РЕШЕНИЕ
№ 296
гр.
Пловдив, 12.02.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Пловдив, XXVIII състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и седемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИМИР ВЪЛЧЕВ
при секретаря ПОЛИНА ЦВЕТКОВА, като
разгледа докладваното от съдията адм. д. № 2578 по описа на съда за 2017 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производство по реда на чл.156 и сл.
от ДОПК.
Образувано
е по жалба от В.И.С., ЕГН **********,***, против Ревизионен акт № Р-16001617000054-091-001/19.05.2017
г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. Пловдив, потвърден с
Решение № 492/18.08.2017 г. на директора на дирекция „Обжалване и
данъчно-осигурителна практика“ – Пловдив при ЦУ на НАП, в частта за установените задължения за данък по чл.48 ал.1 за 2015 г.
в размер на 719.00 лв. и лихви в размер на 76.51 лв.
В
жалбата се твърди незаконосъобразност на РА, тъй като част от съдържащите се в
него данни, факти и обстоятелства, не отговарят на действителността, както и не
са обсъдени, неоснователно подценени или напълно игнорирани важни факти и
обстоятелства, имащи решаващо значение за постановяването на правилен,
обоснован и законосъобразен административен акт. Твърди се също така, че
данъчният орган, при извършената проверка и издаване на РА е проявил
недопустима липса на активност, както и повърхностност и незадълбоченост при
анализа на събраните доказателства, което неминуемо се е отразило върху
правилността на направените от него изводи. Подробни доводи се излагат в
представената по делото писмена защита. Претендират се разноски по делото.
Ответникът
по жалбата, директор на дирекция “ОДОП” – Пловдив, чрез процесуалния си
представител юрк. Р., оспорва същата като
неоснователна и недоказана. Твърди процесуална и материална законосъобразност
на оспорения ревизионен акт. Претендира се юрисконсултско възнаграждение. Прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Съдът, след като се съобрази с изложените в
жалбата основания, прецени доводите на страните и събраните доказателства,
приема за установено следното от
фактическа страна:
Ревизията на жалбоподателя е започнала със
Заповед за възлагане на ревизия № Р-16001617000054-020-001/05.01.2017 г.,
издадена от С.А.Г., началник сектор при ТД на НАП - гр. Пловдив, с обхват:
задължения за данък върху доходите на ФЛ – свободни професии, граждански
договори и др. за периода 01.01.2015 г. - 31.12.2015
г., като е определен срок за приключване на ревизионното производство до 3
месеца, считано от датата на връчване на заповедта, което е сторено на 10.01.2017
г. по електронен път. Извършването и спрямо В.И.С. е в качеството й на местно
физическо лице, носител на задължения за данъци за придобити доходи от
източници в Р България и от чужбина, съгласно чл.3 ал.1 и чл.6 от ЗДДФЛ за
доходите, получени от нея през данъчната година. За периода, включен в
настоящата ревизия, В. С. е семейна, като свидетелят С. П. С. е нейн съпруг, с когото живеят в едно домакинство. Тя има две
пълнолетни деца, единият от които е свидетелят И.С.П.. Ревизията била започната
в резултат на извършена проверка за установяване на факти и обстоятелства,
документирана с Протокол № ПФ-16001616000389-073-001/18.11.2016 г., при която е
установено, че за 2015 г. при лицето е налице надвишение
на разходите над приходите в размер на 7 094.21 лв.. При ревизията, органите
по приходите са констатирали, че ЗЛ е получавало доходи за периода 01.01.2015 г. – 31.12.2015 г. от трудови правоотношения от
ВМА-София, база Пловдив, и пенсия за инвалидност. Нетното възнаграждение от
трудови правоотношения за цитирания период е в размер на 4 571.35 лв.;
осигурителният доход е в размер на 5 324.42 лв.; облагаемият доход е
5 135.53 лв. и удържаният данък – 66.24 лв. Установено е, че преди
начисляване на данъка върху дохода, лицето е ползвало облекчение по реда на чл.18
ал.2 от ЗДДФЛ. Удържането/възстановяването на данъка върху доходите от трудови
правоотношения по чл.49 ал.5 и 6 от ЗДДФЛ е извършено от работодателя в
предвидения от закона срок – до 31.01.на следващата година. Доходът от
получените обезщетения и пенсии в размер на 5 101.08 лв. е необлагаем
доход по смисъла на чл.13 ал.1 т.15 и т.6 от ЗДДФЛ.
С Протокол № 0697395/11.08.2016 г., при ревизията
на В.С. са приобщени всички документи и справки, събрани при извършване на ПУФО
на ЕТ „***“ , ЕИК ***. За извършената проверка е издаден Протокол
№П-16001617000054-020-001/24.04.2017 г., при която е установено, че лицето е
предоставило в заем следните средства по дати и суми: на 07.05.2015 г. –
14 500.00лв.; на 12.05.2015 г. – 14 500.00лв.; на 17.05.2015 г. –
14 500.00лв.; на 21.05.2015 г. – 14 500.00лв.; на 25.05.2015 г. –
14 500.00лв.. Според приходната администрация, не са представени
документи, удостоверяващи произхода на средствата. Направена е констатацията,
че в писмените си обяснения лицето е записало, че е имало спестявани,
съхранявани в къщи в сейф. Затова за определяне на данъчните задължения на
лицето за ревизирания период, били предприети редица действия за събиране на
доказателства, имащи отношение към определяне на данъчните задължения на С.. На
основание чл.37 ал.3, чл.53 и чл.56 ал.1 от ДОПК в хода на ревизионното
производство са връчени искания за представяне на документи и писмени
обяснения, с които са изискани данни, сведения, документи и обяснения, които имат
отношение към източниците и размера на доходите й, както и направените разходи
за издръжка на семейството, притежаваното движимо и недвижимо имущество,
притежавани финансови активи, банкови сметки и депозити, вземания от трети лица
и др. за ревизирания период, подкрепени с доказателства. в тази връзка, на
основание чл.47 от ДОПК за изясняване на декларираните от РЛ данни, са
изпратени искания за извършване на действия за установяване на факти и
обстоятелства до трети лица; на основание чл.37 ал.5 и чл.57 от ДОПК са
отправени запитвания до банки относно открити и закрити банкови сметки и
предоставени други услуги за периода на ревизията,подробно описани в РД, а на
основание чл.45 ал.1 от ДОПК са извършени насрещни проверки на дружества и ФЛ,
с които ревизираното лице има финансови взаимоотношения. Така след направен
анализ на наличната документация в архива и информационната система на ТД на
НАП – Пловдив, събраните в хода на ревизията доказателства и получената
информация от изследваните различни източници, подробно описани в РД,
ревизиращият екип е приел, че жалбоподателят С. не е разполагала с
декларираните и обложени доходи, които да покриват като размер извършените от
нея разходи за 2015 година. Органите по приходите са установили, че за ревизирания
период ЗЛ е внасяла средства по банковите си сметки, в ЕТ „***“, като е
реализирало съответно доходи, покриващи нуждите за живот. Направен е анализ на
паричните средства в брой и по банковите сметки на В.С. и е установено превишение на разходите над приходите за 2015 г. в размер
на 10 494.21 лева. Органът по приходите е определил данъчна основа като
сбор от недекларираните доходи от други източници за 2015 г. по чл.35 от ЗДДФЛ,
от доходите от трудови правоотношения от същия закон, със съответните облекчения
по чл.18 ал.1 от ЗДДФЛ. Изчислен е допълнителен дължим данък по чл.48 от ЗДДФЛ
в размер на 719.00 лв. и прилежащи лихви в размер на 76.71 лева. Доходите,
които домакинството е получило от различни близки родственици
под формата на заем и дарение, не били възприети в хода на проведеното
ревизионно производство.
В срока по чл.117 ал.1 от ДОПК е бил съставен РД
№ Р-16001617000054-092-001/24.04.2017 г. В срока по чл.117 ал.5 от ДОПК е
депозирано възражение срещу така изготвения РД вх. № 94-00-4894/15.05.2017 г..
В законоустановения срок е издаден РА №
Р-16001617000054-091-001/10.05.2017 г.,
потвърждаващ посочените констатации, който в срока по чл.152 ал.1 от ДОПК е бил обжалван пред директора на дирекция “ОДОП ” – Пловдив при ЦУ на НАП.
В срока по чл.155 ал.1 от ДОПК, директор дирекция
“ОДОП” - гр. Пловдив, е постановил
решението си под № 492/18.08.2017 г.,
с което е потвърдил РА. За да потвърди РА, решаващият орган изцяло е
възприел мотивите на ревизиращия екип, дори е развил подробно нормативната
уредба на ЗДДФЛ относно доходите по чл.35
и чл.10 от ЗДДФЛ.
В хода на съдебното производство към делото са
приобщени изложени обстоятелства относно доходите на жалбоподателят, касаещи
показания на свидетели. Така свидетеля Д. С. сочи на обективните факти, че
познава отдавна семейството на жалбоподателя и е запознат с доходите, с които
то разполага. Изрично в тази връзка сочи, че то се характеризира с определени
качества като, скромност и пестеливост, като са взаимноподпомагащи
се. Сочи на висок размер на получаваните доходи, като С. е пенсионер от около
година, а преди това е работила във Военна болница и в търговско предприятие „***“,
където е получавала високи доходи, свързани и с получени бонуси, тъй като е
споделяла. Сочи на обстоятелството, че съпругът на жалбоподателя в момента е
пенсионер от МО, но преди това е заемал висока длъжност и възнаграждението му е
голямо. Прави преценка на получените доходи и във връзка с отношението им към две
деца - двама негови братовчеди. Сочи, че единият работи в съдебната система, а
другият работи като разследващ полицай и се издържат самостоятелно. Излага
факти и обстоятелства относно сключен договор за заем от 17.11.2014г между него
и жалбоподателя, като изцяло потвърждава отразеното в него /л.300-302 от
делото/. В тази връзка излага твърдения за действително случили се факти
относно сумата от 10 000 лева, която били уговорили, но действително усвоената
била за по-малко от 10 000 лева, като са променяли договора в тази връзка – някъде
около 9 хиляди и нещо, която сума реално предал на жалбоподателката в деня на
подписването на договора. Била му върната през 2016 година, което сочи, че се
потвърждава от разписката към договора. Същият потвърждава, че се касае за
реално предадена и върната сума съгласно договора, което касаело покупка, респ.
строителство на недвижим имот в София. Допълнително в тази връзка свидетелят се
аргументира, че жалбоподателят, която е негова близка родственица /леля/ винаги
се е обръщала към тях в случай на парична необходимост, което го е мотивирало
да й предостави сумите, посочени в договора за заем.
Свидетелят И.П.също сочи на факти, касаещи
получаваните от жалбоподателя доходи през 2015 година, които познава поради
близките си роднински връзки /нейн син/ и
дългогодишното им съжителстване в едно домакинство. Така той в показанията си
излага различни обективно настъпили събития, свързани с това, че тя е
пенсионер, но преди това е получавала доходи от заетостта си във Военна
болница, и в предприятие „***“, където
получавала и бонуси. Сочи, че другият член на домакинството- свидетелят С. С. /негов
баща/ в момента също е пенсионер, а преди това бил на висока длъжност в Главен щаб на армията - Сухопътни войски
–гр. София, където получавал доходи, значително надвишаващи размера на средното
трудово възнаграждение за страната. Сочи, че при пенсиониране е получил високо
парично обезщетение- неизползван полагаем се платен отпуск и равностойността на
20 брутни работни заплати. По отношение на държането на тези парични средства
излага факти, че паричните средства съхранявали в сейф в дома си / бронирана
каса/. Сочи на обстоятелства, свързани с получаването на парични суми от майка
си, за което са представени и писмени доказателства- договор за заем от
10.08.2010година за сумата от 9950лева, върнати от него21.03.2013г. съгласно
приложената разписка, който изцяло потвърждава като достоверен. В тази връзка
излага обстоятелството, че разходването на получената сума е ставало във връзка
с неговото обучение. По отношение на дарени парични средства той обективира
факти, свързани с регистрацията му и упражняване на дейност като земеделски
производител, за което е кандидатствал по програми, като с първите субсидии
върнал заема на жалбоподателя, а останалата сума за разликата до 24440 лева
дарил на баща си в знак на благодарност за всичките години, които са му
помагали и са се грижили за него. Знае, че са получавали заеми от други лица, техни
роднини. Сочи на получено дарение в семейството от другия син на жалбоподателя
/негов брат/, който с оглед на естеството на трудовата си дейност можел да си
позволи да дари парични средства, което било свързано и с проблемите с
банковата система. Излага факти по получавани доходи,с вързани с продажба на
наследствено жилище през 2015 г., намиращо се на територията на гр.Пловдив,
ж.к. „Тракия“ и получен от сделката доход в размер на 20000 лева. Свидетелят
сочи също така, че по онова време имал планове да се премести да живее трайно в
София и затова родителите му събирали суми в по-голям размер да закупят жилище.
Конкретно сумите не може да посочи, защото не са били набелязали конкретен
имот, за да коментират средствата. Излага подробни обстоятелства, свързани с
регистрацията му като земеделски производител и получаваните в тази връзка
субсидии.
В показанията си свидетелят С. С. потвърждава
факти и обстоятелства, свързани с получаваните доходи от жалбоподателя. В тази
връзка той сочи, че е нейн съпруг, живеят в едно домакинство, като имат две пълнолетни
деца, които продължават да участват в техните доходи и разходи и към момента.
Така той потвърждава за нейната непрекъсната трудова заетост в предприятие „***“-Пловдив
и получаваните там бонуси, а след това във военна болница, където е
получавала месечно по 1000лева. Потвърждава
и високия размер на дългогодишно получаваните от него доходи като военнослужащ в редовете на МО, като е бил с чин полковник
през 2015 година и със заплата над 2000 лева. Същият получил сумата 70000 лева
като обезщетение при пенсиониране, които влизали в дохода и на жалбоподателя. Парите
от него съхранявали в сейф, където държал и личното си оръжие. Там се държали
общи с жалбоподателя средства, включително и такива на сина им. През 2015
година и той, и съпругата му са взели заем, за да закупят малко жилище на
свидетелят И.П., техен син. Всички получени средства използвали, за да го
обезпечат. Потвърждава обстоятелството, че съпругата му е предоставила парична
сума в заем на малкия им син във връзка с неговото обучение, като в последствие
той върнал сумата от 10 000 лева, а разликата до 25 000 лева, касаеща получената субсидия като земеделски производител,
той дарил на него. През същия период се наложило да се съфинансира
с доста солидна сума и нямало как да теглят цялата сума от банката, затова се
наложило да взимат заем от приятели, от близки, и от другия си син, започнал да
продава имот в Храбрино, имал сключен предварителен договор. Големият им син
имал доста голяма сума в КТБ и много се изплашил, предвид случилото се с нея.
След това му възстановили парите, той ги
дал при него. На съпругата му се наложило да продаде заедно със сестра си
наследствена гарсониера от родителите им в ж.к. „Тракия“, като нейната част
била около 20 000 лв.
Горната фактическа обстановка се установява
от приобщените по делото гласни и писмени доказателства. Такива са показания на свидетелите Д.И.С., И. С.
П.и С. П.С. , дадени в съдебно заседание на 28.11.2017 г., които съдът
кредитира като обективни, логични и взаимнодопълващи
се. Между изложените от свидетелите факти не съществуват противоречия, същите
се касаят еднотипно изложение на една последователна във времето сходна дейност
на жалбоподателят, свързана с получаваните от нея доходи и направени разходи.
Така посочените с тях обстоятелства са подкрепени и от приобщените по делото
писмени доказателства, поради което съдът изцяло ги кредитира и възприема
изложените с тях факти. Възприема се и писмените доказателства по делото: пълната административна праписка, касаеща обжалвания Ревизионен акт, получена с писмо
вх.№15367/13.09.2017г., като с оглед
компетентността на органа, издал обжалвания
РА, по делото е приложена Заповед
№ РД-09-1/03.01.2017 г. на териториалния директор на
ТД на НАП – Пловдив и диск с данни от публичния регистър на електронните подписи, от договор за
заем от 10.08.2010 г.; академична справка от БСУ рег. № П-9/24.01.2011 г.;
договор за дарение от 15.02.2011 г.; фактура № ********** от 19.01.2011 г.;
фактура № ********** от 19.01.2011 г.; уведомително писмо на ДФ „Земеделие“ –
ОД – Хасково изх. № 01-263-6500/177 от 22.01.2013 г.; уведомително писмо на ДФ „Земеделие“ – ОД –
Хасково изх. № 01-263-6500/241 от 10.03.2016 г.; банково извлечение от банка „***“
ЕАД; разписка от 21(.03.2013 г. за върнат заем по договор за заем от 10.08.2010
г.; договор за заем от 17.11.2014 г., ведно с разписка за върната сума по него
от 20.04.2016 г.; банково извлечение от „***“
АД и констативен протокол от 09.02.2015 г. на ОД на МВР – Пловдив, VI РУ „Полиция“ – Пловдив оглед на метална каса,
притежание на С. П.С. ; оригинал на договор за заем от 17.11.2014 г.. При така
събраните писмени доказателства от страна на ответника се оспорва истинността
на датите относно приложените договори за заем между жалбоподателят и
свидетелите И.П.и Д. С., както и обстоятелствата по връщане на сумите по тях,
вкл. и изложения в гласните показания размер на получавани доходи и тяхното
съхранение в дома на С.. Поради това счита, че те се явяват недостоверни,
неистински и създадени само за целите на съдебното производство, поради което дава
становище, че съдът не следва да ги възприема.
При така установеното от фактическа страна, на
база събраните и преценени доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност,
съдът прие следното от правна
страна:
Жалбата е подадена в срока по чл.156 ал.1 от ДОПК
от лице с правен интерес, срещу подлежащ на оспорване РА след изчерпване на фазата на
административния контрол, от лице с активна процесуална легитимация и в рамките
на преклузивния срок по чл.156 ал.1 от ДОПК. Същата
отговаря на изискванията на чл.149 от ДОПК и като такава е процесуално допустима.
Разгледана по същество, тя е основателна
поради следните за това съображения:
След
извършена проверка съдът установи, че ревизионният е издаден от оправомощени съгласно чл.119 ал.2 от ДОПК органи, в рамките
на тяхната компетентност. Заповедите за възлагане на ревизията също са издадени
от компетентен орган, в кръга на неговите правомощия, определени с посочената
по-горе заповед на директора на ТД на НАП – гр. Пловдив. С РА са определени
задължения за периода на лицето, на което е възложена ревизията. Ревизията е
приключила в срока, установен от чл.114 ал.2 от ДОПК. Ревизионният акт е
издаден в предвидената в чл.120 от ДОПК форма и съдържа изложение на
фактическите и правните основания за постановяването му, с извършено позоваване
на изготвения ревизионен доклад. Освен
това, изложение на фактическите основания за установяване на процесните
задължения се съдържа в ревизионния доклад, който е неразделна част от РА
/чл.120 ал.2 от ДОПК/, а съгласно константната съдебна практика мотивите на РД,
когато са възприети от компетентните органи, се явяват и такива на приключващия
ревизията акт. На задълженото лице е била предоставена достатъчна
възможност да представи изисканите му документи и сведения в хода на
извършваната му ревизия, същото е бил редовно уведомявано, както за откриването
на ревизионното производство, така и за всички последващи
действия на органите по приходите, а също и за исканите от тях доказателства от
значение за установяване размера на публичните му задължения. В хода на
ревизията органите по приходите са попълнили преписката с необходимите според
тях доказателства, на база на които е извършена проверка на релевантните за
облагането на жалбоподателя обстоятелства. Извършените въз основа на тези
доказателства фактически констатации и направените правни изводи са предмет на
преценка при проверката за материалната законосъобразност на РА и ще бъдат
обсъдени по-долу в настоящото решение. Извън това, в процесуалния закон са
предвидени достатъчно възможности ревизираното лице, в пълнота да упражни
правото си на защита чрез попълване на преписката с необходимите доказателства,
включително чрез отправяне до решаващия орган или до съда на искания за тяхното
събиране, като в конкретния случай жалбоподателят се е възползвал от тези
възможности, в преценения от него за необходим обем. Предвид горното, съдът
намира, че процедурата по издаване на оспорения Ревизионен акт № Р-16001617000054-091-001/19.05.2017
г. на ТД на НАП – гр. Пловдив е съобразена с приложимите за случая процесуални
норми на ДОПК, поради което същият не страда от пороци, водещи до неговата
нищожност.
Съдът
обаче намира, че РА е постановен при неправилно и непоследователно тълкуване и
прилагане на материалния данъчен и осигурителен закон. От формална гледна точка
РА има претенцията да облага В.И.С. с данък по чл.48 ал.1 от ЗДДФЛ за всички нейни
доходи за ревизираната година – 2015 г..
Реално обаче РА определя задължения по ЗДДФЛ за този период, на база единствено
облагането на доходите по чл.35 т.6 от ЗДДФЛ на лицето, като каквито
практически, РА квалифицира констатираните несъответствия между разходите и
доходите на лицето на годишна база, след анализ на паричния му поток. По
отношение на така определената данъчна основа, следва да се посочи следното:
От
ревизиращите органи /видно от съдържанието на РД/ е изготвен анализ на
разполагаемите и разходвани парични средства на лицето за ревизирания период на
годишна база, при което за 2015 г. е установено несъответствие между разходите
и приходите на физическото лице в размер на 10 494.21 лв. В РД и РА е
прието, че след като задълженото лице не е предоставило доказателства относно
източника на дохода до размера на установеното несъответствие за съответната
година, то за целите на ревизионното производство следва да се приеме, че тези
превишения представляват други облагаеми доходи по чл.35 т.6 от ЗДДФЛ. Така,
реално данъчната основа за облагането на този доход е определена в размер на
установените несъответствия /превишения/, след което обаче за същите са
определени задължения по общия ред /на материалния данъчен закон, а не по
аналогия - по реда на чл.122 и сл. от ДОПК/. Настоящият състав счита, че РА е незаконосъобразен, дори изцяло да се
споделят фактическите изводи на органите по приходите и механизмът на формиране
на несъответствията, тъй като е недопустимо смесването на два напълно различни
по смисъл и предназначение начина на облагане. Разпоредбата на чл.35 т.6 от ЗДДФЛ определя, че облагаемият доход е брутната сума на облагаемите доходи,
придобити през данъчната година от всички други източници /бел. моя/, които не
са изрично посочени в този закон и не са обложени с окончателни данъци по реда
на този закон или с окончателни данъци по реда на ЗКПО. В процесния случай
приходните органи претендират, че са разходвани средства, за които няма данни
как са придобити, като не са ангажирани релевантни доказателства за източника и
основанието за наличността им, като въпреки това се правят изводи за налични
парични доходи, които не са декларирани надлежно. Ответникът неправилно е
квалифицирал посочените отрицателни разлики като доходи от други източници по
смисъла на чл.35 т.6 от ЗДДФЛ, доколкото превишението
на разходите над приходите не представлява „доход от друг източник“, изискващ
посочването на конкретен източник на средствата, тъй като по определение при превишението на разходите, такъв конкретно посочен източник
не е налице, а същото може да формира облагаема основа само на основание
презумпцията на чл.123 от ДОПК. Според съда няма как едновременно да е налице
„доход от всички други източници, които не са изрично посочени в ЗДДФЛ“
/облаган на основание и по реда на материалния закон/ и същият този доход да е
с „недоказан/неустановен произход“ /облаган на основание чл.123 от ДОПК/. С
други думи, несъответствието между разходите на лицето /независимо от това дали
са касови, безкасови, какъв е характера им и прочие/ и доходите му, респ. оценимото в пари имущество не се третира от разпоредбата на
чл.35 т.6 от ЗДДФЛ. Изричното й изискване е да се облагат доходи от източници,
а посоченото от администрацията имуществено несъответствие не е източник на
доход, нито самото то в материалния закон се презюмира
като доход, подлежащ на облагане. Това несъответствие и не подлежи на облагане
по общия ред, а само по реда на чл.122 и сл. от ДОПК – по аналогия, но ако са
налице предпоставките, визирани в тази хипотеза, вкл. несъответствието да е
явно и значително. Тези превишения не могат да се облагат по общия ред, когато
не отговарят на условията за облагане по аналогия, защото има съществена
разлика в основанието за облагането в двата случая.
Съгласно
разпоредбата на чл.60 от Конституцията на Република България гражданите са
длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи
и имущество. Тази конституционна норма изчерпателно посочва възможните обекти
на облагането с данъци – това са имуществата и доходите на гражданите.
Съответно, в доктрината е безспорно, че данъците са имуществени /обект на
облагането е притежаваното от лицето имущество/ и подоходни /обект на
облагането са получените от лицето доходи/. Предмет на регулиране на ЗДДФЛ не е
облагането с данъци на имущество, а на доходи – чл.1 и чл.2 от ЗДДФЛ.
Имуществените данъци са предмет на регулиране на друг закон – чл.1 ал.1 т.1-5
от ЗМДТ.
В
ЗДДФЛ няма легално определение на понятието доход, както няма легално
определение на понятието облагаем доход, като в разпоредбата на чл.10 от закона
са дадени видовете доходи според два различни класификационни критерия – според
източника на дохода - ал.1 от разпоредбата/ и според формата на
получаването/плащането му - ал.2 от разпоредбата.
По
аналогия, от разпоредбите на Счетоводен стандарт 18, определящ дефиницията за
приход на предприятие в счетоводен аспект и при съобразяване с посочената норма
на чл.10 от ЗДДФЛ, следва да се приеме, че доходът е икономическо понятие,
което обхваща получени от конкретно физическо лице оценими
в пари права, които водят до нарастване на имуществения комплекс на това лице
чрез нарастване на активите или намаляване на пасивите му.
Разпоредбата
на чл.35 т.6 от ЗДДФЛ, освен наличието на доход, който да се обложи, изисква
той да е получен от „други източници“. Понятието „източник на доходи“ също не е
дефинирано изрично в ЗДДФЛ. Това налага извличането му по тълкувателен път при
съобразяване с логиката на закона и преследваната от законодателя цел. От една
страна, понятието представлява класификационен критерий по чл.10, въз основа на
който са изброени такива доходи, като с препратка е посочено, че по този
критерий, доходи са и тези по чл.35 от ЗДДФЛ, а, от друга страна, в чл.8 от
закона е посочено за кои източници на тези доходи се счита, че се намират на
територията на Република България. Най-сетне, императивно изискване на
разпоредбата на чл.35 т.6 от закона е доходът да е от източник, който не е
изрично посочен в този закон, което означава, че при изграждането на мотивите в
процесния акт следва да се посочи изрично какво е нормативното или облигационно
основание за получаването на такъв доход. В ЗДДФЛ са посочени следните
източници на доходи – доходи от трудови правоотношения, доходи от стопанска
дейност като едноличен търговец, доходи от друга стопанска дейност /вкл. и дохода
на лица, регистрирани като земеделски производители/, доходи от наем или от
друго възмездно предоставяне за ползване на права или имущество, доходи от
прехвърляне на права или имущество, доходи от източниците, посочени в чл.35
т.1-5 от ЗДДФЛ, както и доходи по чл.37–38 от закона. Анализът на разпоредбите,
уреждащи тези видове доходи, води до обоснования извод, че те се получават въз
основа на съществували, съществуващи и/или развиващи се правоотношения, по
повод на които за съответното лице се поражда притезание
за оценимо в пари право, като, от друга страна, по
силата на тези правоотношения е породена корелационна
връзка платец на доход - получател на доход. Т.е. понятието източник на дохода
предполага наличието на правоотношение, по силата на което за съответното лице
е породено вземане за оценимо имуществено право,
и/или прехвърлящо/и такова имуществено право лице или лица, които от гледна
точка на данъчния закон се квалифицират като платец на дохода. Несъответствието
между оценимите в пари имуществени активи и пасиви
/права и задължения/ на определен имуществен комплекс на конкретно лице не е
източник на доходи в посочения по-горе смисъл. Това несъответствие не
представлява правоотношение /правоотношения/, нито може да се дефинира като
платец на доход и то облагаем.
Впрочем
изискването за наличие на платец на доход имплицитно се съдържа в посочената
правна норма на чл.35 от закона, като това изискване се извлича и по аргумент
от общата разпоредба на чл.11 от ЗДДФЛ. Горният извод се потвърждава и от
историческото и логическото тълкуване на понастоящем действащата разпоредба на
чл.44а от ЗДДФЛ, с която се въвежда задължението за определени платци на дохода
по чл.35 от закона, да заплащат авансово данъка. Всъщност, нормата не въвежда
за първи път изискването за платец на този доход, а просто променя платеца на
данъчните задължения за изплатените доходи от някои платци на дохода по чл.35
от ЗДДФЛ след влизането си в сила. От друга страна, както вече бе посочено,
несъответствието между констатираните доходи /оценими
в пари права/ и източници на финансиране с имуществото на ревизираното лице и
направените от него разходи е основание за прилагане на оборимата
презумпция на чл.123 ал.1 т.1 и т.2 от ДОПК, която не изисква установяване на източник
на дохода /в смисъл на права по развило се или съществуващо правоотношение
и/или на констатиран платец/, а го презюмира извън
тези обстоятелства. В случая обаче, органите по приходите не са се позовали на
тази презумпция, за да формират данъчна основа по реда на чл.122-123 от ДОПК, а
ревизионното производство е проведено по общите процесуални правила, които
изискват данъчните фактически състави, водещи до определяне на задължения, да
се установят при условията на първоначално пълно доказване от администрацията -
§2 от ДОПК във връзка с чл.170 ал.1 от АПК, вкл. в конкретния казус относно
наличието на получен доход от конкретен източник, което не бе сторено по
делото. На практика, с тази част на ревизионният акт са обложени разходи, а не
доходи на лицето, което е недопустимо по аргумент от чл.2 от ЗДДФЛ.
В
случая при ревизията, проведена по общия ред, органите по приходите са
извършили съпоставка на приходите и разходите на физическото лице, като за 2015
г. са установили превишение на разходите над приходите,
което е прието като формиран доход, който следва да се приеме за друг доход,
недеклариран от лицето. С оглед установеното, органите по приходите са били
длъжни да уведомят ревизираното лице, че основата за облагане с данъци ще бъде
определена по предвидения в чл.122 ДОПК ред и да му предоставят възможност да
ангажира доказателства и да вземе становище с оглед защита на правата и
интересите си. По своята правна същност уведомлението по чл.124 ДОПК
представлява процесуално действие, с което органът по приходите заявява, че
облагането ще бъде извършвано по особения ред на чл.122 и следващите от ДОПК.
За да породи своя правен ефект, обаче, уведомлението следва да бъде издадено и
връчено в хода на ревизионното производство. Такова уведомление по чл.124 ал.1 ДОПК в ревизионното производство на лицето не е връчвано, както и не му е
дадено указание да подаде декларация по образец, посочена в чл.124 ал.3 ДОПК, в
която да посочи относимите към установяване на
данъчната основа обстоятелства.
Предвид
изложеното, незаконосъобразно е определена данъчната основа за доход по чл.35
т.6 от ЗДДФЛ за процесната 2015 г., като са съобразявани суми, представляващи
т.нар. несъответствие между получените доходи и извършените разходи /превишения
на разходите/. С оглед на принципната незаконосъобразност на РА в тази му част,
а, както се каза, реално той определя данък по ЗДДФЛ само върху тези доходи, но
по общия ред, а не по аналогия, съдът счита, че не би следвало да бъде обсъждан
въпросът относно действителното наличие на несъответствия и техния размер.
Следователно, РА следва да бъде отменен относно допълнително определените
задължения за данък по чл.48 ал.1 от ЗДДФЛ, произтичащи от незаконосъобразно
определените данъчни основи, формирани реално само от превишенията
на разходите над доходите, ведно със съответните лихви.
Предвид
обаче, практиката на ВАС, (Решение № 8190/27.06.2017 г. по адм.
д. № 3071/2017 на ВАС, I О.; Решение
№ 15426/05.12.2012 г. по адм. д. № 3124/2012 г. на
ВАС, VIII О.), настоящият състав счита, че следва да се
разгледа и въпросът по съществото на спора – действително ли е налице недостиг
на парични средства в патримониума на В.С., за да се
приеме, че същата има доходи от други източници, които подлежат на данъчно
облагане.
На
първо място, съдът намира за основателно възражението на жалбоподателя в насока,
че твърденията на данъчния орган се основават на субективизъм, предположения,
съмнения и волни интерпретации, предвид констатацията на органа по приходите в
ревизионния доклад на стр.6 от него 3-ти абзац: „Наличието на спестявания в достатъчни размери не предполага наличието
на кредити“. Тази констатация буди недоумение и, като че ли, е и основа за
предрешаване изхода на ревизионното производство. От една страна, при
извършената ПУФО, органът по приходите е констатирал, че за обследваните 2013 и
2014 г., лицето е разполагало с достатъчно доходи за 2013 и 2014 г. и в края на този период е имал
положително салдо в размер на 54 331.08 лв., и единствено за 2015 г., за
която също е установил, че лицето е разполагало с добри постъпления, е
констатирал надвишение на разходите над приходите в
размер на 7 094.21 лв., която сума на фона на средствата, с които е
разполагало през обследваните 3 години С. е сравнително малък размер. От друга
страна, изключват изобщо възможността, при тези средства, с които е разполагало
лицето, да тегли кредит.
Тук
съдът намира за необходимо да отбележи, че практиката на световните финансови
пазари, която следва всеки един разумен човек, сочи, че богатите хора теглят
кредити с цел закупуване на активи (недвижими имоти за отдаване под наем, акции
и други финансови инструменти), които активи да им носят нови и нови доходи.
В
този смисъл съдът намира, че констатациите на приходната администрация в тази
насока са изградени на предположения.
На
второ място, още в хода на ПУФО, с писмо вх. № ВхР-877/25.03.2016 г. С. е
предоставила на органите по приходите, както всички надлежно подписани договори
за заем, различни банкови договори и информация за преведени на ЕТ „И.П.-91“
суми, така и писмени обяснения. В хода на ревизията същата е предоставила още
различни документи и писмени обяснения (така тези с вх. №
14 878/10.06.2016 г. и 15.01.2017 г.), от които данъчната администрация
следва да анализира информацията. И макар в правната доктрина да съществува
различно третиране на облигационните отношения в данъчното и гражданското
право, очевидно е, че органът по приходите по всякакъв начин е пренебрегнал принципите
на гражданското право относно наличието на договори за заем.
Съгласно разпоредбата
на чл. 240 ал. 1
от ЗЗД, с
договора за заем
заемодателят
предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава
да върне заетата
сума или вещи
от същия вид, количество и качество. Договорът за заем за потребление е реален
договор. Той се счита за сключен, не от момента, в който между страните е
постигнато съгласие, а от момента, в който въз основа на постигнатото съгласие
заемодателят предаде на заемателя заемната сума или заместими вещи. Парите или заместимите
вещи се предават на заемателя за потребление, поради
това ЗЗД изрично посочва, че те преминават
в негова собственост.
Следва да се
има предвид, че
с оглед разпоредбата на чл.78
ал.1 от ЗС, дори заемодателят да не е бил собственик на парите или вещите, то
след предаването им на заемателя, последният става
техен собственик и може да се разпорежда с тях, както намери за добре. Договорът
за заем е
неформален - неговата
валидност не е
поставена в зависимост от
спазването на определена форма. За да е валиден договора за заем е напълно достатъчно
постигнатото между страните
съгласие и предаването
в собственост на заемателя на
парите или вещите. Нито
гражданското законодателство (ЗЗД), нито данъчното (ЗДДФЛ), нито пък
друг нормативен акт, поставят
действителността на договора
за заем за
потребление в зависимост
от съставянето на какъвто
и да е било
нарочен документ за обективирането на
договора за заем или на факта на предаването на заемната сума от заемодателя на
заемателя. Разбира
се, от гражданскоправна гледна
точка, по отношение
на доказването следва да се съобрази и чл.164 ал.1 т.3 от ГПК, съгласно
която разпоредба, свидетелски показания се допускат във всички случаи, освен,
ако се отнася за установяване на договори на стойност, по-голяма от 5 000 лв.,
освен ако са сключени между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена
линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително. Същата
норма обаче касае само и единствено доказването, но не и действителността на
договора. Договорът за заем за
потребление е поначало безвъзмезден, една съществена характеристика, що
се отнася до
ревизионните производства. За
целите на данъчното облагане, този договор следва да се разбира като договор за
заем за потребление на парични средства. Предвид изложените по-горе
характеристики на договора за заем, за неговата действителност не се изисква
съставянето на нарочен документ (било договор или разписка). Решението, дали да
бъде съставен документ или друго някакво доказателство за фактическото
предаване на заемната сума е предоставено на свободната воля на страните.
Данъчното законодателство не изисква физическите лица,
които са страни
по договор за
заем, да съставят такива
документи и с оглед последващото установяване на
произхода на паричните средства. В тази насока, в хода на ревизионното
производство, потвърждаването на предоставен заем
е допустимо да
бъде извършено с
писмени обяснения от заемодателя по
реда на чл.57 от ДОПК. Съгласно чл.57 ал.2 т.2 от ДОПК, писмени обяснения
от трети лица
се допускат за
установяване на факти
и обстоятелства за доказването
на които законът
изисква писмен документ,
ако документът е загубен или унищожен не по вина на ревизираното лице
или третото лице, както и за установяването на факти и обстоятелства, за
доказването на които законът не изисква писмен документ. Във връзка с
последното, трябва да се съобразят и разпоредбите на чл.57 ал.4 от ДОПК във
връзка с § 1 т.3 б.“а“ от ДР на ДОПК, според които обясненията на третите лица
се преценяват с оглед на всички други данни, и като се вземе предвид тяхната
заинтересованост от изхода на ревизията, съответно качеството им на свързани
субекти с ревизираното лице.
При така
изложеното, ако в хода
на ревизионното производство заемодателят е дал
писмени обяснения по
реда на чл. 57
от ДОПК, то
същите следва да се разглеждат и преценят във връзка и с оглед на всички
други данни и доказателства. При наличието
на такива обяснения,
приходния орган не би следвало
да продължава да търси и изисква писмени доказателства за фактите и
обстоятелства, във връзка с които са представени тези обяснения. Още един
въпрос в тази насока следва да бъде разгледан, а именно: този залегнал в ЗДДФЛ
по отношение изискването получените и предоставените парични заеми да бъдат
декларирани в ГДД по чл.50 от ЗДДФЛ. Това изискване е в сила от 01.01.2010 г., като бе въведено с §67 от ПЗР на Закона за
държавния бюджет на Република България за 2010 г./отм./, като нова разпоредба
на чл.50 ал.1 т.5 от ЗДДФЛ. Нормата задължава местните физически лица да
декларират в ГДД по чл.50 от ЗЗДФЛ, предоставените/получените парични заеми,
както следва: а) непогасената част
от предоставените парични
заеми през данъчната година, ако размерът им общо
надхвърля 10 000 лв.; б) непогасените към края на данъчната година остатъци от
предоставени през същата и през предходните пет данъчни години парични заеми,
ако размерът на тези остатъци общо надхвърля 40 000 лв.; в) непогасената част
от получените парични заеми през данъчната година, ако размерът им общо
надхвърля 10 000 лв., с изключение на получените кредити, предоставени от кредитни
институции по смисъла
на Закона за кредитните
институции; г) непогасените към края на данъчната година остатъци от получени
през същата и през предходните пет данъчни години парични заеми, с изключение
на получените кредити, предоставени от кредитни институции по смисъла на Закона
за кредитните институции, ако размерът на тези остатъци общо надхвърля 40 000
лв. Като се съобрази, че предмет на
регулиране от ЗДДФЛ са обществените отношения, свързани с облагането на
доходите на физическите лица, а получените в заем средства не съставляват доход
по смисъла на чл.10 от ЗДДФЛ и съответно не подлежат на облагане с пряк данък,
то очевидно, целта на законодателя е била да задължи данъчните субекти да
декларират придобити парични суми извън тези, които съставляват облагаем
доход по смисъла на чл.10 от ЗДДФЛ. Последното е наложено
именно с оглед възможността
тези суми да
бъдат разглеждани и вземани предвид при наличието на данни за извършени
от лицето разходи, които надхвърлят получените доходи. Разбира се, декларирането на
заема в ГДД по чл.50
от ЗДДФЛ, не следва да се въздига
в абсолютна предпоставка за признаване на получени по него средства като
налични у ревизираното лице.Дори полученият заем да не е бил деклариран, то ако
в хода на ревизионното производство се установи фактическо предоставяне на
заемната сума от заемодателя на заемателя, то няма
основание същата сума да
не бъде включена
като разполагаема в паричния поток
на ревизираното лице.
В
този случай лицата, които не са декларирали получаването и предоставянето на парични
заеми носят административнонаказателна отговорност
(аргумент от чл.80а от ЗДДФЛ). В случаите, в които ревизираното лице е
посочило, че е получило паричен заем и същият е надлежно деклариран в ГДД за
годината през която е получен, то този заем следва да се отчете и заемната сума
да бъде включена в паричния поток за съответния период. Последното се налага от
характера на ГДД по чл.50 от ЗДДФЛ. Годишната
данъчна декларация по чл.
50 от
ЗДДФЛ е декларация от категорията на тези посочени в Глава ХІV,
Раздел І ДОПК - с нея данъчните субекти сами определят облагаемата основа и
изчисляват дължимия данък. С тази
декларация, под страх от
наказателна (чл. 255 от НК),
съответно от административнонаказателна
(чл. 80 и сл. от ЗДДФЛ) отговорност, лицето
е длъжно да декларира
за съответния данъчен период
определена информация, свързана с
неговата дейност, която
е основание за
възникване на права
и задължения. С надлежното деклариране на предоставения/получения заем в
ГДД на заемателя
и заемодателя, тези
лица вече са
потвърдили веднъж пред
приходна администрация възникването на заемно правоотношение между тях и
предаването на заемната сума. Възведената в
закона наказателна и административнонаказателна отговорност налага,
декларираните от задълженото лице данни да са конкретни, точни и истинни. Още
повече, на ГДД по чл.50 от ЗДДФЛ е придаден статут на изпълнително основание
(чл.209 ал.2 т.2 от ДОПК), именно защото, заявените в нея пред приходната администрация
данни, се считат за истинни, до установяване на противното, по предвидения за
това ред. При все това, не би могло ГДД
да бъде разглеждана
едностранно и да
се приема, че
обвързва само задълженото лице,
а данните, декларирани в
същата не обвързват
приходната администрация. Изложеното по-горе намира потвърждение и в
разпоредбата на чл.123 ал.1 от ДОПК, според която, при определяне на основата за
облагане с данъци по реда на чл.122 ал.2 се смята, до доказване на противното,
че е налице подлежаща на облагане с данъци печалба или доход, когато: 1. стойността на
имуществото на лицето
явно съществено превишава размера на декларираните приходи, доходи,
източници на формиране
на собствения капитал или на безвъзмездно финансиране, получени от него;
2. направените разходи от лицето и от свързаните с него лица по §1 т.3 б.„а” от
ДР, явно и съществено превишават размера на декларираните получени средства. С
оглед на посочената разпоредба, получените заеми от ревизираното лице, които то е декларирало
в ГДД по чл.50 от
ЗДДФЛ, безспорно следва да се релевират като негов приход при отчитане на приходите и
разходите и съставяне на паричния поток. В ДОПК не е предвидено правило или
възможност, по силата на което приходната администрация да игнорира доказателствената сила на ГДД.
Още
повече,
по аргумент от чл.123 ал. 1
от ДОПК, констатация, че е налице
подлежаща на облагане
с данъци печалба
или доход, изградена
в противоречие с декларираното от ревизираното лице в ГДД, не следва да
се счита вярна до доказване на противното. За обвързващата сила и доказателствената стойност на ГДД по чл.50 от ЗДДФЛ е
налице и формирана
практика на ВАС, която съдържа мотиви, обясняващи подробно,
че след като едно
лице е декларирало в ГДД доходи
в определен размер, то именно поради характера на ГДД, не може впоследствие, в
хода на ревизионно производство, това лице да твърди и установява, че същите приходи
не са реално получени. В този смисъл - Решение No 8106
от 08.06.2011 г., постановено по адм. д. No 10662/2010 по описа на Върховен административен съд, Решение
No 16439 от 13.12.2011 г., постановено по адм. д. No 9337/2011 по описа на Върховния
административен съд, Решение
No 6849
от 17.05.2011 г., постановено по адм.
д. No 13009 / 2010 г. по описа на Върховен административен
съд.
Декларирането
на получени/предоставени заеми е тясно свързано и с друг съществен въпрос досежно установяването на получени в заем средства, а
именно възможността на
заемодателя да предостави
такъв заем. Липсата на произход на средства на заемодателя е
често застъпван мотив, с който се отказва да бъдат признати за налични паричните
средства, които ревизираното лице твърди да е получило в заем. В този смисъл, становището,
че заемодателят би могъл да предостави в заем само средства с установен
произход, означава отнапред да се приеме, че той не би могъл да разполага със
средства с неустановен произход. Ако последното се застъпва от приходната
администрация в ревизионното производство срещу заемателя,
то същото следва да се отчита и ако се извършва впоследствие ревизия на заемодателя, но както
се посочи по-горе, само и единствено по реда на чл.122 – 124 от ДОПК.
По
отношение на доказателствената стойност на частните
документи представени като доказателства
за получен заем -
договори за заем,
така и разписка
за предаване/връщане на заемната
сума от заемодателя/
заемателя, в случаите, когато тези
документи не са
нотариално заверени, по правило ревизиращият орган приема, че датата,
посочена в тях не му е противопоставима, въз основа
на което се формира
извод, че същите
са съставени за
целите на ревизионното производството и те не биват ценени
като доказателства за фактическото предаване
на заемната сума,
като съответно ги изключва от съвкупността
на доказателства, въз основа на които се изграждат заключенията в ревизионните
доклади и актове. Това бива обосновавано с разпоредбата на чл.181 ал.1 от ГПК,
според която: „Частният документ има достоверна дата за трети лица от деня, в
който е заверен, или от деня на смъртта, или от настъпилата физическа
невъзможност за подписване на лицето, което е подписало документа, или от деня,
в който съдържанието на документа е възпроизведено в официален документ, или от
деня, в който настъпи друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото
го съставяне на документа.” В този смисъл следва да се отбележи, че доколкото
администрацията не черпи права от никой от съставителите на документите, то тя
не е трето лице по смисъла на чл.181 ал.1 от ГПК и за нея е важима
посочената в тях дата на съставянето им (в този смисъл - Решение No 2119 от 26.02.2015 г., постановено по адм. дело No 5875/2014 по описа
на ВАС; Решение No 2117 от 26.02.2015 г., постановено по адм. дело No 6132/2014 по писа на
ВАС; Решение No 4496 от 22.04.2015 г., постановено по
адм. дело No 7644/2014 по
описа на ВАС).
В
този смисъл съдът намира, възражението на ответната страна относно достоверната
дата на представения в съдебно заседание договор за заем от 17.11.2014 г. за
неоснователно.
Неоснователно
е възражението и в насока недеклариране на заемите от заемателя И.П.. Безспорно е установено, видно от ПУФО,
че както на него, така и на неговият заемодател е наложена административна
отговорност и са им съставени актове за установено нарушение. Тук е мястото да
се отбележи, че съдът кредитира показанията на свидетелите по делото,
независимо, че същите са роднини, но предвид и събраните писмени доказателства,
очевидно е, че семейството е задружно, разполага с достатъчно финансови
средства, не само да посреща нуждите си, но и да влага средства в различни
активи.
Що
се отнася до възражението, че не е установено къде са съхранявани средствата,
по делото се представиха безспорни доказателства – КП от 09.02.2015 г. за
извършена проверка от органите на реда, че същото е неоснователно и недоказано.
Що
се отнася до оспореният от страна на ответника договор за заем от 17.11.2014
г., подписан между РЛ и нейния племенник - Д. С., на първо място, необходимо е
да се отбележи, че в живота и на практика, между родители и деца, между близки
роднини, не се подписват никакви документи по повод извършени дарения (освен
ако, разбира се, не се изисква нотариална форма) и по повод дадени в заем
парични средства. Дори договорът да е антидатиран,
това не изключва по никакъв начин възможността племенникът да е предоставил на С.
процесната сума от 9 800 лв. в заем. В случая не са оспорени доходи на С., а
напротив, от показанията на същия се установява, че тези роднини са си
услужвали във времето. На второ място, видно от изготвения паричен поток на В.С.
за периода 2014 г. салдото на 31.12.2014 г. е положително число, дори да бъде
изключена сумата от 10 000.00 лв. – видно от ПУФО № ПФ-16001616000389-073-001/18.11.2016
г. - 36 498.05 лв., Отделно от това, горното обстоятелство е констатирано още в
хода на проверката.
На
следващо място, прави впечатление, че когато органите на приходната
администрация извършват ревизия по реда на чл.122-124 от ДОПК, буквално „разкостяват“ съпругът/съпругата на РЛ, само с цел да
докажат, че са налице средства с неустановен произход, а в случая, приходната
администрация, не само, че не е изследвала доходите на съпруга, не е
коментирала нищо по отношение на тях нито в РД, нито в РА, а се е задоволила само
и единствено в ПУФО на ЕТ „И.П.-91“ да обсъжда доходите на лицето и то само по
отношение предоставен заем на сина му И.П., като е посочено, че същият не
разполага с доходи в размер на 130 000.00 лв.(стр.6-7 от ПУФО №
П-16002615179163-073-001/15.04.2016 г. – л.67 от делото).
Тук е мястото да се отбележи, че с оглед
големия обем документи, представени още в хода на проверката за установяване на
факти и обстоятелства, изключва всякакво
съмнение, че тези документи са изготвени за целите на ревизията. Необходимо е
да се отбележи още, че още с възражението срещу РД, жалбоподателят е посочил,
че е представил всички налични у него документи, изложил е аргументи относно
доходите на семейството, дал е съгласие за разкриване на банкова тайна, както и
е посочило, че семейството е съхранявало средствата си в сейф в дома, което
макар и доказано с надлежен документ от органите на реда, е поставено под
съмнение от приходната администрация в представената по делото писмена защита.
Очевидно е, че от страна на приходната
администрация е налице нарушение на принципите на чл.3 и чл.6 от ДОПК, с оглед
на което РА е изграден въз основа на предположения,а не на задълбочен анализ на
представените доказателства.
Предвид обаче установеното в хода на
съдебното производство от така събраните по делото писмени и гласни
доказателства, съдът намира, че с РА незаконосъобразно са определени задължения
на В.И.С. за ревизионен период 01.01.2015 г. –
31.12.2015 г. за данък по чл.48 ал.1 от ЗДДФЛ. Съдът приема, че съобразно данните по делото,
за В.С., остана недоказан недостиг на парични средства за ревизираната 2015 г.,
поради което РА, следва да бъде отменен.
Предвид
изхода на делото и претенциите на страните за присъждане на разноски, съдът
намира, че такива се следват на жалбоподателя. Същите се констатираха в размер
на 850.00 (осемстотин и петдесет) лв. за адвокатско възнаграждение съобразно
представения списък с разноски и 10.00 /десет/ лева за платена държавна такса.
От ответника е направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, което съдът намира за основателно. В конкретният случай приложима
се явява разпоредбата на чл.161 ал.2 вр. ал.1 от
ДОПК, съгласно която при прекомерност на адвокатското възнаграждение, съдът
може да присъди по- нисък размер на разноските в тази им част, но не по- ниско
от нормативно установеното минимално адвокатско възнаграждение. Съобразно нормата
на чл.8 ал.1 т.2 от Наредба №1/09. 07. 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, то размерът му е съобразен с материалния интерес,
който в случая е в размер на 895.71 лв. – 719.00 главница и 76.71 лв. лихви,
т.е. до 1000 лева. С оглед обаче процесуалното участие на защитника и направената
обосновка по настоящото производство, в случая минималното възнаграждение
следва да се определи в размер на 450.00 /четиристотин и петдесет/лева, което е
съобразено и с възражението на ответника за неговата прекомерност. Следва да се
заплатят от ответника и направените от жалбоподателят разноски за държавна
такса.
В
предвид изложеното и на основание чл.160 ал.1 от ДОПК, Съдът
РЕШИ :
ОТМЕНЯ Ревизионен
акт № Р-16001617000054-091-001/19.05.2017 г., издаден от органи по приходите
при ТД на НАП – гр. Пловдив, потвърден с Решение № 492/18.08.2017 г. на
директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – Пловдив при
ЦУ на НАП, изрично в частта за установените задължения за данък по чл.48 ал.1
за 2015 г. в размер на 719.00 лв. и лихви – 76.51 лв.
ОСЪЖДА дирекция “Обжалване
и данъчно-осигурителна практика” - гр. Пловдив при ЦУ на НАП, да заплати на В.И.С.,
ЕГН **********,***, направените разноски в размер на 460.00/четиристотин и
шестдесет/ лева за възнаграждение на един адвокат и държавна такса.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховен административен съд на Република България в
14-дневен срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: