Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
17.06.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти юни през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия
Марина Гюрова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 11330 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение
от 7.02.2019 г., постановено по гр.д.№ 19297/ 2016 г. на Софийски районен съд,
59 състав, са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК ******/ срещу Е.Н.М. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422 ГПК за признаване дължимостта на сумата
2 503.15 лв.- стойност на доставена през периода от м.11.2011 г. до м.04.2014
г. топлинна енергия, ведно със законната лихва от 3.12.2014 г. до изплащане на
вземането, и на сумата 422.01 лв.- лихви за забава, дължими за периода от
31.12.2011 г. до 11.11.2014 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
от 12.07.2015 г. по ч.гр.д.№ 66928/ 2014 г. на СРС.
Постъпила
е въззивна жалба от „Т.С.”
ЕАД- *** /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС отхвърлително решение, с искане да бъде постановена отмяната
му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта на горепосочените
вземания, с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна Е.Н.М. /ответница
по делото/ оспорва жалбата и моли да бъде постановено решение за отхвърлянето й
като неоснователна.
Третото
лице- помагач на ищеца- „Т.С." ЕООД- *** не изразява становище по жалбата.
Предявени са установителни искове по
чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Настоящата
въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като
споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
отхвърляне на предявените от „Т.С.” ЕАД установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД като неоснователни и недоказани- чл.272 ГПК.
Основателността на предявените по делото
установителни искове е предпоставена от установяване пасивната материално-
правна легитимация на ответницата да отговаря по същите. Ищецът основава претенциите си към ответницата Е.М. на
твърдението, че е собственик на процесния имот, в която връзка представя молба
от 1990 г. до ДСК- „Жилищно кредитиране“- за вписването на законна ипотека в
полза на ДСК за обезпечаване изплащането на отпуснат заем за жилищно
строителство, и Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 7/ 1992 г.
на софийски нотариус, според който Е.М. учредила в полза на кредитора РДСК-
София, предоставил заем на третото лице Г.К., ипотека върху собствения си
недвижим имот, представляващ апартамент № 15 /петнадесет, а не сто и
петнадесет/ на ІХ етаж в бл.№ ******“ в гр. София, ведно с принадлежности. Доказателства
на името на ответницата М. да е била открита клиентска партида на абонат на
топлинна енергия при ищеца- топлопреносно предприятие, и респ. на нейно име да
са били съставени отчетни документи за доставена и потребена през процесния
период /м.11.2011 г.- м.04.2014 г./ топлинна енергия по делото не са
представени от ищеца, чиято е доказателствената тежест за установяване
обосноваващите спорното материално право факти и обстоятелства. Същевременно
името на ответницата фигурира в приложения по делото списък на етажните
собственици в сградата, в която се намира процесният апартамент, приложен към
сключен през 2000 г. договор за извършване на услугата топлинно счетоводство,
но срещу името й подпис не е положен, като е отбелязано и че жилището е
необитаемо.
Основният
спорен по делото въпрос, предвид релевираните и във въззивната жалба доводи, е
дали между страните е съществувало валидно договорно правоотношение за продажба
на топлинна енергия. Действащата през процесния период нормативна уредба
предвижда две алтернативни основания, при които такова договорно отношение
възниква- писмен договор по чл.149 ЗЕ или наличие на право на собственост или
на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда-
етажна собственост- чл.153, ал.1 ЗЕ. Нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ легитимира като
потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на
топло-снабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в
който случай потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение
съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото
вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с
ползването на вещта. Горните хипотези са приложими, доколкото относно доставката
на топлинна енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор
/чл.149 ЗЕ/, явяващ се по правило основен източник на облигационните
правоотношения. Сключването на писмен
договор при условията на договорна автономия /чл.8 и чл.9 ЗЗД/ е приложимо и в
областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1 ЗЕ изрично
предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз
основа на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносно
предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди- т.3, съответно-
между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда-
етажна
Л.2 на Реш. по гр.д.№
11330/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
собственост-
т.6. При наличието на такъв договор, сключен относно доставката на топлинна енергия в процесния
имот, е без значение дали освен страната по така възникналото договорно
правоотношение /клиент, потребител/ има и друго лице, притежаващо вещни права
върху имота.
В случая
ответницата оспорва наличието на обвързващо я с ищеца договорно правоотношение,
поради което и съобразно чл.154, ал.1 ГПК в тежест на последния е било да
докаже обосноваващите спорното право факти и обстоятелства, каквото доказване
от негова страна в процеса не е проведено. Въз основа на приложените от ищеца
писмени доказателства, цитирани по- горе, извод за принадлежността на правото
на собственост върху процесния имот не може да бъде изведен, поради което и не
може да се приеме, че ответницата има качеството потребител на топлинна енергия
по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ и в това си качество дължи плащане цената на
доставена в имота през процесния период топлинна енергия.
При
събраните в процеса доказателства, преценени съвкупно, се налага извод, че материално-
правната легитимация на ответницата като собственик на процесния имот не е
установена по делото, поради което и отговорността й за заплащане цената на
доставената в него топлинна енергия при условията на чл.153, ал.1 ЗЕ не може да
бъде ангажирана. Само на това основание установителните искове на „Т.С.“ ЕАД
като недоказани и неоснователни следва да бъдат отхвърлени.
И при
установена по делото легитимация на ответницата да отговаря по предявените
искове, извод за възникване и съществуване на процесните вземания въз основа на
събраните в процеса доказателства не може да бъде направен, поради което и
исковете също следва да бъдат отхвърлени. Това е така, тъй като по делото не са
представени никакви доказателства за осъществена в процесния апартамент през
исковия период доставка на топлинна енергия, както и за нейните обем и
стойност. Изслушаните в първо-инстанционното производство съдебно- техническа и
съдебно- счетоводна експертизи се основават само на счетоводните записвания на
ищеца, експертните заключения имат производен характер и без наличието на
съответни доказателства, установяващи релевантните за спора факти и
обстоятелства, не могат да бъдат зачетени от въззивния съд при формиране
изводите по съществото на спора. Въвеждането на показания в счетоводната
система на топлопреносното предприятие, за които не са приложени съответни
доказателства, не може да обоснове извод за дължимост на претендираните по
делото суми. Липсват констатации в експертното заключение на СТЕ дали в имота
са монтирани радиатори /според твърденията на ответницата радиатори в жилището
няма/, както и дали е извършен реален отчет на съществуващи в имота уреди или
количеството топлинна енергия е начислено при условията на чл.70, ал.4 от Наредба
№ 16-334 за топлоснабдяването /2007 г./ и Приложение към чл.61, ал.1 от същата-
Методика за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради- етажна
собственост /неосигурен достъп до имота/. Според посочения по- горе списък на етажните
собственици жилището е било необитаемо, като в съставеното от ищеца съобщение
към фактура данните за подгряване на вода са „0“, а подаденото от ФДР за
периода 31.08.2013 г.- 30.04.2014 г. изравнение е 10.05 лв. Отчетни документи и
изравнителни сметки за процесния период по делото не са представени.
На това
основание, поради непроведено от ищеца пълно главно доказване на твърденията за
доставена на ответницата топлинна енергия в посочения обем искът по чл.422 ГПК
вр. чл.79, ал.1 ЗЗД подлежи на отхвърляне като недоказан и неоснователен. Предвид
неоснователността на иска за признаване дължимостта на главничното вземане,
искът по чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД, поради акцесорния му характер също подлежи
на отхвърляне като неоснователен. Неоснователна е и претенцията на ищеца за
признаване дължимостта на такса за услугата „дялово разпределение“ и лихви за
забава при заплащането й, тъй като не е обосновано, нито доказано от същия да е
титуляр на такива вземания срещу ответницата.
При тези
съображения, поради съвпадане на приетите от двете съдебни инстанции изводи по
съществото на спора постановеното от СРС решение, което е правилно, следва да
бъде потвърдено.
Искане за
разноски от въззиваемата страна, имаща право на разноски- съгласно чл.273 вр.
чл.78, ал.3 ГПК, не е заявено, поради което и такива с настоящото решение не
следва да й бъдат присъдени.
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 7.02.2019 г., постановено
по гр.д.№ 19297/ 2016 г. на Софийски районен съд, ГК, 59 състав.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“
ЕООД- ***- като трето лице- помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД в производството по
делото.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.