Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр.София, 29.08.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав,
в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди и осемнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСИСЛАВА
ПОПКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
МАРИЯ
БОГДАНОВА
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 6475 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 20.02.2018
г. на ответника ***СУ „А.К.“, гр.София и по въззивна жалба от 06.03.2018 г. на
ищцата Е.Т.Б. срещу решението от 25.01.2018 г. по гр. дело № 69761/2016 г. на
Софийския районен съд, 55 състав.
Жалбоподателят - ответник обжалва решението в
частта, с която е осъден да заплати на Е.Т.Б., на основание чл.200, ал.1 КТ
сумата 6 099,00 лв.-обезщетение за имуществени вреди от трудова злополука,
настъпила на 22.12.2015 г. и сумата 26 153,65 лв.- обезщетение за
неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 22.12.2015 г., ведно със
законната лихва върху сумите от 22.12.2015 г. до окончателното изплащане, като
жалбоподателят е осъден да заплати на ищцата разноски по делото в размер на 1 262,40
лв., а по сметка на СРС – държавна такса и депозит за вещо лице.
Жалбоподателят – ответник ***СУ „А.К.“,
гр.София поддържа, че решението в обжалваната от него част е неправилно, тъй
като е постановено при нарушение на материалния закон – чл.201, ал.2 КТ и на
процесуалните правила, доколкото не се обсъдени събраните по делото гласни
доказателства – показанията на свидетелката С.М., установяващи, че поведението
на ищцата сочи на липса на елементарно внимание, респ. на проявена груба
небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 КТ. Освен това, при определяне на размера
на неимуществените вреди, съдът не е обсъдил подробно заключенията на двете
медицински експертизи, установяващи, че именно придружаващото заболяване на
ищцата /диабет/, възпрепятства бързото й възстановяване и то е причина за
получените усложнения на мястото на операцията. По отношение на иска за
заплащане на обезщетение за имуществени вреди, възззивникът поддържа, че то е
неправилно и необосновано, тъй като съдът не е обсъдил събраните по делото
писмени доказателства и заключението на приетата съдебно-медицинска експертиза,
според което необходимите суми, които са свързани с увреждането при трудовата
злополука, са в общ размер на 3 106,80 лв. и не е изложил съображения как
е стигнал до извод за основателност на претенцията до присъдения размер от
6 099,00 лв. Според въззивника, неправилно съдът не е приспаднал от
обезщетението за имуществени вреди сумата от 700 лв., събрана от служителите на
училището, който факт е безспорно установен по делото. С оглед изложеното, моли
решението на СРС в обжалваните части да бъде отменено, като вместо него да бъде
постановено друго, с което да се определи обезщетение за неимуществени
вреди по справедливост, като се признае
принос на ищцата за настъпване на вредоносните последици и се приложи
разпоредбата на чл.201, ал.2 КТ, а обезщетението за имуществени вреди да се
уважи до доказания по делото размер и съответно намален по реда на чл.201, ал.2 КТ. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.
В срока за отговор, ищцата е оспорила жалбата
на ответника, като поддържа, че същата е неоснователна и моли да бъде оставена
без уважение.
Жалбоподателката-ищца Е.Т.Б. обжалва
решението в частта, с която е отхвърлен иска й по чл.200, ал.1 КТ за заплащане
на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 26 153,65 лв. до
пълния предявен размер от 45 000 лв.
Жалбоподателката поддържа, че решението е постановено
при пълно изследване на събраните по делото доказателства и изводите на съда
кореспондират на същите, но неправилно е приложен принципа на справедливост по
смисъла на чл.52 ЗЗД и като последица съдът е определил размер на обезщетението
за неимуществени вреди, който не съответства на претърпените такива от ищеца. С
оглед изложеното моли решението на СРС да бъде отменено в частта, с която е
отхвърлен иска по чл.200 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди
за разликата над присъдения размер до пълния предявен размер от 45 000 лв.
Претендира направените разноски пред въззивната инстанция.
В срока за отговор, ответната страна е
оспорила жалбата на ищцата, като поддържа, че същата е неооснователна и моли
решението в обжалваната част да бъде потвърдено.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените
във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията, изложени
в отговорите, намира за установено следното:
Жалбите и на двете страни са подадени в срока
по чл.259, ал.1 ГПК и са допустими.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалвана му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, поради което въззивният съд дължи произнасяне по отношение
на правилността му.
По въззивната жалба на ответника - ***СУ „А.К.“,
гр.София:
Въззивният
съд споделя изводите, до които е достигнал първоинстанционния съд относно
наличието на фактическия състав на чл.200, ал.1 КТ, а именно: наличие на
трудово правоотношение между пострадалия и ответника; настъпване на трудова
злополука, претърпяна от работника или служителя в периода на трудовото
правоотношение, причинила вреди – неимуществени и имуществени и причинна връзка
между трудовата злополука и вредите, както и относно липсата на съпричиняване
на трудовата злополука от страна на работника, поради допусната от него груба
небрежност при изпълнение на възложената му работа, поради което и на основание
чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Независимо от горното и във връзка с
наведените доводи в жалбата, следва да се добави и следното:
Спорният въпрос по делото е дали пострадалата
е допринесла за злополуката, като е допуснала груба небрежност, т. е. дали е налице съпричиняване по смисъла на
чл. 201, ал. 2 КТ. В областта на частното право /част от което е и трудовото/
грубата небрежност е квалифицирана форма на небрежност. Релевантно за
обикновената небрежност е неполагането на дължимата грижа /най-често – тази на
добрия стопанин/, а грубата небрежност се характеризира с неполагане и на
най-елементарната грижа, тази която и най-небрежния човек би положил за своите
работи. И двете форми на небрежност имат предимно обективен характер, поради
което те се извеждат от поведението на дееца в конкретната фактическа
обстановка, а в по-малка степен е от значение наличието на съответно субективно
отношение /интелектуален елемент/. Въззивният съд споделя изводите на СРС, че в
конкретния случай не е доказано, че пострадалата е допуснала подобна груба
небрежност. По делото е безспорно установено, че трудовата злополука е станала
на приземния етаж на училището, представляващо площадка /фоайе/ към друго
помещение, а самата площадка е без достъп на естествена светлина, като е била
на две нива с разлика около 50-60 см., както и че участъкът, в който теренът
преминава от по-високо към по-ниско ниво ниво не е обозначен, нито е обезопасен
с парапет, ограда или друго обезопасяване. Именно грижа на работодателя е било
да обезопаси площадката, което последният е сторил след инцидента. Като не е
сторил това, последният не е изпълнил собственото си задължение да осигури
безопасни условия на труд и именно неспазването на това задължение е довело до
злополуката, а не поведението на ищцата. Горният извод не се опровергава от
свидетелските показания на свидетелката М., която заявява, че е предупредила
помощния персонал в училището за наличие на авария в електрозахранването в
района и им е указала да бъдат внимателни при изпълнение на служебните си
задължения. От друга страна по делото липсват доказателства, установяващи, че ищцата
е започнала да почиства помещението, в което е настъпила трудовата злополука,
по време на прекъснато ел.захранване, т.е. при липса на осветление, за да се
приеме, че злополуката е резултат на липса на елементарно внимание от нейна
страна. Ето защо въззивният съд приема, че в конкретния случай направеното от
страна на работодателя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат,
поради допусната от ищеца груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 КТ, се
явява неоснователно.
Неоснователен се явява и доводът на
въззивника-ответник за допуснато нарушение от СРС при определяне размера на
обезщетението за имуществени вреди. За да определи последния, СРС е взел
предвид, както представените по делото писмени доказателства – разходни
документи, така и заключенията на вещи лица Г. и В.. Според вещо лице Г.
закупуването на ортези, на плака за дистална тибия комплект винтове и комплект
тибуларна плака с винтове, канюлиран винт, на обща стойност 3 241,60 лв.-
са били необходими, като част от хирургичното лечение и за фиксиране на
счупения крайник в неутрална позиция на пострадалата. Потребителската такса за
болничен престой в размер на 34,80 лв. също е оправдана, а закупените с
приложените по делото фискални бонове лекарства, предписани на пострадалата при
изписването й от болницата-антикоагуланти, обезболяващи, антибиотици,
имуностимулатори и санитарни материали за превръзки, също са във връзка с
лечението на пострадалата. Представените с исковата молба и с последващата
молба, представена в първото открито съдебно заседание разходни документи, са
на стойност, надхвърляща размера на първоначално предявения иск от 4454,00 лв. При
изготвяне на заключението си вещо лице Г. е взел предвид само тези, представени
с исковата молба. Представените от ищцата с последваща молба разходни документи
за закупени медикаменти, санитарни материали, ортопедични обувки, прегледи и
възстановителни и рехабилитационни процедури, са на обща стойност 1 708,68
лв./ т.е. в по-висок размер от размера на поисканото по реда на чл.214 ГПК
увеличение на иска – с 1645 лв./ Правилно първоинстанционният съд е приел, че
тези разходи, включително за ортопедични обувки, са в причинна връзка с
увреждането, доколкото са свързани с неприключилия оздравителен процес и със
фактическото състояние на левия глезен след артродеза – „увиснало ходило“. При
определяне размера на обезщетението, съдът се е съобразил и със заключението на
вещо лице В., според което ищцата има съпътстващи заболявания – диабет от втори
тип и тиреоидит на Хашимото, които се поддържат медикаментозно с „метфодиаб“ и
„Л-тироксин“, поради което не е включил разходите за тези медикаменти / на
стойност 19,35 лв./ към дължимото обезщетение за имуществени вреди в резултат
на трудовата злополука. Не е включил и разходите за таксиметрови услуги / на
стойност 42.37 лв./, поради недоказаната им връзка с конкретното лечение. При
тези данни и с оглед диспозитивното начало в процеса, СРС е уважил иска до
предявения от ищцата размер от 6 099,00 лв., въпреки установения по делото
по-висок размер на разходите за лечение. С оглед изложеното неоснователно е
възражение на въззивника-ответник за необоснованост на изводите на СРС по
отношение на определения размер на дължимото обезщетение за имуществени вреди. Правилно
СРС не е приспаднал от дължимото обезщетение за имуществени вреди сумата от 700
лв., за която се твърди, че е събрана от служители на работодателя и е
предадена на ищцата. В конкретния случай освен, че липсват доказателства за
размера й и не е ясно и дали е предадена като дарение от колеги на ищцата или е
отпусната по усмотрение на ръководството на училището /напр. от фонд „СБКО“/, то
тази сума не следва да се прихваща, доколкото няма твърдения от ответника, че
това е авансирана сума за сметка на дължимо в бъдещо обезщетение от
работодателя, което следва да бъде прихванато при изплащане на обезщетението.
По доводите,
наведени във въззивните жалби и на двете страни по отношение на определения от
СРС размер на обезщетението за неимуществени вреди:
Въззивният съд счита, че доводите, изложени
във въззивните жалби и на двете страни по спора, са неоснователни по следните
съображения:
Съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД обезщетението
за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Съгласно
задължителната съдебна практика, съдържаща се в ППВС № 4/1968 г., както и
практиката, постановена по реда на чл.290 ГПК - решение № 177/27.10.2009г. по
гр.д. № 14/2009г., II г.о., решение №
334/10.10.2012г. по гр.д. № 1609/2011г., IV
г.о. на ВКС и др., справедливостта, като критерий за определяне паричния
еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността,
която засегнатите права са имали за своя притежател. Затова справедливостта по
смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие и тя се извежда от преценката на конкретни
обстоятелства, които носят обективни характеристики.Размерът на дължимото обезщетение
за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя
според вида и тежестта на причинените телесни и психически увреждания-това са
фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения
иск –продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки,
други страдания и неудобства, а ако увреждането е трайно-медицинската прогноза
за неговото развитие. Пострадалият не носи тежестта да доказва отделните си
негативни изживявания, доколкото са доказани увреждащите действия, т.е. когато
искът е установен в своето основание, съдът е длъжен да определи неговия размер
по своя преценка или като вземе предвид заключението на вещото лице съгласно
чл.162 ГПК. От събраните по делото писмени и доказателства се установява, че в
резултат на трудовата злополука, ищцата е получила телесни увреди - счупване на
двете кости на лявата подбедрица, вкл. и глезена, което е наложило няколко
оперативни интервенции за фиксиране на костите-остеосинтеза, отстраняване на
некрозирала тъкан, корекция след гноен процес, както и за отстраняване
последиците от лошо зарастване-деформиран глезен. Установено е, че ищцата и към
настоящия момент се придвижва с помощни средства и придружител на кратки
разстояния, походката й е нестабилна, с невъзможна опорна функция на левия
крак, без запазена ходилна функция на същия, поради липса на активни и пасивни
движения в глезенната става, която е втвърдена и болезнена. Към настоящия
момент ищцата изпитва болки в лява тазобедрена и колянна става, което е в
резултат от характера на счупването и усложненията в оздравителния процес,
изразяващи се в оголване на рани, образуване на фистули и остеомелит на
ставата. Според вещото лице и понастоящем ищцата се нуждае от обезболяващо и
антибиотично лечение и от хирургично такова с периодични обработки на раната и
рехабилитационни процедури, като дори и след тях не може да се очаква пълно
възстановяване на функциите на левия крак, т.е налице е неблагоприятна прогноза
за пълно възстановяване. В резултат на посочените телесни увреждания и
проведените оперативни интервенции, ищцата е претърпял болки и страдания, за
чието обезщетяване определеният от СРС размер от 30000 лв. съответства на
критерия за справедливост. При неговото определяне първоинстанционният съд
правилно е преценил характера и степента на уврежданията, начина и
обстоятелствата при които са получени, степента и интензитета на претърпените болки
и страдания, наложилите се хирургични интервенции, оздравителния период, който
продължава и към настоящия момент, проведените рехабилитационни процедури,
дискомфорта във връзка със затрудненията при ежедневните дейности по време на
оздравителния период, както и медицинската прогноза, изключваща пълно
възстановяване на увредения крак. на счупванията при промяна на времето и при физически
натоварвания към настоящия момент. Принципът на справедливост включва в
най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното
действие съобразно естеството и интензитета на претърпените телесни болки В
конкретния случай размерът на присъденото обезщетение от 30 000 лв. не се
явява, нито завишен, нито занижен, с оглед описаните по-горе факти и
обстоятелства, като при определянето му, СРС е взел предвид, че забавянето на
оздравителния процес се дължи и на наличието на друго заболяване на
ищцата-диабет, но последното не е причина за настъпилите усложнения, които са
вследствие на вида и тежкия характер на травматичното увреждане. Съгласно
разпоредбата на чл.200, ал.3 КТ, от така определеното обезщетение, първоинстационният
съд е приспаднал сумата от 3 846,35 лв., получена като обезщетение по
общественото осигуряване и е уважил иска до размера от 26 153,65 лв.
С оглед на изложеното и поради съвпадане на
крайните изводи на въззивната инстанция с този на първоинстанционния съд по
отношение основателността на предявените искове и определените размери на
дължимите обезщетения, обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.
При този изход на спора – неоснователност и на
двете жалби, на страните не следва да се присъждат поисканите разноски за въззивното
производство.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 25.01.2018
г. по гр. дело № 69761/2016 г. на Софийския районен съд, 55 състав.
Решението подлежи на обжалване
с касационна жалба пред Върховния касационен съд, при условията на чл. 280, ал.
1 или ал.2 ГПК, в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.