РЕШЕНИЕ
№ 365
гр. Бургас, 12.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на двадесети септември, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Недялка П. Пенева Въззивно гражданско дело
№ 20212100501068 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба на „Ай Ти Еф Груп“
– АД – гр.София - ищец в първоинстанционното производство, срещу Решение
№260604/16.04.21г., постановено от Районен съд Бургас по гр.д.№7232 по описа на
съда за 2020г., с което е отхвърлен иска на въззивника, за приемане за установено, че
ответницата Е. Г. М. дължи на ищеца 157.90 лева - договорна лихва, начислена върху
главница от 800 лева, за периода 30.05.19г. – 24.02.20г., съгласно сключен между
страните договор за кредит №255192/01.11.2018г., за което вземане е издадена заповед
за изпълнение по чл.41 ГПК по ч.гр.д.№3748/20г. по описа на БРС. Въззивникът
изразява недоволство от постановеното решение и претендира отмяната му, с
постановяване на въззивно решение, с което искът да бъде уважен.
Излагат аргументи, че договорът е сключен при фиксиран годишен лихвен
процент, в размер на 41%, поради което не е свързана с референтен лихвен процент.
Аргументира тезата, че този размер на лихвата не е нищожен поради противоречие с
добрите нрави. Подробни съображения излага за оспорване изводите на
първоинстанционния съд, че договорът за потребителски кредит е нищожен на осн.
чл.11, ал.1, т.10, вр. чл.19, ал.1 – 4 и чл.22 ЗПК – в тази връзка извършва анализ на
функцията и характеристиките на уговорената неустойка, за да обоснове извод, че
клаузата за договарянето й не е неравноправна.
Въззиваемият – ответник Е. Г. М. представя в срока по чл.263, ал.1 ГПК
писмен отговор на въззивната жалба. В него излага съображения за потвърждаване на
първоинстанционното решение. Според въззиваемата, процесният договор не отговаря
на изискванията на чл.11, ал.1, т.10, доколкото съгласно §1, т.1 ДР на ЗПК, в „общия
разход по кредита“ не са включени всички разходи по кредита, в т.ч. „неустойка“ за
непредставяне на обезпечение – излага съображения, че включването й води до
оскъпяване на кредите с повече от 50%. Излагат съображения досежно
1
характеристиките на неустойката, за да обоснове извод, че тук уговорената няма такива
и излиза извън присъщите й функции. На следващо място подробни съображения
въззиваемата излага по въпроса за размера на договорната лихва, който според него
накърнява добрите нрави, т.к. надвишава трикратния размер на законната лихва.
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК. Въззивната жалба е подадена в
срока по чл.259, ал.1 ГПК, от лице, за което съществува правен интерес от обжалване
на първоинстанционното решение; отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК,
поради което същата е допустима.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства,
намира за установено от фактическа и правна страна следното: не се спори, че на
01.11.2018г., между страните поделото е сключен договор за кредит №255192, по който
ищецът е предоставил на ответника кредит, в размер на 800 лева, при договорна лихва
в размер на 41%, ГПР посочен като 49.63 % и неустойка, дължима за непредставяне на
обезпечение, в размер на 885.90 лева.
Не се спори, че със заповед за изпълнение на парично задължение
№1754/20.07.20г. по ч.гр.д.№3748/20г. на БРС, е постановено ответницата да заплати
на ищеца 800 лева – главница; 157.90 – договорна лихва и 3.78 лева – обезщетение за
забава. С Разпореждане №13106/20.07.20г. заявлението по чл.410 ГПК сумата 885.90
лева – неустойка, 100 лева – такса за извънсъдебно събиране на вземането.
Не се спори, че ответницата е платила сумата 803.78 лева. С настоящата искова
молба се претендира установяване на вземането за договорна лихва, в размер на
157.90лева.
Бургаският окръжен съд, при служебна проверка на обжалваното решение,
извършена на осн. чл.269 ГПК, намира, че не са налице основания за неговата
нищожност или недопустимост, следователно решението е валидно и допустимо. Като
взе пред вид събраните поделото доказателства, становищата на страните и като
съобрази Закона съдът намира, че първоинстанционното решение е правилно и
законосъобразно.
В едностранното заповедно производство съдът следи за валидността на
правоотношенията от външна страна – напр. проверява съответствието с чл.19, ал.4
ЗПК съобразно размера на ГПР, посочен в договора, без да анализира неговите
компоненти и елементи. Настоящото производство е исково – по чл.422 ГПК.
Предявен е иск за установяване съществуването на задължение за заплащане на
възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит. За разлика от заповедното,
в двустранното исково производство по направено от страната възражение, съдът
следва да обсъди всички предпоставки за валидност на договора, в т.ч. дали ГПР е
формиран съобразно закона.
Съобразно разпоредбата на чл. 19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно нормата на §1,
т.1. ДР ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия“.
Цитираните разпоредби водят до извод, че в общия разход по кредита,
формиращ годишния процент на разходите, следва да бъдат включени, респ. – да са
отразени в крайния му размер и сумите, напр. неустойки и/или такси за услуги, които
са пряко свързани с договора за кредит и са известни на кредитора, които потребителят
трябва да заплати.
2
В настоящия случай между страните е договорена дължима от потребителя
„неустойка“ за непредставяне на обезпечение. Същата е включена в погасителния план
още към датата на сключване на договора, в колона „оскъпяване“, следователно тя има
характер на разход по кредита, пряко свързан с него и известен на кредитора, който
потребителят трябва да заплати. Но тази „неустойка“ не е включена като елемент при
определяне на годишния процент на разходите, а включването й би довело до
надвишаване на размера, посочен в нормата на чл.19, ал.4 ЗПК. Така според въззивната
инстанция, е нарушена нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, досежно размера на ГПР.
Нарушена е и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, т.к. макар договорът формално да
съдържа посочен ГПР в законовия размер – 49.63 %, този процент не е коректен и не е
определен законосъобразно, доколкото в ГПР не е включена и горепосочената
неустойка.
Съобразно нормата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11,
ал.1, т.10, договорът за потребителски кредит е недействителен. На осн. чл.23 ЗПК,
потребителят дължи само чистата стойност по кредита. И т.к., както вече стана дума,
сумата от 803.78 лева е заплатена от ответницата, същата е върнала чистата стойност
на кредите и не дължи заплащането на договорната лихва.
Искът е неоснователен. Първоинстанционното решение, с което е отхвърлен,
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
В полза на въззиваемата страна следва да се присъдят направените във
въззивното производство съдебно – деловодни разноски, в размер на 300 лева –
адвокатско възнаграждение, уговорено в предвидения в закона размер.
С оглед на гореизложеното Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260604/16.04.21г., постановено от Районен съд
Бургас по гр.д.№7232 по описа на съда за 2020г.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп“ – Ад ЕИК202255877, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул. „Александър Стамболийски“, №84-86, ДА ЗАПЛАТИ на Е.
Г. М. ЕГН********** от ***, съдебно – деловодни разноски, в размер на 300 лева –
адвокатско възнаграждение.
Настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3