Р Е Ш Е Н И
Е № 2255
гр. Пловдив, 06.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично
заседание на единадесети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 2293 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран
с искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД – гр. София, срещу Н.М.Х.
***, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове
с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.
240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, чл.82 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване на установено
в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми, а именно:
сумата от 1140,05 лева - главница, представляваща 4 броя неплатени вноски за
периода от 15.02.2017 г. до 09.06.2017 г. по договор за стоков кредит №*****от
09.02.2017 г., сключен между „Банка ДСК” ЕАД и Н.М.Х., вземанията по който са
прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с Допълнително
споразумение от 08.09.2017 г. към Рамков договор за прехвърляне на вземания от
20.04.2017 г.; сумата от 82,90 лв. –
договорна лихва за периода от 15.02.2017 г. до 09.06.2017 г.; сумата от 120 лв.
– такса разход при изискуем кредит; както и сумата от 250,93 лв. – обезщетение
за забава за периода от 15.02.2017 г. до 01.04.2018 г., ведно със законната
лихва за забава върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението в съда – 02.04.2018 г. до окончателното й изплащане, за които суми
е издадена Заповед № 3134/ 03.04.2018 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 5399/2018 г. на ПРС, XII гр. с-в.
В исковата молба
ищецът твърди, че между „Банка ДСК” ЕАД, в качеството на заемодател и
ответникът, в качеството на заемател, бил сключен договор за стоков кредит №*****от
09.02.2017 г., при общи условия. Сочи, че съгласно договора кредитодателят се
задължавал да предостави на кредитополучателя стоков кредит в размер на 1533,10
лв. за закупуването на следните стоки, продавани от „Зора ММС” ООД, а именно:
телевизор ******– 1 брой с цена 1499 лв., както и за сключване чрез „Банка ДСК”
ЕАД на застраховка с „Групама Животозастраховане” ЕАД и „Групама Застраховане”
ЕАД по пакет „Стандарт +” за лица от 18 до 64 г. с еднократна застрахователна
премия в размер на 34,10 лв. Поддържа, че кредитодателят е изпълнил задължението
си по предоставяне на заетата сума в общ размер от 1533,10 лв., като част от
нея в размер от 1499 лв. била преведена на търговеца за заплащане на стоките на
дата 09.02.2017 г. Преведена била и застрахователната премия съгласно договора.
Твърди, че в договора била уговорена и договорна лихва с фиксиран лихвен
процент от 35,02 %, която възлизала на сумата от 82,90 лв. Кредитополучателят
се задължил да върне заетата сума на 4 месечни вноски, като първите 3 от тях
били с размер от 411,64 лв., а последната – 381,08 лв. Срокът на договора
изтекъл на 09.06.2017 г., като не бил обявяван за предсрочно изискуем. Ищецът
твърди, че съгласно раздел 6, чл.12 от Общите условия към договора, при забава
в плащанията се начислявала и лихва за забава, която за периода от 15.02.2017
г. до 01.04.2018 г. била в размер на 250,93 лв. Сочи, че длъжникът не погасил
целия размер на вземането по договора за кредит, а платена била сумата от общо
393,05 лв., с която била погасена съответна част от главницата. Ищецът твърди,
че на 08.09.2017 г. било подписано Допълнително споразумение към рамков договор
за покупко-продажба на вземания (цесия) от дата 20.04.2017 г. между „Банка ДСК”
ЕАД и ищцовото дружество, по силата на който вземанията на заемодателя по
процесния договор били прехвърлени на ищеца. Цедентът изпратил до длъжника
уведомление за извършената цесия. Цедентът упълномощил цесионера да уведоми
длъжника за извършената цесия. Копие от уведомлението за цесията ищецът прилага
и към исковата молба, като моли за неговото връчване като приложение към нея.
За процесните вземания била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 5399/2018 г. на ПРС, XII гр. с-в, която
била връчена на длъжника по реда на чл.47 ГПК, поради което и ищецът предявява
настоящите искове за установяване на вземанията си по заповедта. Моли за
уважаването им и присъждане на сторените разноски, както в заповедното, така и
в исковото производство.
В срока по чл.
131 ГПК, ответникът Н.М.Х., чрез назначения особен представител е депозирал
писмен отговор със становище за неоснователност на заявените искови претенции.
Счита, че цесията не е произвела действие по отношение на длъжника и не му е
противопоставима, както и че връчването на особен представител на уведомлението
за цесията не е релевантно. Прави възражение за нищожност на клаузата за
претендираната такса разход в размер на 120 лв., като се позовава на
разпоредбите на чл.10а, ал.2 и ал.4 ЗПК. Счита, че тази уговорка противоречи на
разпоредбата на чл.33 ЗПК. Моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства
и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
По
допустимостта и предмета на производството:
От
приетото за послужване ч.гр.д. № 5399 по описа за 2018 г. на ПРС, XII гр.с., се
установява, че ищецът се е снабдил със
заповед за изпълнение на парично задължение за процесните суми по чл.410 ГПК № 3134/ 03.04.2018 г., с която в полза на заявителя за присъдени сумите,
предмет на предявения иск. Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47,
ал.5 ГПК, поради което с разпореждане на съда от 31.12.2018 г. и на основание
чл.415, ал.1, т.2 ГПК е указано на заявителя да предяви иск за установяване на
вземанията си по реда на чл.422, ал.1 ГПК. В законовия едномесечен срок е
предявен настоящият иск. Налице е пълен идентитет между претенциите, за които е
издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото.
Затова предявените искове са допустими.
По легитимацията на ищеца:
Въпросът
за материалната легитимацията на ищеца е общ по отношение на всички обективно кумулативно
съединени установителни искове, поради което следва да бъде изследван преди
разглеждане на предпоставките за основателността на всеки един от тях.
Ищецът
извлича правото си да претендира процесните суми от факта, че е придобил
вземането по процесния договор за стоков кредит № *****от 09.02.2017 г.,
съгласно допълнително споразумение от 08.09.2017 г. за цедиране на вземания към
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 20.04.2017 г.
Затова, за да бъде титуляр на вземането и кредитор на ответника по процесния
договор за потребителски кредит, в тежест на ищеца е да установи
осъществяването на така описаното прехвърляне на вземания, т.е. наличието на
валиден договор за цесия, уведомяването на длъжника за прехвърлянето съгласно
чл. 99, ал.3 ЗЗД, както и наличие на уговорка в договора за кредит, че
кредиторът може да прехвърли вземането си.
Съгласно
чл.16 от общите условия към процесния договор за кредит кредиторът има право да
прехвърли на трето лице правата си по договора. От така постигната изрична
уговорка между страните следва, че са спазени специалните законови изисквания
на чл.26 ЗПК, а именно - че кредиторът може да прехвърли вземането си по
договора за кредит на трето лице, само ако договорът за потребителски кредит
предвижда такава възможност.
По
делото се установява, че с допълнително споразумение от 08.09.2017 г. за
цедиране на вземания към рамков договор за покупко-продажба на вземания (цесия)
от 20.04.2017 г., ведно с приемо-предавателен протокол от 08.09.2017 г. към
него, се установява, че „Банка ДСК“ ЕАД, в качеството на продавач, прехвърля
вземания на ищцовото дружество, в качеството на купувач, произтичащи от
договори за стокови кредити на физически лица. От представения
приемо-предавателен протокол се установява, че предмет на цесията е именно
процесният договор за кредит, по който кредитополучател е ответникът. По делото
е представено и уведомително писмо от цедента до цесионера, с което се
потвърждава извършеното прехвърляне на вземанията.
За
да има действие прехвърлянето на вземането по отношение на длъжника, а и спрямо
третите лица, същото следва да му бъде съобщено надлежно – чл.99, ал.4 ЗЗД. До
момента на уведомяване за извършеното прехвърляне на вземанията, за длъжника
надлежен кредитор е цедентът. Нормата на чл.99, ал.3 ЗЗД задължава предишния
кредитор да извърши посоченото уведомяване. Затова съобщението от новия
кредитор няма предвиденото в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД действие. Това обаче не
означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да
извърши съобщаването до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не
противоречи на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. Длъжникът би могъл да се
защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска
доказателства за представителната власт на новия кредитор. В посочения смисъл е
съдебната практика на ВКС, обективирана в решение №137/2.06.2015 г. по гр.д. №
5759/2014 г. на ВКС, III г.о. Затова
представеното от ищеца уведомително писмо (л.34 от делото) към исковата молба,
изходящо от него, в качеството му на цесионер, както и в качеството му на
пълномощник на цедента, е годно да уведоми длъжника за извършената цесия на
процесното вземане. По делото обаче ищцовото дружество не е представило
доказателства писмото да е достигнало до длъжника, преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Представени са доказателства
за изпращането му, но писмото се е върнало с отбелязване на пощенския плик „непознат”.
От значение за уведомяването по чл.99, ал.3 ЗЗД е достигането до знанието на
длъжника на данни за сключения договор за цесия с оглед обстоятелството на „замяна”
на страна в заемното правоотношение.
Въпреки
това, няма пречка длъжникът да бъде уведомен за цесията с връчването като
приложение към исковата молба на уведомителното писмо за извършената цесия.
Съгласно решение № 78/09.07.2014 г., постановено по реда на чл.290 ГПК по т.д.
№ 2352 по описа за 2013 г. на ВКС, II т.о.
цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато
изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към
исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента,
респективно от упълномощения цесионер, макар и като приложение към исковата
молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото,
с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК.
В
случая, ответникът – кредитополучател не е участвал лично в производството по
делото, а е представляван от назначения от съда особен представител, на който е
връчен препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея, в това число и уведомлението
за цесията. Съгласно актуалната съдебна практика на ВКС, обективирана в решение
№ 198 от 18.01.2019 г., постановено по т.д. № 193 по описа за 2018 г. на ВКС, I т.о., на въпроса допустимо ли е предявеният осъдителен
иск за вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да
бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника с връчване
на препис от исковата молба на особения му представител, назначен на основание
чл.47, ал.6 ГПК, е даден положителен отговор. Макар настоящият случай да не е
точно такъв, с решението на ВКС е даден принципен отговор, че особеният
представител на ответника би могъл надлежно да получава материалноправни
изявления, от името на длъжника, които да породят правно действие. Затова
следва да се приеме, че изходящото от цесионера, упълномощен от цедента, уведомление,
приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника, чрез
особения му представител, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно
чл.99, ал.3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Длъжник е уведомен за цесията допълнително
и на основание чл.47, ал.5 ГПК по силата на законовата фикция, видно от книжата
по делото – л.74 и л.75 от делото.
Поради
гореизложеното, ищецът доказа материалноправната си легитимация като кредитор
по договора за стоков кредит по силата на договора за цесия, за който длъжникът
е надлежно уведомен. Затова подлежат на изследване материалноправните
предпоставки за уважаването на всеки един от предявените установителни искове.
По
иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД:
За
да се уважи иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД, следва да са налице
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. предаване на заемната сума от заемодателя на
заемателя; 3. настъпила изискуемост на
вземането за връщане на заемната сума от заемателя на заемодателя; 4. липса на
плащане от страна на заемателя.
По
силата на договор за стоков кредит № *****от 09.02.2017 г., сключен между
„Банка ДСК“ ЕАД, в качеството на кредитор, и Н.М. Х., в качеството на
кредитополучател, на последния е отпуснат стоков кредит в размер на 1533,10 лв.
за закупуване/ заплащане на следните стоки и/или услуги, продавани от ЗОРА ММС
ООД, а именно: мобилен телефон ******на цена
1499 лв., както и за сключване на застраховка с „Групама Животозастраховане“
ЕАД и „Групама Застраховане“ ЕАД по пакет „Стандарт +“ за лица от 18 до 64, с
еднократна застрахователна премия от 34,10 лв. Съгласно чл.2 от договора срокът
за издължаване бил 4 месеца, считано от датата на неговото усвояване. Сумата по
кредита се усвоява еднократно, безкасово по сметка на търговеца, а сумата по
кредита, предоставена за финансиране на застраховката се усвоява еднократно,
безкасово по сметка, посочена от застрахователите. Видно от служебен бон от
09.02.2017 г. сумата от 1499 лв. е изплатена по сметка на търговеца Зора ММС
ООД. По делото е представен и погасителен план, съгаслно който погасителните
вноски са с падеж съответно – 15.02.2017 г., 15.03.2017 г., 15.04.2017 г.,
всяка в размер на 411,64 лв., и последна вноска в размер на 381,08 лв. с падеж
09.06.2017 г.
От
заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от
страните, което се приема от съда като обективно и компетентно дадена на
основание чл.202 ГПК, се установява, че сумата от 34,10 лв. е преведена на ЗК
„Групама“ на 09.02.2017 г. с основание автоматично усвояване на застрахователна
премия на POS-Кредит ******.
Съдът
намира, че ищецът доказа изпълнение на основното задължение на кредитодателя по
договора за кредит, а именно – да предостави на заемателя заемната сума. По
делото се установяват и извършени плащания в размер на 402 лв., от които е
погасена главница в размер на 393,05 лв. – така заключението на вещото лице. Поради
това дължимият от длъжника остатък главница възлиза на сумата от 1140,05 лв. В
този размер и е исковата претенция, поради което предявеният от ищеца главен
иск следва да се уважи до пълния му размер .
Като законна последица от уважаване на
иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД за главницата в размер на 1140,05 лв., ответникът
следва да бъде осъден да заплати и законната лихва върху тази сума от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 02.04.2018
г., до окончателното й изплащане.
По иска с правна квалификация чл. 240,
ал.2 ЗЗД:
За
уважаване на иск с правно основание чл. 240, ал.2 ЗЗД следва да се установят
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. наличие на уговорка за заплащане на възнаградителна
лихва; 3. настъпил падеж за заплащане на
задължението за възнаградителна лихва; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
По
делото се установи наличието на валидно облигационно правоотношение между
ответника и „Банка ДСК“ ЕАД – гр. София по договор за стоков кредит № ******/
09.02.2017 г. Между страните е уговорен фиксиран годишен лихвен
процент от 35,02 %, като размерът на възнаградителната лихва възлиза на 82,90
лв. Доколкото, както се посочи по-горе, е настъпил падежът на всички погасителни
вноски, които включват както главница, така и договорна лихва, то искът за
признаване за установена дължимостта на това акцесорно вземане, е доказан по
своето основание. По отношение на неговия размер, съдът кредитира заключението
на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, съгласно което след
извършените погашения, дължимата договорна лихва възлиза на сумата от 73,95 лв.
за процесния период. Поради това предявеният акцесорен иск следва да се уважи
за сумата от 73,95 лв. и да се отхвърли до пълния му предявен размер от 82,90
лв.
По
иска за признаване за установена дължимостта на такса разход при изискуем
кредит:
Съгласно
чл.11 от процесния договор за стоков кредит, кредитополучателят заплаща такси,
съгласно Тарифата за лихвите, таксите и комисионните, които „Банка ДСК“ ЕАД
прилага по извършени услуги на клиента.
Съдът
намира, че претенцията за заплащане на сумата от 120 лв. с основание такса
разход при изискуем кредит, е неоснователна, поради следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК кредиторът не може да изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и
управлението на кредита. Уговорената такса за оценка на досие е начислена за
извършване на една от съществените функции на кредитодателя („Банка ДСК“ ЕАД)
по оценка и преценка на възможността на кредитополучателя за изплаща предоставената
му в заем сума. Таксата е уговорена в противоречие със законовата норма, поради
което съдът приема, че е недължима. Отделно от това, по делото не се ангажираха
доказателства, въпреки дадените изрични указания в доклада на съда по реда на
чл.146, ал.2 ГПК, по отношение на изискуемостта и размера на посочената такса.
Затова предявеният иск подлежи на отхвърляне като неоснователен.
По иска с правна квалификация чл. 86, ал.1 ЗЗД
В Общите условия към процесния договор,
чл.12, раздел VI – отговорност и санкции, е
уговорено, че при забава на плащането на месечната вноска от деня, следващ
падежната дата, определена в договора, частта от вноската, представляваща
главница, се олихвява с договорения лихвен процент и с надбавка за забава в
размер на 10 процентни пункта. Претенцията на ищеца обхваща периода от
15.02.2017 г. – първата падежна дата, до датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 01.04.2018 г. Съдът намира,
че посочената уговорка противоречи на императивното правило на чл.33, ал.2 ЗПК,
а именно, че когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита,
обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. В случая,
уговорената лихва представлява сбор от договорната лихва и надбавка от 10
пункта, с което кредиторът получава допълнително възнаграждение по кредита,
което не му се следва. Поради това, съдът намира, че предявеният иск за
признаване за установена дължимостта на сумата от 250,93 лв. – обезщетение за
забава за периода от 15.02.2017 г. до датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в съда, е неоснователен и като такъв
подлежи на отхвърляне.
По отношение на разноските:
При
този изход на спора право на разноски имат и двете страните. На основание
чл.78, ал.1 ГПК ищецът има право на разноски съразмерно с уважената част от
исковете. Доказа се да са сторени разноски в размер на 168,12 лв. за ДТ, 340
лв. за особен представител, 100 лв. за депозит за вещо лице. Претендира на основание чл. 78, ал.8 ГПК, във
вр. НЗПП да му бъде присъдено и юрисконсултско възнаграждение. Съдът намира, че
при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото
присъденият размер на юрисконсултското възнаграждение следва да бъде 100 лева.
Общият размер на разноските на ищеца за исковото производство възлизат на 708,12
лева, от които следва да се присъди в полза на ищеца сумата от 539,35 лв.,
съразмерно с уважената част от исковете. За заповедното производство ищецът е
доказал сторени разноски в размер на 81,88 лева, от които 31,88 лв. за държавна
такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение, от които следва да се присъди
сумата от 62,36 лв. Ответникът не доказа да е сторил разноски, поради което и
такива не следва да му се присъждат.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, че Н.М.Х., ЕГН: **********, адрес: *** дължи на „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4,
представлявано от Д. Б. Б., по предявените обективно кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1
и ал.2 ЗЗД, чл.82 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД следните суми, а именно: сумата от 1140,05 лева (хиляда сто и четиридесет
лева и пет стотинки) - дължима главница, представляваща 4 броя неплатени вноски
за периода от 15.02.2017 г. до 09.06.2017 г. по договор за стоков кредит №*****от
09.02.2017 г., включен между „Банка ДСК” ЕАД и Н.М.Х., вземанията по който са
прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с Допълнително
споразумение от 08.09.2017 г. към Рамков договор за прехвърляне на вземания от
20.04.2017 г.; сумата от 73,95 лв.
(седемдесет и три лева и деветдесет и пет стотинки) – договорна лихва за периода от 15.02.2017 г.
до 09.06.2017 г., ведно със законната
лихва за забава върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението
в съда – 02.04.2018 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена
Заповед № 3134/ 03.04.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 5399/2018 г. на ПРС, XII гр. с-в, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявените искове за признаване за установено по отношение на Н.М.Х., ЕГН: **********, че дължи на „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, сумата от сумата от 120 лв. – такса разход при изискуем кредит; иска за
договорна лихва за разликата от 73,95 лв.
до пълния предявен размер от 82,90 лв., както и иска за обезщетение за забава за сумата от 250,93 лв. за периода от 15.02.2017 г.
до 01.04.2018 г.
ОСЪЖДА
Н.М.Х., ЕГН: ********** да заплати на
основание чл. 78, ал.1 ГПК на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********
сумата от 539,35 лв. (петстотин тридесет и девет лева и
тридесет и пет стотинки), представляващи съдебно деловодни разноски за исковото
производство съразмерно с уважената част от исковете, както и сумата от 62,36 лв. (шестдесет и два лева и тридесет и шест стотинки),
представляващи съдебно деловодни разноски за заповедното производство
съразмерно с уважената част от исковете.
Решението може да бъде обжалвано от страните в
двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно
с оригинала.
К.К.