№ 5956
гр. София, 01.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20231100500950 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 8189/18.07.2022 г., постановено по гр.д. № 40465/2021 г. на
Софийски районен съд, 46 състав, съдът е признал за установено по предявените от
„Банка ДСК” АД срещу В. Г. Г. обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове за признаване за установено, че на основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 138 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86
ЗЗД В. Г. Г. дължи на „Банка ДСК” АД сумата от 11 807,80 лева – главница по Договор
за кредит за текущо потребление от 19.03.2011 г., сумата от 5517,90 лева – договорна
лихва за периода 30.08.2016 г. – 20.06.2019 г., сумата от 994,13 лева – надбавка за
забава за периода 10.08.2016 г. – 20.06.2019 г., сумата от 102,51 лева – обезщетение за
забава за периода 21.06.2019 г. – 07.08.2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 08.08.2019 г. до окончателното изплащане, за които суми е
издадена Заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. №
1439/2019 г. на РС-Петрич.
Със същото решение СРС е отхвърлил следните искове: за договорна лихва за
горницата над уважения размер от 5517,90 лева до пълния предявен размер от 8690,75
лева, за надбавка за забава над уважения размер от 994,13 лева до пълния предявен
размер от 1311,35 лева, както и за разходи за изискуем кредит в размер на 120,00 лева.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК СРС е осъдил ответницата В. Г. Г. да заплати на
ищеца „Банка ДСК” АД сумата от 953,71 лева – разноски за исковото производство,
както и сумата от 452,06 лева – разноски в заповедното производство.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Банка ДСК” АД е осъдено да заплати на В. Г. Г.
сумата от 234,31 лева – разноски в производството пред СРС.
1
Решението на СРС е постановено при участието на третото лице помагач на
страната на ответницата – А. Х. К..
Срещу решението са постъпили въззивни жалба от ответницата В. Г. Г. и от
третото лице помагач А. Х. К..
В жалбата на В. Г. Г. са релевирани оплаквания, че първоинстанционното
решение е неправилно, тъй като е необосновано и е постановено в нарушение на
материалния закон. Поддържа се, че договорът за кредит е нищожен, тъй като в него е
посочена само стойността на годишния процент на разходите (ГПР), както и
абстрактно са изброени в общите условия компонентите по формирането му. Не била
обаче ясно разписана методиката за формиране на ГПР, поради което потребителят не
можел да разбере реалното оскъпяване на кредита. Съществувала и неяснота относно
включените компоненти в ГПР. На следващо място се поддържа, че СРС правилно е
приел, че чл. 7.1. от общите условия съдържа неравноправна клауза, но неправилно е
заключил, че тази неравноправност не повлича нищожността на целия договор за
кредит. Твърди се, че за потребителя не е било ясно до какви размери е могъл да
стигне лихвеният процент, както и че е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9
ЗПК – да се посочи лихвеният процент по договора. В договора никъде не се
съдържала информация как е формиран лихвеният процент от 14,45 пункта, което
внасяло неяснота за потребителя. С оглед тези нарушения се поддържа, че процесният
договор за кредит е недействителен по арг. от чл. 22 ЗПК. Предвид изложеното се иска
отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на исковете, предявени от „Банка ДСК”
АД. Претендират се разноски по делото.
Във въззивната жалба на третото лице помагач се поддържа, че процесният
договор за кредит е недействителен поради неравноправността на чл. 7 от общите
условия. Твърди се, че договорът за кредит е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, тъй като нито в договора, нито в общите условия се съдържали допусканията,
при които е изчислен ГПР. Твърди се, че изводът на СРС за изискуемост само на една
част от кредита бил неправилен, тъй като на 21.06.2019 г. от третото лице помагач било
получено съобщение за обявяване на предсрочна изискуемост. Твърди се, че всички
вземания за лихва преди 08.08.2016 г. са погасени по давност. Твърди се и че
неправилно било прието от СРС, че размерът на дължимата главница е идентичен с
посочения в исковата молба. Предвид това се иска да се признае нищожостта на
договора за кредит и изтеклата погасителна давност за лихвите.
Въззиваемият „Банка ДСК” АД оспорва жалбите, като излага идентични доводи
и в двата отговора, депозирани пред съда. Поддържа, че първоинстанционното
решение е правилно. Излага подробни съображения, че уговорената лихва в размер на
14,45 % не противоречи на добрите нрави. Поддържа, че нищожността на чл. 7.1. от
общите условия не води до нищожността на целия договор за кредит, защото от
събраните по делото доказателства е видно, че банката не е увеличавала едностранно
уговорената възнаградителна лихва. Поддържа, че в т. 9 от договора за кредит е
посочен размерът на ГПР, а в чл. 9.1. и чл. 9.2. от общите условия са посочени
компонентите му. Твърди, че липсата на допусканията за изчисление на ГПР не води
до нищожност на договора за кредит. Предвид изложеното моли решението на СРС да
бъде потвърдено. Претендира разноски.
Въззивните жалби са подадени в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирани лица, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същите
са процесуално допустими и подлежат на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и
по правилното приложение на императивния материален закон, както и при
2
констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която
произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по
делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в
жалбата, с която е сезиран.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт намира
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1,
предл. 1 вр. чл. 138 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД.
Въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо.
Предвид оплакванията на въззивниците основният спорен по делото въпрос е
действителен ли е сключеният между А. Х. К. и „Банка ДСК” АД Договор за кредит за
текущо потребление от 19.03.2011 г.
По делото не се спори, че А. Х. К. има качеството потребител, поради което към
процесния договор за кредит се прилагат специалните правила на ЗПК. Следва да се
посочи обаче, че с оглед датата на сключване на договора към него не са приложими
измененията в ЗПК, в сила от 23.07.2014 г. Това следва от § 13 от ПЗР на ЗИДЗПК,
обн. в бр. 35/2014 г. на ДВ, съгласно който новите разпоредби не се прилагат за
договори, сключени преди датата на влизане в сила на ЗИД. Единственото
изключение, което е неприложимо в случая, касае новосъздадената ал. 8 на чл. 32
ЗПК.
По делото към исковата молба са представени договорът за кредит, общите
условия, извлечение от тарифа за таксите, погасителен план.
Съгласно договора за кредит „Банка ДСК” АД е предоставила на А. Х. К. сумата
от 15 000,00 лева. По арг. от т. 8 от договора кредитът се олихвява с променлив лихвен
процент, като годишният процент към датата на сключване на договора е 14,45 %.
В т. 9 от договора за кредит е посочено, че ГПР е 16,52 %, като той може да
бъде променян при предпоставките, предвидени в общите условия.
Съгласно т. 5 от договора кредитът се погасява с месечни вноски, посочени в
погасителен план, представляващ Приложение № 1 към договора за кредита.
Съгласно т. 10 от договора за кредит същият е обезпечен с поръчителство.
По арг. от т. 15 от договора за кредит кредитополучателят заплаща такси
съгласно тарифата на банката. В договора изрично е удостоверено, че
кредитополучателят е запознат с тарифата.
В чл. 9.1. от общите условия към договора за кредит е предвидено, че ГПР
включва: 1/ лихвите, които се дължат по договора за кредит; 2/ таксите съгласно
приложението, представляващо извлечение от тарифата на банката; 3/ такси за
поддържане на разплащателната сметка, с която се обслужва кредитът; 4/ такси за
допълнителни услуги, ползването на които позволява преференциална лихва по
кредита.
В чл. 9.2. от общите условия е посочено, че в ГПР не се включват разходите,
които възникват при неизпълнение на задълженията по договора за кредит. А в чл. 9.3.
от общите условия е предвидено, че общата дължима сума, посочена в погасителния
план, обхваща главницата и разходите по чл. 9.1. от общите условия.
Неразделна част от договора за кредит е извлечение от тарифата на банката,
включващо такси по кредити за текущо потребление. Изрично е посочена стойността
3
на таксите за всяка от следните услуги: 1/ разглеждане на искания за отпускане на
кредит; 2/ управление на предоставени кредити; 3/ предоговаряне на условия по
договори за кредит; 4/ предсрочно погасяване; 5/ такса при отпускане и усвояване на
кредита.
Към договора е приложен и погасителен план. В този план е посочено, че
общата сума, която в края на договора кредитополучателят следва да заплати, е 28
528,26 лева, включваща главница, начислени възнаградителни лихви при годишен
лихвен процент от 14,45 %, дължимите такси.
В погасителния план, който е неразделна част от договора за кредита и е
подписан както от кредитополучателя, така и от банковия представител, са посочени
допусканията, съобразно с които банката кредитодател е изчислила приложимия ГПР.
Нито един от горепосочените документи не е бил оспорен по делото от страна
на ответницата В. Г. Г. или от третото лице помагач А. Х. К..
При така установените клаузи, регулиращи облигационните отношения между
страните по делото, въззивният съд намира, че процесният договор за кредит не
нарушава изискванията на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК в редакцията,
приложима към момента на сключване на договора. В този смисъл доводите на двете
въззивници за недействителност на договора за кредит в цялост са неоснователни.
На първо място трябва да се посочи, че в договора за кредит ясно и разбираемо
в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е посочен уговореният между
страните годишен лихвен процент от 14,45 %. Както е прието за установено от СРС
въз основа на присъединената по делото съдебносчетоводна експертиза, този лихвен
процент не е изменян едностранно от банката кредитодател. Тоест всички
претендирани в производството възнаградителни лихви са изчислени въз основа на
първоначалния лихвен процент, вписан в договора за кредит.
Действително правилно е констатирано от първоинстанционния съд, че е
нервноправна клаузата на чл. 7.1. от общите условия, която позволява на банката да
изменя базовия лихвен процент по свое усмотрение. Този извод е в съответствие както
с практиката на СЕС, така и с практиката на ВКС. Аргумент за това е Решение №
50053/18.07.2023 г. по т.д. № 614/2022 г. на II Т.О. на ВКС, в което е разяснено, че
„съгласно практиката на Съда на Европейския съюз и константната практика на
ВКС, предпоставките за определяне, че една договорна клауза е неравноправна, са
следните: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение
на принципа за добросъвестностност; 3/ да създава значителна неравнопоставеност
между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано
несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във
вреда на потребителя“.
Предвид горните критерии, изведени от СЕС и ВКС, следва да се добави, че и т.
9 от договора за кредит също представлява неравноправна клауза в частта,
позволяваща на банката да изменя едностранно ГПР.
По арг. от чл. 146, ал. 1 ЗЗП цитираните неравноправни клаузи (чл. 7.1 от
общите условия и т. 9 от договора за кредит) са нищожни, тъй като няма доказателства
по делото, че те са били уговорени индивидуално.
Правилно обаче СРС е приел, че неравноправността на клаузата на чл. 7.1. от
общите условия не води до нищожност на целия договор за кредит. Същото се отнася
и до неравноправната част от клаузата на т. 9 от договора за кредит. Това следва от
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, съгласно която нищожността на отделни части от
договора не влече нищожността на цялата сделка, ако тези части могат да бъдат
заместени по право от повелителните правила на закона или може да се предположи,
4
че сделката би била сключена и без недействителните части.
В разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗПК също е посочено, че неравноправността на
отделни клаузи не води до нищожност на целия договор, ако последният може да се
прилага без тези клаузи.
Несъмнено в случая може да се предположи, че потребителят би сключил
договора за кредит, ако уговорките в него не позволяват на банката едностранно да
изменя лихвения процент и ГПР, което от своя страна да доведе до оскъпяване на
кредита. Може да се предположи, че и самата банка би сключила договора за кредит и
без горепосочените неравноправни клаузи – в договора е вписан уговорен между
страните годишен лихвен процент, съобразно с който да се определи дължимото на
банката възнаграждение /лихва/ за предоставения кредит. Тоест в случая
неравноправните клаузи не са пречка за валидното възникване на облигационно
отношение между страните по делото, както и за прилагането на останалите договорни
клаузи. И след премахването на неравноправните клаузи в договора се запазват
клаузите, съдържащи уговорки относно съществените за всеки кредитен договор
престации, а именно – поето от банката задължение за предоставяне на определена
парична сума при конкретно посочен при сключването на договора лихвен процент,
както и поето от кредитополучателя задължение за връщане на заетата сума в
определен срок от време.
Изцяло в гореизложения смисъл е практиката на върховните съдии. Така
например в Решение № 50053/18.07.2023 г. по т.д. № 614/2022 г. на II Т.О. на ВКС,
постановено по друг сходен казус с участието на „Банка ДСК” АД, се приема
следното: „Изводът на въззивната инстанция за нищожност на процесния договор за
кредит за текущо потребление е неправилен и поради допуснато нарушение на
материалния закон. Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на
отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би
била сключена и без недействителните й части. Съобразно разпоредбата на чл. 146,
ал. 5 ЗЗП наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не
води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. В
конкретния случай нищожността на клаузите в договора за кредит и Общите
условия за едностранна промяна на възнаградителната лихва, респективно базовия
лихвен процент и ГПР по кредита - чл. 7, изр. 1 и чл. 8, изр. 2 от договора за кредит
във връзка с чл. 9.3 от Общите условия, не обуславят извод за нищожност на целия
договор за кредит, тъй като договорът може да се прилага и без клаузите за
едностранна промяна на лихвата, базовия лихвен процент и ГПР”. В същия
смисъл са и изводите на върховните съдии, изложени в Решение № 50015/27.08.2024 г.
по т.д. № 657/2021 г. на II Т.О. на ВКС, Решение № 168/29.01.2021 г. по т.д. №
2184/2019 г. на II Т.О. на ВКС, Решение № 170/16.03.2021 г. по т.д. № 1901/2019 г. на II
Т.О. на ВКС.
Необходимо е да се уточни, че нищожността на неравноправните клаузи, даващи
на банката възможност за едностранно изменяне лихвата и ГПР, не означава и че
кредитополучателят е освободен от задължението да заплаща възнаградителна лихва.
Такава се дължи, но в първоначално уговорения размер от 14,45 %. В този смисъл е
Решение № 50253/22.12.2022 г. по гр.д. № 393/2022 г. на III Г.О. на ВКС, постановено
отново по дело на „Банка ДСК” АД. В цитираното решение се сочи, че „нищожност
на уговорката в клауза от договор за банков кредит, даваща право на банката -
кредитор да променя едностранно лихвата по кредита, не обуславя нищожност и
на уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна
лихва в размер, който е точно определен към датата на подписване на договора –
5
по дефиниция от чл. 430 ал. 1 вр. ал. 2 ТЗ договорът за банков кредит е възмезден –
срещу задължението на банката да отпусне парична сума за определена цел и при
уговорени условия и срок заемополучателят се задължава не само да ползва и да
върне заетата сума съобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената
с банката лихва по кредита; последната е своеобразна цена, която се дължи като
насрещна престация за ползването на предоставените парични средства; предвид
правната природа на лихвата по чл. 430 ал. 2 ТЗ и нейното предназначение,
уговарянето в договора за банков кредит на лихва в отнапред известен за
заемополучателя размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до
значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на
заемополучателя”. В аналогичен смисъл са и Решение № 50058/14.07.2023 г. по т. д. №
1004/2022 г. на I Т.О. на ВКС, Решение № 92/09.09.2019 г. по т.д. № 2481/2017 г. на II
Т.О. на ВКС, Решение № 87/06.11.2019 г. по т.д. № 848/2017 г. на I Т.О. на ВКС,
Решение № 146/01.11.2017 г. по т.д. № 2615/2016 г. на II Т.О. на ВКС, Решение №
170/16.03.2021 г. по т.д. № 1901/2019 г. на II Т.О. на ВКС и други.
Само за пълнота на изложението трябва да се посочи, че правилно СРС е счел,
че уговорената първоначална годишна лихва от 14,45 % не противоречи на добрите
нрави. Към момента на сключване на договора в ЗПК не е имало ограничения за
размера на уговаряната лихва, но съдебната практика трайно е приемала, че
недействителна е само уговорката, която надвишава двукратния размер на законната
лихва, ако кредитът е обезпечен, респ. трикратния размер на законната лихва, ако
договорът за кредит не е обезпечен. Съображения в този смисъл са развити в
Определение № 901/10.07.2015 г. по гр.д. № 6295/2014 г. на IV Г.О. на ВКС, Решение
№ 1270/09.01.2009 г. по гр.д. № 5093/2007 г. на II Г.О. на ВКС, Решение №
906/30.12.2004 г. по гр.д. № 1106/2003 г. на II Г.О. на ВКС, Решение № 378/18.05.2006
г. по гр.д. № 315/2005 г. на II Г.О. на ВКС, Определение № 527/09.06.2022 г. по гр.д. №
151/2022 г. на III Г.О. на ВКС.
В настоящия случай договорът за кредит е обезпечен с поръчителство.
Безспорно обаче уговореният годишен лихвен процент от 14,45 % не надвишава
двукратния размер на годишната законната лихва за забава за 2011 г. Тоест не се
констатира нищожност на целия договор за кредит с оглед порок при определянето на
годишния лихвен процент.
По-нататък трябва да се посочи, че в договора за кредит по ясен и разбираем за
средния потребител начин е посочен размерът на ГПР – 16,52 %.
В общите условия, приложими към договора за кредит, както вече се установи
по-горе, изрично са изброени компонентите, които се взимат предвид при
изчислението на ГПР. Поради това несъстоятелно е твърдението на въззивницата В. Г.
Г., че за потребителя не съществувала яснота как се формирал ГПР.
С оглед чл. 9.1. от общите условия и погасителния план, приложение към
договора за кредит, се налага извод, че ГПР в случая включва годишния лихвен
процент от 14,45 %; месечна такса за поддръжка на сметката, която видно от
погасителния план е в размер на 1,50 лева; еднократна такса за разглеждане на
заявлението за кредита и еднократна такса за отпускане и усвояване на кредита.
Стойностите на последните две такси са посочени в предоставената на
кредитополучателя тарифа на банката кредитодател.
Следва да се има предвид, че самият потребител кредитополучател е бил
наясно, че сключва стандартен кредит за текущо потребление, който е обезпечен с
поръчителство, и за който кредит не е изрично уговорено, че работната заплата на
кредитополучателя ще преминава през сметката, чрез която е усвоен кредитът. В този
смисъл за кредитополучателя А. Х. К. е било възможно недвусмислено чрез
6
предоставената й тарифа на банката да разбере, че дължи еднократна такса от 40,00
лева за разглеждане на документите за отпускане на кредит и еднократна такса за
отпускане и усвояване на кредита в размер на 2,5 % от стойността на кредита.
За кредитополучателя е било определимо към момента на сключване на
договора за кредит и че в ГПР не са включени такси за предсрочно погасяване или за
промяна на условията по договора за кредита, тъй като тепърва са възниквали
договорни отношения с банката. Невъзможно е към момента на сключване на договора
да се предвиди дали изобщо биха възникнали такива такси, а чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
изисква в договора да се впише ГПР съобразно възникващите разходи към момента
на сключване на договора за кредит.
Въззивният съд намира и че за потребителя кредитополучател е било ясно, че в
случая според тарифата на банката не се е дължала текуща такса за управление на
кредита предвид, че се касае за стандартен обезпечен кредит за текущо потребление.
А за тези кредити „Банка ДСК“ АД не е предвидила такса за текущото управление.
Всички горепосочени дължими лихви (възнаградителна лихва от 14,45 %) и
такси (еднократна такса за разглеждане на документите за отпускане на кредит,
еднократна такса за отпускане и усвояване на кредита, месечни такси за поддръжка на
разплащателната сметка) са включени в погасителния план, както и в изчисления от
банката ГПР в размер на 16,52 %.
Съдът не констатира, а и не се твърди от въззивниците наличие на други
задължения, които да са възникнали от договора за кредит, а неправилно да не са
посочени в изчислението на ГПР. Нито се твърди, нито се установява да са поемани
допълнителни услуги, които да са довели до преференциални условия по договора за
кредит и съответно да е трябвало да бъдат включени в изчислението на ГПР.
За пълнота, доколкото съдът следи служебно за валидността на сделките, трябва
да се посочи, че уговорените между страните и включени в ГПР такси по повод
усвояването на кредита не са били забранени от закона към момента на сключване на
процесния договор за кредит. Такива ограничения са въведени едва с чл. 10а, ал. 2
ЗПК, в сила от 23.07.2014 г. Както се посочи обаче, тази уредба е неприложима към
по-рано сключени договори за кредит, какъвто е процесният.
По-нататък следва да се посочи и че е необосновано оплакването на
въззивницата В. Г., че в договора за кредит липсвали допусканията, при които се
изчислява ГПР. Както се установи от въззивния съд, допусканията са посочени в
погасителния план. Последният е неразделна част от договора за кредит, като е
подписан както от кредитополучателя, така и от служител на банката. Няма никаква
законова пречка допусканията за изчисление на ГПР да са записани в подписаното от
страните приложение към договора за кредит, представляващо погасителен план.
Предвид горепосоченото се налага изводът, че среден потребител е могъл да
разбере при какви параметри се сключва процесният договор за кредит и какви лихви
и такси следва да се заплатят по него. Съобразявайки тази информация,
кредитополучателят е могъл да прецени дали е икономически изгодно да сключи
договора за кредит.
Оплакването на въззивницата трето лице помагач А. Х. К., че СРС неправилно
приел, че само за част от главницата е обявена предсрочна изискуемост настоящият
съдебен състав намира за неоснователно. Видно от мотивите на обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел, че цялата главница по договора за кредит е
предсрочно изискуема. Това е един и от аргументите за пълното уважаване на
положителния установителен иск за установяване дължимостта на главното
задължение по договора за кредит. Първоинстанционният съд единствено е изложил
7
допълнителни аргументи за дължимостта на главницата, като е мотивирал, че дори и
да не се приеме, че е настъпила предсрочна изискуемост, то цялата главница е
падежирала съгласно условията на договора за кредит.
Относно оплакването на въззивницата трето лице помагач А. Х. К., че лихвите,
дължими за периода преди 08.08.2016 г., са погасени по давност следва да се посочи,
че първоинстанционният съд е намерил за основателно това възражение и е съобразил
акта си с него. С решението е признато за установено, че се дължат само лихви в
размер на 5517,90 лева за периода 30.08.2016 г. – 20.06.2019 г. За горницата над тази
сума искът за възнаградителна лихва на банката е отхвърлен на основание чл. 111, б.
„в” ЗЗД – поради изтекла погасителна давност.
Последното оплакване на въззивницата трето лице помагач А. Х. К. касае
обосноваността на първоинстанционното решение, с което е уважен искът за главница
въпреки установени погашения от главния длъжник К. след издаването на заповед за
незабавно изпълнение и образуването на изпълнително дело. Посоченото оплакване е
неоснователно. Първоинстанционното решение е правилно. Действително в приетата
по делото съдебносчетоводна експертиза е установено, че след 08.08.2019 г. (датата на
подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение) е погасена главница в
размер на 1 607,41 лева. Тази сума обаче съгласно данните в експертизата е постъпила
от действията по изпълнително дело № 991/2019 г. по описа на ЧСИ А.Ц.. Самата
въззивница трето лице помагач не спори, че изпълнението е вследствие на
принудителното изпълнение.
Съгласно т. 9 от Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС в производството по искове по чл. 422 ГПК „нормата на чл. 235, ал.3
ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на
удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на
сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно
изпълнение в образувания изпълнителен процес”. Тоест извършените от А. Х. К.
погашения в хода на изпълнителното производство не са предпоставка за това
частично да бъде отхвърлен положителният установителен иск за главницата.
Напротив, в съответствие със задължителните указания на ВКС искът трябва да се
уважи в цялост.
Предвид всичко изложено дотук СРС законосъобразно е уважил предявените от
„Банка ДСК” АД обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове. При съвпадение на крайните изводи на първата и въззивната инстанции
въззивните жалби следва да се оставят без уважение, а първоинстанционното решение
– да се потвърди в обжалваната част.
По разноските:
Предвид изхода на делото право на разноски има само въззиваемият „Банка
ДСК” АД. Същото е претендирало общо юрисконсултско възнаграждение в размер на
300,00 лева. На основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК всяка от въззивниците
следва да бъде осъдена заплати на „Банка ДСК“ АД по 150,00 лева разноски за
въззивното производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 8189/18.07.2022 г., постановено по гр.д. №
40465/2021 г. на Софийски районен съд, 46 състав, В ЧАСТТА, в която са уважени
8
предявените от „Банка ДСК” АД срещу В. Г. Г. положителни установителни искове за
признаване за установено, че на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр.
чл. 138 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86 ЗЗД В. Г. Г. дължи на
„Банка ДСК” АД сумата от 11 807,80 лева – главница по Договор за кредит за текущо
потребление от 19.03.2011 г., сумата от 5517,90 лева – договорна лихва за периода
30.08.2016 г. – 20.06.2019 г., сумата от 994,13 лева – надбавка за забава за периода
10.08.2016 г. – 20.06.2019 г., сумата от 102,51 лева – обезщетение за забава за периода
21.06.2019 г. – 07.08.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
08.08.2019 г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 1439/2019 г. на РС-
Петрич.
ОСЪЖДА В. Г. Г., ЕГН **********, с адрес в гр. София, ж.к. ****, да заплати
на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК на „Банка ДСК” АД, ЕИК ****, със
седалище и адрес на управление в гр. София, район „Оборище”, ул. ****, сумата от
150,00 лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА А. Х. К., **********, с постоянен адрес в гр. Петрич, ж.к. ****, да
заплати на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК на „Банка ДСК” АД, ЕИК
****, със седалище и адрес на управление в гр. София, район „Оборище”, ул. ****,
сумата от 150,00 лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение пред въззивната
инстанция.
В ЧАСТТА за главницата и договорните лихви решението може да се обжалва
пред Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при
наличие на условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
В останалата част въззивното решение на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не
подлежи на касационно обжалване.
Решението е постановено при участието на третото лице помагач на страната на
ответника – А. Х. К..
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9