Р Е Ш Е Н И Е260118
гр. Пазарджик, 07.12.2020 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
Пазарджишкият
окръжен съд, гражданска
колегия, в открито
заседание на трети декември.…………….....………………………
през две хиляди и двадесета година...............................
в състав:
Председател:
КРАСИМИР НЕНЧЕВ
Членове:
АЛБЕНА ПАЛОВА
МАРИАНА
ДИМИТРОВА
при секретаря
Галина Младенова.........…… .и в присъствието на
прокурор……….…...............…….
като разгледа докладваното от
окръжен съдия
Албена Палова……….в. гр. дело № 722 по описа
за 2020 г. и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение № 144/29.07.2020 г., постановено по
гр.д. № 1376/2019 г. В.ският районен съд е осъдил Община В. със седалище и
адрес на управление гр. В., бул. „Х.А." № 35, да заплати на С.Н.М., ЕГН**********,***,
ж.к Младост 2, бл. 217, ет. 10, ап.49, със съдебен адрес ***, чрез адв. М.П., сумата
от 1800.00 лева, представляваща
обезщетение по чл.31, ал.2 от ЗС за периода от 01.03.2015 г. до 31.05.2015 г.
за ползването на собствените на ищеца 2/3 идеални части от съсобствения между
него и ответника имот, представляващ им. пл. № 7696 от кв.424 по плана на гр.В.,
целия с площ от 2729 кв.м., от които 2058 кв.м. разположени в двора на Основно
училище „Г.Б.” и попадащи в парцел ІІ-За училище в кв. 424 по отменения
регулационен план на град В., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 27.12.2019 г. до окончателното плащане, както и сумата от 547,50 лв.,
представляваща законна лихва за забава върху горното обезщетение за периода от
27.12.2016 г. до 27.12.2019 г., като е отхвърлил иска за лихви за забавено
плащане за периода от 21.12.2016 г. до 27.12.2019 г. като погасен по давност.
Осъдил е Община В. да заплати на
С.Н.М., ЕГН**********, 716,32 лв. разноски по делото.
Против така постановеното
решение в законния срок е постъпила въззивна жалба от Община В. с изложени
оплаквания за незаконосъобразност. В жалбата се твърди, че неправилно районният
съд е приел, че ищцата е лишена от ползването на имота, тъй като до същата била
изпратена покана от другия съсобственик, с която е била поканена да използва
съсобствения имот съобразно своите права върху него. От друга страна по делото
не било доказано, че имотът се ползва от Община В. за нейни нужди. Искането е
обжалваното решение да бъде отменено, вместо което да бъде постановено ново, с
което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен с присъждане на
разноските за две инстанции.
В законния срок не е постъпил писмен отговор от С.М.. В съдебно заседание въззивната жалба се оспорва от нейния процесуален пълномощник с искане решението на ВРС да бъде потвърдено.
Окръжният съд след като се запозна с твърденията, изложени във въззивната жалба, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства, като взе предвид становищата, изразени в съдебно заседание и при спазване разпоредбата на чл.235 от ГПК, прие за установено следното:
В исковата си молба против Община В. С.М. е твърдяла, че с влязло в сила решение на ОС - Пазарджик от 14.06.2001 г. по гр. д. № 633 по описа за 2001 г. ищцата е призната за съсобственик на 2/3 идеална част от имот, възстановен по силата на ЗВСОНИ, намиращ се в гр. В. и представляващ парцел № 424 с площ от 2729 кв.м., съгласно отменения регулационен план на гр. В.. Същият имот бил идентичен с имот пл. № 7696, от кв. 424, с площ от 2729 кв.м. от настоящия регулационен план на града. Ищцата и Община В. били съсобственици именно в тази част от процесния имот, попадаща в двора на училище „Г.Б.“, като С.М. притежавала 2/3 идеални части от процесния имот, а останалата 1/3 идеална част от парцела принадлежала на ответника - Община В.. От момента на възстановяване на собствеността до настоящия момент имотът се ползвал за училище, като в него бил разположен дворът на ОУ “Г.Б.”. В случая Община В. била предоставила съсобствения й с ищцата недвижим имот на училището в изпълнение на функцията си да обезпечи достъпа до образование на гражданите на територията на общината и това било законово вменено задължение на общината, в изпълнение на което е предоставен имотът за ползване на училището. От това следвало, че става дума за лично ползване на имота от Община В.. Предоставяйки процесния имот за използване от училището, Община В. задоволила потребностите на населението и изпълнила задълженията си свързани с образованието на населението. Същевременно лишила ищцата от възможността свободно да използва собствеността си, поради което на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС й дължала обезщетение.
Ищцата е твърдяла, че съсобственикът
Община В. многократно бил канен да заплати обезщетение за ползването на имота,
без такова да е било получавано. Това принудило ищцата да подаде искова молба
(служеща и като покана за изпълнение) за заплащане на обезщетение за ползването
на имота, на основание чл.31, ал. 2 от ЗС, за период до 16.07.2003 г. С влязло
в сила решение на ВКС № 14/07 от 27.02.2007 г., постановено по гр. д. № 2776 по
описа за 2005 г. (първо обезщетително производство), ответникът бил осъден да
заплати претендираното обезщетение за лишаването от ползата на съсобствения
имот за съответния период. В решението си ВКС изложил подробни мотиви относно
пасивната легитимация на общината да отговаря по предявения иск, които
аргументи имали сила и към настоящото производство. В решението било взето
предвид, че съсобственият на страните по делото имот се ползва от друг
самостоятелен субект - общинско начално училище, но ВКС приел, че ответната
община като съсобственик на имота е допуснала същият да бъде използван за
задоволяване на специфичните образователни цели на самата община, което е в
унисон с нейните нужди, и фактически общинската собственост се ползва съобразно
задачите на местното самоуправление в сферата на образованието: “Вярно е, че
училището е самостоятелно юридическо лице, но като общинско такова, то е на
издръжка на общинския бюджет и предоставяйки му процесния имот за ползване
общината задоволява една своя потребност от образователни нужди за населението
си.”.
Доколкото имало известен спор в
съдебната практика относно тълкуването на чл.31 от ЗС, то с ТР 7/2012 г. от 02
ноември 2012 г. на Общото събрание на Гражданска колегия на Върховния
касационен съд този въпрос бил изяснен.
След края на производството по делото и продължаващия отказ на общината да заплаща обезщетение, каквото искане ищеца депозирал многократно, били образувани три нови искови производства на същото основание за период до 2008 г. Към настоящия момент ВКС отклонил исканията за допускане до касация, като решенията по дела 346/2011 и 394/11 и на ПзОС, постановени в полза на ищеца, влезли в сила. По третото образувано дело, ПзОС постановил решение в полза на ищеца (с изключение на иска за лихва), което било касирано от ВКС по касационни жалби и на двете страни. След връщане на делото от ВКС, с Решение № 314 на ВКС от 22.06.2011 г. по гр. д. № 1568 по описа за 2010 г., ПзОС постановил решение в полза на Община В., което било отменено с Решение № 104 на ВКС от 17.06.2013 г. по гр. д. № 1715 по описа за 2011 г., като съдебният състав постановил решение в полза на ищцата, както относно главницата, така и относно лихвата за забава (второ обезщетително производство).
Останалите обезщетителни производства,
които завършили със съдебни актове в полза на ищеца били следните: Решение №
252 на ОС- Пазарджик, от 10.06.2011г. по гр. д. № 346, по описа за 2011 г.;
Определение № 603 на ВКС от 02.05.2012 г. по гр. д. № 1585, по описа за 2011 г.
(трето обезщетително производство); Решение № 268 на ОС - Пазарджик, от
15.06.2011 г. по гр. д. № 394 по описа за 2011 г.; Определение № 1298 на ВКС от
04.12.2012 г. по гр. д. № 1597 по описа за 2011 г. (четвърто обезщетително
производство). Тъй като въз основа на горните обстоятелства било налице пасивна
легитимация на Община В. да отговаря по настоящия иск, и от друга страна,
ответникът продължавал да не заплаща обезщетение за ползването на имота,
въпреки отправените за това редица покани и четири искови молби, за ищцата
възникнал правен интерес да иска осъждането на общината за последващ период, а
именно от 01.03.2015 г. до 31.05.2015 г. Претендира Община В. да бъде осъдена да заплати на
ищцата обезщетение в размер на 1800 лв., както и лихва за съответния период (от
21.12.2016 г. - датата, на която длъжникът е изпаднал в забава, до 20.12.2019
г. - датата на подаване на исковата молба), която е в размер на 547.50 лева.
В срока по чл.131 от ГПК Община В. е депозирала писмен отговор, с който е оспорила твърденията в исковата молба. Ответникът е твърдял, че било невярно твърдението, че по силата на влязло в сила съдебно решение (Решение от 14.06.2001 г. на ОС Пазарджик по в. гр. д. № 633/2001 г.) на същата са признати права върху недвижим имот с площ от 2729 кв. м. Неоснователно и невярно било и твърдението, че посоченият в диапозитива на цитираното решение на ОС Пазарджик имот парцел II-2480 от кв. 424 по плана на гр. В. от 1983 г. е идентичен с процесния поземлен имот № 7696. Според диспозитива на влязло в сила Решение на Окръжен съд Пазарджик, постановено по в.гр.д. № 633/2001 г., на С.Н.М. е признато право на собственост върху 2/3 идеални части от парцел II-2480 от кв. 424, но по плана на гр. В. от 1983 г. В плана на гр. В. от 1983 г. имало нанесен имот с пл. № 2480, който бил част от парцел II - за училище (попадащ в южната част на училищния двор), като части от него попадали в прилежащите улици (южно и източно от парнела). Площта на този имот била около 1370 кв. м. (изчислени графически но плана). Следователно с диспозитива на съдебното решение на ОС Пазарджик на С.Н.М. били признати 2/3 идеални части от недвижим имот с площ от около 1370 кв. м., а не от имот е площ 2729 кв. м. При имот с площ от около 1370 кв. м., на 2/3 идеални части съответства квадратура с размер от 913.34 кв. м. Поради това, изчислено пропорционално на база квадратурата, съответстваща на идеалните части от признатото (по съдебното решение на ОС Пазарджик) право на С.Н.М., същата не притежавала 2/3 идеални части от имот пл. № 7696. През процесния период част от процесния имот пл. № 7696 (2 058 кв.м) попадала в УПИ II - за училище, части от този имот (541 кв.м.) попадали в реализирани съгласно регулацията улици (части от улица с осови точки 2180. 2182 /ул. „Бялата вода"/ и улица с осови точки 2182.2188 /ул .„Калъчов мост"/, а други части (1,5 кв. м.) в УПИ VI от кв. 347 и (128,5 кв. м.) в УПИ VII от кв.347. Никоя от тези части не се ползвала лично и само от Община В.. Също така и нямало никакво предоставяне от страна на общината на имота на трети лица за ползване след настъпването на реституцията, защото както вече било споменато, училището било изградено на това място много преди това – още през 1966 г.
Освен това ищцата нямала никакво основание да претендира обезщетение от Община В., тъй като не били налице законните предпоставки за това.Община В. въобще не е създавала пречки на ищцата да ползва имота съобразно предназначението му и правата й. Ищцата по никакъв начин не била искала да го ползва реално, не била заявявала и подобни претенции, в т. ч. и такива, относими към процесния по делото период. За процесния период нямало искане от ищцата до общината за заплащане на подобно обезщетение. Процесният имот не се ползвал лично от Община В., последната не го била предоставяла под каквато и да е форма за ползване от трети лица, нито от имота се получавали някакви доходи. Неоснователни били твърденията в исковата молба, че община В. е предоставила процесния недвижим имот за ползване от училището.Отчужденият през 1950 г. бивш имот пл. № 1344 (от наследодателя на ищцата) бил отреден заедно с други имоти за училище още през 1966 г., което било вече изградено както към 1992 г. (влизането в сила на ЗВСОНИ), така и към момента на признаването на собствеността й с решението на ОС-Пазарджик по гр.д. № 633/2001 г. Това означавало, че много преди възстановяването на собствеността й и преди влизане в сила на реституционния закон, въз основа на който били признати правата на ищцата, имотът е бил част от отредения за училище парцел. За ищцата това било заварено при реституцията положение и не било предизвикано след реституцията едностранно от Община В.. В този смисъл не можело да се твърди, че общината е предоставила процесния имот за ползване на училището. В исковата молба дори не се твърдяла по какъв начин, с какъв акт или действие било осъществено претендираното „предаване”. Твърденията за предаване били ограничени до абстрактната им обосновка, изчерпваща се с израза „в изпълнение на функцията си да обезпечи достъпа до образование на гражданите на територията на общината”. Неоснователно било и твърдението в исковата молба, че общината ползвала имота лично, както и че община В. да е лишила ищцата от възможността свободно да използва собствеността си. Невярно било и твърдението, че общината многократно била канена да плаща обезщетение. Такива относими към настоящия спор и процесен период доказателства нямало.
Твърди се, че не било искано реалното ползване на имота, за което общината не е създавала и не създава никакви пречки на ищцата. Същата не можела да претендира парично обезщетение, защото не била лишена или възпрепятствана да ползва мястото съобразно правата си. В случая не било налице задължителното изискване на закона общата вещ да се ползва лично само от единия съсобственик. Неоснователността на иска се обосновавала още и от факта, че през процесния период 2058 кв.м. от дворното място попадат в застроеното с училищна масивна сграда и други обслужващи постройки място. Тези сгради не били съсобствени. Поради това самото дворно място, попадащо евентуално в двора на това училище, имало качеството на обслужващо сградата, т.е. неговите функции са второстепенни и такива са били преди и към момента на реституцията.
На самостоятелно основание следвало да се има предвид и обстоятелството, че общината нееднократно полагала и полага усилия да осигури възможност на г-жа М. да се ползва от имота според правата й и според предназначението на имота, но ищцата по никакъв начин не проявявала интерес и реално желание да ползва този имот. Горните съображения изключвали напълно основателността на претенциите на С.М. за заплащане на обезщетение (по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС) от Община В. за процесния период. Ответника е релевирал и възражение за изтекла погасителна давност.
Не е спорно между страните, а се установява и от представените по делото писмени доказателства, че им.пл.№7696 от кв.424 по плана на гр.В. е съсобствен между тях.
С Решение от 14.06.2001 година по гр. д. № 633/2001 г. на Окръжен съд Пазарджик, влязло в сила на 13.06.2003 г., е прието за установено по отношение на Община В., че С.Н.М. *** е собственик на 2/3 идеални части от следния недвижим имот – парцел ІІ-2480 от кв.424 по действащия план на В. от 1983 г., като Община В. е осъдена да предаде на С.М., владението върху описания по-горе имот. Това Решение е вписано в Служба по вписванията В. на 14.04.2009 година.
От скица № 90/18.01.2018 г. е видно, че по кадастралния план на гр. В., одобрен със заповед 300-4-12/23.032004 г. на Агенция по кадастър и регулационния план, одобрен с Решение 229/04.08.2004 г. на ОС В., от имот 7696 в кв.124 с площ от 2 729 дка е образувано УПИ II-2480 – училище, както една част от него да попада в улица, а друга - в УПИ VII-2481, като регулацията не е приложена. В разписната книга имотът е записан като собствен до размера на 1/3 ид.ч. на Община В. и 2/3 ид.ч. - на С.Н.М., като е посочено основанието за това.
Страните не спорят по обстоятелството, че между тях са водени няколко дела, всичките с предмет присъждане на обезщетение за ползване на посочения имот за отделни периоди от време на основание чл.31, ал.2 от ЗС, както и че тези претенции са касаели ползването именно на им. № 7696, попадащ в парцел ІІ-2480 - за училище в кв. 424 по плана на В..
От представените от ответната община Пълномощно № 39/24.07.2009 г. и Протокол от 24.07.2009 г., в съответствие с твърденията на ответника се установява, че са провеждани срещи във връзка с евентуалното прекратяване на собствеността между страните и уреждане на отношенията им в тази връзка чрез доброволна делба. Установява се също и че от ответника са правени предложения за замяна на имоти. Липсват данни обаче съсобствеността да е прекратена по какъвто и да било начин, поради което следва да се приеме, че към момента процесният имот все още е съсобствен между страните.
Като доказателство по делото са представени няколко писма-покани с изходящи номера от 2015 г., в които ответникът е заявил, че не пречи на М. да използва имота си и я кани да направи това по такъв начин, че да не пречи на ползването на другия съсобственик.
От приетата по делото и неоспорена от страните комбинирана техническа експертиза се установява, че дължимото обезщетение за ползване на процесния имот през периода 01.03.2015 г. - 31.05.2015 г. възлиза на 1934,52 лв. /0,47 лв. за ползване на кв. метър и квадратура за 2/3 ид.части от имота –2058 кв.м., определена на база наемна цена месечно за целия от 967,26 лв./. Лихвите за забавено плащане за периода от 21.12.2016 г. до 20.12.2019 г. са в размер на 588,42 лв. Експертизата е приета в с.з. и не е оспорена от страните, поради което съдът я кредитира изцяло като компетентно и изчерпателно изготвена.
За изясняване на спора от фактическа страна по делото са допуснати и гласни доказателства. От показанията на директорката на училище Л.З. се установява, че е директор от 17 години и знае, че част от имота, която се намира до входа на училището, е на ищцата. Свидетелката не може да посочи размера на училищния двор. Установява, че дворът е ограден, има охрана, която допуска ученици, родители и други лица, ако директора разреши. В двора на училището не се извършва друга дейност, различна от училищната. Имотът на ищцата се ползвал за да играят децата и на него имало разположена детска площадка. Свидетелката заявява, че ищцата не ползва никаква част от училищния двор.
Въз основа на
така приетото за установено от фактическа страна съдът намира обжалваното
решение за валидно и допустимо, тъй като не страда от пороци, обосноваващи
неговата нищожност или недопустимост.
Разгледана по
същество въззивната жалба е неоснователна по следните съображения:
За да бъде уважен осъдителен иск по чл. 31 ал. 2 от ЗС за заплащане на обезщетение за ползването на чужд съсобствен имот, е необходимо да е налице съсобственост между страните върху общата вещ и съсобствената вещ да се полза само от един от съсобствениците, като ползването може да бъде пряко и непряко при хипотезите, посочени в ТР № 7/02. 11. 2012 г. на ОСГК на ВКС. Необходимо е още неползващият съсобственик да е отправил писмено искане до ползващия съсобственик да си служи с общата вещ според правата и според предназначението й и въпреки отправеното искане, ползването на цялата вещ да продължава от другия съсобственик. Необходимо е също така неползващият съсобственик да е отправил писмено искане до ползващия съсобственик за заплащане на обезщетение за ползването на цялата вещ и то да е достигнало до знанието на ползващия съсобственик. Съсобственикът-ползвател на общата вещ изпада в забава след получаване на писменото искане за заплащане на обезщетение и от този момент започва да тече срокът на общата 5-годишна погасителна давност.
Веднъж отправено, писменото искане се простира неограничено във времето, докато трае съсобствеността или се прекрати ползването. Обезщетение не се дължи, когато съсобственикът неоправдано отказва да приеме ползването на общата вещ съобразно правата му или ако му е дадена възможността да ползва общата вещ заедно с другия съсобственик.
По делото е безспорно установено, че страните са съсобственици в
процесния недвижим имот при квоти 2/3 ид. части за ищцата и 1/3 ид. част за
ответната Община. Имотът - предмет на исковата молба е следният: парцел
ІІ-2480, с отреждане за „За училище“, в кв. 424 по действащия кадастрален и
регулационен план на гр. В.. Парцелът се състои от два имота – имот пл. № 2480,
собственост на община В. и имот пл. № 7696, съсобствен между Община В. и ищцата
при посочените по-горе квоти. Регулацията на място не е приложена.
Това фактическо положение на имота се установява от представения препис
от решение на ОС Пазарджик от 14. 06. 2001 г. скица № 90/18. 01. 2008 г.,
издадена от Община В.. От тази скица, от представените писмени доказателства за
разменена кореспонденция между страните и от обясненията на св. Л.З. се
установява, че имот пл. № 7696 попада в двора на ОУ „Г.Б.“, което е общинска
собственост.
Както беше посочено по-горе, обезщетение няма да се дължи само в случая, когато ползващият съсобственик реално е предоставил на неползващия съсобственик възможността да ползва съсобствената вещ съобразно правата си и неползващият собственик неоправдано е отказал да ползва вещта. По делото са представени писмени доказателства, от които се установява, че страните са водили преговори относно възможността за ползването на дворното място от ищцата. При тези преговори са обсъждани различни варианти за уреждане на отношенията между страните, но по делото няма данни Общината да е предоставила на ищцата реално възможността да ползва съответна част от дворното място съобразно правата й в имота или да й е предоставила възможността да го ползва заедно с Общината. Данните по делото категорично сочат за това, че имотът се ползва само от Общината чрез построеното в имота общинско училище. При тези данни следа да се приеме, че е налице лично ползването на имота от съсобственика. Това е така, тъй като ОУ „Г.Б.“ е общинска собственост, а ответната община като съсобственик на имота е допуснала същият да бъде използван за задоволяване на специфичните образователни цели на самата община, което е в унисон с нейните нужди, и фактически общинската собственост се ползва съобразно задачите на местното самоуправление в сферата на образованието, както е приел ВКС в едно от своите решения по казуса. ВКС приема още, че е вярно, че училището е самостоятелно юридическо лице, но като общинско такова, то е на издръжка на общинския бюджет и предоставяйки му процесния имот за ползване общината задоволява една своя потребност – тази от образователни нужди за населението си. Именно поради това следва да се приеме за недоказано твърдението на жалбоподателя, че от една страна е предоставил ползването на ищцата, а от друга страна не е доказано, че Община В. ползва имота за себе си.
Съгласно ТР № 7/02. 11. 2012 г. на ОСГК на ВКС, не е необходимо неползващия съсобственик периодично да кани ползващия съсобственик да му предостави правото да ползва общата вещ съобразно правата му, за да възникне в негова полза правото на обезщетение по чл. 31 ал. 2 от ЗС за съответните периоди от време. Достатъчно е само веднъж да бъде поискано писмено ползването вещта, както и само веднъж да бъде поискано заплащането на обезщетение за ползването, за да се разпростре това искане неограничено във времето, докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.
По делото е представен препис на искова молба до окръжен съд Пазарджик,
с дата на постъпване в съда 21.07. 2003 г.,
подадена от ищцата срещу Община В.. С тази искова молба ищцата е поискала
заплащането на обезщетение за ползването на имота за времето от 16.11.1999 г.
до 16.07.2003 г. Както е посочено в ТР №7 / 02. 11. 2012 г. на ОСГК на ВКС,
писменото поискване по чл. 31 ал. 2 от ЗС представлява едностранно волеизявление
за заплащане на обезщетение, на което законодателя е регламентирал единствено
формата, но не и съдържанието. Равнозначно е на поканата по чл. 81 ал. 2 от ЗЗД
и след получаването му съсобственика изпада в забава. От този момент вземането
на кредитора става изискуемо и от този момент той дължи обезщетение. При
наличието на тази покана, достигнала до знанието на Община В., следва да се
приеме, че искане за заплащане на обезщетение от страна на ищцата е изпратено и
получено от ответника, поради което то простира своето действие за неограничено
време, вкл. обхваща и настоящия исков период.
От заключението на приетата по делото СИЕ се установява, че размерът на обезщетението, определено въз основа на месечната наемна цена за съответния период от време е 1800 лв., до който размер искът се явява основателен.
С оглед
основателността на главния иск, основателен се явява и искът за заплащане на
обезщетение за забава по чл.86 от ЗЗД за периода от 27.12.2016 г. до 27.12.2019 г.,
тъй като за този период погасителната давност не е изтекла.
Като е
достигнал до подобни изводи, районният съд е постановил правилно решение, което
следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода
на спора в полза на С.М. следва да бъдат присъдени деловодни разноски за тази
инстанция – заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.
Като взе
предвид гореизложеното, Пазарджишкият окръжен съд
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 144/29.07.2020 г., постановено по гр.д. № 1376/2019 г. по описа на В.ския
районен съд.
ОСЪЖДА Община В. със седалище и адрес
на управление гр. В., бул. „Х.А." № 35, да заплати на С.Н.М., ЕГН**********,***, ж.к Младост 2, бл. 217,
ет. 10, ап.49, деловодни разноски за
тази инстанция в размер на 500
/петстотин/ лева.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: