Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 24.02.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IІІ-В състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 13674 по описа за 2017
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258- чл.273 ГПК.
С решение от 29.06.2017
г., постановено по гр.дело № 68524/2015 год. по описа на СРС, ІІ
ГО, 79 с-в, е признато за установено по
исковете, предявени от „Т.С.“-ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:***, срещу Т.К.В., ЕГН **********, с адрес: ***, с правно основание чл.422,
ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД, че Т.К.В. ***-ЕАД, сумата от 1377,86 лв., представляваща стойността на
доставена топлинна енергия за периода м.06.2012 г. до м.04.2014 г., за имот с
абонатен номер 192149, находящ се в гр.София, ж.к.“ *********, ведно със
законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението- 27.04.2015
г., до окончателното й изплащане, сумата от 236,77 лв., представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 31.07.2012
г.-15.04.2015 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по ч.гр.д.№ 22931/2015 г. по описа на СРС, 79 състав, като са
отхвърлени исковете с правно основание чл. 422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр.
чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ за разликата над уважения размер до пълния
предявен размер от 1571,35 лв., както и иска с правно основание чл.422, ал.1
вр. чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.86 ЗЗД за разликата над уважения размер до пълния
предявен размер от 260,23 лв. С решението на съда е осъдена Т.К.В., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на „Т.С.“-ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл.78, ал.1 ГПК по съразмерност сумата от 76,37
лв. разноски в заповедното производство, както и сумата от 552,04 лв., разноски
в исковото ппроизводство.
Срещу
постановеното от СРС, 79 с-в решение е подадена в законоустановения срок по
чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба
от ищеца „Т.С.“-ЕАД, гр.София, чрез юрк.С.Димитрова, с искане същото да бъде
отменено в частта, с която са
отхвърлени предявените установителни искове. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Въззиваемата страна- ответник Т.К.В., не
взема станвоище по подадената въззивна жалба.
Третото лице –
помагач - „Д.”-ЕООД,
гр.София, не взема становище по подадената въззивна жалба.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима,
поради което следва да се разгледат по същество.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С приемането на
новия ГПК, в сила от 01.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване.
Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това
означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до
преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по
посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно
въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на
приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на
тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи
от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и
състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право
следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на
ОСГТК на ВКС/.
В случая обжалваното решение е валидно
и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр.
чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта, в която същите са
отхвърлени. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата
на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146
от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като
е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия материален закон.
В жалбата на ищеца не са изложени каквито и
да е конкретни доводи и твърдения по спора. Жалбоподателят, чрез своя процесуален
представител юрк.С.Димитрова се е задоволил единствено да посочи общо, че
решението на СРС е неправилно, както и в коя част обжалва същото, без обаче да
излага каквито и да било конкретни оплаквания относими към предмета на правния
спор.
За разлика
от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия
ГПК – чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се
изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на
първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на
първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но
въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за
правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди – чл.271 и
чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за
неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна,
тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания
акт.
Въпреки,
че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да
съдържа "указание в какво се състои порочността на решението",
липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба
нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото
й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в
подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят
следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може
да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на
решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни
материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да
допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено,
до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените
в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и
доказателства. /в този смисъл постановеното
по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г.,
Г. К., І Г. О. на ВКС/.
С оглед на това и предвид липсата на конкретни
оплаквания в жалбата във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение,
относими към предмета на спора, въззивната проверка следва да се ограничи до
въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна
проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а
по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание
чл. 272 ГПК.
По изложените съображения решението на СРС, ІІ
Г.О., 79 с-в следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в
обжалваната част.
С оглед изхода на спора на
въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата
инстанция. При липса на направено искане за присъждане на разноски, такива не
следва да се присъждат и на въззиваемата страна- ответник по
делото.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В състав,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 29.06.2017 г., постановено по гр.дело № 68524/2015 год. по описа на СРС, ІІ
Г.О., 79 с-в, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е
постановено при участието в процеса на „Д.”-ЕООД, гр.София, като трето лице –
помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.