Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 21.06.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на седми юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при
участието на секретаря Ирина Василева, като разгледа докладваното от съдия Ташева
в.гр. д. № 5965 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 33147 от 05.02.2020 г., постановено
по гр. д. № 35055/2019 г. по описа на СРС, І ГО, 162 с-в е признато за
установено по иска, предявен от „М.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, срещу „К.Т.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД, че „К.Т.“
ООД дължи на „М.“ ЕООД сумата от 293,37 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на спедиционен договор-заявка № *********/28.12.2018 г. за
извършване на международен транспорт на товар за дата 03.01.2019 г., на която
спедиторът не е осигурил товар за превоз, ведно със законната лихва върху
сумата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение - 18.02.2019 г. до окончателното й изплащане, за която е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 25.02.2019 г. по гр.д. №
9985/2019 г. по описа на СРС, 162 състав, като е ОТХВЪРЛЕН иска за разликата
над уважения размер от 293,37 лв. до пълния предявен размер от 1056,14 лв.,
представляваща начислен ДДС и неустойка за периода 28.12.2019 г . - 02.01.2019
г. С решението „К.Т. ООД, ЕИК ******* е осъден да заплати на „М.“ ЕООД, ЕИК *******
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 62,50 лв., разноски в заповедното
производство, както и сумата от 6,94 лв., разноски в исковото производство, а
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „М.“ ЕООД, ЕИК ******* е осъдено да заплати на „К.Т.“
ООД, ЕИК ******* сумата от 361,11 лв. - разноски в исковото производство.
Срещу
първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ответника „К.Т.“
ООД, ЕИК *******, подадена чрез адв. А.Д., с която се
обжалва постановеното решение, в частта с която е признато за установено по
отношение на дружеството, че дължи на „М.“ ЕООД сумата от 293,37 лв. –
представляваща неустойка за неизпълнение на спедиционен договор-заявка №
*********/28.12.2018 г. за извършване на международен транспорт на товар за
дата 03.01.2019 г., ведно със законна лихва върху посочената сума от датата на
исковата молба до окончателното й изплащане. Навеждат се доводи, че в
обжалваната част решението е неправилно и необосновано. Излага се, че
първоинстанционният съд е приел за безспорно, че между страните е сключен валиден
спедиционен договор, по силата на който ищецът е поел задължение да извърши със
собствен транспорт международен превоз на товар по маршрут България - Гърция -
Италия с дата на товарене в България на 28.12.2018 г. и дата на разтоварване в
Италия на 03.01.2019г., както и че в договора „не е включена неустоечна клауза
в случай на неизпълнение на задължението на спедитора да предостави товара, а
също така че товарът не е бил предоставен на ищеца на уговорената дата
28.12.2018 г., както и в следващите три работни дни, но липсват данни това да
се дължи на виновното поведение на ответника за целия процесен период. Сочи се,
че съдът е приел за доказано по делото, че: 1) Сключеният между страните Заявка
- договор за международен транспорт №*********/28.12.2018 г. съдържа клауза за
неустойка за денгуба в размер на 200 Евро на ден, дължима от „К.Т.“ ООД на „М.-А.-
МА” ЕООД (макар такава да не е включена в съставения в писмена форма договор); 2)
„К.Т.“ ООД не е предал пратката на превозвача на 3.1.2019г. като е имал това
задължение; 3) Неустойката за денгуба е била дължима при непредоставяне на
пратката на дата 3.1.2019 г. независимо, че датата на товарене в договора е
28.12.2018 г.
В
тази връзка, от жалбоподателя се излага, че не е спорно, че между страните е
налице договор - заявка № *********/28.12.2018 г., но твърди, че в същия не е
била включена неустоечна клауза, поради което счита за неправилни изводите на
съда относно приетите за доказани по делото факти и направените правни изводи.
Поради изложеното се навеждат доводи за необоснованост на изводите на съда за
наличие на постигнато съгласие за неустоечна клауза. Твърди се, че страните не са
договорили неустоечна клауза, което се потвърждава и от факта, че каузата е
изписана едва след положения от ищеца подпис, от което следва, че включването
на неустоечната клауза е извършено допълнително, чрез изменение на договора.
В
жалбата се поддържа, че по делото е установено, че информацията за неустоечната
клауза е достигнала за пръв път до „К.Т.“ ООД едва с приемане на Уведомително
писмо, т.е. след 03.01.2019 г., като сочи, че липсват доказателства, ищецът да
е отправил предложение за изменение, което да е достигнало и прието от
ответника. В тази връзка се сочи, че дописаният върху копие от договора и след
подписа на ищеца ръкописен текст за неустойка не е изготвен от ответника, нито са
събрани доказателства да е достигнал до неговото знание преди образуване на
делото.
Излага
се, че са неправилни приетите от първоинстанционния съд изводи, че с
Възражението по уведомително писмо от 10.1.2019г., ответникът е изразил своята
воля за изменение на договора и включване на неустоечната клауза. В тази връзка
сочи, че по делото не е установено
ищецът да е отправил искане за изменение на договора, а също така, че от
съдържанието на текста на двете възражения, не може да се направи извод за
постигнато изменение на договора, поради липсата на изрично и ясно съгласие за
това. Оспорва се и прието от съда за безспорно обстоятелство, че товарът не е
бил предоставен на ищеца на уговорената дата 28.12.2018г., като се поддържа, че
по делото не е доказано изменение на дата на товарене, респ. на задължението на
товародателя да предостави стоките на 3.1.2018 г.
Навеждат
се доводи, че в обжалваното решение, съдът неправилно е приел, че с Възражение
по уведомително писмо и Възражение по писмо за доброволно изпълнение, ответника
е признал вината си за неизпълнение на задълженията по договора, като изрично оспорва
обстоятелството за наличие на вина на ответника за неизпълнението. В тази
връзка се сочи, че в разменената кореспонденция между страните, управителят на
дружеството не е заявил, че „дължи“ неустойка, а че е склонен да заплати
такава, които изявления по естеството си са различни, тъй като същият е заявил,
че може да заплати претендираната неустойка за 03.01.2019г., а не е заявил, че
дължи такава.
Поради
изложеното, моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му
част и вместо него да постанови друго решение, с което да отхвърли изцяло
предявения иск. Претендира и направените разноски по делото.
Въззиваемата страна „М.“ ЕООД, ЕИК *******, /ищец в първоинстанционното производство/ не е депозирала писмен
отговор на въззивната жалба в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна
страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Разгледана
по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното решение е
валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Настоящият
състав намира, че първоинстанционното решение е и правилно и законосъобразно,
като фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените
от районния съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272
от ГПК препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи, следва да се добави следното:
Предявеният
иск е с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
При предявен иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, в тежест на ищеца по делото е да
докаже наличието на облигационно правоотношение с ответника по валиден
спедиционен договор, наличието на неустоечно съглашение в случай на
неизпълнение на задължението на ответника да предостави товара на посочената
дата, както и размера на уговорената неустойка. В тежест на ответника е да
докаже, че е изпълнил задължението си или че неизпълнението се дължи на
причини, които не могат да му се вменят във вина, респ. че е погасил паричното
си задължение за неустойка.
По делото са обявени за безспорни и
ненуждаещи се от доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК
обстоятелствата, че между страните е налице валидно сключен спедиционен
договор, по силата на който ищецът е поел задължение да извърши със собствен
транспорт международен превоз на товар по маршрут България - Гърция - Италия с
дата на товарене в България на 28.12.2018 г. и дата на разтоварване в Италия на
03.01.2019 г.
Наличието на договорни отношения
между страните по спедиционен договор за извършване на международен автомобилен
транспорт се установява и от представения по делото заявка-договор за
извършване на международен транспорт № *********/28.12.2018 г., по силата на
който ищцовото дружество е поело задължението да извърши със собствен транспорт
международен превоз на товар по посочения маршрут, срещу поетото от ответното
дружество – като спедитор задължение да предостави товара в уговорения в
договора срок и начин.
Следователно, от събраните
доказателства по делото се установява, че са налице съвпадащи волеизявления и е
постигнато съгласие за сключване на спедиционен договор по смисъла на чл. 361,
ал.1 от ТЗ, поради което е налице първата предпоставка за уважаване на
предявения иск - наличието на облигационно правоотношение с ответника
по валиден спедиционен договор.
Спорно по делото е дали между
страните по договора е била включена неустоечна клауза в случай на неизпълнение
на задължението на спедитора да предостави товара на посочената дата, както и
налице ли е неизпълнение на задължението на спедитора да предостави товара,
съгласно уговореното в договора, което да е основание за заплащане на неустойка
по договора, а също така и относно размера на уговорената неустойка.
Видно от представения в първоинстанционното производство заявка-договор за извършване на
международен транспорт № *********/28.12.2018 г., в съдържанието на същия не е включена неустоечна клауза, предвидена в случай
на неизпълнение на задължението на спедитора да предостави товара. Съгласно уговореното
в чл. 11 е уредена единствено неустойка в полза на спедитора „К.Т.“ ООД, в
случай не неизпълнение на задълженията по договора от страна на превозвача.
Предвидено е също така в чл. 12 от договора, че неустойка по предходната клауза
не се дължи в следните безпенални срокове, а именно - безпеналният срок за
товарене/разтоварване е 24 часа. Видно от съдържанието на договора, на
последната страница от същия след мястото за подписи на спедитор и превозвач и
положения подпис и печат от превозвача е дописана ръкописно клауза за
безпенален срок за товарене/разтоварване от 24 часа, след които се счита денгубен
срок от 200 евро на ден. Дописано е ръкописно също така, че в случай, че „К.Т.“
ООД развали настоящия заявка-договор до 24 часа преди датата и часа на товарене, изпращачът „К.Т.“ ООД дължи на превозвача „М.-А.– МА“ ЕООД еднократна неустойка в
размер на 400 евро.
В тази връзка по делото се
установява, че действително липсва обективирано в писмен
вид съгласие на страните по договора, посочената неустоечна клауза да бъде
включена в сключения между тях договор за извършване на международен превод.
Въззивният съд приема, обаче, че от данните по делото, се установява, че
страните са постигнали съгласие в случай на ненатоварване на стоката не по вина
на превозвача да се начисли неустойка в размер на 200 евро на ден за всеки
просрочен ден, а в случай, че изпращачът развали договора до 24 часа преди
датата и часа на товарене, същият дължи на превозвача еднократна неустойка в
размер на 400 евро.
Съгласно разпоредбите на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, неустойката представлява
предварително определен от страните размер на обезщетението за вредите, които
изправната страна би претърпяла от неизпълнението на договора. Фактическият
състав на претенцията за неустойка по чл. 92 от ЗЗД включва кумулативното
наличие на следните елементи: облигационна връзка, виновно неизпълнение на
договорно задължение и уговорена неустойка за неизпълнението на това
задължение.
Като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на
автономия на волята в частното право - чл. 9 ЗЗД. С нея страните уговарят
предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в
случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва
размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Неустойката е винаги форма на
договорна отговорност. Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал.2, пр.2-ро от ЗЗД
нищожни са договорите, при които липсва съгласие. При двустранните сделки
липсва съгласие, ако се установи при тълкуване на договора, че няма насрещни
волеизявления или те не се покриват по съдържание. Тълкуването цели издирване
на действителната, а не предполагаема, обща воля на страните. Самата разпоредба
изрично предвижда способите за това - отделните уговорки се тълкуват във връзка
една с друга и всяка от тях се схваща в смисъла на целия договор, с оглед целта
му, обичаите в практика и добросъвестността. Не следва тълкуването да води до
подмяна на волята на страните, а да следва от общия разум на волеизявленията.
Последователно в цитираната съдебна практика се приема, че при тълкуването на
договорите може да се излиза и извън текста на самия договор, вкл. като се
изследват обстоятелствата, при които той е сключен, поведението на страните преди и след сключването му, разменената
кореспонденция във връзка с начина на
изпълнение на договора, характеристиките на предмета на договора, както и
други обстоятелства, които са от значение за установяване действителната воля
на договарящите. /в този см. решение № 37/23.04.2021 по дело № 3033/2018 на
ВКС, I т.о/.
Във връзка с изложеното съдът намира, че правилно е било прието от първоинстанционния
съд, че при преценка на извънпроцесуалното поведение на спедитора „К.Т.“ ООД се
налага еднозначен извод, че съгласие за подобна неустоечна клауза е било
постигнато между страните по договора. В този смисъл, видно от представеното
Възражение по уведомително писмо от 10.01.2019 г. на Управителя на ответното
дружество „К.Т.“ ООД – В.И.в отговор на поканите на ищеца „М.-А.– МА“ ЕООД за
плащане на неустойка за периода 31.12.2018 г. - 03.01.2019 г., същият е възразил
в писмото, че ненатоварването в периода 28.12.2018 г. - 02.01.2019 г. се дължи
на поведението на превозвача. В посоченото възражение, управителят на ответното
дружество е заявил, че може да приеме за денгуби единствено 03.01.2019 г., за
който да заплати неустойка от 200 евро. Такова признание с идентично съдържание
е обективирано и във Възражение по писмо за доброволно плащане от 25.01.2019 г.
/л. 23/, от които данни следва, че може да се направи извод, че са налице
съвпадащи волеизявления и е постигнато съгласие за сключване на спедиционен
договор по смисъла на чл. 361, ал.1 от ТЗ, както и че страните по този договор
са постигнали съгласие за включването на неустойка, в случай на неизпълнение не
по вина на превозвача, т.е при наличие
на виновно неизпълнение на задълженията от страна на изпращача, а също така и
че е постигнато съгласие относно размера на дължимата неустойка, поради виновно
неизпълнение на задълженията по договора от страна на изпращача. В тази връзка,
въззивният съд намира, че при съвкупна преценка на извънпроцесуалните действия
на страните и събраните доказателства по делото следва да се приеме, че в
сключения между тях договор (който е неформален) е била включена неустоечна
клауза за ненатоварване по вина на спедитора в размер на 200 евро на ден.
На следващо място е безспорно установено, че товарът не е бил предоставен
на ищеца М.-А.– МА“ ЕООД на уговорената в договора дата 28.12.2018 г., а също
така и че не е бил доставен и в следващите 3 работни дни, но по делото не са
събрани доказателства, че това се дължи на виновното поведение на ответника за
целия процесен период. В тази връзка следва да се посочи, че въпреки правилно
разпределената от първоинстанционния съд доказателствена тежест, във връзка с
която на ищеца е указано, че в негова тежест е да установи, при условията на
пълно и главно доказване, че от страна на ответника е налице неизпълнение на
задължението да предостави товара на посочената дата, по делото не са събрани
доказателства, които да установяват посочения факт. В този смисъл и на първо
място, следва да се има предвид, че въпреки предоставената от съда възможност на
ищцовото дружество да ангажира гласни доказателства, чрез разпит на един
свидетел за установяване на факта на неизпълнение (забавата) на ответника,
такива по делото не са събрани поради процесуалното бездействие на ищцовата
страна. В този смисъл същата не се е явила и не е представлявана в проведените открити
съдебни заседания, а също така от ищцовата страна не са представени данни за
наличие на обективни пречки или уважителни причини свидетелят да бъде доведен и
в последното заседание по делото.
На следващо място, следва да се има предвид, че в събраните писмени
доказателства по делото не са обективирани изявления от страна на управителя
или представител на ответното дружество за едностранна промяна на датата на
товарене. В този смисъл от приложената по делото кореспонденция посредством
изпращани съобщения по мобилни телефони е видно, че същата е водена с различно
дружество, а от своя страна е налице и изрично оспорване от страна на ответника,
че лицето – адресат на посочената кореспонденция - Валерия е служител на ответното дружество „К.т.“
ООД. Наред с това, следва да се посочи, че от съдържанието на текста на изпратените
съобщения също не се установява ненатоварването да се дължи на поведението на
насрещната страна. Тъкмо обратното, от посочената кореспонденция е видно, че на
28.12.2018 г. на шофьора на ищцовото дружество „М.“
ЕООД са били предоставени координатите за товарене и измерване на товара, след
което са били проведени телефонни разговори, като в последствие лицата са
договорили дата на товарене на 02.01.2019 г., без, обаче да са уточнени
причините за промяната, а на посочената дата отново е било уговорена промяна за
следващата дата - 03.01.2019 г., с което шофьорът изрично се е съгласил. Настоящият
състав споделя извода на първоинстанционния съд, че съдържанието на посочената
кореспонденция е индиция по-скоро за постигнато по взаимно съгласие изменение на
датата за приемане на товара – 03.01.2019 г. Във връзка с изложеното, съдът
приема, че по делото не са събрани доказателства, които да установят факта, чия
е вината на страните по договора за наличие на неизпълнение на задължението за
натоварване на посочения товар на дата 03.01.2019 г. В този смисъл, липсват
доказателства за причините, довели до ненатоварване на товара на 03.01.2019 г.,
но, както вече бе изложено по-горе в представеното Възражение по уведомително
писмо от 10.01.2019 г. от Управителя на ответното дружество „К.Т.“ ООД – Виктор
Илиев, същият е заявил, че може да приеме за денгуби единствено 03.01.2019 г.,
за който да заплати неустойка от 200 евро. В последващата изпратено писмо –
Възражение по писмо за доброволно плащане от 25.01.2019 г. от управителя на
ответното дружество се съдържа идентично признание, а именно в същото е посочено
от дружеството са склонни да приемат, че на 03.01.2019 г. дължат неустойка от
200 евро за ненатоварване на този ден, поради което очакват разписка за
неустойка на стойност 200 евро = 391,17 лв. без ДДС.
Поради изложеното, въззивната инстанция намира за правилни изводите на
първоинстанционния съд, че в посочените писма – възражения от 10.01.2019 г. и
от 25.01.2019 г., управителят В.И.е заявил, че представляваното от него
дружество дължи неустойка за този ден в размер на 200 евро без ДДС, като по
този начин е признал неизгоден за него факт, респективно, че е признал вината
си за това неизпълнение в отношенията му с превозвача, който неизгоден факт не
се оборва и от останалия събран доказателствен материал по делото. В тази
връзка, въззивният съд намира, че следва да бъде ангажирана отговорността на
ответника по делото „К.Т.“ ООД за заплащане на неустойка за денгуби, дължима
единствено за 03.01.2019 г., поради което и предявеният иск с правно основание
чл. 422 ГПК, във вр. чл. 92 от ЗЗД се явява частично основателен.
Доколкото, с исковата молба от ищеца „М.“ ЕООД е предявена претенция за
заплащане на неустойка в по-нисък размер - по 150 евро без ДДС, то с оглед принципа
на диспозитивното начало в гражданския процес, искът правилно е бил уважен от
районния съд за сумата от 150 евро, без ДДС, респ. - 293,37 лв., представляваща
дължимата единствено за 03.01.2019 г. неустойка за денгуби. Върху посочената сума
не следва да се начислява ДДС, доколкото същата не представлява стойност на
облагаема доставка на стока или услуга, а обезщетение за вреди, което не е
обект на облагане съобразно разпоредбите на чл. 2 и чл. 26, ал. 2 ЗДДС. В
останалата част - за разликата до пълния предявен размер от 1056,14 лв.,
представляваща данък добавен стойност и неустойка за неизпълнение за 31.12.2018
г. и 02.01.2019 г., искът се явява неоснователен и като следва да се отхвърли.
Поради съвпадане на крайните изводи
на въззивния съд, с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено в обжалваната част, а
подадената срещу него въззивна жалба следва да се остави без уважение.
По разноските:
С
оглед изхода на спора, право на разноски за въззивното производство има въззиваемата
страна, която не е претендирала разноски по делото, поради което на същата не
следва да се присъждат разноски по делото.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 33147 от
05.02.2020 г., постановено по гр. д. № 35055/2019 г. по описа на СРС, І ГО, 162
състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.