Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.
София, 10.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на eдинадесети
май през две хиляди двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Ивайло Д.
Адриана Атанасова
при секретаря Виктория
Иванова, като разгледа докладваното от съдия Д. в.гр.д. № 14039 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 09.02.2018
г., постановено по гр. д. № 40744/2015 г., по описа на СРС, 138 състав, е отхвърлен
предявения иск от К.Н.А., К.Д.Н., Ф.Д.Н. и Н.Г.А. срещу Т.Т.Б. за делба на
следните недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор 07106.1420.131 с площ
от 754 кв.м., съгласно скица № 15-529325-04.12.2015 г. на СГКК — гр. София, по
кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-
28/03.04.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в с. Бусманци,
община Столична, ул. „*********, при съседи имоти с идентификатори
07106.1420.195, 07106.1420.132, 07106.1420.752, 07106.1420.128, 07106.1420.129,
07106.1420.130, с номер по предходен план: УПИ ХII-131 от кв. 15 по регулационния план на гр. София, м. „Бусманци“,
утвърден със заповед № 197/29.04.1991 г. на Председателя на ВрИК на ОНС-Искър,
и поземлен имот с идентификатор 07106.1420.132, с площ от 662 кв. м., съгласно
скица с № 15-455894-21.10.2015 г. на СГКК - гр. София, по кадастралната карта и
кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-28/03.04.2012 г. на
Изпълнителния директор на АГКК, находящ се в с. Бусманци, община Столична, ул.
„ *********, при съседи имоти с идентификатори 07106.1420.131, 07106.1420.752,
07106.1420.128, с номер по предходен план: УПИ IX-132 от кв. 15 по
регулационния план на гр. София, м. „Бусманци“, утвърден със заповед №
197/29.04.1991 г. на Председателя на ВрИК на ОНС - Искър.
С оглед изхода
на спора ищците са осъдени да заплатя на Т.Б. сумата от 1400 лв. – разноски по
делото и по сметка на СРС сумата от 100 лв., представляваща държавна такса по
делото.
Срещу решението
е подадена въззивна жалба от К.Д.Н., Ф.Д.Н., Н.Г.А. и К.Н.А., последният
починал в хода на въззивното производство на 30.06.2020 г. и на негово място са
конституирани наследниците му по закон – С.Х.Т. - А. и К.К.А., с доводи за
неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и
необоснованост. Твърди се, че с регулационния план от 1991 г., одобрен с
посочената заповед, общият имот - парцел IX от кв. 15 по плана на гр. София от
1955 г., м. „Бусманци“, съставляващ понастоящем ПИ с идентификатор
07106.1420.131 с площ от 754 кв.м., с номер по предходен план: УПИ XII-131 от
кв. 15, и ПИ с идентификатор 07106.1420.132 с площ от 662 кв.м., УПИ IX-132 от
кв. 15, съгласно кадастралната карта на гр. София, с. Бусманци, общ. Столична,
р-н „Искър“, е разделен на посочените два отделни парцела, но без съгласието на
собствениците, като частта от имота, осигуряваща фактическото преминаване на
ищците, попада в терена на ответницата, без да са налице законовите
предпоставки за това. Поради това се получава и разлика в площта на двата имота
на страните (754 кв.м. и 662 кв.м.), като имотът на ответницата е с увеличена
площ за сметка на имота на ищците.
Според
въззивниците основният спор по делото е дали ответницата е придобила по давност
частта от общия съсобствен имот - спорните 112 кв. м., които с плана от 1991 г.
са били придадени към площта на УПИ XII- 131 от кв. 15. Неправилен бил изводът на съда, че
свидетелските показания сочат за непрекъснато и необезпокоявано владение на
процесните имоти от страните по делото в продължение на много дълъг период от
време. Счита, че свидетелските показания сочели точно обратното, тъй като
спорът между страните е за частта от около 112 кв.м., представляваща част от
общия съсобствен терен от 1415 кв.м. От показанията на свидетелите на ответната
страна - Р. И.и Е.Т.се установявало, че между ищците и ответницата съществувал конфликт
по отношение на входното място и вратата на оградата, разделяща двата имота. Свидетелката
Т. посочвала, че ищците искали част от входната страна на ответницата. От
показанията на свидетелите на ищците -Е.А., съпруга на ищеца Н.Г.А. - се
удостоверявало, че въпросният терен е предоставен от нейния свекър единствено
като изход и място за преминаване, тъй като няма друга възможност за достъп от
улицата до вътрешността на имота на ответниците. Твърди, че теренът е ограден,
като на оградата ищците са поставили врата, през която те минават и теренът от
около 50 години се ползва от ищците като техен собствен - почистван е от
ищците, в терена се е намирала шахтата, която се ползва само от ищците, вишневите
дръвчета в терена били брани от ищците, от терена ищците си прекарвали въглища.
