Определение по дело №67/2015 на Окръжен съд - Благоевград

Решение

и за да се произнесе, съдът взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК, във връзка с чл. 224, ал. 1 от КТ, във връзка с чл. 86 от ЗЗД.

Образувано е по въззивна жалба на В. Р. П., депозирана чрез А. Т. М. срещу Решение № 347/17.11.2009 г. по Г. д. № 605/2009 г. по описа на РС – Г. С..

Във въззивната жалба е направено оплакване за неправилност и необоснованост на атакуваното решение. Наведени са доводи, че първоинстанционният съд погрешно е приел, че начисленото и изплатено през м. август доплащане на трудовото възнаграждение на въззивника се отнася за м. юни, а това е в нарушение на чл. 177 и чл. 228, ал. 1 от КТ, които норми касаят полученото през последния календарен месец преди отпуска брутно трудово възнаграждение, независимо дали се отнася именно за този месец. Посочено е, че често трудовите възнаграждения не се изплащат в месеца, за който са отработени, а в един по-късен момент и са изложени аргументи, че районният съд в нарушение на съдопроизводствените правила е коментирал обстоятелства и доводи, които не са наведени от страните и за които не са правени възражения, а именно: кога е платено и е трябвало да бъде платено процесното трудово възнаграждение. Изведен е спорният въпрос – дали в брутното трудово възнаграждение следва да се включи и възнаграждението, получавано за работа по клинични пътеки и е направено искане за отмяна на атакуваното решение, уважаване на предявените искове и присъждане на направените разноски за двете инстанции.

С депозирания отговор въззиваемата страна – М. “Д. Б. Ш. , Г. С., представлявано от изпълнителния директор – Е. С.-С., чрез А. Е. Р.–Д. прави искане за оставяне в сила на атакуваното решение. Развива доводи, че съдебният акт е правилен и законосъобразен като краен резултат, но изложените в него мотиви не кореспондират изцяло на събраните по делото доказателства, а голяма част от изводите се базират на отменени нормативни актове.

Смолянският окръжен съд, като взе предвид изложеното във въззивната жалба, становището на въззиваемата страна, обсъди доказателствата по делото, в тяхната съвкупност и поотделно и провери валидността и допустимостта на оспореното решение на първоинстанционния съд, приема за установено от фактическа страна следното:

Видно от депозираната Заповед № г. по описа на М. , Г. С. трудовото правоотношение между страните по делото е прекратено, считано от датата на издаване на заповедта, като на ищеца – въззивник е предвидено изплащането на обезщетение за неизползван отпуск в размер на общо 83 дни. Съгласно заключението по допуснатата от районния съд СИЕ, изплатеното на В. Р. П. обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е в размер на 2 367.52 лв., а брутното трудово възнаграждение за м. август без плащанията по клинични пътеки е в размер на 617.38 лв., респективно обезщетението за неизползвания отпуск е в размер на 3 202.97 лв., от които 835.45 лв. не са изплатени. Вещото лице е посочило, че въз основа на Заповед от 28.08.2008 г. сумата от 1 070 лв. е платена през м. август и всъщност представлява доплащане за м. юни, като дължимото обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, включващо сумите по клинични пътеки, е в размер на 7 041.73 лв., от които 4 674.21 не са платени. Според представените два фиша, начисленото трудово възнаграждение за м. август 2008 г. и обезщетението за неизползван отпуск са съответно 1 878.09 лв. и 2 367.52 лв.

Ищецът В. Р. П. е предявил пред РС – Г. С. обективно съединени искове с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ, във връзка с чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 5 000 лв., увеличена в хода на първоинстанционното производство на 5 313.30 лв., ведно с мораторната лихва върху главицата в размер на 618 лв. за периода от 01.09.2008 г. до 10.07.2009 г. Районният съд изцяло е отхвърлил предявените искове, като неоснователни. В мотивите на решението е посочено, че плащанията от страна на ответното дружество по клинични пътеки имат характер на възнаграждение над основната работна заплата по смисъла на чл. 17, ал. 1, т. 2 от НСОРЗ, а не са допълнителни възнаграждения с постоянен или непостоянен характер. Изложени са аргументи, че тези плащания са включени в брутното трудово възнаграждение, въз основа на което се определя дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Първионстанционният съд е посочил, че в случая начислената сума от 1 070 лв. във фиша на ищеца за м. август 2008 г. /предхождащ месеца на прекратяване на трудовото правоотношение между страните/ представлява доплащане на трудово възнаграждение от клинични пътеки за м. юни, поради което същото не може да бъде включено в брутното трудово възнаграждение за м. август, респективно не представлява част от обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ. Съдът е направил извода, че неоснователността на главния иск обуславя и неоснователността на акцисорния за обезщетение за забава в размер на законната лихва.

Обжалваното решение е валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано. Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес. Разгледана по същество, въззивната жалба се явява неоснователна, поради следните съображения:

Видно от исковата молба, както и от направеното от процесуалния представител на ищеца в проведеното на 28.09.2009 г. открито съдебно заседание уточнение, предмет на възникналия между страните правен спор е неизплатената част от обезщетението за неизползван платен годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение, представляваща възнаграждение от клинични пътеки за м. юни 2008 г., но начислено през м. явгуст същата година. По аргумент на чл. 224, ал. 2 от КТ, изчисляването на процесното обезщетение следва да се извърши към деня на прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл. 177 от същия кодекс, а именно: от начисленото при работодателя среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползуването на отпуска /в случая предхождащ месеца на прекратяване на трудовото правоотношение/, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни. Безспорно по делото се явява обстоятелството, че трудовото правоотношение между страните по делото е прекратено, считано от 01.09.2008 г., както и че последният месец, в който ищецът - въззивник е бил на работа в ответното дружество, е м. август 2008 г.

Един от релевантните факти, обуславящи изхода на делото, е размера на начисленото от работодателя среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец – в случая м. август 2008 г. Процесната сума от 1 070 лв. е начислена в депозирания фиш за м. август като доплащане ФРЗ, а в основното и допълнителното заключение на допуснатата съдебно-икономическа експертиза е посочено, че тя представлява възнаграждение за м. юни от клинични пътеки, начислено в м. август. Това обстоятелство - по-късното начисляване на вземането от клинични пътеки за м. юни, не се оспорва и от страните по делото.

Съгласно разпоредбата на чл. 128, т. 1 от КТ, задължение на работодателя е да начислява във ведомости за заплати трудовите възнаграждения на работниците и служителите, като за нарушения на това задължение контролните органи на съответната инспекция по труда могат да налагат принудителни административни мерки. Следва да се отбележи, че ищецът – въззивник не е навел твърдения досежно неначислени за м. август 2008 г. вземания от клинични пътеки. Нормата на чл. 177 от КТ е императивна и касае начисленото възнаграждение за последния месец, а не начисленото в /през/ последния месец възнаграждение, т. е. всички начислени суми, които не се отнасят до месеца, в който са начислени, не следва да се вземат предвид при определяне на обезщетението за неизползвания платен годишен отпуск. Следователно включеното в заплатата на В. П. за м. август 2008 г. вземане от клинични пътеки за м. юни 2008 г. представлява начислено в последния месец възнаграждение, а не за последния месец, поради което същото не е част от брутното трудово възнаграждение, въз основа на което се изчислява обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ.

Наведените във въззивната жалба доводи, че разпоредбите на чл. 224 и чл. 177 от КТ се отнасят до полученото през последния календарен месец преди отпуска брутно трудово възнаграждение, независимо дали се отнася именно за този месец се явяват неоснователни. В същия смисъл са и аргументите на първоинстанционния съд, изложени в мотивите на атакувания съдебен акт, които настоящата инстанция не кредитира. Изчисляването на обезщетението въз основа на полученото от работника брутно трудово възнаграждение е предвидено в разпоредбата на чл. 177, ал. 1 от КТ в редакцията му с ДВ, бр. 100 от 1992 г. Тази норма е изменена с ДВ, бр. 108 от 2008 г., като вместо полученото от работника брутно трудово възнаграждение се има предвид начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение. Що се касае до оплакването на въззивника досежно изплащането на трудовите възнаграждения със закъснение, същото се явява ирелевантно, тъй като относимо към възникналия правен спор е начисляването на възнаграждението за месеца, предхождащ уволнението. Мотивирайки своя съдебен акт, първоинстанционния съд не е допуснал твърдените от въззивника нарушения на съдопроизводствените правила, като е коментирал ненаведени от страните обстоятелства и доводи /кога е платено и е трябвало да бъде платено процесното трудово възнаграждение/, тъй като обсъждайки и тези релевантни за възникналия правен спор въпроси съдът е направил извод досежно неоснователността на предявените искови претенции.

С оглед гореизложеното, въззивният съд счита, че предявените искове с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ и чл. 86 от ЗЗД се явяват неоснователни и недоказани. Макар и по други съображения, оспореното решение на първоинстанционния съд се явява правилно и законосъобразно като краен резултат, поради което същото следва да бъде потвърдено.

Въззиваемата страна не се явява в съдебно заседание, същата е представлявана от А. Е. Р., но претенции и доказателства досежно разноските в настоящата инстанция не са направени и не са представени, поради което такива не следва да й бъдат присъждани.

Водим от горното, С. о. с.

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 347/17.11.2009 г. по Г. д. № 605/2009 г. по описа на РС – Г. С..

Решението подлежи на обжалване пред ВКС при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: