. Извършеният от подсъдимата акт на имуществено
разпореждане е противозаконен по смисъла
на чл. 206 НК, т.е лишен от правно основание, като от субективна страна деянието е извършено с пряк
умисъл като форма на вината -
подсъдимата е осъзнавала
общественоопасния характер на деянието, предвиждала е общественоопасните му последици и пряко ги е целяла.
ПО ВИДА И РАЗМЕРА НА НАКАЗАНИЕТО:
Според
редакцията на действащата към инкриминирания период разпоредба на чл. 206, ал.
1 НК /доп. – ДВ, бр. 92 от 2002 г./, за престъплението за което подс. П. е
привлечена към наказателна отговорност се предвижда наказание лишаване от
свобода до шест години.
При преценка
на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства по делото съдът намира, че следва
да се наложи наказание по реда на чл. 54 НК в размер на една година лишаване от
свобода.
Като
смекчаващи вината обстоятелства съдът отчете, че към момента на извършване на
инкриминираното деяние подсъдимата е била с неосъждана, оказаното съдействие,
доброто процесуално поведение както в досъдебната фаза, така и в съдебна фаза, изразеното
съжаление за стореното, трудовата ангажираност на подсъдимата.
Като
отегчаващи обстоятелства съдът прецени немалкия размер на инкриминираната сума,
активните действия от страна на подсъдимата в насока прикриване на извършеното
от нея, като по делото се установи, че същата системно е обяснявала на свид. П.,
че отпускането на пенсията му се бави, тъй като в ТП на НОИ – Пловдив е била
допусната грешка. Допълнително подсъдимата му е предоставила телефон на лице с
имена В.И., за което заявила, че работи в ТП на НОИ – Пловдив, за да не може
свид. П. да заподозре за извършеното от подс. П..
При преценка
на гореизложените факти настоящият състав споделя трайната практика на ВКС, че при
индивидуализацията на отговорността няма място за механичен
формален подход при съпоставката между смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, тъй като не
става въпрос за математически величини, а за различни фактически констатации, които следва да бъдат
съотнесени към конкретната степен на обществена опасност
на деянието и дееца. В този смисъл
при отчитане съотношението между тях следва да се съобразява не само техният брой,
но и тяхната специфика и относителна тежест (В този изричен смисъл Решение № 144/20.02.2019 по дело № 598/2018 на ВКС, Решение № 75/21.08.2018 по дело № 327/2018 на ВКС, Решение № 37 от 28.03.2017 г. по н. д. № 93 /
2017 г. на Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение, Решение № 90/18.09.2018 по дело № 329/2018 на ВКС, Решение № 208/29 ноември 2018 г.,
I НО, наказателно дело №
600 по описа за 2018 г.).
Предвид
гореизложеното съдът намира, че нормата на чл. 55 НК е неприложима, доколкото
по делото не са налице нито многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства,
нито макар и само едно, но изключително такова, което би обусловило извода, че
и най – лекото, предвидено в закона наказание
се оказва несъразмерно тежко. Цитираните смекчаващи отговорността
обстоятелства не са повече на брой от типичните случаи на това престъпление,
нито са изключителни по своя характер, което е налага и определяне на
наказанието по реда на чл. 54 НК.
Още повече,
че по делото е констатирано и наличието на отегчаващи вината обстоятелства.
С оглед всичко гореизложено съдът намира, че така
определеното наказание лишаване от свобода
в размер на една година съответства изцяло на степента на
обществена опасност на деянието и дееца,
като ще съдейства
за постигане целите, както на
генералната, така и на специалната превенция, без същевременно прекомерно да се засягат
правата на подсъдимата и да се наруши баланса и пропорционалността между използваната държавна репресия и преследваните цели.
Доколкото делото е протекло
по реда на
съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК, съдът на основание чл. 373, ал. 2 НПК вр. чл. 58а, ал. 1 НК е обвързан да редуцира определеното
наказание с една трета. След редукцията
на подсъдимата следва да се наложи
наказание в окончателен размер на осем месеца лишаване
от свобода.
Предвид данните, че към момента на извършване на инкриминираното деяние подсъдимата П. е била
неосъждана, определеното от съда наказание е под три години
"Лишаване от свобода"
и с оглед постигане целите на наказанието,
и преди всичко за поправянето на подсъдимата, съдът счита, че
по отношение на П. следва
да бъде приложена
разпоредбата на чл. 66, ал. 1 НК, като изпълнението на наказанието "лишаване от свобода"
бъде отложено с изпитателен срок от три години,
считано от датата на влизане
в законна сила на присъдата.
Така мотивиран, съдът постанови
присъдата си.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: .....................................
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
ТС