Р       Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

град София, 03.11.2022г.

 

             В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., III-В състав в публично съдебно заседание на първи юни през две хиляди двадесет и втора година в състав:                                           

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                       ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                     мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ….……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №12393 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

         С решение №79011 от 29.03.2019г., постановено по гр.дело №70485/2015г. по описа на СРС, Г.О., 143-ти състав, са отхвърлени предявените от А.С.В., ЕГН **********,    и от Р.С.В., ЕГН **********,*** ДЪРЖАВАТА, представлявана от М.НА Р.Р.И Б., искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал.1 ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на основание придобивна давност на недвижим имот, находящ се в гр.София, СО район „Връбница“, кв.“**********“, ул.“******1, с площ 378 кв.м., с проекто-идентификатор 68134.2824.3571, при съседни имоти с идентификатори, както следва: 68134.2824.1541, 68134.2824.1566, 68134.2824.3572 и 68134.2824.2526. С решението са осъдени А.С.В., ЕГН **********, и Р.С.В., ЕГН **********,*** чл.78, ал.8 вр. ал.3 от ГПК юрисконсулстко възнаграждение в общ размер на 200 лв. или по 100 лв. - всеки от тях. С решението са осъдени А.С.В., ЕГН **********, и Р.С.В., ЕГН **********, да заплатят на ДЪРЖАВАТА, представлявана от М.НА Р.Р.И Б., юрисконсулстко възнаграждение в общ размер на 200 лв. или по 100 лв. - всеки от тях.

            Постъпила е въззивна жалба от ищците - А.С.В., ЕГН **********, и Р.С.В., ЕГН **********, чрез процесуален представител адв.С.М., с която се обжалва изцяло първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал.1 ЗС. Инвокирани са доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение като постановено в противоречие на материалния и процесуалния закон. Поддържа се, че първостепенният съд не е направил съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, поради което е обосновал неправилен извод, че не е опровергана материалната доказателствена сила на представените по делото АДС №945/11.09.1970г. и АЧОС №461/11.03.1997г. по отношение на спорния имот, за който е доказано, че представлява „стар общински имот“, който е бил актуван като държавен на основание чл.6 от ЗС и в последствие е актуван като частна общинска собственост на основание чл.2, ал.2, т.5 от ЗОС, предвид на което съществува законова пречка за придобиването му от ищците по давност по аргумент на чл.86 от ЗС /преди изм. в ДВ, бр.31/1990г./. Твърди се, че противно на приетото от първоинстанционния съд в хода на съдебното производство ответниците не са представили доказателства, че процесният имот има общински, респективно държавен характер. Излага се, че в съставения АДС №945/11.09.1970г. и АЧОС №461/11.03.1997г. не е посочено основанието за възникване правото на собственост на държавата по отношение на имота, посочено е, че имотът представлява „стар общински имот“, но не е записано на какво основание е преминал в патримониума на държавата като общински през 1970г., съответно на общината през 1997г.. Сочи се, че отбелязването на статута на имота като „стар общински имот“ не е достатъчно за обосноваване на извода за наличие на отразено валидно основание за актуване на имота като държавен. В тази връзка се твърди, че и двата съставени акта не удостоверяват валидно възникнало право на собственост в полза на общината досежно процесния имот. Излага се още, че от показанията на разпитаните свидетели се установява факта, че наследодателят на ищците, а след неговата смърт ищците са упражнявали трайно, необезпокоявано и непрекъснато фактическата власт и своене върху имота, считано от 1978г. до датата на исковата молба – 17.11.2015г., т.е. повече от десет години, поради което на основание чл.79 от ЗС са придобили правото на собственост върху имота на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност. В тази връзка се поддържа, че е доказано основанието в закона за уважаване на исковата претенция. Допълнителни съображения в същия смисъл са изложени и в писмена защита. По същество моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло първоинстанционното съдебно решение и да постанови друго решение, с което да уважи предявените установителни искове за собственост като основателни и доказани. Претендират присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представят списък по чл.80 от ГПК за сторените във въззивното производство разноски.

