РЕШЕНИЕ
№ 1364
гр. Велико Търново, 12.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, XVII СЪСТАВ, в публично
заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:АННА ДИМОВА
при участието на секретаря ВИЛЯНА ПЛ. ЦАЛОВА
като разгледа докладваното от АННА Д.А Гражданско дело №
20224110101205 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявен от Л. Й. Л., чрез адв. А. К.
– ВТАК, срещу И. Д. П., Р. Г. П. и Ц. И. П. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД. В
исковата молба процесуалният представител на ищеца развива съображения, че
тримата ответници са имали противоправно спрямо него поведение, като са сключили
договор за дарение на недвижим имот от 19.06.2015г., обявен за недействителен по
отношение на него, съгласно уважения отменителен иск по чл. 135 ЗЗД, с влязло в
сила решение по гр. д. № 951/2016г. на ВТОС. Твърди, че описаното поведение на
ответниците го е увредило, тъй като е заплатил 2000 лв. за възнаграждение за особен
представител на трета от тях – Ц. П. пред въззивната инстанция, въпреки че е спечелил
делото по Павловия иск, както и предвид на това, че същата е бездействала и не е
участвала в съдебния спор. Посочва, че процесната сума е заплатена от него на пет
пъти в хода на изп. дело № 1182/2021г. на ЧСИ С. Косева, въз основа на издаден
изпълнителен лист от 16.03.2021г. по гр.д. № 951/2016г. на ВТОС. Навежда доводи, че
платената сума съставлява имуществена вреда за него и че същата следва да се
репарира по общия исков ред, тъй като не представлява направени в хода на делото
разноски, а такива възникнали след приключване на устните състезания, доколкото е
присъдена със съдебното решение по В.гр.д. № 407/2018г. на ВТАС. Твърди, че тази
вреда е причинена съвместно от тримата ответници, като страни по обявената за
1
недействителна сделка, поради което те отговарят солидарно пред него. Направено е
искане ответниците да бъдат осъдени солидарно да му заплатят обезщетение за
претърпени имуществени вреди в размер на 2 000.00 лева, представляващо заплатено
от него възнаграждение за особен представител въз основа на изпълнителния лист от
16.03.2021г. Направено е искане да му бъдат присъдени направените в производството
разноски по делото
Препис от исковата молба е връчен редовно на ответниците по делото, като в
срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от И. Д. П. и Р. Г. П..
Развиват съображения, за неоснователност и недоказаност на предявения иск.
Оспорват да са налице елементите от фактическия състав на деликтната отговорност.
Възразяват, че липсва тяхно действие или бездействие по предходните граждански
дела, вследствие на което да се е стигнало до назначаването на особен представител на
третия ответник. В тази връзка оспорват да е налице тяхно виновно поведение, което
да е в причинна връзка с плащането на сумата от 2000 лв. от ищеца като
възнаграждение за особения представител. Възразяват да е налице вреда за ищеца и тя
да е причинена от тях. С тези доводи молят за отхвърляне на иска спрямо тях.
Направено е искане предявеният по делото иск да бъде отхвърлен като неоснователен и
недоказан.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и представените по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
От изисканото и приложено по делото гр.д. № 951 от 2016 година на ВТОС с е
установява, че същото е образувано въз основан на подадена от Л. Й. Л., чрез адв. А. К.
– ВТАК, срещу И. Д. П., Р. Г. П. и Ц. И. П. искова молба с правно основание чл. 135
ЗЗД. На основание чл. 47, ал. 6 ГПК на ответницата Ц. И. П. е назначен особен
представител за производството по делото – адв. М. Д. –.ВТАК /л. 73 от гр.д. №
951/2016г. на ВТОС/. С Решение № 156 от 16.04.2018 година е обявен за
недействителен по отношение на кредитора Л. Й. Л. договор за дарение, сключен с НА
№ 1049, том 6, рег. № 6435, дело № 700/2015 година на нотариус Т. Братванова, рег. №
283 при НК, по силата на който И. Д. П. и Р. Г. П. са дарили на дъщеря си Ц. И. П.
описания в решението недвижим имот. С решението И. Д. П., Р. Г. П. и Ц. И. П. са
осъдени да заплатят на Л. Й. Л. направените от него разноски по делото в размер на 5
5473.70 лева.
Въз основа на подадени от адв. М. Д.-Б. – ВТАК, в качеството й на особен
представител на Ц. И. П. и от И. Д. П. и Р. Г. П., въззивни жалби е образувано В.гр.д.
№ 407/2018г. на ВТАС. В хода на производството Ц. И. П. е упълномощила адвокат,
който да я представлява в производството, като на проведеното на 28.11.2018 година
жалбоподателката се е явила лично и с упълномощения си адвокат. Назначеният й
особен представител също се е явил на насроченото съдебно заседание. С Решение №
2
35 от 15.02.2019 година въззивният съд е отменил частично първоинстанционното
решение и е отхвърлил предявения иск в тази част, като потвърдил решението по гр.д.
№ 951/2016г. на ВТОС в останалата част. Със съдебното решение Л. Й. Л. е осъден да
заплати адв. М. Д.-Б. – ВТАК сумата в размер на 2 000.00 лева – възнаграждение за
особен представител.
Срещу постановеното по В.гр.д. № 407/2018г. на ВТАС решение е подадена
касационна жалба от Л. Й. Л., чрез адв. А. К. – ВТАК, по която е образувано гр.д. №
2077/2019 година на III г.о. на ВКС. Направено е искане въззивното решение да бъде
отменено в частта, с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 135 ЗЗД,
както и в частта за разноските, включително за сумата в размер на 2 000.00 лева –
възнаграждение на особения представител адв. М. Д.-Б. – ВТАК. С решение № 68 от
27.07.2020 година ВКС е отменил решение № 35 от 15.02.2019 година по В.гр.д. №
407/2018г. на ВТАС в частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл. 135 ЗЗД и
договорът за дарение от 19.06.2015 година е обявен за недействителен по отношение на
ищеца и в останалата част за ½ ид.ч. от имота. С решението ответниците са осъдени да
заплатят на ищеца направените по делото деловодни разноски в размер на 4 467.18
лева. Въз основа на молба, вх. № 6626 от 27.08.2000 година на ВКС, с Решение № 319
от 10.11.2020 година ВКС е оставил без уважение молбата на процесуалния
представител на ищеца за допълване на решението в частта за разноските, като е
допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в първия абзац на диспозитива на
решението, като след думите „описания имот“ се добавя “, както и в частта относно
деловодните разноски“.
С молба, вх. № 1007847 от 09.11.2020 годна на ВТОС, подадена по гр.д. № 951
от 2016 година на ВТОС, адв. М. Д.-Б. – ВТАК, е направила искане да й бъде издаден
изпълнителен лист за присъдената с решение № 35 от 15.02.2019 година по В.гр.д. №
407/2018г. на ВТАС сума в размер на 2 000.00 лева – възнаграждение като особен
представител на Ц. И. П.. С разпореждане от 26.11.2020 година първоинстанционният
съд е отхвърлил така подадената молба за издаване на ИЛ. С Определение № 109 от
11.03.2021 по В.ч.гр.д. № 69/2021 година на ВТАС е отменено разпореждането от
29.11.2020 година, вместо което е постановено издаването на изпълнителен лист в
полза на адв. М. Д.-Б. – ВТАК за сумата в размер на 2 000.00 лева - възнаграждение за
особен представител.
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи:
Законът императивно е въздигнал в забрана правилото да не се вреди другиму.
Неизпълнението на това общо задължение създава отговорност за нарушителя.
Непозволеното увреждане е определено чрез задължението за обезщетение на вредите
и основанието за неговото пораждане. Освен обезщетителна функция, то има и
3
превантивна цел – мотивира спазването на дължимата грижа у правните субекти, т.е.
отговорността за непозволено увреждане има за задача не само да задължи виновния да
обезщети пострадалия за причинените му вреди, но и да възпитава гражданите да
спазват законността и да не увреждат противоправно правата и интересите на другите
граждани и организации /Постановление №7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ/.
Непозволеното увреждане представлява сложен юридически състав, елементите на
който са: деяние - действие или бездействие, вреда, противоправност на деянието,
причинна връзка и вина. Деликтна отговорност може да се реализира, само когато
между действията и увреждането съществува пряка и непосредствена връзка. От
изброените елементи на деликта само вината се предполага до доказване на
противното - чл. 45, ал. 2 ЗЗД. В този смисъл, уважаването на иска по чл. 45, ал. 1 ЗЗД
е предпоставено от установяването от страна на ищеца, че в резултат на
противоправното поведение на ответниците са настъпили твърдяните в исковата молба
имуществени вреди, наличието причинно-следствената връзка между поведението на
ответниците и причинените вреди, както и размера на последните. В тежест на
ответниците е да докажат всички правопогасяващи, правоизклюващи,
правоунищожаващи или правоотлагащи спорното материално право възражения, които
са направили в производството.
Процесуалният представител обосновава правния си интерес, респективно -
исковата си претенция с обстоятелството, че противоправното поведение на
ответниците се състои в сключения между тях недействителен договор за дарение.
Действително спорът между страните относно валидността на сключения между
ответниците договор за дарение е решен с влязло в сила съдебно решение, с което
същият е обявен за недействителен по отношение на ищеца по делото. За да бъде
реализирана обаче отговорност по чл. 45 ЗЗД е необходимо да бъде установено
наличието на пряка причинно-следствена връзка между поведението им и настъпилата
вреда. В случая по делото не се събраха каквито и да е доказателства в тази насока.
Именно защото предявеният от ищеца срещу ответниците иск с правно основание чл.
135 ЗЗД е бил уважен, последните са осъдени да заплатят на ищеца сумата в размер на
12 113.38 лева, представляваща направените от него разноски по делото за трите
инстанции, като с това последните са понесли отговорността си във връзка с
сключения от договор. Обстоятелството, че сумата в размер на 2 000.00 лева,
представляваща заплатено от ищеца възнаграждение за особен представител на
ответника, не е била включена в отговорността за разноските не би могло да се приеме,
че е поради виновно поведение на ответниците в производството, респективно – за
наличието на пряка причинно следствена връзка за това тяхно поведение.
Действително в т. 6 от мотивите на ТР № 6 от от 06.11.2013 година по т.д. № 6/2012
година на ОСГТК, ВКС посочва, че „Възнаграждението следва да бъде разграничено
от отговорността за разноски, която се реализира с оглед постигнатия правен резултат
4
по спора, при наличие предпоставките на чл. 78 ГПК. Следователно възнаграждението
за особения представител винаги е дължимо, а може да бъде възмездено като разноски
при определен изход на спора, след като бъде заплатено от ищеца, съобразно указаното
в чл. 46, ал. 6 ГПК и чл. 48, ал. 2 ГПК, които го определят като задължено лице“, но
по-нататък ВКС допълва, че „Ако решението е в негова полза, то и заплатеното
възнаграждение може да бъде подчинено като дължимост на правния режим,
определящ отговорността за разноски“. В този смисъл ако страната – ищецът, не е бил
доволен от произнасянето на съответната инстанция относно отговорността за
разноски е разполагала с възможността да иска изменение на съответните актове по
реда на чл. 248 ГПК, в частта за разноските, каквото искане, страната не е направила
както във въззивното производство, така и пред касационната инстанция.
На следващо място следва да се има предвид, че действително направените
разноски при воденето на едно гражданско дело представляват намаляване на
имуществото на страната, но както бе посочено и по-горе не е допустимо отделно и
извън конкретното производство да се търси тяхното възстановяване, респективно - да
се претендират като обезпечение за имуществени вреди. Както в правната теория, така
и в константната съдебна практика, например Решение № 67 от 3.04.2014 година по гр.
д. № 2944/2013г. на IV г.о. на ВКС, Решение № 414 от 27.07.2009 година по гр.д. №
1049/2008г. IV г.о. на ВКС и други се приема, че отговорността за разноски
представлява правото на едната страна да иска и задължението на другата страна да
плати направените разноски на тази страна, в чиято полза съдът е решил делото.
Отговорността за разноски представлява гражданско правоотношение, което произтича
от процесуалния закон и е уредено от него. Фактическият състав, от който тя се
поражда, включва - неоснователно предизвикан правен спор, разноски причинени от
воденето на делото по повод на този спор и съдебно решение, което потвърждава
правното твърдение на претендиращата страна. Отговорността за разноски е
обективна, невиновна отговорност и не е отговорност за вреди, защото има за предмет
само направените по делото разноски. Тази отговорност може да съществува само по
висящ процес и затова не може да се търси в отделно производство. Тя включва
направените по делото разходи за внесена държавна такса, изплатен адвокатски
хонорар, изплатени възнаграждения за вещо лице, за явяване на свидетели в открито
съдебно заседание, хонорар на преводач и т.н. Всички суми, изплатени на някое от тези
основания, представляват разноски, които страната прави по повод на делото /чл. 78,
ал. 1 ГПК/ и се дължат от страната, която с поведението си неоснователно е причинила
възникването на съдебния спор. Възнаграждението за особен представител, макар и
различно от посочените разноски се дължи от ищеца предварително, като при решение
в негова полза, то и заплатеното възнаграждение следва да бъде подчинено като
дължимост на правния режим, определящ отговорността за разноски, но само и
единствено в конкретното производство, в което е заплатено възнаграждението.
5
Неоснователно в тази насока се явява позоваването на процесуалният представител на
ищеца на ЗАНН, в старата му редакция. В тази връзка следва да бъде посочено, че
преди измененията в ЗАНН не е била регламентирана отговорността за разноските в
производството, докато в настоящият случай, в ГПК законодателят изрично е
регламентирал задължението на загубилата делото страна да плати направените
разноски на тази страна, в чиято полза съдът е решил делото, като възнаграждението за
особен представител на насрещната страна следва да бъде подчинено като дължимост
на правния режим, определящ отговорността за разноски.
Мотивиран от всичко изложено съдът намира, че предявеният иск с правно
основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД се явява неоснователен, поради което и като такъв следва
да бъде отхвърлен.
Водим от горното, Великотърновският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Л. Й. Л. от *, с ЕГН ********** срещу И. Д. П. от *,
с ЕГН **********, Р. Г. П. от *, с ЕГН ********** и Ц. И. П. от *, с ЕГН **********
иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за СУМАТА в размер на 2 000.00 лева /две
хиляди лева/, представляваща обезщетение за причинените му от ответниците
имуществени вреди, вследствие на заплатено от него адвокатско възнаграждение за
особен представител по В.гр.д. № 407/2018 година на ВТАС, като неоснователен.
Препис от решението да се връчи на страните.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Велико Търново в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
6