Този свидетел сочел, че след смъртта на майката на ответницата са възникнали
проблемите относно терена, когато от страна на ответницата и съпруга ѝ е
започнало упражняване на системен тормоз по повод ползването на участъка. Според
въззивниците свидетелските показания, включително приложената по делото присъда
на наказателния съд, сочели, че т. нар. проход, посочен в СТЕ като
пътека/изход/участьк, е терен, който се ползва от ответницата само като място
за преминаване, а твърдяното от същата владение е чрез упражняване на насилие.
Теренът се ползвал десетилетия от ищците със знанието, че то е част от
собствения им имот, а от гласните доказателства се установявало, че твърдяното
от ответницата владение не е несъмнено, нито е демонстративно, нито е
необезпокоявано и в този смисъл свидетелските показания и на двете страни по
делото сочели наличие на открита и демонстрирана в продължение на десетилетия
претенция от страна на ищците към терена от около 112 кв.м. и спрямо който не
ответницата, а ищците декларативно са заявили собственическите си права и са
осъществявали фактическата власт.
Необоснован бил
изводът на съда, че страните по делото владеят процесните имоти непрекъснато и
необезпокоявано в продължение на много дълъг период от време, тъй като не е
посочил продължителността на този период.
Незаконосъобразно
е уважено възражението на ответницата, която в отговора по чл. 131 ГПК е
заявила основанието си за придобива давност - с влизане в сила регулационния
план на с. Бусманци, одобрен със заповед № 197/29.04.1991 г. на Председателя на
ВрИК на ОНС, откогато владее имота, тъй като при действието на ЗТСУ (отм.) в
периода от 1973 г. до 2000 г. е налице забрана за придобиване по давност или
чрез правни сделки на реално определени части от дворищно регулационни парцели
(чл. 59 от ЗТСУ), която забрана е въведена, за да не бъде заобикаляно
изискването за уреждане на сметки по регулация за придаваемите части.
Отпадането на пълната забрана на чл. 59 от ЗТСУ (отм.) за придобиване по
давност на реални части нямало обратно действие, поради което от 1973 г. до
2000 г. давност не е текла. Съгласно чл. 59, ал.2 ЗТСУ (отм.) след изменението можели
да се придобиват по давност реални части от поземлени имоти, когато частта от
поземления имот се присъединява към съседен по съгласие на собствениците,
изразено в предварителен договор с нотариална заверка на подписите. В настоящия
случая такова обстоятелство не е налице, нито се твърдяло от страните. Освен
това след 2000 г. твърдяното давностно владение не отговаряло на законовите
изисквания, като частта от около 112 кв.м. не е била предмет на предварителен
договор за прехвърляне на право на собственост между съсобствениците с цел
изменение на границата между парцелираните имоти.
Жалбоподателите
твърдят, че ответницата не би могла да придобие собственост върху участъка от
около 112 кв.м., придаден към УПИ XII-131 с регулационния план от 1991 г., тъй
като регулацията от 1991 г. не е приложена, като аргументи се извеждат от ТР №
3/15.07.1993 г. на ОСГК на ВКС. Поради това не можело да се приеме становището
на вещото лице в СТЕ, че към момента на одобряване на регулационния план от
1991 г. е бил в сила ЗТСУ, където не са налични разпоредбите на чл. 15, ал. 3
от ЗУТ и не се е искало съгласие на лицата, чиито имоти се регулират. Според
въззивниците посочената разпоредба е неотносима, защото касае подробния
устройствен план, с който се урегулират неурегулирани с предишен устройствен
план поземлени имоти, а в случая е налице предходен регулационен план от 1955 г.
Счита, че придаването на спорната площ от около 112 кв.м. е станало именно с
регулационния план от 1991 г., с който обаче регулационната граница не съвпада
с имотната, като сметките по регулация за този участък не били уредени.
Позовавайки се
на приетото в ТР № 3/28.03.2011г. на ОСГК на ВКС по т.д. № 3/2010 г., че с
изтичането на сроковете по § 6, ал. 2 и 4 от ПР на ЗУТ, отчуждителното действие
на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове се прекратява
автоматично, без да е необходимо провеждането на административна процедура по §
8, ал.1, изр.2 от ПР на ЗУТ (§ 8, ал.2 от ПР на ЗУТ) за изменение на
неприложения дворищнорегулационен план, според ищците парцелът с неприложена
регулация ставал УПИ по ЗУТ, а придадените части се връщали към имота, от който
са били отнети и по силата на закона отпадало действието на влезлия в сила, но
неприложен дворищнорегулационен план.
Съдът не бил
обсъдил в цялост събраните доказателствата по делото и не се бил произнесъл по
заявеното в съдебно заседание от 13.07.2017 г. искане на ищците съдът по реда
на чл. 17, ал. 2, изр. второ ГПК да се произнесе по законосъобразността на
административния акт - Заповед № 197/29.04.1991 г. на Председателя на ВрИК на
ОНС-Искър, с която е одобрен регулационния план за с. Бусманци, от която ответницата
изрично е извела правата си. Предвид изложеното моли обжалваното решение да
бъде изцяло отменено, а предявеният иск за делба - уважен
Въззиваемият ответник
Т.Т.Б. оспорва въззивната жалба и моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице, като е заплатена
дължимата държавна такса, поради което се явява процесуално допустима.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните във въззивната жалба оплаквания.
Решението е
валидно и допустимо, като постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Софийски
градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира подадената въззивна жалба за неоснователна, а обжалваното
решение за правилно. На основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС, а по конкретно изложените във въззивната жалба
оплаквания е необходимо да бъде добавено и следното:
СРС е сезиран с
конститутивен иск за делба на поземлен имот с идентификатор 07106.1420.131 с
площ от 754 кв.м., находящ се в с. Бусманци, община Столична, ул. „*********
с номер по предходен план: УПИ ХII-131 от кв. 15 по регулационния план на гр. София, м.
„Бусманци“, утвърден със заповед № 197/29.04.1991 г. на Председателя на ВрИК на
ОНС-Искър, и на поземлен имот с идентификатор 07106.1420.132, с площ от 662
кв.м., находящ се в с. Бусманци, община Столична, ул. „*********, с номер по
предходен план: УПИ IX-132 от кв. 15 по регулационния план на гр.
София, м.
Бусманци, утвърден със заповед №
197/29.04.1991 г. на Председателя на ВрИК на ОНС - Искър.
Ищците извеждат
твърдяното наличие на съсобственост по отношение на посочените недвижими имоти
с твърдения, че общият им наследодател Г.К. А., заедно с наследодателя на
ответницата - Т.Д.А. са признати въз основа на нотариален акт за право на
собственост на недвижим имот, придобит чрез обстоятелствена проверка № 42 от
18.07.1970 г., том XIII, дело № 2394/1970 г. на IV Нотариус при СНС, за
собственици по давностно владение на недвижим имот, представляващ дворно място
с две масивни жилищни сгради и стопански постройки, цялото от 1415 кв.м.,
съставляващо имот пл. № 8, за който е отреден парцел IX от кв. 15 по плана на
с. Бусманци - София, с площ на целия парцел от 1435 кв.м., като Г.К. А. е бил
признат за собственик на жилищната сграда и стопанските постройки, построени в
източната част на имота с ½ ид.ч. от гореописаното място, а Т.Д.А. - за
собственик на жилищната сграда и стопански такива, построени в западната част
на имота с 1/2 ид.ч. от гореописаното място. Тези твърдения не са спорни между
страните, а и се установяват от приложения нотариален акт от 1970 г., като
безпротиворечиво е и обстоятелството, че ищците са наследници на Г.К. А.,
починал на 20.07.1976 г., а ответницата - на Т.Д.А., починал на 30.09.1990 г. Според
ищците обаче обособяването от общия парцел на два отделни имота - УПИ XII-131 и УПИ IX-132 със заповед №
197/29.04.1991 г. на Председателя на ВрИК на ОНС – Искър е незаконосъобразно,
тъй като е извършено без знанието и съгласието на съсобствениците и доколкото
парцелите до този момент не са били поделяни между съсобствениците. Предвид
това е направено искане пред СРС да бъде извършен косвен съдебен контрол за
законосъобразност на процесната заповед, какъвто се излага оплакване във
въззивната жалба, че съдът не е осъществил. Искането настоящият състав намира
за неоснователно, доколкото разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ГПК въвежда забрана да
се произнася инцидентно по законосъобразността на административните актове,
освен когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била
участник в административното производство по издаването и обжалването му. В
случая, видно от приложените към отговора на исковата молба протокол от
09.10.2014 г. по адм. дело №7114/2014 г., по описа на АССГ, 41 състав (л. 67-68
от делото на СРС) ищецът К.Н.А. е бил сезирал административния съд с жалба
срещу процесната заповед с твърдения за нейната нищожност и
незаконосъобразност. В частта относно искането за проверка на нейната законосъобразност
АССГ е оставил жалбата без разглеждане, което определение няма данни да е
обжалвано, тъй като е констатирал, че заповедта е съобщена на жалбоподателя
чрез публикуване в ДВ, бр. 49 от 26.06.1991 г. и не е обжалвана в
законоустановения за това 14-дневен срок. Следователно ищците са имали
възможност да обжалват процесната заповед относно нейната законосъобразност,
поради което притежават качеството на участници в административното
производството по обжалването ѝ по смисъла на чл. 17, ал. 2 ГПК, но не са
се възползвали в предвидените за това срокове. Ето защо и спрямо тях не са
налице предпоставки в настоящото производство да бъде извършен искания косвен
контрол за законосъобразност на заповедта. Само за пълнота на изложението
следва да се отбележи, че не е налице и твърдяното от въззивниците нарушение, с
което извеждат тезата си за незаконосъобразност на процесната заповед - поради
липса на предварително взето съгласие от съсобствениците на парцел IX от кв. 15
по плана на с. Бусманци – София за разделянето му на два отделни имота УПИ
XII-131 и УПИ IX-132, тъй като подобно изискване по ЗТСУ не е имало.
Пред СРС е представен
нотариален акт за дарение на недвижим имот № 158, том 3, рег. №8451, дело №508
от 18.10.2007 г. на нотариус З.Т., според който Н.Г.А. иЕ.С. А. са дарили на
сина си К.Н.А. следния свой недвижим имот - едноетажна жилищна сграда, със
застроена площ от 110 кв.м., състояща се от приземие с разположени в него гараж
и три мазета, и първи етаж с разположени на него три стаи, кухня и сервизни
помещения, заедно с 400/1415 ид. ч. от урегулирания поземлен имот, в който е
построена сградата № IX-132, кв.15, по плана на гр. София, м. „Бусманци, с площ
от 683 кв.м., идентичен с част от поземлен имот №8 по предходния план.
Съгласно
нотариален акт № 146, том II, дело № 69/2008 г. на нотариус В.Г., рег. № 340 на НК,
поправен с нот. акт. № 53 от 30.05.2008 г., Т.Т.Б. и Ц.Н.А. са признати за
собственици на основание наследство и давностно владение, при равни права, на
следния недвижим имот: дворно място, представляващо урегулиран поземлен имот
XII-131 от кв. 15 по плана на гр. София, с. Бусманци, цялото с площ от 776
кв.м., заедно с построената в него едноетажна жилищна сграда, с площ от около
52 кв.м., състояща се от две стаи, кухня, антре, лятна кухня с площ от 28 кв.м.
и стопанска постройка с площ от 48 кв.м., заедно с подобрения и насаждения, при
общи съседи: улица, наследници на Г.К. А. и Н.Г.А., наследници на Д.В.И.и Г.Д.,
наследници на Н.П.Д. и наследници на Н. С.М..
От
представеното по делото удостоверение за наследници от 23.10.2015 г., издадено
от Столична община, с. Бусманци, Ц.Н.А. е починала на 16.02.2011 г., като
законният ѝ наследник е нейната дъщеря и ответник по делото Т.Т.Б.,.
От приетите пред СРС първоначално и допълнително заключение
по допуснатата съдебно-техническа експертиза, неоспорено от страните, се
установява, че парцел IX, имот с пл. № 8 от кв. 15 по плана на с. Бусманци от
1955 г. не съществува в сега действащия регулационен план, одобрен със заповед
№ 197 от 29.04.1991 г. Вещото лице сочи, че, видно от кадастралния план от 1972
г., към момента на изготвянето му на мястото на имот с пл. номер 8 от
предходния план са заснети два имота — имот с пл. № 131 и имот с пл. № 132.
Освен границите на имотите и съществуващите в тях постройки, на кадастралния
план са заснети и оградите и други топографски подробности, като още към този
момент между двата имота е заснета масивна ограда, отразена с условен знак.
Отразени са и два самостоятелни входа към имотите, както и два кладенеца - по
един във всеки имот. Разделянето на двата имота не е извършено с частично
изменение на регулационния план, а е в рамките на възложено по общия ред
изготвяне на регулационен план на с. Бусманци. Вещото лице сочи, че към момента
на изготвянето на този план в сила е ЗТСУ, където не са били налице
изискванията на чл. 15, ал. 3 от сега действащия ЗУТ за изрично съгласие на
собствениците преди изготвянето на план за регулация на имотите им. Установява
се, че регулационният план от 1991 г. е одобрен и влязъл в сила по отношение на
процесните имоти. В регулационния план, одобрен със заповед № 197 от 29.04.1991
г., който е действащ и към момента, на мястото на описания от ищците имот
съществуват УПИ XII-131 от кв. 15 и УПИ IX-132 от кв. 15, като границите на УПИ
са по имотните граници на имоти с пл. № 131 и № 132 от кадастралния план от
1972 г. За имот с пл. № 131 е отреден УПИ XII-131 от кв. 15, а за имот с пл. №
132 е отреден УПИ IX-132 от кв. 15. Според заключението на вещото лице в
действащата кадастрална карта имотите са отразени по съществуващите на място
към момента на изготвянето ѝ граници (които съществуват на място и към
момента на изготвяне на СТЕ). Тези граници съвпадат с границите на имотите от
кадастралния план от 1972 година и действащия регулационен план от 1991 г., а отклоненията
между тези планове са в рамките на допустимата точност по ЗКИР. Според вещото
лице описаният в исковата молба имот - поземлен имот от 1415 кв. м.,
съставляващ парцел IX, с пл. №8 от кв. 15 по плана на гр. София, с. Бусманци, е идентичен с
УПИ XII-131 и УПИ IX-132 по плана на с. Бусманци - София.
В
допълнителната СТЕ е посочено, че площта на спорната част от имот с
идентификатор 07106.1420.131, т. нар. „проход“ в основното заключение
(представляващ изход към ул. „Кирил и Методий“) е с 112 кв. м., като в
документите за собственост, приложени по делото, тази част не е описана като
самостоятелен имот. В кадастралния план от 1972 г. и в разписния лист към него
тази част от имота е заснета и нанесена в плана като неразделна част от имот с
ПИ №131, а с приемането на кадастралната карта през 2012 г. представлява част
от ПИ с идентификатор 07106.1420.131.
За да бъде
придобито правото на собственост чрез давностно владение по смисъла на чл. 79,
ал. 1 ЗС, на каквото се позовава ответницата, е необходимо тя и/или нейните
праводатели да са установили владение върху процесните реални части, обособени
по регулационния план в УПИ XII-131, в продължение на 10 години. Владението се
определя като упражняване на фактическа власт върху вещта лично или чрез
другиго с намерение да се държи като своя, а правната теория и съдебната
практика са извели неговите обективни признаци: да е спокойно (не е установено
с насилие), явно (фактическата власт е упражнявана така, че всеки заинтересован
е имал възможност да научи за това; не е установено по скрит начин), постоянно
(упражняването му няма случаен характер, а е израз на воля трайно да се държи
вещта по начин, препятстващ евентуалното владение на други лица), непрекъснато
(не е било прекъсвано изобщо, в частност - за период по-дълъг от 6 месеца),
несъмнено (няма съмнение, че ответницата, респ. - нейните праводатели, са
държали процесните реални части за себе си). В случая изискуемият 10-годишен
срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е започнал да тече след 01.01.2001 г., когато е
изменена разпоредбата на чл. 59, ал. 1 ЗТСУ и до който момент е била налице
абсолютна забрана реално определени части от дворищнорегулационни парцели да
могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност. В този смисъл
ответницата е могла да придобие по давност УПИ XII-131 с идентификатор 07106.1420.131
най-рано на 01.01.2011 г.
Наличието на
гореизброените признаци на владението следва да бъдат изследвани при
съобразяване спецификата на първоначално установените съсобственически
отношенията между страните по делото, респективно техните праводатели.
В решение № 97
от 19.10.2020 г., по гр. д. №325/2020 г. на ВКС, I
ГО е прието, че за придобиването на
недвижим имот по давност в общата хипотеза е необходимо упражняване на владение
върху него в период от десет години, че в отношенията между съсобственици не е
изключено приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС, но тук отношенията са
усложнени, тъй като всеки от съсобствениците има право да ползва вещта (чл. 31,
ал.1 ЗС). Когато след възникване на съсобственост, някой съсобственик ползва
съсобствената вещ, той е владелец на своята част и държател на идеалната част
на другите съсобственици. За да придобие частите на останалите съсобственици е
необходимо да демонстрира, че е отблъснал намерението на другите съсобственици
и е започнал да свои техните части за себе си. Превръщането на държането във
владение не изисква някакъв специален акт (макар, че може да съществува и такъв).
Фактическото разделяне на наследствените (съсобствените) имоти, при което всеки
от съсобствениците установи самостоятелна власт върху конкретен имот, живее
постоянно в него със семейството си, със знанието и без възражение на
останалите и при липса на спорове относно начина на фактическо разпределение,
ползването и стопанисване на имотите и без претенции за упражняване на права на
съсобственик по чл. 30, ал. 3 или чл. 31, ал. 2 ЗС, са действия, които преценени
комплексно демонстрират промяна на намерението за своене и установяване на
владение за себе си, тъй като тези действия покриват съдържанието на правото на
собственост. При съчетаното им проявление, те установяват признаците на
владението, защото са явни – възприемат се от съсобствениците, не са смутени от
никой от тях и са непрекъснати. Когато се упражняват в продължение на период от
10 години, предпоставките на придобивната давност, визирани в чл. 79 ЗС, са
реализирани. Противопоставянето и оспорването на начина на разпределение след
изтичане на придобивната давност е без значение, тъй като позоваването на
давността не е елемент от фактическия състав на придобиването по давност – ТР №
4/2012 г. на ОСГК на ВКС. Не е необходимо отношенията между съсобствениците или
сънаследниците, (които често са близки роднини) да са се влошили, да са
преустановени контактите между тях, за да се приеме, че е променено държането
на идеалните части на другите във владение за себе си. Съществено е действията
на своене, покриващи съдържанието на правото на собственост да са изявени пред
съсобствениците по начин, че те да могат да разберат, че имота се свои изцяло
от този, който упражнява и фактическа власт върху него. Заключването на имота и
преустановяване на достъпа на другия съсобственик в него може да бъде действие
на отблъскване на владението, но това не изключва възможността съсобствениците
фактически да са разпределили съсобствените имоти и всеки да е започнал да
владее за себе си имота, който фактически му е разпределен без кавги и
разправии между тях. Сам по себе си факта на добри или лоши отношения между
съсобствениците е без значение за факта на владение и не е основание по чл. 115
и чл. 116 ЗЗД за прекъсване и спиране на давността. Без значение са и фактите,
съставляващи основания за спиране и прекъсване на давността, посочени в тези
текстове, които са се проявили след изтичане на срока на придобивната давност,
когато правото на собственост вече е придобито.
В настоящия
случай анализът и на двете групи свидетелски показания, събрани пред първата
инстанция, еднозначно сочи, че наследодателите на страните по делото от около
50 години са живеели в самостоятелно оградени дворове, в които са построени
къщите им, като оградите са минавали по отразените граници първоначално в
кадастралния план от 1972 г., а след това и в регулационния план от 1991 г. –
съответно ищците и техните наследодатели са обитавали ПИ с идентификатор
№07106.1420.132, а ответницата и нейните наследодатели – ПИ с идентификатор 07106.1420.131.
Така установеното фактическо състояние на недвижимите имоти е възприемано от
свидетелите С., И.и Т. не като съществуващи отношения между съсобственици на
първоначално придобития общ имот с пл. № 8, за който е отреден парцел IX от кв.
15 по плана на с. Бусманци – София, нито последващо обособените УПИ XII-131 и
УПИ IX-132 от кв. 15, а като съществуваща индивидуална собственост по отношение
на всеки от тези два имота. В този смисъл и тримата свидетели сочат, че двата
имота имат самостоятелни адреси и входове, видимо са отделени помежду си с
масивна ограда, като страните по делото и техните праводатели не са
манифестирали да е налице съсобственост между тях, а точно обратното – всеки е
извършвал действия по ползването и стопанисването на имота, в който са се
намирали неговите постройки. Извод в обратен смисъл не следва от показанията на
свидетелкатаЕ.А., които съдът преценява по реда на чл. 172 ГПК, отчитайки заинтересоваността
ѝ от изхода на спора, доколкото се явява майка на първоначалния ищец К.А.
и съпруга на ищеца Н.А., а по нейните признания е и в сериозен конфликт с
ответницата относно коментирания по-горе „проход“ от 112 кв. м.. Внимателният
анализ на показанията на тази свидетелка също сочат, че самата тя не възприема УПИ
XII-131 и УПИ IX-132 като съсобствени, и още по-малко имотът, в който се намира
нейната къща - УПИ IX-132 (сочи, че „откакто аз ги знам, имотите са си така. От
всички страни свекър ми си е заградил имота…. А от другата страна е заградила Т.
…“). В този смисъл описаното и от четиримата свидетели положение на имотите
съвпада с устройствения им статут, като т. нар. „проход“ е обективно
наложително да се ползва от ответницата и нейните наследодатели, тъй като не е
възможен друг начин за излаз на улицата, за разлика от ищцовия имот, който има
самостоятелен изход, видно и от заключението по СТЕ. Следва да се отчете, че и
тримата свидетели С., И.и Т. са възприемали, че недвижимите имоти са разделна
собственост на страните по делото съобразно местоположението на техните къщи и
очертанията на оградите, като няма данни, че ищците, респ. техните праводатели,
са манифестирали действия като на собственици на въпросния проход. Фактическото
положение е съществувало от десетилетия и никоя от страните не го е оспорвала. Твърденията
на свидетелкатаЕ.А., че свекърът ѝ Г.А. ѝ е казал, че е отстъпил
този терен на наследодателите на ответницата, съдът не кредитира, доколкото не
кореспондират с останалия по делото доказателствен материал, а и отчитайки
заинтересоваността на този свидетел от изхода на спора. Показанията ѝ
обаче сочат, че използването на този терен от ищците е имал спорадичен характер,
изразяващ се в бране на вишнево дърво, пренасянето на въглища, почистването на
шахтата и измазването на оградата им, като последните две действия обективно не
са могли да се извършат по друг начин, освен чрез навлизане в процесния проход.
При преценката правното значение на тези дейности следва да се има предвид
установените до смъртта на майката на ответницата много добри роднински и
съседски отношения между наследодателите на страните по делото, които са били
братовчеди, и в този смисъл ползването на прохода от ищците е житейски обяснимо
да се приеме като израз на тяхното разбирателство с наследодателите на
ответницата. В този смисъл свидетелите И.и Т., които от деца имат впечатления
върху имота, еднозначно сочат, че страните по делото са използвали за влизане в
имотите си входовете откъм улицата, като пред тях не е манифестирано от ищците използването
на спорния проход и то по начин, създаващ впечатление, че е съсобствен и за
двете страни по делото. Извод в обратен смисъл не може да се формира въз основа
на показанията на свидетеля С., който заявява, че няма наблюдения дали ищците
са влизали през официалния вход към къщата си или към този, който се намира на
южната им ограда, граничеща с терена на процесния проход. Както вече бе
отбелязано, всеки от първоначалните съсобственици установява самостоятелна
власт върху конкретния поземлен имот, индивидуализиран с ограда и отразен по
същия начин в действалите във времето устройствени планове, живее постоянно в
него със семейството си и със знанието и без възражение на другия съсобственик,
при липса на спорове относно начина на фактическо разпределение, ползването и
стопанисване на имотите и без претенции за упражняване на права на съсобственик,
включително по отношение на процесния проход.
Породилият се
конфликт по ползването на спорния проход според показанията на свидетелитеЕ.А.
и В.С. датира едва след смъртта на майката на ответницата – Ц. А., починала на
16.02.2011 г., към който момент придобивната десетгодишна давност, започнала да
тече от 01.01.2001 г., е била вече изтекла. Както е изяснено и в горепосоченото
решение на ВКС влошените отношения не са основание по чл. 115 и чл. 116 ЗЗД за
прекъсване и спиране на давността и не смущават владението на ответницата,
каквито неоснователни доводи се изтъкват във въззивната жалба. Доколкото
съгласно ТР №4/2012 г. на ОСГК на ВКС позоваването не е елемент от фактическия
състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита
на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане
на законовия срок, то и следва да се приеме, че ответницата е доказала
своевременно релевираното възражение, че е придобила по давност поземлен имот с
идентификатор 07106.1420.131 с площ от 754 кв.м. чрез продължило повече от 10
години спокойно, явно, постоянно, непрекъснато и несъмнено владение. От друга
страна, самата тя признава собственическите права на ищците по отношение на съседния
поземлен имот с идентификатор 07106.1420.132, с площ от 662 кв. м., който и
безпротиворечиво се доказва, че се владее от тях още от приемането на
кадастралния план от 1972 г. и до понастоящем, поради което не се установява по
отношение на нито един от двата поземлени имота да съществуваща между страните
по делото съсобственост, респективно предявеният иск за делба следва да се
отхвърли като неоснователен.
Настоящият състав
намира за неотносими към спора доводите във въззивната жалба, че ответницата не
би могла да придобие спорния участък от около 112 кв.м., придаден към УПИ XII-131 с влизане в сила на регулационния
план от 1991 г., тъй като регулацията не била приложена и не били налице
предпоставките на ТР № 3/15.07.1993 г. на ОСГК на ВКС. Установява се от
допълнителната СТЕ, че т. нар. проход от 112 кв.м. никога не е бил придаван към
който и да от двата имота - УПИ XII-131 и
УПИ IX-132, а още в кадастралния план от 1972 г. е нанесен като неразделна част
от ПИ №131, а след приемането на кадастралната карта през 2012 г. е нанесена
като неразделна част от ПИ с идентификатор 07106.1420.131. В нотариален акт №
146, том II, дело № 69/2008 г. на нотариус В.Г., рег. № 340 на НК, с който
ответницата е призната за собственик на ПИ с идентификатор 07106.1420.131,
вещото лице сочи, че процесната площ също е включена в границите на този имот.
Предвид това ответницата не е станала собственик (а и такива твърдения не е въвеждала)
по силата на влизане в сила на регулационния план от 1991 г., с който
процесната част да ѝ е придадена към владения от нея недвижим имот, като
в отговора на исковата молба се твърди, че от момента на влизане в сила на
регулационния план от 1991 г. и тя и ищците поотделно владеят необезпокоявано обособените
два имота УПИ XII-131 и УПИ IX-132, във връзка с
което е заявила, че е придобила УПИ XII-131 по давност, а ищците са станали
изключителни собственици на другия имот, от което е извела и аргумент, че
предявеният иск за делба се явява неоснователен. Именно защото ответницата не е
придобила по регулация собствеността върху процесното УПИ, включващо и спорния
терен от 112 кв. м., неотносими са и доводите на въззивниците за приложение на
постановките на ТР №3/28.03.2011 г. по тълк. дело 3/2010 г. на ОСГК на ВКС
относно отпадане действието на влезлия в сила, но неприложен
дворищнорегулационен план, още повече че планът, одобрен със заповед №197 от
29.04.1991 г., действащ и понастоящем, се установява от СТЕ, че е влязъл в сила
като необжалван и е приложен.
Предвид гореизложените
съображения въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение
следва да бъде изцяло потвърдено.
Ищците са
подали и частна жалба с вх. №5129811 от 01.08.2019 г. срещу определение от
13.07.2019 г., постановено по гр. д. №
40744/2015 г., по описа на СРС, 138 състав от СРС, с което е оставена без
уважение молбата им по чл. 248, ал. 1 ГПК в частта с присъдените в полза на
ответницата разноски за адвокатско възнаграждение от 1200 лв.. Жалбоподателите
счита, че от договора за правна помощ не се установявало адвокатския хонорар да
е заплатен в брой или по банков път, като не бил вписан и начинът на неговото
плащане, което противоречало на ТР №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Счита за
неправилен и изводът на СРС, че размерът на адвокатско възнаграждение не е
прекомерен, тъй като данъчната оценка на имота е 2813,20 лв., а процесуалният
представител на ответницата не бил присъствал на всички съдебни заседания. Сочи,
че недопустимо в договора за правна помощ била дописана освен първоначално
уговорената сума от 1000 лв. и допълнително сумата от 200 лв., която следвало
да бъде обективирано в отделен договор. Иска обжалваното определение да бъде
отменено, а претенцията за присъждане на разноски - оставено без уважение.
Частната жалба
е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на
обжалване акт, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по
същество се явява неоснователна по следните съображения:
С отговора на
исковата молба (л. 63 от делото на СРС) е представен договор за правна защита и
съдействие №454537/26.02.2016 г., сключен между Т.Т.Б. и адв. Я.С..
Съдържанието му отразява, че е договорено възнаграждение по делбеното дело в
размер на „1000 лв.+200 лв.“ и платената сума също е в размер на 1000 лв. + 200
лв., като в полето „от които в брой“ е подчертано „в брой“ без срещу текста да
е вписана цифром и словом сума. В
практиката на Върховния касационен съд, последвала ТР № 6/06.11.2013 г. по
тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, обективирана в определение №
312/23.05.2014 г. по ч. т. д. № 448/2014 г. на ВКС, ІІ т. о. и в определение
№51/10.03.2020 по дело №3715/2019 на ВКС, ГК, I г.о., се приема, че отразеното
в договора за правна помощ „платена сума” означава, че адвокатското
възнаграждение е платено в брой, доколкото в хода на производството не е
твърдяно изплащане на сумата по банков път, като без значение е, че не е
посочен начинът на плащане. Още повече че в случая в договора за правна защита
и съдействие е подчертана думата „в брой“, което е достатъчна индиция за
отразената от страните воля, че адвокатското възнаграждение от общо 1200 лв. е
заплатено именно в брой. Въведените едва в частната жалба твърдения за
недопустимо вписване в процесния договор за правна помощ на сумата от 2000 лв.
съдът намира за неоснователни, доколкото удостоверителна сила има не
представеното към частната жалба ксерокопие на договора, а оригиналът, приложен
към отговора на исковата молба и в който е посочено, че е уговорен и заплатен
адвокатски хонорар от 1200 лв., какъвто размер е претендиран и с представения в
първоинстанционното производство списък по чл. 80 ГПК.
Неоснователни
са и доводите за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което съгласно
чл. 7, ал. 4 от НМАРВ (в релевантната към подписване на договора за правна
помощ редакция от ДВ, бр. 28 от 2014 г) не може да бъде в размер, по-нисък от
800 лв. В случая, макар процесуалният представител на ответника да е взел
участие в две от проведените открити съдебни заседания, в тях са изслушани
четирима свидетели и са приети първоначална и допълнителна СТЕ, изследваща
регулационния статут на имотите, подал е отговор на исковата молба и е
депозирал писмени бележки, поради което делото не е с ниска фактическа и правна
сложност и присъдената сума от 1200 лв. не може да се приеме като прекомерен с
оглед обема на осъществената правна помощ. Предвид изложеното частната жалба по
чл. 248, ал. 3 ГПК следва да бъде оставена без уважение.
С оглед изхода
на спора въззивниците следва да бъдат осъдени да заплатя на въззиваемата сторени
разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство. В
представения договор за правна помощ от 19.11.2019 г. е уговорено и
удостоверено, че е заплатено в брой адвокатско възнаграждение от 800 лв., което
съдът намира за прекомерно с оглед отсъствието на фактическа и правна сложност на
делото пред СГС. Същото следва да се присъди в минимално предвидения размер от
600 лв. според правилото на чл. 7, ал. 4 от НМРАВ в действащата към
подписването на договора за правна помощ редакция от ДВ, бр. 84 от 25.10.2016 г.
По аргумент за обратното от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното
решение подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 09.02.2018 г., постановено по гр. д. №
40744/2015 г., по описа на СРС, 138 състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 13.07.2019 г., постановено по гр. д.
№ 40744/2015 г., по описа на СРС, 138 състав от СРС, с което е оставена без
уважение молбата на ищците по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното
по дело решение в частта с разноските.
ОСЪЖДА С.Х.Т. - А. с ЕГН **********, К.К.А. с ЕГН **********,
К.Д.Н., ЕГН **********, Ф.Д.Н., ЕГН ********** и Н.Г.А., ЕГН **********,
всичките представлявани от адв. Р. К. със съдебен адрес ***, офис №27, да заплатят
на Т.Т.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, р-н Искър, ул. „*********на основание
чл.78, ал. З ГПК, сумата от 600 лв., представляваща разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението
може да бъде обжалвано пред Върховен касационен съд, при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.