       Въззиваемата страна – ответник - С.О., не депозира писмен отговор, в съдебно заседание чрез процесуален представител юрисконсулт М. взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение –потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

            Въззиваемата страна -  ответник - ДЪРЖАВАТА, представлявана от М.НА Р.Р.И Б., чрез процесуален представител юрисконсулт А.Т., депозира писмен отговор, в който взема становище относно неоснователността на подадената въззивна жалба. Изложени са съображения, че обжалваното решение е постановено при правилно прилагане на материалния закон и при спазване на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че първоинстанционният съд след като е обсъдил релевантните за спора факти и обстоятелства е обосновал правилен и законосъобразен извод за неоснователност на предявените установителни искове за собственост поради това, че ищците не са доказали, че са придобили правото на собственост върху спорния имот на основание придобивна давност. По изложените съображения моли съда да постанови съдебно решение, с което да потвърди обжалваното съдебно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност относно претендираните от въззивниците разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

            Предявени са от А.С.В., ЕГН **********, и Р.С.В., ЕГН **********,*** ДЪРЖАВАТА, представлявана от М.НА Р.Р.И Б., установителни искове за собственост с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал.1 ЗС, за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици при равни квоти /по 1/2 ид.ч. за всеки от тях/ на основание придобивна давност на недвижим имот, находящ се в гр.София, СО район „Връбница“, кв.“**********“, ул.“******1, представляващ имот с пл.№784, кв.40, кв.“**********“ по стар кадастрален план с неизвестна емисия на създаване, с площ 378 кв.м., с проекто-идентификатор 68134.2824.3571, при съседни имоти с идентификатори както следва: 68134.2824.1541, 68134.2824.1566, 68134.2824.3572 и 68134.2824.2526, който имот и съобразно КККР, одобрена със заповед №РД-18-39/20.07.2011г. на изпълнителен директор на АГКК, попада изцяло в границите на поземлен имот с идентификатор 68134.2824.2526, целият с площ от 3883 кв.м., а по действащия регулационен план на м.“**********“ от 1956г. попада в кв.71, върху УПИ V-1541.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства.

       Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал. 1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни  процесуалноправни норми на закона. При постановяването на обжалваното решение е допуснато нарушение на материалноправни норми на закона, поради което се явява неправилно. Крайният извод за неоснователност на предявените от ищците срещу ответниците установителни искове за собственост с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79 от ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са придобили правото на собственост върху процесния недвижим имот на основание давностно владение, е обоснован при неправилно приложение на материалния закон и не кореспондира на събраните по делото доказателства. Изводите на съда не са обосновани с оглед данните по делото. Доводите на ищците, изложени във въззивната жалба, относно неправилност на решението са изцяло основателни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, съдът приема за установено следното:

         Предмет на доказване по предявените установителни искове за собственост е визираното в исковата молба оригинерно основание на правото на собственост на ищците по отношение на процесния имот - изтекла в тяхна полза десетгодишна придобивна давност, с начало на упражняване на фактическата власт върху имота, считано от 03.08.1978г., дата на която е бил сключен между Б.Г.К.и Е.Т.К.– продавачи, и С.В.В., наследодателя на ищците, купувач, договор /който има характер на предварителен договор за покупко-продажба/, съгласно който продавачите продават на купувача недвижим имот – дворно място от 350 кв.м., находящо се в град София, кв.“**********“, ул.“******1, представляващ имот с пл.№784, срещу уговорена продажна цена, като изрично е отбелязано в договора, че владението на имота се предава в деня на подписване на договора, от която дата до датата на смъртта на наследодателя на ищците е упражнявал трайно, непрекъснато и необезпокоявано владението на имота, като след смъртта на наследодателя на ищците последните са продължили да упражняват до датата на исковата молба – 17.11.2015г. и след това фактическата власт върху имота.

