Р Е Ш Е Н И Е
№…………….
гр.София, 30.12.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, Търговско отделение, VІ-13 състав в публичното заседание на втори
декември две хиляди и двадесета година в състав:
СЪДИЯ: Владимир Вълков
при
секретаря Весела Станчева
като
разгледа докладваното от съдията гр. д.
№ 1743 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предмет на разглеждане е
иск по чл. 117 от Кодекса за международно частно право (КМЧП).
Ищецът „К.Е.Р.“ ООД – Израел иска да
бъде признато и допуснато изпълнението на съдебно решение
от 28.11.2013 г., постановено
от Районен съд Тел Авив
срещу ответника „Б.Е.Е.“
ООД. Застъпва теза, че решаващият съд
е бил компетентен да се произнесе
с оглед изрично предоставена му компетентност. Сочи се ответникът да
е уведомен за делото чрез упълномощения
от него представител,
упълномощен да го представлява пред управление „Въздушно движение, чартърни полети“ в Израел. Оспорва да е налице висящ
спор със същия предмет, съответно спорът да е с влязло в сила решение от
български съд. Твърди и решението да е влязло в сила.
Иска се да бъде признато и да бъде допуснато
изпълнението на решение от 28.11.2013 г., постановено от Районен съд Тел Авив
по дело № 51398-05-13, с което ответникът Б.Е.Е.е
осъден да заплати на ищеца К.Е.Р. следните суми: 780885 шекела,
както и всички дължими лихви в размер на 4 % годишно за периода от подаване на
иска до момента на фактическото извършване на плащането, 3000 шекела – съдебни разходи за ищеца както и 37548 шекела – присъдени разходи за адвокат на ищеца.
В срока за отговор
от името на ответника се
оспорва компетентността на Районния съд
в Тел Авив с довод, че по
силата на чл. 15 КМЧП, предвид, че седалището му
е на територията на Република България,
изключително компетентни са българските съдилища. Застъпва и теза, че макар
и кореспонденцията да е осъществена чрез законен адрес за
получаване на съдебни документи, получилият ги изрично
е уведомил съда за липсващ контакт
от 2011 г. и е поискана възможност за удължаване
на срока за представяне на защитна теза,
обуславяща невъзможност за уведомяване на ответника. Сочи
се, че съдът
не се е уверил,
че правото му на защита
е осигурено ефективно. Застъпва и теза, че решението е неясно с оглед уточнението, неналично в някои от представените
преводи на процесното решение – придружено с разлика по приравняване, не идентифицира еднозначно признатото право и създава предпоставки за неоправдана принуда. Счита този порок
за неотстраним както в настоящото производство, така и във фазата на
принудителното изпълнение. Твърди и решението да не отразява
датата, с която свързва началото на присъдена лихва.
Застъпва теза, че тези пороци
на решението го определят като
противоречащо на правовия ред на
Република България. Ответникът се позовава
и на изтекла давност след постановяване
на решението – чл. 121 ал. 2 КМЧП, като меродавен в тази насока е израелският
закон.
Претендират се разноски.
В съдебно заседание процесуалният
представител на ищеца – адв. К., сочи, че решаващият съд е издал съдебният акт
ведно с други документи, пряко свързани с него. По същество поддържа иска. Счита,
съдържанието на решението за установено при извършения превод като дадената от
вещото лице интерпретация е точната. Претендират се разноски като е представен
списък. Навежда доводи в писмени бележки.
Процесуалният
представител на ответника – адв. Я. оспорва иска. Поддържа теза, че решението
не позволява яснота за действителната воля на съда предвид разликата в
преводите и отсъствие на начална дата на присъдената лихва. Смята, че
непосоченото материалноправно основание в диспозитива на решението изключва възможността да бъде
свързано с твърдяния договор, което в противоречие с
българския правов ред поражда неяснота за ответника какво всъщност задължение
изпълнява, препятстващо и идентифицирането на основанието на събраните в Израел
суми, което твърди да създава предпоставка за двойно изпълнение. Навежда доводи
в писмени бележки.
Като обсъди наведените в процеса доводи с оглед събраните по делото доказателства, преценени по реда на чл. 235 ГПК, съдът намира следното:
На 24.03.2009 г.
представители на страните писмено са изразили съгласие, че ищецът е оторизиран
от ответника да договори наемане на въздухоплавателно средство тип AB-320. Като при
подписване на окончателното споразумение във връзка с наемане на
въздухоплавателното средство между Б.Е.Е.и Air Vallee, ответникът ще
заплаща комисионна на ищеца. Договорено е възнаграждение в размер на 180 щатски
долара за всеки летателен час, използван от ищеца за Air
Vallee. Отразено е, че споразумението
се подчинява на общите разпоредби и статути на израелското законодателство и
всякакви спорове, свързани с договора ще бъдат уреждани единствено по
израелското законодателство и попадат под изключителната компетентност на
Израелския съд в Тел Авив.
В решение от 18.09.2013
г. по дело № 51398-05-13 съдът посочва на 27.05.2013 г. да е сезиран с
претенция от ищеца срещу ответника, основана на споразумение от 24.03.2009 г.,
според което ищецът трябва да посредничи за сключване на договор между
ответника и италианска авиокомпания с цел наемане на самолет, собственост на
ответника при заплащане на комисионна в размер на 180 евро за всеки летателен
част на самолета, осъществен от италианската компания. Решаващият съд е приел,
че наредба 477 от Гражданскопроцесуалния кодекс от 1984 г. предвижда възможност
съдебни документи да бъдат предавани чрез упълномощен получател, а когато е
упълномощен адвокат – да се предадат на него или на негов стажант или да се
остави в кантората му, ако съдът не е разпоредил друго. Съдът се позовава и на чл.
8(б) (1) от Закона за управление на въздушните услуги – 1963 г., който
предвижда посочен представител в Израел с пълномощия да представлява страната
във всички дейности по този закон или закона за въздушното движение като
предпоставка за издаване на разрешително на компанията. Въз основа на тези две
норми чуждестранният съд приема, че кантората на адв.
Е..е законен адрес за получаване на съдебни документи. Констатирано е, че
адвокат от кантората е потвърдил, че е законен адрес за получаване на съдебни
документи на авиокомпанията като е отрекъл да притежава пълномощие за
представителство. Съдът е констатирал уведомление, че кантората е предала
основните обвинения от исковата молба на ответника и е обявил, че смята адвокат
Е..за упълномощен да получава съдебни документи от името на ответника.
Видно от представеното
решение от 28.11.2013 г., при установеното му съдържание от вещото лице Ж.Ш., Районен
съд – Тел Авив по дело № 51398-05-13 след разглеждане на горепосоченото дело е
осъдил ответникът („Б.Е.Е.“ ООД ИН: *********) да
заплати на ищеца („К.Е.представителство“ ООД) сумата от 780885 шекела, заедно с разлика в индекс валутен курс и годишна
лихва върху сумата от 4 % за периода от внасянето на иска до момента на
фактическото плащане, разноски по делото в размер на 3000 шекела
и такса адвокат: 37,548 шекела.
С решение от 27.10.2016
г. по същото дело е указано, че съдебното решение от 28.11.2013 г. е
окончателно, вече не може да бъде обжалвано и може да бъде приложено в Израел,
според молбата на ищеца.
При така установените обстоятелства
от правна страна съдът намира следното:
Българският правов ред
допуска изпълнение на територията на страната и на съдебни решения, постановени
от чуждестранни съдилища. Изрично е очертан обхвата на дължима проверка от
българския съд, до която и е ограничен предметът на настоящото производство.
Извън тези рамки остава изследването на спора по същество и преоценката на
даденото правно решение. Съдът по екзекватурата е
ангажиран да зачете констатациите и изводите на сезирания съд.
Нормата на чл. 117 т. 1
КМЧП утвърждава като предпоставка за зачитане на чуждестранно съдебно решение притежавана
от съда компетентност да разреши повдигнатия пред него спор. Нормата на чл. 4
КМЧП свързва компетентността на българските съдилища с две алтернативни
обстоятелства, относими към връзката на ответника и
на ищеца с територията на Република България. Нормата на чл. 23 КМЧП овластява страните по спор за имуществено право да
определят съда, в чиято компетентност възлагат разрешаването му освен, когато е
от изключителна компетентност на българските съдилища. Правилото на чл. 22 КМЧП
свързва изключителната компетентност на българските съдилища с изрично предписание
в закона. Следователно, указаната териториална привръзка
в чл. 4 и чл. 15 КМЧП, касаеща международната
подсъдност при договорни отношения, може да бъде дерогирана
по волята на страните.
Процесното решение сочи да е постановено в рамките на дело №
51398-05-13. Решението еднозначно сочи, че се основава на обсъждане на
обстоятелствата по делото. Разглежданият спор е очертан по съдържание в
процедурно решение от 18.09.2013 г. Посочените обстоятелства позволяват
еднозначен извод за връзка на разрешения спор със споразумение от 24.03.2009 г.,
обуславящо имуществено право. Затова и без значение остава, че тези
обстоятелства не са възпроизведени и в самото съдебно решение. Българският
закон не предписва изключителна компетентност на спор за така очертаното
имуществено право на българските съдилища. Същевременно данните еднозначно сочат,
че решението изхожда от избрания от страните съд. При тези обстоятелства съдът
приема, че Районен съд – Тел Авив по силата на чл. 23 ал. 1 КМЧП е компетентен
да разгледа спора.
Съгласно чл. 117 т. 2
КМЧП следваща предпоставка за зачитане на чуждестранното решение е доказано в
настоящото производство, че правото им на защита е било надлежно осигурено. С
оглед нормата на чл. 120 ал. 2 КМЧП настоящият състав приема, че пречка за
допускане на изпълнение на това основание се явява допуснато в процеса нарушение,
което противоречи на утвърден от българския закон механизъм за осигуряване
правото на защита и непредвидена възможност страната да се позове на това нарушение
пред чуждестранния съд.
Нормата на чл. 39 ГПК
предвижда възможност за връчване на съдебни книжа и на представител на
адресата, аналогично на правилото на наредба 477. Следователно, процедурата по
връчване съдебните книжа на упълномощено лице не противоречи на основни
принципи на българското право, регламентиращо правото на защита пред съд. Решаващият
съд е приел за налична пасивна представителна власт у лице, посочено за
представител на ответника. Израелският процесуален закон предписва възможност
за обжалване на решение, постановено при липса на писмено обяснение от страна
на ответника, при каквито условия се установява да е постановено процесното решение. Решението подлежи на отмяна – чл. 201 от
Гражданско.процесуален кодекс на Израел 5744 – 1984 г. в неоспореното
съдържание на нормата. При тези обстоятелства съдът приема, че законът на
решаващия съд предвижда процедура на проверка на достигнатия от решаващия съд
извод за редовно връчена искова молба и призовка за съдебно заседание. След
като ответникът е разполагал с процесуална възможност да предизвика проверка на
достигнатия извод за редовността на връчването пред международно компетентния
чуждестранен съд, недопустимо е тази преценка да бъде контролирана в настоящото
производство (чл. 120 ал. 2 КМЧП).
По делото не се твърди
разгледаният спор да е разрешен с влязло в сила решение на български съд, нито
да е налице висящ спор пред български съд, предхождащ чуждото дело при все, че с доклада страните са
уведомени за изследването и на тези обстоятелства. Ето защо съдът приема за
налични и предпоставките на чл. 117 т. 3 и т. 4 КМЧП.
Представеният препис от
съдебното решение и изричното удостоверяване, че е окончателно, вече не може да бъде обжалвано удовлетворяват и
очертаната в чл. 117 т. 5 КМЧП предпоставка. Предвид нормата на чл. 121 ал. 1
КМЧП българският съд не е компетентен да осъществява проверка на формираните от
чуждестранния съд фактически и правни съображения, довели чуждестранния съд до
извод, че признатото право е възникнало и съществува в указаното с решението
съдържание (чл. 121 ал. 1 КМЧП). Преценката в настоящото производство е
ограничена до съпоставяне на очертаното в чуждестранното решение право с
утвърдени от българския закон ценности и принципи. Едва такова противоречие обосновава
пречка за признаване и допускане до изпълнение на чуждестранното решение. В
случая израелският съд е присъдил в полза на ищеца парични суми. Българският
закон не изключва, а напротив – изрично регламентира правила, обезпечаващи
събиране на парични вземания. Ето защо признаването и допускането на изпълнение
на решение, присъждащо парични суми не противоречи на българския обществен ред.
Дали вземането произтича от посоченото пред чуждестранния съд основание и какъв
е неговият размер са въпроси, относими към съществото
на спора, а преразглеждането им в настоящото производство е недопустимо.
Съгласно чл. 121 ал. 2
КМЧП длъжникът е в правото си в настоящото производство да направи правопогасяващи възражения, относими
към признатото материално право, доколкото се основават на факти, настъпили
след влизане в сила на решението. Възражението за изтекла погасителна давност
се включва в обхвата на така очертаните допустими възражения. Нормата на чл. 93
ал. 1 КМЧП утвърждава свобода за страните по договор да определят приложимото
право. Споразумението от 24.03.2009 г. изрично определя за приложимо
израелското право. Според израелския Закон за давността 5718 – 1958 г.
признатото от съд притезание се погасява по давност с
бездействието на кредитора в продължение на двадесет и пет години. При все, че
момента на влизане в сила на съдебното решение е от значение за началото на давностния срок, неяснотата точно кога това е станало в
случая остава без правно значение, тъй като към датата на приключване на
устните състезания посоченият давностен срок не е
изтекъл дори и при отчитане на най-изгодния за ответника вариант – 28.11.2013
г., когато е било издадено процесното решение.
Съдебното решение сочи на
признати вземания чрез посочване на размер и валута в това число главница в
размер на 780885 шекела. Липсващото указание за материалноправното основание на присъдената сума в
решението от 28.11.2013 г. не препятства идентификацията на вземането и не предпоставя визираната опасност за двойно плащане. Както бе
посочено вече основанието на главницата е относимо
към причината да бъде постановено решението. Българският правен ред изрично
разграничава акта, материализиращ правораздавателната власт – решението, от
мотивите, огласяващи съображенията на съда. Утвърдените от българския закон и
съдебна практика правила за структуриране на съдебния акт не са меродавни като
в контекста на дължимото зачитане съдебният акт следва да бъде възприето при
придаденото му съдържание от чуждестранния съд. Както е посочил и
чуждестранният съд, за да постанови решението си е обсъдил обстоятелствата по
идентифицирано с номер дело. Ето защо не само, че няма пречка, но и
добросъвестния подход за съобразяване с постановеното решение предполага отчитане
на информацията, отразена в процедурното решение от 18.09.2013 г. в рамките на
дело № 51398-05-13, по което е постановено и процесното
решение. Дори хипотетично да се приеме, че подобна връзка е недопустима, принципът
за яснота при съдебно утвърдено право бива нарушен само при реално проявена
неяснота. Ответникът не твърди да съществува друго правоотношение между
страните, поради което и решението обективно не е годно да засегне зачетения от
правния ред интерес да разбере за какво е осъден или да породи твърдяната
опасност за двойно плащане.
Липсващите данни в процедурното
решение и постановеното решение по същество на спора досежно
период или друг критерий за обособяване на част от вземането не внася
неопределеност в решението, а навежда на извод, че присъдената главница касае
цялото неудовлетворено притезание при разгледаното
основание – споразумение от 24.03.2009 г.
Решението сочи на
признато акцесорно вземане за годишна лихва върху
главницата от 4 % за периода от внасянето на иска до момента на фактическото
плащане. Макар и диспозитива на решението да не определя
конкретна дата, началото на лихвения период е свързано с еднозначно посочен факт.
Вярно е, че съдът единствен е овластен да изяснява
съдържанието на обективираната в решението воля, но
тази нужда произтича от неотстранима неяснота. На общо основание обективирана в писмен акт воля може и следва да бъде
интерпретирана в контекста на цялото изявление. Досежно
съдебния акт това ще рече, че не само е възможно, но и наложително очертаното в
решението право да бъде интерпретирано в контекста на обявените от съда съображения
да го постанови като без значение остава дали това е направено в един или в
няколко документа. Ето защо няма процесуална пречка визираният в решението факт
да бъде установен от мотивите, към които, както бе посочено вече, се отнасят и
констатациите в процедурното решение от 18.09.2013 г. Това е не само възможно,
но и дължимо както от настоящия съд в това производство, така и от съдебен
изпълнител,ангажиран с изпълнение на решението началото да бъде свързано с
датата 27.05.2013 г..
Българският правен ред
изрично предписва отклонение при описание на признато вземане за лихва,
формирано след датата на предявяване на иска – чл. 214 ал. 2 ГПК. Аналогично на
това правило е и описаният в решението механизъм за определяне размера на
присъдената лихва. Описаният механизъм позволява остойностяването на това акцесорно вземане, за което пряко е овластен
съдебният изпълнител и според българския процесуален закон.
Еднозначно определени по
основание и размер са присъдените вземания за разноски по делото – 3000 шекела. На съда служебно е известно, че в Израел за десетичен
знак е възприета точката, а запетаята се използва за разделяне на числа с
повече от три цифри. При това обстоятелство числото 37,548 шекела
еднозначно отразява именно възприетата от страните величина на сумата –
37 548 шекела.
Изразът „заедно с разлика
в индекс валутен курс“ (според установеното съдържание на текста от вещото лице
преводач) не поставя под съмнение признатата дължимост
на главницата, доколкото не сочи присъдената сума да зависи от индекс валутен
курс, а визира като допълнително дължима сума при очертаното основание. Исковата
молба не съдържа искане за признаване на решението и досежно
определяемото вземане при посочено съдържание „разлика в индекс валутен курс“.
Предвид нормата на чл. 6 ал. 2 ГПК.настоящият състав не намира пречка ищецът да
търси реализация на територията на Република България на част от признатите му самостоятелни
вземания, поради което и не счита да е надлежно сезиран с искане за признаване
и допускане изпълнението на решението в тази му част. При тези обстоятелства остава
безпредметно както изследването на съдържанието на този израз, сведено в
писмените бележки на адв. К. до гарантирана
равностойност при изпълнение в друга валута, така и обсъждането на
предпоставките за признаване на указаното допълнително вземане, описано като
„разлика в индекс валутен курс“.
Понеже решението в очертаната
с исковата молба част отговаря на критериите по чл. 117 КМЧП при нормативно
утвърдената граница на преценка с чл. 120 ал. 2 КМЧП, а присъдените притезания са определени по размер и валута, съответно
очертан е механизъм за определяне на акцесорното
вземане за лихва, налице са условията за признаване и допускане до изпълнение
на територията на Република България.
По разноските
Нормата на чл. 78 ал. 1 ГПК изрично вменява в отговорност на ответника да възстанови допълнително
направените от ищеца разноски, провокирани от необосновано от правна гледна
точка предизвикан спор. При установения изход от спора ответникът дължи да
възстанови изцяло направените от ищеца и доказани в процеса разноски –
заплатена държавна такса и депозит за вещо лице.
Както е имал повод да
посочи Върховният касационен съд в т. 11 от Тълкувателно решение № 6/2013 г.
предметът на спора, овластяващ съда да се произнесе с
решението си, се очертава от заявените искания до приключване на съдебното
заседание, с което приключва делото пред първата инстанция в случая. Нормата на
чл. 78 ал. 5 ГПК изрично обуславя изменението на заявено в процеса вземане за
разноски за специализирана защита в производството от нарочно искане. От
съдържанието на протокола от съдебно заседание на 02.12.2020 г. не се
установява заявено искане за редуциране на претендираното
адвокатско възнаграждение от страна на ищеца. Това е пречка да бъде зачетено
искането, обективирано едва в писмената защита. При
тези съображения претендираното възнаграждение за
един адвокат следва да бъде присъдено в пълния му размер.
От приложените фактури се
установява, че те включват както стойността на адвокатски услуги, така и размер
на съпътстващи разходи. Нормата на чл. 78 ал. 1 ГПК гарантира на страната
възстановяване единствено на заплатеното адвокатско възнаграждение. При тези
съображения настоящият състав не намира основание да възлага в тежест на ищеца
съпътстващите разходи, изрично разграничени от указания предмет на стопанската
операция – адвокатски услуги за процесуално представителство и защита по
настоящото дело. Претендираната сума в левова
равностойност от 11560,91 лв. при официалния курс на лев към евро и съответства
на доказаната като заплатена общо в размер от 5911 евро. При тези обстоятелства
съдът приема, че посочената в скоби сума от 5884 лв. е резултат на фактическа
грешка, а не желания размер на претендираната сума.
Съществен реквизит на паричното задължение, каквото в случая се установява да е
налице в тежест на ответника, е валутата, в която се измерва числово указаната
стойност. Тъй като на възстановяване подлежи направен разход, а законът не
предписва основание за превалутирането му, настоящият
състав приема, че разходът подлежи на възстановяване във валутата на плащането.
Освен, че по делото не се
установява ответникът да е направил разноски в настоящото производство,
заявеното с отговора искане за присъждане на разноски е неоснователно и предвид
установения изход от спора. Понеже нормата на чл. 81 ГПК не обуславя
предписаното произнасяне по искане за разноски от изхода на спора, настоящият
състав приема, че дължи да обяви формираната си воля в диспозитива.
Така мотивиран съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА и ДОПУСКА
ИЗПЪЛНЕНИЕ на съдебно решение от
28.11.2013 г., постановено от Районен съд – Тел Авив по дело № 513989-05-13, с
което „Б.Е.Е.“,
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление:*** е осъдено да заплати на „К.Е.Р.“ ООД със седалище и адрес на
управление: 7 ******, ********, Израел 780885
шекела, годишна лихва в размер на 4 % годишно за
периода от внасянето на иска до момента на фактическото плащане, 3000 шекела
разноски по делото и 37,548 шекела – такса адвокат.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 1 ГПК
„Б.Е.Е.“,
ЕИК ******със седалище и адрес на управление:*** е осъдено да заплати на „К.Е.Р.“ ООД със седалище и адрес на
управление: 7 ******, 5403007, Израел сумата 200 лв. – разноски и 5911 евро –
възнаграждение за един адвокат в производството пред Софийски градски съд .
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „Б.Е.Е.“ да му
бъдат присъдени разноски в производството пред Софийски градски съд.
Решението може да бъде
обжалвано с въззивна жалба пред Апелативен
съд –София в двуседмичен срок от връчване на препис от настоящото.
Съдия: