Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   №

София, 22.03.2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-в състав, в открито заседание на петнадесети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлин Михайлов

               Членове:  Пепа Тонева

                                Веселина Димчева

 

при секретаря А.Л..……..…………………………………… и с участието

на прокурора ……………………………………………..……………………. като разгледа

докладваното от ……………….съдия Михайлов ………...……...гр.д. № 15 255. по описа

за 2016 г.,       и за да се произнесе, съдът взе предвид:

                        Производството е по реда на чл.258 и следв. от ГПК.

         Образувано е по повод постъпила въззивна жалба от Т.Д.Р., с която обжалва решение от 17.05.2016 г., постановено по гр.д. № 42 898/15 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 33 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за сумата от 7 810.12 лв., представляващи недължимо платени валутни разлики за периода от 03.08.2010 г. до 03.07.2013 г. по договор за кредит. В жалбата са инвокирани доводи за незаконосъобразност на решение, свързани с възприетото от съда твърдение, че кредита е отпуснат в швейцарски франкове. В тази връзка твърди, че вярното твърдение е отпуснат кредит в евро. В тази връзка твърди, че мотивите на съда са вътрешно противоречиви, а постановеното решение необосновано.  Навежда доводи, че следва да се приложи разпоредбата на чл.147, ал.2 от ЗЗП и договорът да се тълкува по благоприятен за потребителя начин. Твърди, че съдът не се е съобразил, че диспозитивната норма, която следва да приложи е чл.240 ЗЗД, вр.чл.430, ал.1 от ТЗ и се дължи същата сума и в същата валута, в която е отпуснат кредита.  В тази връзка твърди, че съдът неправилно е приел, че ищцата се е съгласила и получила кредита във франкове, а не в евро. В тази връзка твърди, че предвид писмения характер на договора за кредит, то не може с устна уговорка да бъде променяно неговото съдържание.  Твърди, че не е представен погасителен план, тъй като такъв не е подписан от страните, а на практика погасителната вноска се е определяла от банката. Твърди, че решението в тази част е постановено в противоречие с задължителните тълкувания на ТР № 4/14 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди, че правен абсурд е извода на съда, че оспорената уговорка относно различната валута на насрещните задължения не е неравноправна клауза.  Твърди, че съдът не е извършил преценка дали реализирането на свръхпечалба от услугата, каквато не е предоставена представлява допустим от правото и добросъвестността мотив.  Оспорва изводите на съда по отношение на прехвърлянето на риска от промяната в курса на валутата. Навежда твърдения за бланкетност на мотивите по отношение на заявените с исковата молба основания за нищожност на клаузите на чл.6, ал.2 и чл.22 от договора, като твърди, че е налице противоречие с добрите нрави, което е неравноправност по смисъла на чл.143 от ЗПП. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното в тази част и вместо него постанови ново, с което да уважи претенцията, като претендира и направените по делото разноски.

            Ответникът по жалбата „Ю.Б.“ АД оспорва същата. Твърди, че изложените доводи са неоснователни и неподкрепени от доказателствата по делото, от които се установява, че е предоставен кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността на 44 650 евро. Твърди, че съдът правилно е възприел фактическата обстановка, подкрепена от събраните по делото доказателства. Твърди, че така предявеният иск е недопустим, тъй като не се претендира прогласяване на нищожността на конкретни договорни клаузи, а простото позоваване на нищожността не е достатъчно да обоснове допустимост на осъдителните искове, тъй като разпоредбата на чл.34 от ЗЗД е императивна. Твърди, че с така предявеното искане се цели косвено съдът да промени постигнатата между страните обща воля и съгласие. Моли съда да има предвид и направеното при условията на евентуалност възражение за погасяване по давност.  Твърди, че ищецът е поел задължението да връща получената сума на тримесечни вноски и то в определената валута. Твърди, че приложение № 1 към процесния договор по своята същност представлява извънсъдебно признание от страна на ищцата по отношение на вида валута и размера на задължението. Моли съда да постанови решение, с което да остави без уважение въззивната жалба, като претендира и направените по делото разноски.

            С въззивна жалба „Ю.Б.“ АД оспорва същото решение в осъдителната част, като твърди, че същото е недопустимо, незаконосъобразно и неправилно.  Твърди, че съдът неправилно е приел, че оспорените клаузи не са индивидуално уговорени. Твърди, че простото позоваване на ССЕ не е достатъчен аргумент за уважаването на претенцията. В тази връзка оспорва допустимостта на иска с правно основание чл.55 от ЗЗД, като се позовава на императивната разпоредба на чл.34 от ЗЗД и липсата на прогласяване на нищожността на клаузите. Твърди, че с тях се цели недопустима промяна в договорните отношения, както и че неправилно е приел, че е налице нищожност по смисъла на чл.143 от ЗПП. Твърди, че са договорени два компонента при определянето на лихвата. Твърди, че е недопустимо приравняването на приложимия БЛП и договорената годишна лихва. Твърди, че съдът неправилно е приел, че може да намери приложение общата петгодишна давност. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното в тази част и вместо него постанови ново, с което да отхвърли претенциите.

            Ответникът по тази въззивна жалба Т.Д.Р. оспорва същата. Твърди, че възражението за недопустимост е неоснователно, тъй като за нищожността съдът следи служебно. Твърди, че по делото не са представени доказателства лихвата да е предоговаряна, поради което следва да се приеме, че нейното изменение е едностранно. Твърди, че извода на съда, че промяната на БЛП изцяло зависи от ответника са правилни и законосъобразни, както и оспорените клаузи не са индивидуално уговорени. Оспорва и наведените твърдения за кратката давност, като твърди, че при иска по чл.55 от ЗЗД давността е петгодишна. Моли съда да постанови решение, с което да остави без уважение подадената жалба и претендира разноски.

            Съдът след като се съобрази с доводите на страните и обсъди събраните по делото писмени доказателства, съобразно разпоредбата на чл.235 от ГПК, приема за  установено от фактическа и правна страна следното:

            От фактическа страна:

           Не се спори между страните, а се установява и от доказателствата по делото, че с атакуваното решение от 17.05.2016 г., постановено по гр.д. № 42 898/15 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 33 състав, че съдът е осъдил “Ю.Б.”АД  на основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД да заплати на Т.Д.Р. сумата 4 876.86 швейцарски франка, разликата между размера на реално платените, но недължими лихви за периода 03.08.2010 г. - 03.07.2015 г., които ответника е получил при липса на основание поради нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 13, ал. 1 от договор за кредит от 19.06.2008 г., ведно със законната лихва от 22.07.2015 г. до окончателното изплащане; отхвърлил е иска на Т.Д.Р. против “Ю.Б.”АД, с който на основание чл. 55 ал. 1 ЗЗД се претендира сумата от 7 810. 12 лв., представляваща разликата между размера на реално изплатените, но недължими курсови разлики за периода 03.08.2010 г. - 03.07.2013 г., които ищецът твърди, че ответникът е получил при липса на основание поради нищожност на уговорката за погасяване на договор за кредит от 19.06.2008 г. в швейцарски франкове; осъдил е “Ю.Б.”АД да заплати на Т.Д.Р. сума в размер на 1 476.98 лв., представляваща сторени в производството разноски и е осъдил Т.Д.Р. да заплати на “Ю.Б.”АД сума в размер на 690 лв. разноски по делото.

           Не се спори между страните, а установява и от приложените писмени доказателства, че помежду им съществува договорно правоотношение, възникнало в резултат на подписан на 19.06.2008 г. договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 38952 между Т.Д.Р. и М. Г.Б. от една страна и “Ю.Б.”АД от друга. По силата на договора на Р. е бил отпуснат кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността във шв. франкове на 44 650 евро със срок на погасяване - 300 месеца. Съгласно чл. 6 ал. 2 от Договора погасяването на кредита се извършва във валутата, в която е разрешен и усвоен - швейцарски франкове, като е предвидена възможност в случай, че в деня на падежа кредитоплучателят не разполага с швейцарски франкове погасяването на кредита да се извърши и в лева или евро, след служебно превалутиране на тези средства в швейцарски франкове по курс «продава» на Юробанк, за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето съгласие. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора ищецът дължи на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен процент /БЛП/, който е в размер на 4.5% плюс договорна надбавка в размер на 1.15%. Съгласно чл. 3, ал. 5 от Договора действащият БЛП на Юробанк АД не подлежи на договаряне и промените в него ставата незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез обявяването им на видно място в банковите салони. Договорените в договора надбавки не се променят.

           От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, се установява, че: за периода 03.08.2010 г. - 03.07.2013г. общия размер на сумите, надвзети от банката под формата на курсови разлики в резултат на увеличението на курса на швейцарския франк и погасяване на кредита в швейцарски франкове или тяхната равностойност, вместо дължимата сума в евро са в размер на 7 810.12 лв., а за периода 03.08.2010 г. - 03.07.2015 г. общият размер на сумите, надвзети от банката под формата на лихви е 4 653,39 шв. франка. Вещото лице е отразило, че от 2009 г. е налице тенденция на намаляване на стойността на компонентите на БЛП. През 2008 г. решенията за увеличение на БЛП са следвали тенденцията на увеличаване на промените в СОФИБОР, ЮРИБОР и 5-годишния CDS за България, но след това те са следвали тенденцията на намаляване. Освен това вноската за Фонда за Гарантиране на Влоговете се изчислява като 0,5 % от привлечените средства, като процентът не е променян през процесния период, както и минималните задължителни резерви, изисквани от БНБ за периода са намалели - до 2000г. - в размер на 12%, а от 01.2009 г. до сега - в размер на 5%. Според допълнително заключение на заключението на вещото лице по ССЕ, депозирано на 19.04.2016 г. размерът на надвзетите лихви за процесния период, определени като разлика между платената лихва по погасителните вноски, определени в първоначалния погасителен план в резултат на увеличението на лихвата по кредита е в размер на 4 876.86 шв. франка.

От правна страна:

           При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

           Видно от обстоятелствената част и петитума на исковата молба и направените от ищеца уточнение, същият е предявил обективно съединени искове с правно основание чл.55, ал.1, предл.1-во от ЗЗД за сумата от 4 876.86 швейцарски франка, разликата между размера на реално платените, но недължими лихви за периода 03.08.2010 г. - 03.07.2015 г., които ответника е получил при липса на основание поради нищожност на клаузите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 13, ал. 1 от договор за кредит от 19.06.2008 г., ведно със законната лихва от 22.07.2015 г. до окончателното изплащане и за сумата от 7 810. 12 лв., представляваща разликата между размера на реално изплатените, но недължими курсови разлики за периода 03.08.2010 г. - 03.07.2013 г., поради нищожност на уговорката за погасяване на договор за кредит от 19.06.2008 г. в швейцарски франкове

           По допустимостта и основателността на подадените въззивни жалби:

           По отношение на така подадените въззивни жалби, съдът намира, че същите са подадени в срок и от упълномощено лице, поради което са процесуално допустима. Атакуваното решение е валидно и допустимо.

           В жалбата на ищцата са инвокирани доводи за незаконосъобразност на атакуваното решение, свързани с неправилно тълкуване на събраните по делото писмени доказателства, като са наведени доводи за това, че договорът е сключен за суми в евро, а не в швейцарски франкове, както и че съдът неправилно е приложил задължителната практика на ВКС.

           В жалбата на ответника са релевирани доводи свързани с недопустимост на атакуваното решение, тъй като липсва прогласяване на нищожността на клаузите. Инвокира доводи, че изводите са неправилни, като твърди, че клаузите са индивидуално уговорени, както и оспорва изводите на съда по отношение на петгодишната давност.

           Така релевираните доводи за незаконосъобразност от ищцата, съдът в настоящия си състав, намира за неоснователни. Неоснователното обогатяване е един от източниците на задълженията. С разпоредбата на чл.55 от ЗЗД законодателят е уредил три хипотези на неоснователното обогатяване: при начална липса на основание, при отпаднало основание и при неосъществено основание.

           За да бъде успешно проведен така предявеният иск ищецът следва да установи, при условията на пълното и главно доказване съществуването на правоотношение между страните, изпълнение на задълженията си, което в конкретния случай е заплащането на уговорената лихва, както и че е заплатил суми без основание. Ответникът следва да ангажира доказателства във връзка с наведените твърдения за изпълнение на задълженията си по сключеният договор. От събраните по делото доказателства безспорно се установява наличието на предвидените от законодателя предпоставки за уважаването на предявеният иск.

           Спорно пред първоинстанционния съд и пред настоящата инстанция е тълкуването на договора по отношение на вида на валутата, в която е отпуснат кредита. Съгласно разпоредбата на чл.20 от ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните, като отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Същото правило се прилага съответно и за тълкуването на изменението на договора с последващ анекс, както и на всички изявления на страните, отправени една към друга във връзка с осъществяването на гражданските правоотношения. Тълкуването на писмено споразумение се извършва въз основа на текста му. Същевременно обаче при тълкуването трябва да бъдат съобразени всички обстоятелства, поведението на страните и изявленията им при сключването на договора и последващите изменения. На тълкуване според критериите на чл. 20 ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършва съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите; прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. Според легалната дефиниция на чл. 8, ал. ЗЗД, договорът е съглашение между правни субекти, насочено към създаване, уреждане или унищожаване на правна връзка между тях. В чл. 9 ЗЗД е закрепен основният принцип на договорното право - принципът за свобода на договарянето, който признава на договарящите свободата сами да определят съдържанието на договорите помежду си и същевременно обявява повелителните норми на закона и добрите нрави като граница, до която е допустимо разпростирането на автономията на волята. Сключеният в границите на чл. 9 ЗЗД договор обвързва страните със силата на закон съгласно чл. 20а, ал. 1 ЗЗД. Аналогична обвързаност произтича и от измененията на договора, за които страните са постигнали общо съгласие в съответствие с разпоредбата на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД. Както първоначално сключеният договор, така и измененията към него, изискват всяка от страните да изпълнява поетите задължения по начина, указан в чл. 63, ал. 1 ЗЗД - точно и добросъвестно, без да пречи на другата страна и тя да изпълнява задълженията си по същия начин. С оглед доказателствата по делото на тълкуване подлежат разпоредбите на чл.1, чл.2 и чл.6, ал.1 и 2 от сключеният между страните договор. Тълкувайки отделните договорни уговорки, във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите, съдът в настоящия си състав намира, че доводите на първоинстанционтния съд са законосъобразни. Видно от оспоравените договорки между страните е сключен договор за отпускане на кредит в швейцарски франкове, като неговия размер е определен, като равностойност на тази валута към 44 650 евро към деня на усвояването на кредита. След като действителната воля на страните е била да бъде отпуснат кредит във франкове, то и връщането на получената сума следва да се извърши в тази валута, при спазване на уговорките между страните. Като неоснователно следва да се възприеме и наведеното твърдение, че съдът е следвало да приложи разпоредбата на чл.147, ал.2 от ЗЗП. За да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин/чл. 147, ал. 1 от ЗЗП/. Потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как ще се погасяват задълженията, в конкретния случай, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. При съмнение обаче съдът има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин/чл. 147, ал. 2 от ЗЗП/, във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата/чл. 145, ал. 1 от ЗЗП./. В конкретния случай, настоящият съдебен състав намира, че на потребителя, ищец е предоставена достатъчно информация, конкретна по отношение на начина на погасяване на задължението, поради което не се налага тълкуване в благоприятен за ищцата начин. В останалата част следва да се споделят мотивите на първоинстанционния съд, а атакуваното решение в тази част да се потвърди.

    По отношение на наведените доводи от страна на ответника за недопустимост на атакуваното решение, предвид липсата на произнасяне с влязло в сила решение, с което да бъде признат договора, или отделни негови клаузи за нищожен съдът намира същото за неоснователно. Неоснователно е и наведеното твърдение за погрешно приложена обща погасителна давност.  Нищожния договор не поражда правни последици, като безспорно в правната теория, така и в съдебната практика се приема, че даденото по нищожен договор е престирано при начална липса на основание. Доколкото липсва основание за престацията, изискуемостта на вземането, основано въз основа на престиране по нищожен договор, настъпва от момента на самото престиране. В тази насока е налице задължителна съдебна практика, отразена в т. 7 на ППВС № 1/1979 г., която се споделя и от настоящия състав. Искът за плащане без правно основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се погасява в пет-годишен срок, който започва да тече от момента, в който длъжникът получи нещо без основание. Това е така, защото от този момент вземането на кредитора става изискуемо. При нищожност има специално правило - чл. 34 ЗЗД - според което връщане на полученото се дължи, когато договорът бъде признат за нищожен. Всъщност правото на възстановяване възниква още с осъществяване на фактическия състав - изпълнение на задължение по нищожна сделка. Запазването на текста на чл. 34 ЗЗД има оправдание при промяната на режима през 1993 г., за да се подчертае отмяната на съществувалата по-рано възможност за отнемане в полза на държавата на даденото между страните в някои случаи на недействителност. Правото на възстановяване по нищожните сделки възниква от получаване на изпълнението и не се влияе от момента на съдебното прогласяване на нищожността. Съдебното решение има установително действие, но не е елемент от фактическия състав на чл. 34 ЗЗД. При нищожност на сделката, поради противоречие на закона, е налице начална липса на основание, а даденото от страните подлежи на връщане по правилото на чл. 55, ал. 1, предл.1 ЗЗД. Освен посоченото по-горе ППВС, по този правен въпрос съществува еднозначна съдебна практика - р. № 607/2009 г. на ІІІ г.отд, по гр. д. № 402/2008 г. и др., която напълно се споделя от настоящия състав. Всеки правен субект, който има правен интерес, може да се позове на нищожността на договора и да черпи изгодни правни последици от този факт. Тъй като порокът на договора в посочените случаи не може да бъде отстранен (по принцип), когато по него е била осъществена престация (от едната или от двете страни), следва да се проявят правните последици на чл. 34, вр. чл. 55 ЗЗД, понеже изначално липсва правно основание, оправдаващо даването. Обичайно имущественоправните последици от нищожния договор се релевират едновременно с релевирането на самата нищожност, макар да не съществува пречка от отделното им предявяване, като успешното провеждане на претенцията за нищожност на договор е условие за проявяването им, но не и за тяхното предявяване.

Неоснователни са и другите наведени от ответника доводи, свързани с липсата на неравноправност на оспорените клаузи от договора. Видно от доказателствата по делото клаузите, касаещи размера на лихвата не са индивидуално определени. Съгласно чл.143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната правна норма. Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално /чл. 146, ал. 1 от ЗЗП/. Клаузи, които не са уговорени индивидуално, са дефинирани в чл. 146, ал. 2 от ЗЗП - клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им и е посочен пример за такива клаузи при договорите, сключвани при общи условия, като изброяването не е изчерпателно. В останалата част следва да се споделят мотивите на първноинстанционния съд.

           По изложените съображения съдът в настоящия си състав намира, че атакуваното решение следва да се потвърди.

           С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, на основание чл.78 от ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 552 лв., представляваща разноски за един адвокат, пред настоящата инстанция, а ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 1 053 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.

           Водим от гореизложеното Софийски градски съд

 

Р   Е  Ш   И:

             

                        ПОТВЪРЖДАВА  решение от 17.05.2016 г., постановено по гр.д. № 42 898/15 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 33 състав,  като правилно и законосъобразно.

                        ОСЪЖДА  “Ю.Б.”АД, ЕИК: ********* ,със седалище и адрес на управление *** да заплати на Т.Д.Р., ЕГН **********, съдебен адрес ***-Б сумата от 1 053 (хиляда петдесет и три) лв. на основание чл.78 от ГПК.

                        ОСЪЖДА  Т.Д.Р., ЕГН **********, съдебен адрес ***-Б да заплати на  “Ю.Б.”АД, ЕИК: ******** ,със седалище и адрес на управление *** сумата от 552 (петстотин петдесет и два) лв., на основание чл.78 от ГПК.

                        Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.2 от ГПК.

                       

 

 

                   Председател:                                                         Членове: 1.

 

 

 

 

                                                                                                                      2.