               Общите правила на чл.79 и сл.ЗС регламентират давностното владение като основание за придобиване на правото на собственост върху всеки недвижим имот, доколкото изрична разпоредба не изключва този придобивен способ. Придобивната давност е средство за придобиване на правото на собственост след изтичане на известен период от време и при определени условия. За придобиване по давност, е необходимо да бъде установено владение върху конкретен имот. Това владение трябва да има траен характер, да е непрекъснато, спокойно, явно, несъмнено и с намерението вещта да се държи като своя. А с нормата на чл.69 ЗС законодателят е установил презумпцията /оборима/, че всеки, който държи една вещ, има намерение да я държи за себе си. Освен това във всички случаи следва да бъде доказано, че съответният спорен недвижим имот е годен обект на придобивна давност, т. е., че за периода, за който се твърди, че е бил подведен трайно под фактическа власт, същият не е бил държавна, кооперативна или общинска собственост. Това несъмнено включва в себе си и установяване на обстоятелството какъв е бил характера на имота. Със ЗДС и ЗОбС се определиха и прецизираха основанията за придобиване от държавата и общината на право на собственост. Тези закони определят правното основание на което държавата, респективно общината придобива правото на собственост. То следва да бъде посочено в АДС, респективно в АОС. Когато това основание изисква настъпването на конкретен юридически факт, или реализиране на сложен фактически състав – завещание, дарение, отчуждаване, реституция, които не настъпват по силата на закона, в акта следва да се посочи и фактическото основание освен правното. Съгласно чл.5, ал.1 от ЗОбС, общината удостоверява възникването, изменението и погасяването на правото си на собственост с акта за общинска собственост Последователна е съдебната практика, че АДС и АОС се ползва с доказателствена сила, съгласно чл.5, ал.2 от ЗОС и ЗДС, но тя при оспорване може да бъде опровергана, защото самият акт не създава права за държавата, респективно за общината – чл.5, ал.3 от ЗОС. Правото на собственост за тях възниква с реализиране на фактическото и правно основание за придобиване правото на собственост, което при оспорване, подлежи на доказване от държавата, респективно от общината. /в този смисъл е  решение №541 от 06.07.2010г. по гр.дело №661/2009г. на ВКС, Г.К., ІІ Г.О., постановено по реда на чл.290 от ГПК/.

            Съгласно чл.6 от ЗС в първоначалната му редакция /ДВ бр.92/1951г./ държавата става собственик на имотите, които придобива по силата на законите, а така също и на имотите, които нямат друг собственик. С чл.2, ал.2, т.5 от ЗОбС в първоначалната му редакция /Д.В. бр.44/1996г./ общинска собственост стават и “недвижимите имоти на територията на общината, чийто собственик не може да бъде установен”. С оглед на обстоятелството, че общината не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик към момента на актуването, в тежест на този, който оспорва констатациите в акта за държавна, респективно за общинска собственост е да установи, че към момента на актуването, имотът е имал собственик. Ако успее да докаже това, имота не се придобива от държавата, респективно от общината и за него не действа забраната за придобиване по давност, установена с нормата на чл.86 от ЗС във всичките й редакции и не се прилага §1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността /ДВ, бр.46 от 2006г., в сила от 01.06.2006г., изм., ДВ, бр.105 от 2006г., бр.113 от 2007г., в сила от 31.12.2007г., бр.109 от 2008г., в сила от 31.12.2008г., /изм., ДВ, бр.105 от 2006г., бр.113 от 2007г., бр.109 от 2008г., в сила от 31.12.2008г./.  

    Съгласно разпоредбата на чл.5 ЗОбС актът за общинска собственост, съставен по надлежния ред и форма, притежава качеството на официален свидетелстващ документ, който единствено констатира собствеността върху вещта, без да я поражда. Правото на собственост възниква с реализиране на фактическото и правното основание за придобиване на правото на собственост, което при оспорване подлежи на доказване от общината. Предвид соченото основание в АДС №945/11.09.1970г. и АЧОС №461/11.03.1997г., че процесният имот не е имал друг собственик към момента на актуването, в доказателствена тежест на страната, която оспорва констатациите в акта за държавна, респективно за общинска собственост, е да установи, че към момента на актуването имотът е имал собственик. При установяване на посоченият факт, имотът не би могъл да бъде придобит от държавата, респективно общината на основание, че вещта не е имала собственик към момента на актуването, поради което и забраната за придобиване на имота по давност, установена с нормата на чл.86 ЗС не намира приложение. В този смисъл е постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №321/14.10.2011г. по гр.дело №1167/2010г. по описа на ВКС, Г.К., I Г.О..

На следващо място се установява от съставения АДС №945/11.09.1970г., че е посочено, че се актува празно дворно място, заето от Д.А.П., като „стар общински имот“, а в съставения АЧОС №461/11.03.1997г. за имот пл.№784 от кв.40, кв.“**********“ е посочено в графа бивш собственик – стар общински имот. Следователно от данните, съдържащите се в съставените АДС №945/11.09.1970г. и АЧОС №461/11.03.1997г.  следва да се приеме, че общината е съставила акта на основание чл.6 от ЗС в първоначалната му редакция, т.е. поради това, че имота няма друг собственик. При това положение се налага извода, че е налице противоречие в соченото в акта за общинска собственост, че се касае за „стар общински имот“ и соченото правно основание за актуване на имота, че се касае за имот, чийто собственик не може да бъде установен. Следователно се налага извода, че при доказателствена тежест за ответника не е доказано валидно възникнало право на собственост върху имота в полза на държавата и в последствие в полза на общината, т.е. оборена е формалната доказателствена сила на приложените официални удостоверителни документи -  АДС №945/11.09.1970г. и АЧОС №461/11.03.1997г. и същите не могат да послужат като доказателства, че спорният имот е станал общинска или държавна собственост. При положение, че имота не може да бъде счетен за общински такъв не е приложима забраната, въведена в чл.86 от ЗС, респективно придобиването на правото на собственост върху имота чрез продължително осъществяване на фактическа власт върху същия като свой е допустимо.

В конкретната хипотеза и от анализа на събраните по делото доказателства - заключение на съдебно-техническа експертиза, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, неоспорено от страните в хода на производството, се установява, че процесният имот, описан в договор от 03.08.1978г. като дворно място от 350 кв.м., находящо се в град София, кв.“**********“, ул.“******1, представляващ имот с пл.№784, е идентичен с описания в АДС №945/11.09.1970г. и АЧОС №461/11.03.1997г. поземлен имот с пл.№784, кв.40, кв.“**********“. Експертът е посочил още, че поземленият имот с проектен идентификатор 68134.2824.3571, с площ от 378 кв.м., по приложена по делото скица-проект, е част от настоящия поземлен имот с идентификатор 68134.2824.2526, към който е приобщен, както и че поземленият имот с проектен идентификатор 68134.2824.3571 е идентичен със стар имот пл.№784, к.л.218 от кад.план преди 1956г., който факт се установява от приложена по делото комбинирана скица. Вещото лице е посочило изрично, че при направените справки не са установени данни за извършено отчуждаване и обезщетение на процесния недвижим имот.

От показанията на разпитаните по делото свидетели – М.В. и К.А., без родство със страните, които съдът кредитира като дадени в резултат на техни преки и непосредствени впечатления, не са противоречиви, а напротив – взаимно допълващи са и кореспондират и се потвърждават от събраните по делото писмени доказателства се установява, че наследодателят на ищците е започнал да упражнява фактическата власт върху имота, считано от 03.08.1978г., дата на която е бил сключен между Б.Г.К.и Е.Т.К.– продавачи, и С.В.В., наследодателя на ищците, купувач, договор /който има характер на предварителен договор за покупко-продажба/, съгласно който продавачите продават на купувача недвижим имот – дворно място от 350 кв.м., находящо се в град София, кв.“**********“, ул.“******1, представляващ имот с пл.№784, срещу уговорена продажна цена, като изрично е отбелязано в договора, че владението на имота се предава в деня на подписване на договора. На следващо място в конкретния случай по делото ответниците не ангажират нито едно доказателство в подкрепа на твърдението, че първоначално държавата, а в последствие и общината е упражнявала фактическата власт върху имота, предвид на което липсва основание да се приеме, че към датата на влизане в сила на ЗОбС – 01.06.1996г. имотът е преминал в патримониума на общината. Въззивният съд приема, че в конкретния случай по делото е доказано, че липса законова пречка за придобиване на процесния имот по давност и е установено по несъмнен начин, че наследодателят на ищците е упражнявал трайно и непрекъснато владение върху процесния имот за период от повече десет години, считано от 03.08.1978г., предвид на което е станал собственик на имота, а по силата на наследственото правоприемство правото на собственост върху имота е преминало върху ищците в качеството им на наследници при равни права на общия им наследодател - С.В.В.. Следователно ищците се легитимират като собственици на спорния имот на основание посочения от тях придобивен способ – давностно владение към момента на предявяване на иска. Първостепенният съд като е достигнал до обратния правен извод и е отхвърлил предявените установителни искове за собственост е постановил неправилно и незаконосъобразно съдебно решение, в т.ч. и в частта за разноските, което следва да бъде отменено на основание чл.271, ал.1 от ГПК и вместо това да бъде постановено решение по същество на спора, с което да бъде признато за установено по реда на чл.124, ал.1 от ГПК по отношение на ответниците, че ищците са собственици на основание давностно владение на процесния недвижим имот.

С оглед изхода на спора в настоящото производство основателна е претенцията на въззивниците - ищци за присъждане на направените от тях разноски пред двете съдебни инстанции. 

На основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищците сторените от тях разноски пред СРС в размер на 1500 лв. /съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК – стр.193 от първоинстанционното дело/. Видно от данните по делото ищците са направили пред СРС разноски и за платена държавна такса в размер на 200 лв. и 10 лв. за издаване на съдебно удостоверение. Сторените от ицщите разноски пред СРС възлизат в общ размер на 1710 лв., която сума ответниците следва да бъдат осъдени да им заплатят.

Въззивниците - ищци претендират присъждане на направените от тях разноски във въззивното производство. В хода на устните състезания процесуалният представител на въззиваемата страна -  ДЪРЖАВАТА, представлявана от М.НА Р.Р.И Б., чрез процесуален представител юрисконсулт Иванов своевременно е направил възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК относно претендираните от въззивниците - ищци разноски за адвокатско възнаграждение, по което настоящият състав дължи произнасяне. Нормата на чл.78, ал.5 от ГПК регламентира, че в случаите, когато заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл.36 ЗАдв.. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР №6 от 06.11.2013г. по т.д. №6/2013г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.78, ал.5 от ГПК се свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, като съдът следва да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. В настоящия случай усилията на защита на въззивниците - ищци в производството пред СРС се свеждат до изготвяне на отговор на искова молба, както и процесуално представителство на въззивниците - ищци в открито съдебно заседание. При тези данни и с оглед материалния интерес на предявените искове следва да се приеме, че адвокатското възнаграждение на представляващия въззивниците - ищци адвокат не е прекомерно по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК с оглед предвидените възнаграждения в чл.7, ал.2 на Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за искове с определен материален интерес. С оглед на това и съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото уговореното адвокатско възнаграждение не следва да се редуцира на основание чл.78, ал.5 от ГПК до минимално определеното в чл.7, ал.2 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размери, предвид на което направеното възражение за прекомерност относно претендираните от въззивниците - ищци разноски за адвокатско възнаграждение се явява неоснователно. В полза на въззивниците - ищци следва да се присъдят сторените от тях разноски в размер на 1547.27 лв./съгласно приложения списък по чл.80 от ГПК – стр.106 от въззивното дело/ за платено адвокатско възнаграждение, както и платената държавна такса. В полза на въззивниците – ищци следва да се присъдят и разноски за допълнително платената държавна такса за въззивно обжалване в размер на 53.00 лв.. Сторените от въззивниците – ицщи разноски пред въззивната инстанция възлизат в общ размер на 1600.27 лв., която сума въззиваемите страни следва да бъдат осъдени да им заплатят.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

                                        

Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ решение №79011 от 29.03.2019г., постановено по гр.дело №70485/2015г. по описа на СРС, Г.О., 143-ти състав, и

ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от А.С.В., ЕГН **********, с адрес: ***; и Р.С.В., ЕГН **********, с адрес: *** ОБЩИНА, с адрес: гр.София, ул.”**********, и ДЪРЖАВАТА, представлявана от М.НА Р.Р.И Б., със служебен адрес: град София, ул.“**********установителни искове за собственост с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал.1 ЗС, че ищците - А.С.В., ЕГН **********, и Р.С.В., ЕГН **********, са собственици при равни квоти /по 1/2 ид.ч. за всеки от тях/ на основание давностно владение на недвижим имот, находящ се в гр.София, СО район „Връбница“, кв.“**********“, ул.“******1, представляващ имот с пл.№784, кв.40, кв.“**********“ по стар кадастрален план с неизвестна емисия на създаване, с площ 378 кв.м., с проекто-идентификатор 68134.2824.3571, при съседни имоти с идентификатори както следва: 68134.2824.1541, 68134.2824.1566, 68134.2824.3572 и 68134.2824.2526, който имот и съобразно КККР, одобрена със заповед №РД-18-39/20.07.2011г. на изпълнителен директор на АГКК, попада изцяло в границите на поземлен имот с идентификатор 68134.2824.2526, целият с площ от 3883 кв.м., а по действащия регулационен план на м.“**********“ от 1956г. попада в кв.71, върху УПИ V-1541.

ОСЪЖДА С.О., с адрес: гр.София, ул.”**********, и ДЪРЖАВАТА, представлявана от М.НА Р.Р.И Б., със служебен адрес: град София, ул.“**********да заплатят на А.С.В., ЕГН **********, с адрес: ***; и Р.С.В., ЕГН **********, с адрес: ***; на правно основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от  3310.27 лв. /три хиляди триста и десет лева и 0.27 ст./, представляваща сторени разноски пред двете съдебни инстанции.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД при условията на чл.280, ал.1 от ГПК в едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.

 

 

                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ :          

 

 

                                                     ЧЛЕНОВЕ : 1./       

 

 

                                                                              2./