№
Град Варна, 11 септември 2018 година.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯ ОКРЪЖЕН СЪД – Гражданско отделение, в публично
съдебно заседание, проведено на двадесет и девети август две хиляди и
осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РОСИЦА СТАНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ИВЕЛИНА СЪБЕВА
КРАСИМИР
ВАСИЛЕВ
СЕКРЕТАР: МАРИЯНА И.
Разгледа докладваното от съдия Василев,
в.гр.дело № 1884, по описа на ВОС за 2018 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е въззивно и е образувано по въззивна жалба от адв.Р.Ж., като процесуален
представител на А.Р.Т. против
Решение № 2986 от 22.06.2018 година, постановено по гр.дело
№ 2503/2018 година, по описа на ВРС, с което са били отхвърлени исковите
претенции на жалбоподателя, с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от КТ, и чл.225 от КТ, а именно да бъде призната за незаконна и отменена
издадената заповед за прекратяване на трудовите правоотношения между страните №
697 от 20.10.2017 година, като същият да бъде възстановен на работа в ответното
дружество на длъжност „Сметосъбирач“, както и да бъде осъден ответникът да
заплати на ищеца обезщетение за оставане без работа в размер на 4 978.08 /четири хиляди деветстотин седемдесет и осем
и нула осем/ лева, за периода 30.01.2018 година до 30.07.2018 година,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба, до
окончателното изплащане на задължението.
Оплакванията във въззивната
жалба се свеждат до неправилна преценка на доказателствата от страна на решаващия
съд , и оттам неправилен правен извод.Акцентира се върху обстоятелството, че
ВРС незаконосъобразно не е допуснал оспорване на представения с отговора против
писмената молба документ – а именно Молба от самия Т.; оплакванията на още, че
решаващия съд не е обсъдил събраните в хода на процеса гласни доказателства.По
същество искането е съдебното решение да бъде отменено и претенцията – уважена.
В срока по чл.263 от ГПК e постъпил писмен
отговор от страна на „ЗМБГ“ АД - София, чрез адв.Х., с които се излага, че
решението е правилно и следва да бъде потвърдено.
В открито съдебно заседание пред ВОС, въззивника, които е
редовно призован, не се явява, но чрез своя процесуален представител, в лицето
на адв.Ж. поддържа въззивната жалба и моли съдът да я уважи.
Адвокат Х., която представлява въззиваемото дружество,
моли съдът да потвърди решението, което намира за правилно и законосъобразно.
За да се произнесе по спора ВОС намери за установено
следното:
Пред първата съдебна инстанция съдебното
производство е било образувано по повод предявени от А.Р.Т., ЕГН **********
против „ЗМБГ” АД, ЕИК *********, искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3, вр. с чл.225 КТ.С
тях той е отправил искане към съда да бъде призната за незаконна и
отменена издадената заповед за прекратяване на трудовите правоотношения между
страните №697 от 20.10.2017 година; да бъде възстановен на работа в ответното
дружество на длъжност „Сметосъбирач“, както и да бъде осъден ответникът да
заплати на ищеца обезщетение за оставане без работа в размер на 4 978.08 лева, за периода
30.01.2018 година до 30.07.2018 година, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба, до окончателното изплащане на
задължението.Съобразно твърденията в исковата молба ищеца е изпълнявал
длъжността „Сметосъбирач“ в „ЗМБГ“ АД, филиал гр. Варна, звено „Район
Приморски“, на длъжност „сметосъбирач“, по сключен трудов договор от
22.07.2016г., безсрочен, при пълно работно време с петдневна работна седмица.Ищеца
твърди още, че трудовото правоотношение е прекратено със Заповед № 697 от 20.10.2017
година, на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, като самата Заповед му е връчена
на 30.01.2018 година, а заедно с нея и трудовата книжка.Излага, че не е налице
взаимно съгласие между страните, изразено писмено, за прекратяване на трудовия
договор, основно защото не е подавал молба, върху която работодателят да е
изразил становище в едноседмичен срок. Моли исковете да бъдат уважени.
От фактическа страна е
било установено, че ищеца е постъпил на работа в дружеството –
ответник,съобразно ТД № 206 от 21.07.2016 година.
Приложена е също така и Заповед № 679, издадена на
20.10.2017 година, от която е видно, че трудовото правоотношение между А.Р.Т. и
„ЗМБГ“ АД е прекратено на осн. чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие.
Заповедта е връчена на работника на 30.01.2018 година.От представените фишове
за работна заплата се установява, че последната получена такава е за месец
септември 2017г. в размер на 750.17 лева.По делото е също така налична и
Докладна записка от прекия ръководител на ищеца, свидетеля Петров, в която е отразено,
че ищеца А.Т., след многократно изявено желание да прекрати трудовото си
правоотношение без предизвестие, е внесъл молба, като след резолюция от
работодателя е издадена заповед за прекратяване на трудовите правоотношения
между страните.Върху тази молба, изхождаща от А.Т. е била поставена резолюция
„Да“, а именно за прекратяване на ТП без предизвестие, на осн. чл. 325 КТ, считано
от 20.10.2017 година.Видно от дневник за издаване на трудови книжки, А.Т. е
получил своята трудова книжка на 20.10.2017г.
Пред
ВРС е бил разпитан свидетеля П.П., които е пряк ръководител на ищеца и които
обръща внимание на следните обстоятелства:че Т. е бил в нарядите на
сметоизвозващите машини, като е работил на длъжност „Сметосъбирач“; че е пожелал
да излезе в неплатен отпуск, но след получен отказ е заявил желание да бъде
освободен от работа. След това е спрял да се явява на работа. В деня на
напускане на фирмата не е подписвал документи.
При тези данни
виждането на съда е следното:
В конкретния случай се оспорва процесната Заповед №
679, с която е бил прекратен трудовия договор между ищеца и дружеството –
ответник, с основание чл.325 ал.1 т.1 от КТ, или по взаимно съгласие. Както
правилно е посочил ВРС този текст от КТ дава основание да се приеме, че трудовият
договор може да се прекрати по взаимно съгласие на страните, както и че този фактически състав изисква всяка от тях
да направи категорично писмено изявление за прекратяване на трудовото
правоотношение. Насрещната страна, към която е отправено предложението за
прекратяване на трудовото правоотношение, е длъжна да вземе отношение по него и
да уведоми другата страна в 7-дневен срок от получаването му. Ако тя не направи
това, смята се, че предложението не е прието. В момента на съвпадането на двете
волеизявления, което настъпва с получаването на отговора, договорът се
прекратява, а издаването на последващ акт за прекратяване на трудовия договор
има само констативно действие – в тази връзка Решение № 400 от 13.05.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 1109/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията С.Б..Съобразно
цитираната практика, която е и константна за ВКС, е нужно да са налице две
насрещни волеизявления на страните - както предложението за прекратяване на
трудовото правоотношение, така и приемането на същото, е необходимо да са
изразени писмено.В съответствие с Решение
№ 183 от 21.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 565/2010 г., III г. о., ГК, докладчик
съдията А.С.самата писмена форма е условие е условие за действителността им. Не
следва да се формира извод за наличието на взаимно
съгласие за прекратяване на трудов договор чрез устни волеизявления на двете
страни или на едната от тях, т.е. изисква се всяка от страните трябва да изрази
волята си за прекратяването на трудовия договор ясно, категорично и безусловно.
Взаимното съгласие се счита постигнато в момента, когато съвпаднат двете
писмени волеизявления за прекратяване на трудовия договор. Последващото
издаване на заповед за прекратяване на трудовия договор на основание чл.325 т.1 КТ има само констативно действие. Подписването на заповедта от работника или
служителя като получател удостоверява единствено получаването й, а не воля за
прекратяване на трудовия договор по взаимно
съгласие. Направеното писмено изявление от работника или служителя за
прекратяване на трудовия договор на някое от предвидените в КТ основания за
едностранно прекратяване от негова страна с достигането му до работодателя води
до прекратяване на трудовото правоотношение на съответното основание, а не е
израз на воля за прекратяване по взаимно
съгласие.
В конкретния случай страните оспорват липсата и/
или наличието на волеизявление от страна на ищеца за прекратяване на трудовия
договор.Самия той сочи, че не е отправял предложение до своя Работодател за
преустановяване на съвместната им дейност.От своя страна обаче в трудовото
досие, представено от дружеството – ответник – вж.л.27, е налична молба от
самия ищец А.Р.Т., от съдържанието на която става ясно, че той желае да се
прекрати трудовия му договор с ответника по взаимно съгласие.Също от нея е
видно, че тя е датирана от 20.10.2017 година и на същата дата върху самата молба
е поставена резолюция „Да“, считано от 20.10.2017 година.При тези данни и с
оглед предприетото оспорване на молбата е редно да се отбележи следното:
От данните по делото става ясно, че тази молба е
била представена с писмения отговор на дружеството – ответник; тя е била
оспорена в съдебно заседание, проведено на 31 май 2018 година – вж.л.37.В тази
връзка съвсем правилно решаващата съдебна инстанция се е позовала на нормата на
чл.312 ал.2 от ГПК, която дава възможност оспорването да се проведе в едноседмичен
срок, считано от датата на уведомяването.От делото става ясно още, че ищеца е
бил уведомен и са съхранени процесуалните му права на 04 май 2018 година
/вж.л.33/ , т.е. той е можел да оспори представените доказателства до 11 май
2018 година, включително.Обстоятелството, че е сторил това едва в съдебно
заседание, проведено на 31 май 2018 година
е задължило решаващия съд да се позове на преклузията, най – вече с
оглед факта, че производството се явява „Бързо“ и за него е предвиден нарочен
процесуален ред.Ето защо, абстрахирайки се от проведеното оспорване, а както
вече бе изяснено, то се е явило и недопустимо, съдът приема, че дружеството –
ответник е спазило изискуемия ред и правилно, с оглед отправеното към него
предложение, е прекратило трудовия договор с ищеца.Също правилно това е било
осъществено по реда на чл.325 т.1 от КТ, или т.нар.“взаимно съгласие“, т.к. са
били налице всички предпоставки за това.Спазено е било изискването
да е налице писмена форма на волеизявлението и да са налице останалите елементи
от фактическия състав на нормата, а именно писмено уведомяване от насрещната
страна по правоотношението в седемдневен срок от получаването на изявлението,
т.е. да е налице съвпадане волеизявленията на страните към момента на
получаване волеизявлението на ответната страна. Освен това законът не изисква
лично подаване на писменото искане за прекратяване на трудовото правоотношение,
което сочи, че това може да бъде извършено и от друго лице или по пощата.Ето
защо и като съобрази в съвкупност, че: Предложението
за прекратяване на трудовия договор е направено от работника/служителя; че
Работодателя е взел отношение по него в изискуемия 7 – мо дневен срок и че
двете насрещни волеизявления са съвпаднали, ВОС приема, че не са били допуснати
пороци в уволнителната процедура.Прави впечатление, че ищеца, въпреки
твърденията си, че е ползвал отпуск, не се е явявал на работа до 30.01.2018
година, когато е получил процесната заповед.Това поведение едва ли би могло да
бъде оправдано, предвид обстоятелството, че в документите по делото не се
съдържат каквито и да било молби, изхождащи от ищеца за ползване на платен/
неплатен отпуск.Също правилно, според ВОС, решаваща съдебна инстанция се е
позовала на Решение № 86 от 22.07.2015 г.
на ВКС по гр. д. № 5957/2014 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Даниела
Стоянова, където изрично се сочи, че при положение, че предложението е
отправено от служителя с писмена молба, разгледана същия ден с изразено от
работодателя писмено съгласие, извод за незаконосъобразно прекратяване при
предпоставките на чл.325 т.1 КТ не може да бъде направен в резултат на
констатацията, че работодателят не е успял да връчи изрично съобщение в
седмодневния срок. Срокът е свързан с правото да се заяви приемане на
предложението, а не със съобщаване на последиците от факта, че прекратяването
на трудовия договор по взаимно съгласие е настъпило. Поради това срокът е
спазен, когато работодателят е приел веднага предложението чрез изразена в
писмен вид воля за това и е сторил необходимото, за да стане това обстоятелство
известно на другата страна.Предвид горното, ВОС намира, че жалбата не съдържа
годни да променят извода й, основания, поради което и решението на ВРС следва
да бъде потвърдено.В полза на „ЗМБГ“ АД – София и в тежест на ищеца следва да
се присъдят разноските, а именно 433.85 лева.
Воден
от изложеното, ВОС,
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 2986 от 22.06.2018 година, постановено по гр.дело № 2503/2018 година,
по описа на ВРС, десети състав.
ОСЪЖДА А.Р.Т., ЕГН **********, да заплати на „ЗМБГ” АД,
ЕИК *********, сумата от 433.85 лева /четиристотин
тридесет и три и осемдесет и пет/, представляваща извършени в хода на
въззивното производството съдебно-деловодни разноски - за адвокатско
възнаграждение, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението
подлежи на обжалване в едномесечен срок, считано от 11.09.2018 година
пред състав на Върховен Касационен Съд на Р България, на основанията по чл.280
от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: