Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 28.10.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГК, І-18 състав, в публично заседание на двадесети октомври две
хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРИСТИНА ФИЛИПОВА
при
секретаря И. А., като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 3310 по описа
за 2015 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 240,
ал. 1 и 2 и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът „Д.2.“ ООД твърди, че сключил
с ответниците договор за паричен заем от 31.08.2011 г. с нотариална заверка на
подписите, в който било уговорено, че се предоставя сумата от 120 000 евро
(предадена срещу разписка на 13.09.2011 г.), която следвало да бъде върната от
ответниците (солидарни длъжници, съгласно чл. 11, ал. 1, 2 и 3 от договора) на
5.10.2015 г. (съгласно анекс от 5.10.2014 г.). В чл. 4 била договорена месечна
лихва от 1,7 % от заемната сума или 2040 евро, платими всеки месец до 10 число.
Била предвидена неустойка в размер на 0, 1 % на ден върху заемната сума (но не
повече от 20 000 лв.) при неизпълнение на уговореното по договора. В чл.
10, ал. 1 било уговорено, че при неплащане на две месечни вноски по дължимите
месечни лихви заемодателят има право да направи цялото вземане предсрочно
изискуемо и да прекрати едностранно договора. Твърди се, че ответниците не са
изпълнили задълженията си за заплащане на месечна лихва за м. март 2014, м.
август 2014 г. (частично), за м. септември 2014 – м. март 2015 г. включително,
общо на стойност 17 593 евро. С нотариална покана, връчена на 5.02.2015
г., дружеството развалило договора и обявило вземането за предсрочно изискуемо.
Претендира се ответниците да бъдат осъдени да заплатят солидарно на ищеца 120
000 евро, съставляващи заетата сума, ведно със законната лихва от 12.03.2015 г.
(дата на исковата молба), сумата от 17 593 евро, съставляващи месечни
лихви за м. март 2014, м. август 2014 г. (с частично плащане само на 767 евро),
за м. септември 2014 – м. март 2015 г. включително, сумата от 20 000 лв.
като неустойка (крайната
достигната сума съгласно уточняващо изявление в първото о.з.), както и
разноски.
Ответниците Д.Т.С. и Н.Т.С., чрез
особения им представител, оспорват иска, като сочат, че няма валиден договор за
заем, тъй като разписката за предаване на сумата е незаверена, като в същото
време е нарушен чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в
брой. Отделно сочи, че не е налице валидно връчване на покана за плащане,
поради което няма настъпила предсрочна изискуемост. Поддържа, че развалянето на
договора за заем следва да стане по съдебен
ред, тъй като е обезпечен с ипотека, която е отразена в нотариален акт –
арг. от чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Изтъква, че падежа по договора не е настъпил към
момента на депозиране на исковата молба, следователно не се дължи неустойка.
Съдът, след като прецени събраните
по делото доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено
следното от фактическа и правна страна:
По делото е представен договор за
паричен заем от 31.08.2011 г. между К.Н. Х., в качеството му на управител и
представител на „Д.2.“ ООД, като заемодател, и Д.Т.С. и Н.Т.С., в качеството им
на заематели. Подписите в договора са нотариално заверени на същата дата от
нотариус Здравко Тончев. Уговорено е заемодателят да предостави сумата от 120
000 евро, срещу задължение заемателите да я върнат и да платят възнаграждение
солидарно (чл. 11). Съгласно чл. 3 сумата следва да бъде предадена срещу
разписка и в брой. Такава е представена по делото и съдържа изявление от
ответниците, че на 13.09.2011 г. са получили сумата от „120 000 е“,
договорена в ипотечен договор рег. № 37741/31.08.2011 г., том 20, 84/2011 г., нотариално дело 20054/31.08.2011 г., вх. № 37253/31.08.2011 г. Подписите на Н.С. и Д.С. са изследвани от
СПочЕ, която е дала становище, че те са положени от тези лица. Експертизата е
констатирала също, че почти целият текст на разписката е изписан от Н.С., като
само името на Д. СТ.С. (съответно подписа й) са изписани от ответницата. Експертът
е дал становище още, че не се установяват признаци за технически подправки,
заличавания или добавки в текста, с изключение на една от цифрите в датата
„13.9.2011“, която първоначално е била изписана като „13.9.2001“. В същото време вещото лице е
посочило, че тази преправка е извършена с химикална паста със същите
физико-оптични свойства с тази, с която е изпълнен целия текст на документа.
В договора за заем от 31.08.2011 г.
е уговорено възнаграждение под формата на месечна лихва в размер на 1,7 % или
20,4 % годишна лихва по заемната сума, като изплащането на лихвата ще се
извършва ежемесечно до 10 число на месеца – чл. 4. Връщането на сумата следвало
да стане до 31.08.2012 г., но съгласно анекс от 5.10.2014 г. срокът за връщане
е удължен до 5.10.2015 г. Страните са уговорили в чл. 10, ал. 1, че при
неплащане на две месечни вноски по дължимата лихва заемодателя има право да
направи цялото вземане предсрочно изискуемо, да прекрати едностранно договора и
да събере вземанията си чрез продажба на ипотекираните имоти. В ал. 3 на чл. 10
е уговорено, че в случаите по ал. 1 заемодателя следва да изпрати до
заемателите писмена покана за плащане, което да бъде извършено в 10-дневен срок
от датата на получаване на поканата. В чл. 13 е уговорена неустойка в размер на
0, 1 % от заемната сума за всеки ден просрочие, но не повече от 20 000 лв., ако
заемателите не върнат заемната сума на падежа. Отделно от това е предвидено, че
при неизпълнение на договорните задължения изправната страна може да прекрати
договора едностранно след изтичане на 7-дневно предизвестие.
По делото е представен и ипотечен
договор № 178, том 1, рег. № 4278, дело № 151 от 2011 г., от 31.08.2011 г.,
вписан в СВ с вх. № 37253, акт № 84, том ХХ, дело 20954. Същият е сключен между ищцовото
дружество и ответниците, като за обезпечаване на заем от 120 000 евро, по
договор подписан на 31.08.2011 г., заемателите са учредили ипотеки върху свои
недвижими имоти.
Представена е нотариална покана от ищцовото
дружество до ответниците, в която е посочено, че за м. май 2014 г. не е
изплатено задължението за месечна вноска, а за м. август тя е платена частично.
Посочено е още, че месечни вноски не са заплащани и за времето от м. септември
2014 г. до 10.01.2015 г. В поканата се сочи, че договорът се разваля
едностранно, като цялото вземане се счита за предсрочно изискуемо, и е поискано
плащане в срок от 10 дни на сумата от 120 000 евро главница, 4000 лв.
месечно възнаграждение за м. март, 2500 лв. частично за август 2014 г., и
20 000 лв. за периода от м. септември 2014 г. до м. януари 2015 г., или
всичко 26 500 лв., както и сумата от 20 000 лв. неустойка, съгласно
чл. 13 от договора.
Видно от отбелязване върху гърба на
поканата, нотариусът е удостоверил връчване чрез залепване на уведомлението на
20.01.2015 г. на входната врата на ап. 16 на посочения адрес – ж.к. ******, бл.
***, вх. *, ет. *, ап. **, и чрез пускане в пощенската кутия, тъй като
адресатите не са намерени на адреса и не е намерено лице, съгласно да получи
съобщението. (На този адрес, вписан и в актуална адресна справка, ответниците
са били търсени и ненамерени и в настоящото производство).
Приетата ССЕ е изчислила, че за м.
март 2014 г., както и за периода от м. август 2014 г. до м. март 2015 г.,
изчислената според клаузите на договора лихва възлиза на 18 630 евро.
Пресметнато е още, че за периода от 4.02.2015 г. до 12.03.2015 г. неустойката
възлиза на 8449, 19 лв. съгласно договорните клаузи.
При така установената фактическа
обстановка, се налагат следните правни изводи:
Съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД с
договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари, а
заемателят се задължава да върне заетата сума. Настоящият състав приема, че
между ищцовото дружество и ответниците е възникнало валидно заемно
правоотношение, тъй като приложената по делото надлежно заверена разписка
удостоверява, че Д.С. и Н.С. са получили от „Д.****“ ООД сумата от
120 000 евро. За този извод съдът взе предвид на първо място, че приетата
СПочЕ категорично е установила, че подписите за заемателите са положени именно
от посочените физически лица. Фактът, че почти целия текст на документа е
изписан ръкописно само от Н.С. по никакъв начин не рефлектира върху валидността
на изявлението на Д.С., тъй като същата собственоръчно е написала своето име под
текста и се е подписала.
На следващо място - не се установява
документът да е бил манипулиран, тъй като единствената установена от СПочЕ
поправка в годината на датата на получаване на сумата (2011 г.) е изпълнена с химикална паста,
която има същите физико-оптични свойства, като тази, с която е изписан целия
текст на документа. Освен това, в разписката се сочи, че сумата е получена във
връзка с ипотечен договор от 2011 г., което изключва съмнението, че реално
изписаната година е 2001 г.
Отделно от казаното съдът приема, че
разписката е свързано именно с отношенията по ипотечния договор (респ. заемното
правоотношение), който е надлежно конкретизиран с индивидуализиращи го белези. При
съпоставка на отразената в разписката дата на договор за учредяване на договорна
ипотека (31.08.2011 г.), входящият номер при Службата по вписванията на същия
(вх. № 37253), номер на акта (№ 80) и томът, в
който е подреден акта (т. ХХ), съдът приема, че разписката е относима именно
към договорните отношения, възникнали по повод процесния договор за паричен
заем (обезпечен с ипотекиране на имоти). Вярно е, че в разписката е налице
разминаване относно номера на делото, в което е подреден нотариалният акт за ипотека
в Службата по вписванията – в нотариалният акт за ипотека е вписан № 20954, а в
разписката е посочен № 20054. Това изписване обаче съдът приема за техническа грешка,
което не може да дерогира останалите съвпадащи признаци.
Предвид казаното се налага извода,
че реалният характер на договора за заем е налице, тъй като сумата е фактически
предадена и представената разписка удостоверява плащане именно по процесния
заемен договор.
Съдът не споделя довода на ответната
страна, че в случая се касае до нарушение на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за
ограничаване на плащанията в брой, което опорочава договорната връзка. Сочения
текст (в редакция към датата на спорните отношения) гласи, че плащанията на
територията на страната се извършват само чрез превод или внасяне по платежна
сметка, когато са на стойност, равна на или надвишаваща 15 000 лв. По въпроса
дали нарушението на тази норма води до недействителност на договорни отношения
няма формирана задължителна практика по чл. 290 ГПК. В същото време обаче, ВКС
е изразявал в други свои актове становище във връзка с подобна хипотеза, като е
приемал, че нарушаването на този текст „има за последица налагане на
административно-наказателната отговорност на дееца (по чл. 5 от с.з.), но няма
значение нито за надлежността и доказването на извършеното плащане, нито за
валидността на договора, от който произтича вземането“ (определение № 70 от
09.02.2016 г. по ч. т. д. № 499/2015 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС). Освен това в
определение № 624 от 02.06.2015 г. по гр. д. № 1844/2015 г., Г. К., ІІІ Г. О.
на ВКС е прието, че ЗОПБ не съдържа уредба относно доказателствената сила на
документите, по смисъла на чл. 178 ГПК, и при съдебен спор съдът прилага
правилата на ГПК. Съобразявайки тези изводи на ВКС настоящият състав намира, че
макар и в нарушение на чл. 3 от ЗОПБ плащането в брой в разглеждания правен спор
не е осуетило възникването на заемното правоотношение.
В изпълнение на договора за заем
ответниците са поели солидарно задължение да превеждат месечна сума в полза на
ищцовото дружество, съставляваща писмено договорена лихва (възнаграждение), по
смисъла на чл. 240, ал. 2 ЗЗД. Не се установява, че за м. март 2014, м. август
2014 г. (частично) и за периода м. септември 2014 – м. март 2015 г. е било
извършвано плащане, тъй като от ответната страна нито се твърди извършване на
такова, нито този факт се доказва. Ето защо за заемодателя е възникнала
възможността, уредена в чл. 10, ал. 1 от договора, да направи цялото вземане
предсрочно изискуемо, а също и да прекрати едностранно договора. В тази връзка
е изпратена нотариална покана до длъжниците, която е връчена на 5.02.2015 г. при
условията на чл. 47 ГПК. Съдът не възприема бланкетното възражение на ответната
страна, че връчването е опорочено. Липсват данни, които да установят, че
процедурата по уведомяване на длъжниците, уредена в чл. 37 – 58 ГПК, и
приложима по силата на чл. 50 ЗННД, е опорочена. Ето защо следва да се приеме,
че с връчването на поканата вземането (120 000 евро) е станало предсрочно
изискуемо. До 15.02.2015 г. длъжниците-заематели е следвало да заплатят
посочената сума, но няма данни това да е сторено.
С оглед всичко изложено по-горе
следва да се приеме, че след 15.02.2015 г. ответниците са изпаднали в забава
относно плащането на сумата от 120 000 евро. Тъй като липсват
доказателства, че заемът е върнат, то искът по чл. 240, ал. 1 ГПК следва изцяло
да бъде уважен.
Що се касае до искът за лихви по чл.
240, ал. 2 ЗЗД, съдът намира, следното: Съгласно приетата ССЕ за м. март 2014,
м. август 2014 г. и за периода от м. септември 2014 до м. март 2015 г.
включително, по правилото отразено в договора за заем - чл. 4, размера на
дължимата договорна лихва възлиза на сумата от 18 632 евро. Тъй като
самият ищец сочи, че за месец август е била погасена част от дължимата месечна
лихва (на стойност от 767 евро), то от посочената в ССЕ сума следва да се приспадане
извършеното плащане. Длъжниците следва да заплатят сумата от 17 865 евро,
но тъй като ищецът претендирана само стойността от 17 593 евро, то само тя
следва да бъде присъдено с оглед диспозитивното начало и искът се явява изцяло
основателен.
Претенцията за заплащане на
неустойка е частично основателна. По своята същност неустойката е отнапред
установена отговорност за страна по договора, за в случай, че тя не изпълни или
изпълни неточно задължението си. За да се дължи неустойка на първо място следва
да се установи, че тя е уговорена в договора, сключен между страните. Такава
неустоечна клауза е включена в чл. 13 от договора, който гласи, че ако
заемателите не върнат заемната сума на падежа, те дължат неустойка в размер на
0, 1 % от заемната сума за всеки ден просрочие, но не повече от 20 000 лв.
Както по-горе бе посочено длъжниците е следвало да върнат цялата заета сума до 15.02.2015
г. Исковата молба е предявена на 12.03.2015 г., следователно за период от
16.02.2015 г. до предявяване на иска се дължи неустойка в размер на 2880 евро.
Именно тази сума следва да се присъди, като се отхвърли иска за горницата до
20 000 лв. Последната е претендиран, тъй като ищецът е твърдял (съгласно
разяснение в първото заседание), че времето на забавата е било толкова дълго,
че е достигнат предела на уговорената неустойка. Тази теза не се доказа в
процеса, поради което следва да се присъди неустойка само за периода от 16.02.2015
г. – 11.03.2015 г. (24 дни). Следва да се изтъкне, че макар и крайният предел
на неустойката да е уговорен в лева, не са налице основания да се приеме, че
самата неустойка е уговорена в такава валута. В договора е посочено само, че размерът
на обезщетението е 0,1 % върху стойността на заетата сума. Доколкото последната
е в евро, то и неустойката следва да се присъди в евро.
За пълнота на изложението следва да
се отбележи следното: Ответната страна е релевирала възражение, че развалянето
на договора за заем следва да стане по съдебен ред, тъй като той е обезпечен с
ипотека. От една страна обсъждането на този довод е ирелевантно, тъй като
ищецът не черпи правата си от факта на разваляне на договорната връзка, а от
факта на неизпълнението на същата. От друга страна аргументите са и
несъстоятелни, тъй като ипотечния договор (касаещ недвижимите имоти) съставлява
самостоятелен договор, макар и обезпечаващ друго договорно правоотношение.
Доколкото в договора за заем липсва разместване на вещни права, напълно
неприложима е нормата на чл. 87, ал. 3 ЗЗД.
При този изход на спора на ищеца се
следват разноски в размер на 28 380, 24 лв. по неоспорен списък. На адв. Л.К.П.
следва да се изплати сумата от 8000 лв. за процесуалното му представителство на
ответниците, по документ от 23.06.2015 г. на л. 37 от делото.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД Д.Т.С., ЕГН **********, и Н.Т.С., ЕГН **********, да заплатят
солидарно на „Д.2.“ ООД, ЕИК ******, сумата от 120 000
евро, по
договор за заем от 31.08.2011 г., ведно със законната лихва от 12.03.2015 г. до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД Д.Т.С. и Н.Т.С. да заплатят солидарно на „Д.2.“ ООД сумата от 17 593
евро,
съставляваща договорена лихва по договор за заем от 31.08.2011 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД Д.Т.С. и Н.Т.С. да заплатят солидарно на „Д.2.“ ООД сумата от 2880 евро, съставляваща неустойка по договор
за заем от 31.08.2011 г., за периода от 16.02.2015 г. до 11.03.2015 г., като
ОТХВЪРЛЯ иска за пълния предявен размер от 20 000 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Д.Т. С. и Н.Т.С. да заплатят на „Д.2.“ ООД разноски в размер на 28 380, 24
лв.
ДА СЕ ИЗПЛАТИ на адв. Л.К.П. сумата
от 8000 лв. за процесуално представителство на ответниците, по документ от
23.06.2015 г. на л. 37 от делото.
Решението може да се обжалва пред
САС в двуседмичен срок от получаване на съобщението.
ГРАДСКИ
СЪДИЯ: