Решение по дело №64/2025 на Административен съд - Ямбол

Производството е образувано по жалба на Ю. Т. П., [ЕГН], от [населено място], [улица], ***, депозирана чрез адвокат С. Г. С. от *, против Решение № 2153-28-1 от 10.01.2025 г. на Директора на ТП на НОИ-Ямбол, с което е оставена без уважение жалбата му с вх. № 1012-28-136 от 17.12.2024 г. против Разпореждане № 281-00-1547-3 от 05.11.2024 г. на ръководителя на осигуряването по безработица при ТП на НОИ-Ямбол. С разпореждането на основание чл. 54ж, ал. 1, вр. чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

Твърди се, че органите на НОИ са направили неправилна преценка досежно правото на обезщетение в нарушение на материалноправните разпоредби и целта на закона. Излагат се и доводи за неизяснена фактическа обстановка в разрез с изискването на чл. 35 и чл. 36 от АПК; сочат се нарушения на чл. 9, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 от АПК. Излагат се доводи, че престоят на оспорващия в чуждата държава е бил временно до прекратяване на трудовото му правоотношение, във връзка с което е пребивавал там; лицето няма намерение да се установява в тази държава, а желае да се завърне в държавата си по произход. Неправилно според жалбоподателя е прието, че държавата му на обичайно пребиваване в случая е тази по последната заетост на оспорващия. Твърди се, че е следвало да бъде взето предвид и намерението на лицето да живее в България, като причината за преместването в Белгия е била единствено трудовата заетост. Иска се да бъде отменено решението на Директора на ТП на НОИ-Ямбол, ведно с потвърденото с него разпореждане на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ-Ямбол. Претендират се направените разноски по производството.

В съдебно заседание оспорващият Ю. Т. П., редовно призован, се явява лично и с адвокат С. Г. С. от *, редовно упълномощен. Жалбата се поддържа на посочените в нея основания. В допълнение се сочи, че П. е живял част от периода на трудовата му заетост с част от неговото семейство в Белгия, но там той е прекратил брака си; другите две негови деца са живели постоянно в България. След като е прекъснал тази връзка със съпругата и с едното си дете, той се прибрал в държавата си на пребиваване. Сочи се също, че в периода от 01.11.2018 г. до 23.10.2020 г. оспорващият е бил осигуряван от български осигурител, т.е. бил е на трудов договор в България, изпълнявал е най-вероятно задължения като командировано лице в Белгия, което свидетелства, че през този времеви период той не е пребивавал в Белгия по смисъла на Регламент 883, включително и към момента на подаване на заявлението за отпускане на обезщетението. Подробни съображения по съществото на спора са развити в представените по делото писмени бележки. Иска се отмяната на решението, ведно с потвърденото с него разпореждане, и връщане на преписката на длъжностното лице за ново произнасяне по същество при съобразяване на дадените от съда указания по тълкуване и прилагане на материалния закон.

Ответната страна - Директора на ТП на НОИ–Ямбол, се представлява в процеса от Главен юрисконсулт С. Г. М., надлежно упълномощена. Иска съдът да отхвърли жалбата като неоснователна по изложените в депозираните по делото писмени становища, които поддържа. Сочи, че и от доказателствата по делото се установява, че П. няма намерение да остане в Република България, защото той не е представил съответния структуриран документ Е 104, с който да потвърди осигуряването в държава-членка на Европейския съюз – такъв документ се изисква от всяко лице, работило в държава-членка на ЕС след приключване на трудовата дейност в друга държава, с цел последващо включване в осигуряването в Република България. Сочи също, че е налице дублиране на осигурителните периоди в двете държави (България и Белгия) за годините 2018, 2019 и 2020 г. Заявена е претенция за разноски, обективирана в представените по делото писмени становища. В съдебно заседание процесуалният представител на ответника прави възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК.

По делото са събрани писмени доказателства, приобщена е в цялост административната преписка по издаване на оспорения акт. В качеството на свидетел е разпитана М. Р. М. (съседка на оспорващия), която сочи, че към настоящия момент жалбоподателят се е завърнал в България, работи в [населено място], област Варна, а преди това за около 5-6 години е работил в Белгия, където е живеел със съпругата си и детето си. Свидетелката заявява, че след раздялата със съпругата, П. се е завърнал в България, а преди около 15 години е закупил къщата на неин роднина в [населено място]; не знае да притежава имоти в чужбина. М. твърди, че винаги при завръщането си от Белгия в периода на ползван отпуск П. й е гостувал, отбивал се и при родителите си, за да ги види; не е споменавал, че иска да се установи трайно в Белгия – целта на заминаването била по финансови подбуди. По реда на чл. 176 от ГПК оспорващият е дал обяснения в следната насока: за Белгия заминал през месец септември 2018 г. и работил там по трудов договор, сключен с български работодател за около 7 месеца, въз основа на което са плащани осигуровки, но не е проверявал. След това започнал работа по сключен с белгийски работодател трудов договор, но за по-кратък период, под пет години, ако се зачита времето от 7 месеца, през което е работил в Белгия въз основа на сключения с българския работодател договор. Потвърждава показанията на свидетелката, че двете му деца, които са семейни, винаги са живели в България и понастоящем също живеят в тук, ходели са в Белгия за не повече от няколко месеца също за да работят, но не им харесало и се завърнали в България, където развили собствен бизнес. Най- малкият му син Д. е в Белгия при майка си, тъй като учи. Заявява, че със съпругата си вече са разделени, но са се уговорили, че след като детето завърши образование в Белгия, ще се завърнат в България.

След като извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Административната преписка е постъпила с Писмо изх. № 2133-28-2 от 30.01.2025 г. по описа на ТП на НОИ-Ямбол. От съдържащите се в нея писмени доказателства се установява следното:

Със Заявление № ЗПОБ-210-1396 от 11.10.2023 г. Ю. П. е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица с отбелязване в заявлението, че е полагал трудова дейност в Белгия за периода от 2018 г. до 2023 г. Във връзка с подаденото заявление и на основание чл. 1, ал. 6 от Наредбата за отпускане на паричните обезщетения за безработица до заявителя е изпратено Писмо изх. № У-281-00-1355-1 от 12.10.2023 г., с което лицето е уведомено да представи липсващи документи, както следва: заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС (СЕД U002 и U004); декларация във връзка с прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 и документи от Белгия. Писмото е получено лично на 19.10.2024 г., но в установения срок П. не представил в ТП на НОИ – Ямбол изисканите от него липсващи документи. Произнесено е Разпореждане № 281-00-1355-1 от 07.11.2023 г., с което на основание чл. 54ж, ал. 1, вр. чл. 54а, ал. 4 от КСО и чл. 1, ал. 1 и чл. 8 от НОИПОБ е отказано отпускане на ПОБ по съображение за непредставени от заявителя документи, необходими за извършване на преценка относно правото на ПОБ.

Със Справка вх. № 281-00-1355-2 от 09.11.2023 г. П. представил заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава- членка на ЕС със СЕД 002, както и декларация относно определяне на пребиваването във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент/ЕО/№883/2004 г. и 6 броя документи от Белгия. Със Справка вх. № 281-00-1547-1 от 16.11.2023 г. е прието ново заявление, с което Ю. П. е поискал да му бъде отпуснато ПОБ на основание чл. 54а, ал. 1 от КСО, като посочил трудова заетост в Белгия за периода месец септември 2018 г. - 06.10.2023 г.

Чрез Електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС (EESSI) към компетентната институция на Белгия са отправени искания за: осигурително досие (със СЕД U001 на 16.11.2023 г.); за заплата от осигурителната институция (със СЕД U003 на 17.11.2023 г.); пребиваването на лицето (със СЕД Н005 на 27.11.2023 година).

С Разпореждане № 281-00-1547-1 от 16.11.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ -Ямбол на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО е спряно производството по отпускане на ПОБ до получаване на структурирани електронни документи (СЕД) U017 за удостоверяване на осигурителна заетост и СЕД U004 за удостоверяване на доход от осигурителната институция на Белгия по съображения, че данните са необходими за преценка правото, размера и периода за отпускане на парично обезщетение за безработица.

На 21.11.2023 г. са получени СЕД U017 за удостоверяване на осигурителен стаж от компетентната институция на Белгия с потвърдени периоди на осигурена заетост от 13.09.2018 г- 07.10.2023 г. и основание за прекратяване „прекратяване на договора по взаимно съгласие“, както и СЕД U004 за удостоверяване на дохода от Белгия, а на 06.12.2023 г е постъпил СЕД Н006, в който не е посочена държава на пребиваване, тъй като институцията няма достъп до такава информация.

В хода на производството е установено дублиране на осигурителни периоди по законодателството на държава членка на ЕС и България за времето от 17.09.2019 г. до 30.11.2019 г.; от 09.12.2019 г. до 01.02.2020 г.; от 05.02.2020 г. до 05.05.2020 г.; от 08.06.2020 г. до 23.10.2020 г. В тази връзка с Писмо № 1056-28-544 от 29.11.2023 г. е направено искане към контролните органи по разходите на ДОО в ТП на НОИ - София град за извършване на проверка на дублираните периоди. Отговор по запитването е постъпил с Писмо № 1043-21-706#3 от 21.12.2023 г., в което е посочено, че административното производство няма да приключи в едномесечния инструктивен срок. Впоследствие, на 25.04.2024 г. органът е уведомен, че проверката е приключила с Доклад изх. № 4009-21-401 от 22.04.2024 г., според който е установена обективна невъзможност за изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за извършване на назначената проверка поради невъзможност за контакт с осигурителя.

С Разпореждане № 281-00-1547-2 от 31.10.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Ямбол производството по отпускане на ПОБ е възобновено. Произнесено е Разпореждане № 281-00-1547-3 от 05.11.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Ямбол, с което на основание чл. 54ж, ал. 1, вр. чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. е отказано отпускането на ПОБ по съображение, че българската институция не е компетентна по отпускането на паричното обезщетение за безработица. Този извод органът обосновал с разпоредбите на чл. 61 и чл. 65, § 2 и ал.5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., както и с трайната практика на СЕС, обективирана в съответни - т. 19 от решението по дело С-76/76. В тази връзка посочил в разпореждането, че в получения СЕД U017от компетентната институция на Белгия са удостоверени периоди на осигурена заетост от 13.09.2018 г. до 06.10.2023 г., както и основание за прекратяване на заетостта „прекратяване на договора по взаимно съгласие“; общата продължителност на заетостта е 4 години 02 месец и 11 дни. Органът се позовал и на констатираното дублиране на български и белгийски осигурителни периоди за времето от 01.11.2018 г. до 01.11.2018 г., от 17.07.2019 г. до 30.11.2019 г., от 09.12.2019 г. до 01.02.2020 г., от 05.02.2020 г. до 05.05.2020 г. и от 08.06.2020 г. до 23.10.2020 г. Посочено е още, че прекъсванията между отделните периоди на заетост в Белгия са незначителни в сравнение с упражняваната заетост. Направено е позоваване на направената справка в информационната система на НОИ, от която се установило, че липсва трудово-правна връзка на лицето с България от месец октомври 2020 г., т.е П. не е извършвал трудова дейност, за която да подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и/или чл. 4а от КСО, както и че до настоящия момент няма принос към системата на социалното осигуряване в Република България. Направено е и позоваване на подадената от оспорващия декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., в която посочил, че през периода на последната заетост децата му (до 18 години) са живели в Белгия и е плащал данъците върху доходите си там, както и че се е завръщал само по време на празници, почивки и за издаване на документи. При тези данни органът приел, че България не е компетентната институция, която да извърши преценката на правото на паричното обезщетение за безработица, респ. на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, ал. § и ал. 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 Република България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, съответно - няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство. В разпореждането се съдържат указания за начина и срока на обжалване. То е получено на 04.12.2024 г. (л. 35).

Против Разпореждане № 281-00-1547-2 от 31.10.2024 г. Ю. П. подал Жалба вх. № 1012-28-136 от 17.12.2024 г. до Директора на ТП на НОИ-Ямбол, който с процесното Решение № 2153-28-1 от 10.01.2025 г. я оставил без уважение при пълно възприемане на фактическите констатации и правни изводи, изложени от Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Ямбол. Посочено е в решението, че предвид факта на последна трудова заетост на лицето в Белгия относимите правни норми във връзка с координация на системите за социална сигурност между България и Белгия се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на схемите за социална сигурност. Направено е позоваване на нормите на чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. и на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г., като се посочва, че в случаите, когато от съвкупността на разглежданите обстоятелства не може да се направи категоричен извод коя е държавата по пребиваване на лицето по време на последната му заетост, в съответствие с практиката на Съда на ЕС и съдебната практика на националните административни съдилища наличието на стабилна/дългосрочна заетост се явява главният критерий за определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост за целите на преценка правото на обезщетението за безработица, тъй като именно наличието на стабилна/дългосрочна заетост обуславя последващото право на обезщетение за безработица, а от нейния характер и продължителност се определя и видът на връзката на лицето с държавата, в която е полаган труда. Когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в определена държава-членка е налице презумпция, че той пребивава в тази държава, дори и когато е оставил семейството си/роднините си в друга държава. Посочено е, че с Определение по дело С-30/22 Европейския съд е дал заключение, според което чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава-членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията, на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава-членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Посочено е, че в случая има достатъчно данни да се приеме, че е налице дългосрочна заетост в Белгия (4 години, 09 месец и 24 дни), което според горестоящия орган обосновава извод, че държавата по пребиваване по време на последната заетост на лицето по смисъла на европейските регламенти не е България; лицето не е лишено от право на обезщетение за безработица, но компетентната държава е държавата по последна заетост е Белгия. Посочено е още, че понятието „център на жизнените интереси“ се състои от два елемента, първият от които касае центъра на личните интереси на лицето, представляващи семейството (съпруг/а, в коя държава работи, къде са децата, къде учат и т.н.), а вторият елемент се отнася до центъра на икономическите интереси на лицето и представлява мястото (държавата), където самото лице осъществява своята икономическа, респ. трудова дейност. Лицето полага труд в друга държава, получава доходи за възмездното предоставяне на работна сила, но семейството му трайно е установено в България. Държавата, в която то полага труд, му предоставя съответните условия затова от гледна точка на сигурност, медицинско обслужване, здравно и социално осигуряване и други. Данъците, които следва това лице да заплати, са върху доходите, получени както на възможността същия да ги реализира, така и на условията, които съответната държава му е създала за това. Заключено е на тази база, че обстоятелството, че част от тези пари се харчат в България, не може да бъде аргумент, определящ центъра на жизнените интереси в Република България. По тези съображения решаващият орган отхвърлил жалбата против разпореждането като неоснователна. В решението се съдържат указания за начина и срока за обжалването му. То е надлежно връчено на адресата на 14.01.2025 г. (л. 21), а Жалба вх. № 2103-28-2 от 28. 01.2025 г. против него е депозирана директно чрез административния орган в съда, въз основа на която е образувано и настоящото съдебно производство.

При горната фактическа установеност съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е подадена в 14-дневен срок от връчване на решението, срещу подлежащ на съдебен контрол административен акт съгласно изричната разпоредба на чл. 118, ал. 1 от КСО, от неблагоприятно засегнато лице, с оглед на което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество, тя се преценя и като основателна по следните съображения:

Съгласно чл. 168 от АПК, вр. чл. 142 от АПК съдът проверява законосъобразността на оспорения акт към момента на издаването му на всички основания по чл. 146 от АПК, без да се ограничава само с тези, посочени от оспорващия.

Предмет на съдебен контрол е Решение № 2153-28-1 от 10.01.2025 г. на Директора на ТП на НОИ-Ямбол, с което е оставена без уважение жалбата на Ю. Т. П. с вх. № 1012-28-136 от 17.12.2024 г. против Разпореждане № 281-00-1547-3 от 05.11.2024 г. на ръководителя на осигуряването по безработица при ТП на НОИ-Ямбол, с което на основание чл. 54ж, ал. 1, вр. чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. му е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

По аргумент от разпоредбата на чл. 117, ал. 3 от КСО съдът намира, че решението на Директора на ТП на НОИ-Ямбол е издадено от компетентен орган, както и в предвидената от закона писмена форма в съответствие с изискванията по чл. 117, ал. 3 от КСО.

При постановяване на решението си обаче административният орган е допуснал съществени нарушения на административнопроизводствените правила, довели до нарушаване правото на защита на оспорващото лице. Нарушението се изразява в неизясняване на фактите и обстоятелствата от значение за случая съобразно регламентацията на чл. 35 от АПК, което от своя страна е довело до нарушаване принципите на административното право, а именно издаване на акт в нарушение на чл. 6, ал. 2 и 3 от АПК, разписващи, че административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава; когато с административния акт се засягат права или се създават задължения за граждани или за организации, прилагат се онези мерки, които са по-благоприятни за тях, ако и по този начин се постига целта на закона.

Спорът между страните в случая се свежда до това дали българският Национален осигурителен институт е компетентната институция да отпусне поисканото от оспорващия обезщетение за безработица.

ЯАС не споделя основния извод в Разпореждане № 281-00-1547-2 от 31.10.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Ямбол, възприет и от решаващия орган в потвърждаващия го акт, относно наличие на достатъчно данни за дългосрочна заетост на Ю. Т. П. в Белгия, чиято обща продължителност е 04 години, 09 месец и 24 дни. Въз основа на тези данни е прието, че непрекъснатостта на пребиваването в последната държава Белгия не се нарушава, като прекъсванията между отделните периоди на заетост в Белгия са незначителни в сравнение с упражняваната заетост (лицето се е завръщало в България само по време на празници, почивки и за издаване на документи), което е обосновало крайния извод, че държавата по пребиваване по време на последната заетост на лицето по смисъла на европейските регламенти не е България. Както се посочи по-горе, административният орган е приел, че именно наличието на стабилна/дългосрочна заетост обуславя последващото право на обезщетение за безработица, а от нейния характер и продължителност се определя и вида на връзката на лицето с държавата, в която е полаган труда. Приел е още, че когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в определена държава членка е налице презумпция, че той пребивава в тази държава, дори когато е оставил семейството си в друга държава.

В решението са изброени критериите за определяне на пребиваването, съдържащи се в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. и включващи продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави; положението на лицето, включително естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане и други. При тези критерии се прави разграничение между обективните елементи на обичайното пребиваване, каквито са продължителността и непрекъснатостта на пребиваване на лицето на територията на държавата членка, и елементите, свързани с личното му положение. Всички тези елементи представляват чисто фактически критерии, т.е. те трябва да се подложат на оценка. Всеки конкретен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. Намерението на съответното лице също трябва да се преценява въз основа на всички обстоятелства, от които произтича. Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, § 3, б. „й“ от цитирания регламент и това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Под понятието „държава-членка от ЕС по постоянно пребиваване“ следва да се разбира държавата, в която работникът, макар и зает в друга държава членка от ЕС, продължава да живее и където обичайно се намират центърът на неговите интереси. Критериите, въз основа на които се определя центъра на интересите на едно лице се регламентират от чл. 11, § 1 и § 2 от Регламент № 987/2009 г. съгласно т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, като изброяването е примерно, а не изчерпателно (в този смисъл са Решение № 12598 от 25.09.2019 г. по адм. д. № 13206/2018 г., Решение № 222 от 08.01.2019 г. по адм. д. № 8158/2018 г. – и двете на Върховен административен съд).

В оспореното решение не са изследвани горепосочените критерии поотделно и в тяхната съвкупност. ЯАС намира, че по делото има събрани достатъчно писмени доказателства, които определят центъра на жизнените интереси на Ю. П. именно в България. В конкретния случай органите на ТП на НОИ - Ямбол не са преценили центъра на интересите на лицето въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти съобразно посочените в чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 критерии. Продължителността на трудовата заетост в Кралство Белгия не следва да се разглежда изолирано от другите факти, свързани с положението на заетото лице - естеството на упражняваната дейност, семейните връзки, социалните контакти, жилищното състояние, интервалите на работа в чужбина, намерението на засегнатото лице/причините за преместване и т.н. Всички тези фактори са определящи, за да се направи надлежна преценка относно центъра на жизнените интереси на заявителя съобразно правилата по чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. В този смисъл не може да бъде споделен и изводът в обжалваното решение, че в случая държавата по пребиваване е именно Белгия предвид общата продължителност на последната трудова заетост на лицето там от 04 години, 02 месеца и 11 дни и обстоятелството, че прекъсванията между отделните периоди на заетост са незначителни в сравнение с упражняваната заетост с оглед декларираното от самия заявител, че се е завръщал в България по време на празници, почивки и издаване на документи. По делото се съдържат достатъчно данни, че пребиваването в чуждата държава е било само и единствено с цел престиране на работна сила, като впоследствие трудовият договор е прекратен по взаимно съгласие между страните и жалбоподателят се е завърнал на територията на държавата си по произход (България), което сочи на намерението му се установи тук, където са роднините и социалните му контакти. Административният орган е длъжен да изясни мястото на пребиваване на оспорващия, но в случая длъжностните лица в ТП на НОИ - Ямбол не са направили цялостна преценка относно пребиваването, с което са нарушили задълженията си по чл. 35 и чл. 36 от АПК и принципите на истинност и служебно начало, установени в чл. 7 и чл. 9 от АПК.

Неправилно и необосновано решаващият орган е приел, че центърът на интересите на Ю. П. е бил в Белгия, съответно България не е компетентна държава по пребиваване. П. разполага със свое собствено жилище в Република България, за което недвусмислени данни се съдържат в приобщените по преписката писмени доказателствата, в този смисъл са и дадените свидетелски показания по делото. От декларацията по чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. се установява, че П. не притежава собствено жилище в Белгия, като при временния си престой на територията на чуждата държава не е имал постоянно жилище, а е живял там под наем, работата му не е била с постоянен характер, като е работил на временни договори. През целия период на заетост в Белгия П. е имал трудова заетост в Република България, както и е имал постоянен и настоящ адрес на територията на България, което също свидетелства за намеренията му временно да пребивава в Белгия, докато трае трудовата заетост, както е посочил и в декларацията, и че не желае да се установява там за постоянно. Всички необходими документи във връзка с осъществяваната от него трудова дейност са издавани от държавата му по произход – България (шофьорска книжка, задграничен паспорт, лична карта). Освен това П. е с непрекъснати здравноосигурителни права в Република България, на чиято територия е и личният му лекар. При преценката следва да се има предвид не само семейното положение на работника, но също така и причините, които са го подтикнали да се премести, както и естеството на работата, която в случая е била с непостоянен (временен) характер. В конкретния казус събраните по делото доказателства свидетелстват за това, че жалбоподателят е взел решение да работи в чужбина единствено, за да получава по-високо трудово възнаграждение; установяват също, че връзката между П. и роднините му по никакъв начин не е прекъсната. В заключение, съдът намира, че в случая доказателствата сочат на това, че пребиваването на Ю. П. в Белгия е обусловено единствено от съществуването на трудовото правоотношение, че упражняваната от него дейност е била с временен характер, че роднинските му връзки са в Република България, като след завръщането си той живее в жилище на постоянния си адрес в [населено място], област Ямбол и има намерение да се установи в България.

Освен това в § 2 на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 изрично е посочено, че когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. В случая не е изследвано и намерението на жалбоподателя, като доводите, че това е ирелевантно обстоятелство поради единност на мнението на институциите, че П. е пребивавал в Белгия, не могат да бъдат споделени и не почиват на общностните норми. Категорично се установява от доказателствата по делото, че намерението на лицето не е последващо. Действително, за периода на заетост в Белгия П. не е бил постоянно на територията на Република България, но това пребиваване в чуждата държава е било обусловено от съществуването на трудовото правоотношение, респ. не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за обичайно пребиваване, както основателно се сочи в жалбата против решението. Административният орган е следвало да вземе предвид и обстоятелството, че след прекратяване на трудовото правоотношение оспорващият се е завърнал на територията на Република България и не е продължил да живее в Белгия, което също е основание да се приеме, че намерението му е да живее именно в България, а причината за преместването му в Белгия е била единствено трудова заетост.

По изложените съображения съдът намира, че при прилагане на критериите по чл. 11, § 2 от Регламент № 987/2009 г. по делото има безспорни доказателства, че държавата по пребиваване на лицето е България, противно на приетото в оспореното пред горестоящия орган разпореждане и в потвърдилото го решение. Отделно от това, административният орган е следвало да извърши преценка на обстоятелствата, определящи центъра на жизнените интереси на оспорващия, (съображения за което съдът изложи по-горе), но в случая такова изследване липсва както в мотивите на потвърденото разпореждането, така и от страна на решаващия орган в потвърдителния акт.

Предвид изложеното до тук жалбата на Ю. П. следва да бъде уважена, а оспореното решение, ведно с потвърденото с него разпореждане, като постановени при съществено нарушение на процесуалния закон и несъответни с целта на закона, следва да бъдат отменени.

Предвид правилото на чл. 172, ал. 2 от АПК и тъй като естеството на акта не позволява решаването на въпроса по същество от съда, преписката следва да се изпрати на административния орган за ново произнасяне при спазване на задължителните указания, дадени в мотивите на настоящото съдебно решение.

Изходът на спора обуславя основателност на претенцията за разноски на жалбоподателя. По делото такива са сторени за заплатена държавна такса в размер 10 лева и адвокатско възнаграждение в размер 1 200 лева с ДДС. Направеното възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от жалбоподателя в размер 1 200 лева с включен ДДС съдът намира за неоснователно.При определяне размера на адвокатското възнаграждение съдът съобразява не само фактическата и правна сложност на делото, но и положения труд от адвоката.В производството, освен относимата нормативна уредба от националното право са обсъдени и разпоредби на общностното право, а именно - Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г., Регламент (ЕО) № 987/2009 г. на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г., Директива 2014/92/ЕС, ДФЕС , като освен това е обсъдена и задължителната практика на Върховния административен съд и на Съда на Европейския съюз. От друга страна, жалбата е със значителен обем страници, в хода на производството са представени писмени доказателства, както и са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетел. Не е за пренебрегване и фактът, че част от размера на заплатеното адвокатско възнаграждение е начислен върху крайната сума ДДС, а с оглед обстоятелството, че адвокатът е с адрес на кантората извън [населено място], но се е явил и е взел участие в проведеното по делото открито съдебно заседание лично, това несъмнено е свързано с пътни разходи. В този смисъл съдът намира, че платеното от жалбоподателя възнаграждение от 1 200 лева е справедливо и достойно заплащане на адвокатския труд с оглед обема на работата по делото.

 

Водим от гореизложеното, съдът

 

РЕШИ:

 

 

ОТМЕНЯ Решение № 2153-28-1 от 10.01.2025 г. на Директора на ТП на НОИ-Ямбол.

 

ОТМЕНЯ Разпореждане № 281-00-1547-3 от 05.11.2024 г. на ръководителя на осигуряването по безработица при ТП на НОИ-Ямбол.

 

ВРЪЩА административната преписка на Ръководителя на осигуряването по безработица при ТП на НОИ-Ямбол за ново произнасяне по заявление с вх.№281-00-1547-3/15.11.2023г. на Ю. Т. П., [ЕГН], съобразно указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

 

ОСЪЖДА Териториално поделение на НОИ-Ямбол да заплати на Ю. Т. П., [ЕГН], от [населено място], [улица], ***, разноски по делото в общ размер на 1210 (хиляда двеста и десет) лева.

 

Съгласно чл. 119 от КСО решението е окончателно и не подлежи на обжалване.