Р Е Ш Е Н И Е
град София, 09.06.2021 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор …..……… разгледа докладваното
от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №6765 по
описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №56784 от 05.03.2019г.,
постановено по гр.д.№89589/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 26-ти състав, е признато за
установено по реда на чл.422 ГПК, че М.А.К., Ц.А.К. и Л.А.К. дължат на "Т.С." ЕАД по 1/3 част от следните суми: сумата от 1585.00 лв., главница за доставена в
периода м.05.2013г. до м.04.2014г. топлинна енергия в имот с абонатен №109620,
находящ се в град
София, ж.к."********, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 31.07.2017г. до изплащане на вземането, както и сумата от 376.70 лв., законна лихва за забава
за периода 15.08.2014г. – 21.07.2017г., като са отхвърлени исковете в останалата част, като неоснователни. С решението са осъдени М.А.К., Ц.А.К. и Л.А.К. да заплатят на "Т.С." ЕАД по
1/3 част от следните
суми: сумата от 233.23 лв., направени разноски в исково производство; както и сумата от 64.00 лв., направени разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№52674/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 26-ти състав.
Постъпила е въззивна
жалба от ищеца - "Т.С." ЕАД, с която се обжалва решение №56784 от 05.03.2019г., постановено по гр.д.№89589/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 26-ти
състав, в частта, в която са отхвърлени
предявените установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ
и чл.86, ал.1 от ЗЗД за главница, стойност на незаплатена топлинна енергия за
периода 01.05.2013г. – 30.04.2015г., за услугата дялово разпределение, за
обезщетение за забава върху главниците, както и в частта на неприсъдените в
цялост разноските. Инвокирани са доводи за
незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено
в нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправилно СРС е приел, че
вземанията за главница за част от исковия период са погасени по давност, без да
отчете факта, че в случая се претендират част от вземания за периода 01.05.2013г. – м.04.2014г. по издадена
обща фактура от м.06.2014г. и съответно потребителите изпадат в
забава относно вземанията по тази фактура, съгласно чл.33, ал.1 от раздел IХ от Общите условия, след изтичане на 30-дневен
срок от датата на публикуване на общата фактура за съответния отоплителен
сезон. Сочи се, че за отоплителен сезон 2013г. – 2014г. общата фактура е
публикувана на 15.08.2014г., за установяването на който факт са съставени
констативни протоколи на основание чл.593 от ГПК, т.е. ответниците са изпаднали
в забава относно дължимите от тях суми, считано от 16.09.2014г., от която
дата се
поддържа, че започва да тече и тригодишната погасителна давност и към датата на
подаване в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410
от ГПК– 31.07.2017г. не е
изтекла. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да
отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с
което да уважи изцяло предявените искове срещу ответниците за главница и
обезщетение за забава в размерите, посочени в исковата молба по отношение на
процесния топлоснабден имот. Претендира присъждане на сторените разноски и
юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. В молба от 14.04.2021г.
се прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК относно претендирани от
ответниците разноски за адвокатско възнаграждение.
Въззиваемите
страни - М.А.К., Ц.А.К. и Л.А.К., всеки от тях поотделно депозира
писмен отговор, подаден чрез процесуален представител адв.М.К., в който взема становище за
неоснователност на подадената въззивна жалба от ищеца. Поддържа се, че решението
на СРС в обжалваните части е постановено при правилно прилагане на материалния
закон и при съобразяване със събраните по делото доказателства. Твърди се, че
правилно СРС е приложил института на погасителната давност досежно част от
претендираните от ищеца вземания за главница и обезщетение за забава. Моли съда
да постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно решението
на СРС в частите, предмет на обжалване с
въззивна жалба от ищеца. Претендират направени по делото разноски за адвокатско
възнаграждение.
Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба на
ищеца.
Постъпили са две насрещни въззивни жалби от ответниците - М.А.К. и Л.А.К. срещу решение №56784 от 05.03.2019г., постановено по гр.д.№89589/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 26-ти състав, в частта, в която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу всеки от ответниците, както и в частта на възложените разноски. Изложени са идентични доводи за незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон. Поддържа се, че през исковия период ответниците не са обитавали процесния имот, предвид на което не са ползвали доставената в имота топлинна енергия и нямат качеството на клиент/потребител на топлинна енергия. Сочи се, че потребител на топлинна енергия е ответницата - Ц.А.К., която е ползвала имота през процесния период и следва да се ангажира нейната отговорност да заплати претендираните от ищеца суми за доставена топлинна енергия. В допълнителна молба-уточнение от 18.12.2020г. се поддържа, че е постигнато споразумение между всички ответници, обективирано в сключен между тях договор за дарение на процесния недвижим имот, за който е съставен нотариален акт за дарение на идеални части от недвижим имот №57, том І, рег.№1805, дело №50/2019г., съгласно което е уговорено всички задължения за потребена топлинна енергия за имота да се възложат в тежест на ответницата - Ц.А.К.. Предвид на изложеното молят съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове срещу ответниците - М.А.К. и Л.А.К.. Претендират присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Представят списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД,
не депозира писмен отговор, в молба от 30.10.2020г. взема становище за
неоснователност на подадените насрещни въззивни жалби. Моли съда да постанови
съдебен акт, с който да потвърди решението на
СРС в частите, предмет на обжалване с насрещните въззивни жалби.
Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява становище по подадените насрещни въззивни жалби.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу М.А.К., Ц.А.К. и
Л.А.К. при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция, макар че са
събрани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2, т.2 от ГПК, същите не водят да
промяна на установената фактическа обстановка по делото. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към
релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.дело №52674/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 26-ти състав, въззивникът –ищец - „Т.С.” ЕАД
е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 31.07.2017г. и е постановена на 30.08.2017г. заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу М.А.К., Ц.А.К.
и Л.А.К. за заплащане при условията на
разделност – по 1/3 част за всеки от тях, от сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК
са подадени от всеки от длъжниците - М.А.К., Ц.А.К. и Л.А.К. възражения, поради което дължимите от тях суми,
посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото
производство установителни искове.
На основание чл.266, ал.2, т.2 от ГПК като нововъзникнало писмено доказателство е приет по делото нотариален акт за дарение на идеални части
от недвижим имот №57, том І, рег.№1805, дело №50/2019г., съгласно който ответниците - М.А.К. и Л.А.К.,
даряват на ответницата - Ц.А.К. собствените си 2/3 идеални части от процесния
недвижим имот, находящ се в град София, ж.к. "********. В нотариалния акт е
обективирано постигнато между страните споразумение, съгласно което надарената Ц.А.К. поема задължение да заплати всички задължения, възникнали след 01.05.2013г. досежно
„Т.С.” ЕАД и „Софийска вода“ АД.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Насрещните въззивни жалби, с
която съдът е сезиран, са допустими - подадени са в срока по чл.263, ал.2 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение,
което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по
същество.
Разгледани по същество въззивната жалба, подадена от ищеца, както
и насрещните въззивни жалби, подадени от ответниците - М.А.К. и Л.А.К., са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно, допустимо и правилно, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми. За да постанови
обжалваното решение, в частта, в която са уважени предявените искове срещу ответниците - М.А.К., Ц.А.К. и Л.А.К.,
първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на предявените искове,
са дължими поради проведено доказване на релевантните за спора факта, а именно,
че ответниците в качеството им на съсобственици на процесния топлоснабден имот
се явява потребители, респ. битови клиенти на топлинна енергия през съответния период на основание чл.153, ал.1 ЗЕ и §1, т.2а от ДР на ЗЕ /приложима редакция
след 17.07.2012г./ и
между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение за доставка на топлоенергия, като количеството и
стойността на доставената топлинната енергия е установено от приетото по делото
заключение на съдебно-техническа експертиза. За да постанови
обжалваното решение, в частта, в която са отхвърлени предявените искове срещу ответниците - М.А.К., Ц.А.К. и Л.А.К.,
първоинстанционният съд е приел, че досежно част от претендираните вземания за главница
и обезщетение за забава за част от исковия период от м.05.2013г. –
м.06.2014г. вкл., предмет на предявените искове, е основателно
направеното от ответниците възражение за погасяване по давност. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия
материален закон. Въззивният
състав споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд както в частта, в
която са отхвърлени предявените искове, така и в частта, в която са уважени
предявените искове, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Независимо от това,
предвид доводите изложени във въззивната и насрещните въззивни жалби следва да се добави и
следното:
Във връзка с твърденията на ищеца
настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за доставка
на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход във
връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува и да
се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата
нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата,
както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Неоснователен
е доводът на въззивниците – ответници - М.А.К. и Л.А.К., че не са потребители на топлинна енергия за
исковия период от време досежно процесния топлоснабден имот, тъй като не са
обитавали имота и съответно няма създадени облигационни отношения между тях и ищеца за
доставка на топлинна енергия досежно процесния имот. В ТР №2/17.05.2018г. по тълк. д.
№2/2017г., ОСГК на ВКС е прието, че собствениците,
респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото
вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди
съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата,
при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и
топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като
клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й. В конкретния случай по
делото не е спорно обстоятелството, че през исковия период всеки от ответниците
притежава по 1/3 идеална част от правото на собственост
върху процесния топлоснабден недвижим
имот, предвид на което и по горните мотиви на съда същите се явяват
ползватели на доставяната в имота топлинна енергия през процесния период. В
случая единствен правнорелевантен факт досежно възникването на договорното
правоотношение между страните е факта кой е собственикът, респективно носителят
на ограничено вещно право на ползване върху имота за исковия период от време. Изцяло ирелевантен за възникването на облигационно
правоотношение между страните по повод доставка на топлинна енергия е
релевираният довод, че през процесния период имотът се е ползвал само от
ответницата - Ц.А.К., по отношение на която е възникнала договорната връзка. Това е така, тъй
като от цитираните по-горе правни норми се налага извода, че качеството
потребител на топлинна енергия е обвързано с притежаваните вещни права върху
топлоснабдения имот, предвид на което отговорността на всеки от ответниците
следва да бъде ангажирана в качеството им на титуляри на правото на собственост
върху имота. Следователно
обстоятелството, че въззивниците – ответници - М.А.К. и Л.А.К. не са живяли в имота не
ги освобождава от облигационното отношение с ищеца. На следващо място
въззивният съд счита за неотносимо към предмета на спора и постигнатото между
ответниците споразумение, обективирано в нотариален акт за дарение на идеални части от недвижим
имот №57, том І, рег.№1805, дело №50/2019г., съгласно което ответницата - Ц.А.К. поема задължение да заплати всички задължения, възникнали след 01.05.2013г. досежно „Т.С.” ЕАД и
„Софийска вода“ АД. Така постигнатото между ответниците споразумение би могло
да има значение във вътрешните отношения между тях, но не може да
се противопостави на кредитора, който има право да претендира изпълнение на
възникнали задължения за заплащане на стойност на потребена топлинна енергия и
обезщетение за забава от всеки от ответниците, които като съсобственици на
процесния топлоснабден недвижим имот, се явяват ползватели на
доставяната в имота топлинна енергия през процесния период. Ето защо
неоснователно е възражението на въззивниците – ответници - М.А.К. и Л.А.К., че не дължат плащане на посочените суми, тъй
като не са живяли в процесния топлоснабден имот през процесния период.
По горните аргументи правилен е
обоснованият краен извод на СРС, че ответниците - М.А.К., Ц.А.К. и Л.А.К. като притежаващи
по 1/3 идеална част от правото на собственост върху
процесния имот за исковия период от време са клиенти
на топлинна енергия и са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови
нужди /чл.153, ал.1 от ЗЕ/, предвид на което е
налице основание в закона за ангажиране на тяхната договорна отговорност за заплащане на цената на доставената топлинна
енергия.
В насрещните въззивни жалби няма
наведени други конкретни оплаквания досежно незаконосъобразността на
обжалваното решение. Доколкото въззивният съд е обвързан само от доводите в
насрещните въззивни жалби, намира, че в случая по делото е
доказан и размера на реално доставеното количество топлинна енергия в жилището
на ответниците, както и размера на начислените и претендирани от
ищцовото дружество суми. Мотивите на СРС в частта относно доказан обем и
качествени показатели на доставената до топлоснабдения имот топлинна енергия са
правилни, съответстват на събраните по делото писмени доказателства.
Изцяло неоснователен е наведеният конкретен довод във въззивната жалба на
ищеца, че неправилно СРС е приложил института на погасителната давност досежно част
от претендираните вземания за главница и за обезщетение за забава за част от
исковия период. В случая СРС е отхвърлил иска за главница - стойност
на незаплатена топлинна енергия, за периода от м.05.2013г. – м.05.2014г. вкл., отразена в обща фактура от м.06.2014г., за топлоснабден имот, находящ се в град София, ж.к. "********, тъй като е приел, че тези вземания са погасени по
давност. Правилно
първоинстанционният съд при съобразяване с материалноправните норми, регулиращи
института на погасителната давност и при отчитане на трайно установената
съдебна практика е приел, че вземанията
на „Т.С.” ЕАД за стойността на топлинна енергия спрямо ответниците
представляват задължения за периодично плащане по смисъла на чл.111 от Закона
за задълженията и договорите, по отношение на които се прилага тригодишен
давностен срок. Противно на поддържаното във въззивната жалба на ищеца, съдът
счита, че началният момент, от които започва да тече давностния срок, е обвързан
с настъпване на изискуемостта на вземането /по аргумент на чл.114 от ЗЗД/,
което в случая има определен падеж – съгласно действащите за периода Общи
условия потребителят дължи плащане на сумите за потребена топлинна енергия в 30
–дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно при
съобразяване, че заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е депозирано в съда на 31.07.2017г. погасени по давност се явяват всички
претендирани вземания за част от исковия период - 01.05.2013г. до 31.05.2014г. вкл., като
задължението за последния месец става изискуемо на 01.07.2014г.. В случая СРС
правилно е приложил института на изтеклата тригодишна погасителна
давност досежно процесните вземания, предвид на което са отхвърлени предявените
искове за главница - стойност на
незаплатена топлинна енергия, за периода от 01.05.2013г. до 31.05.2014г. вкл., отразена в обща фактура от м.06.2014г., за топлоснабден имот, находящ се в град София, ж.к."********, като погасени по давност. Относно размера, до който са
отхвърлени предявените искове, правилно е изчислен от СРС съобразно нормата на
чл.162 от ГПК и при съобразяване с приетото по делото като неоспорено
заключение на съдебно-техническа експертиза.
Решението е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и в частта, в която са отхвърлени предявените искове за
вземания за цената на услугата дялово разпределение, както и за вземания по чл.86, ал.1 от ЗЗД за мораторна лихва за забава върху главницата за топлинна
енергия за част от исковия период,
съответно мораторна лихва за забава върху цената на услугата дялово
разпределение. Във въззивната жалба няма конкретни оплаквания за незаконосъобразност на
съдебното решение в тази част, предвид на което съдът препраща към мотивите на
първоинстанционния съд, които счита за правилни и законосъобразни.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като
дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при
постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно
което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното
решение в обжалваните части, вкл. и в частта на разноските определени съобразно
изхода на спора, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
По въззивната жалба на ищеца и с оглед
изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски имат
въззиваемите страни. В полза на въззиваемата страна – ответник - Ц.А.К. следва
да се присъдят разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 322
лв., който адвокатски хонорар е изчислен съгласно Наредба №1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждение в минимален размер при
съобразяване с материалния интерес по делото. По тези аргументи неоснователно е
релевираното от въззивника-ищец възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. По отношение на
въззиваеми страни – ответници - М.А.К. и Л.А.К. съдът не би могъл да присъди
разноски за адвокатско възнаграждение доколкото платеното от всеки от тях
адвокатско възнаграждение от по 322 лв. е уговорено общо както за изготвяне и
подаване на насрещни въззивни жалби, така и за процесуално представителство, в
т.ч. и всички съдопроизводствени действия по делото. Съдът не би могъл да
разграничи какъв е размера на договореното и платено от тези страни
възнаграждение само за подаване на писмен отговор на въззивната жалба на ищеца
и за процесуално представителство по нея, които именно разноски се дължат на
въззиваемите страни– ответници - М.А.К. и Л.А.К.. Следователно при липсата на
категорични доказателства за конкретен размер на сторените от въззиваемите
страни – ответници - М.А.К. и Л.А.К. разноски за платено адвокатско възнаграждение
само за подаване на писмен отговор на въззивната жалба на ищеца и за
процесуално представителство по нея, такива не им се дължат.
По насрещните въззивни жалби и с оглед
изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция разноски не се дължат на
въззивниците – ответници - М.А.К. и Л.А.К.. Настоящият състав счита, че в полза
на въззиваемата страна – ищец - „Т.С.” ЕАД не следва да се присъждат разноски
за юрисконсултско възнаграждение поради липсата на извършени процесуални
действия от процесуален представител няма подаден отговор по насрещните въззивни
жалби, както и не е осъществено процесуално представителство в съдебни заседания.
Воден
от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №56784 от
05.03.2019г., постановено по гр.д.№89589/2017г.
по описа на СРС, І Г.О., 26-ти състав, в обжалваните части.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***; да заплати на Ц.А.К., с ЕГН **********, с адрес: ***; на основание чл.78, ал.3 от ГПК
сумата от 322.00 лв. /триста двадесет и два лева/, сторени разноски за платено
адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./