№ 504
гр. Пазарджик, 26.10.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК в публично заседание на двадесет и
пети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Десислава Анг. Ралинова
при участието на секретаря Катя Т. Кентова
Сложи за разглеждане докладваното от Десислава Анг. Ралинова Гражданско
дело № 20225200100421 по описа за 2022 година.
На именното повикване в 10:00 часа се явиха:
Ищецът Г. С. Т., редовно призован чрез пълномощникът си адв. Б., не се
явява. Не се явява и процесуалния му представител - адв. Б. Б. от АК В.,
ред.уп. с исковата молба.
Днес – 25.10.2022 г. с вх. № 7243 е постъпила молба от ищеца Г. Т., с
която молят да се разгледа насроченото съдебно заседание в негово отсъствие
поради служебна ангажираност. Молят да бъде даден ход на делото в случай,
че не са налице процесуални пречки за това. Сочи, че поддържат изцяло
исковата молба и доказателствените искания, ангажирани с нея. Нямат
възражение по доклада и същият да се приеме. Запознати са с постъпилите по
делото от банката писмени доказателства, нямали възражение по тях и
същите да бъдат приети. В заключение, заявяват, че са запознати с молбата
на вещото лице по допуснатата ССчЕ, но поддържат искането си за
изслушване на вещото лице и молят да му бъде дадена възможност да изготви
заключението в срок.
За ответника „УниКредит Булбанк“АД, редовно призован, се адв. С. В.,
надлежно упълномощена с представения по делото писмен отговор.
Не се явява вещото лице Л. Я.-Т. – ред.пр., като от същата с вх. № 6589
от 04.10.2022 г. е постъпила молба, с която уведомява съда, че поради
отсъствието й в периода 21.10.2022 г. - 07.11.2022 г., не е в състояние да
изготви и представи заключението по допуснатата ССчЕ.
Адв. В.: Да се даде ход на делото.
При редовно призовани страни, съдът намира, че не са налице
процесуални пречки по хода на делото, поради което и при условията на чл.
142, ал. 1 от ГПК,
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:
Адв. В.: С молбата по делото депозирахме погасителни планове на
хартиен носител. В диска, който приложихме към молбата, е посочено, че са
1
представени извлечение по сметка, движението по контракт, за което ищецът
не възразява да бъде прието.
Съдът ДОКЛАДВА постъпила молба вх. № 7216/24.10.2022 г. от
ответника „УниКредит Булбанк“ АД, чрез адв. С. В., в която съобразно
указанията на съда, дадени с Определение № 465/ 23.09.2022 г., ответникът е
представил банкова информация, а именно: погасителни планове, разширен
лихвен лист, информация за сметка и движение по контракт. Сочи, че два от
погасителните планове представят на хартиен носител в заверено копие.
Останалата банкова информация, предвид характера и големината й,
представят на компютърен диск, приложен към молбата.
Съдът, при условията на чл.146 ал.1 от ГПК,
О П Р Е Д Е Л И:
ПРИСТЪПВА към доклад по делото:
Депозирана е исковата молба от Г. С. Т. от гр. В., чрез адв. Б., срещу
„УниКредит Булбанк“ АД, представлявано от гл.изп.директор Ц.М. – по
реда на чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на 04.08.2008г. в качеството си на
кредитополучател - потребител Г. С. Т. е сключил Договор за банков
ипотечен кредит на физическо лице №095 с кредитора - търговец „УниКредит
Булбанк“ АД за сумата от 317000 лева и краен срок за погасяване до
06.08.2033 г., като договорът бил изменен с Анекс № 1 от 11.06.2010 г. и
Анекс № 002 от 21.05.2012 година. Сочи се, че съгласно т.4.1 във връзка с
т.9.1 от процесния договор за кредит, лихвата се определяла на база
променлив лихвен процент, който включвал променлив компонент - Базов
лихвен индекс по Раздел III от Общите условия към договора за кредит и
фиксирана надбавка.
Било видно от Раздел III, т. 9.2.1 на Общите условия, приложими към
договора за кредит, че приложимият базов индекс за кредити в лева е
едномесечен.
В т. 4.1.а от договора за кредит била посочена стойността на годишния
лихвен процент /възнаградителната лихва/ към датата на сключването на
договора, а именно 8.6%, както и стойностите на отделните компоненти,
които го формирали: променлив компонент - базов лихвен индекс – БЛИ в
размер на 6.794% и фиксирана надбавка в размер на 1.806%.
Твърди, че при обслужване на процесния кредит ищецът бил се
усъмнил, че заплащал повече от реално дължимото, поради което през месец
април 2022 год. изискал информация от банката относно дължимите и
заплатени суми по договора за кредит от датата на сключването му до датата
на изискване на справката.
Била му представената през месец април 2022 г. справка (Банково
удостоверение изх. № 0385-64-005554/28.04.2022 г., ведно със справка за
дължимите и заплатени суми) и установил обстоятелството, че макар
приложимия по процесния договор за кредит променлив компонент - базов
лихвен индекс да е спадал в хода на обслужване на кредита, банката не
2
намалявала възнаградителната му лихва, съобразно този спад. Това според
него се дължало на обстоятелството, че като част от компонентите за
образуване на годишния лихвен процент, ответната банка била добавила
компонент „премия“, който не бил договорен при сключването на договора.
Вследствие на това от момента на включването му до датата на предявяване
на настоящите искове, той бил заплатил повече от дължимата по договора
възнаградителна лихва. Заявява, че липсва основание за добавяне на
компонент „премия“, тъй като кредитополучателят - потребител не бил се
съгласявал с него.
В тази връзка счита, че клаузата на т. 9.4 от Общите условия, на която
банката основавала включването на посочения компонент в елементите,
формиращи възнаградителната лихва за нищожна, на основание чл. 146, ал. 1
от ЗЗП във връзка с чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
Твърди, че от справката се установявало, че при просрочие на
месечната погасителна анюитетна вноска по договора за кредит се
начислявали повече от веднъж наказателни лихви веднъж върху просрочената
вноска и в този смисъл се сочи, че не е неравноправна клаузата на чл.11.1.3.
от процесния договор, въз основа на която банката начислявала повече от
веднъж наказателни лихви за едно и също неизпълнение.
Развити са подробни доводи относно части на процесния договор и
общите условия, които били нищожни по смисъла на чл.146, ал.1 от ЗЗП във
връзка с чл.143, ал.1 от ЗЗП, тъй като предвиждала, че посочената в договора
цена на финансовата услуга можела само да нараства, но не и да намалява
/сочи се Решение №236/20.12.2016 г. по т.д. №3082/2015 г. II т.о. на ВКС, с
което Върховният съд бил се произнесъл именно относно неравноправността,
респ. нищожността на клаузата на т. 9.4 от процесните Общи условия на
банката - ответник/. От решението било видно, че клауза, при която е
предвидено единствено възможност за нарастване на цената на финансовата
услуга при увеличаване на цената на услугата, при увеличаване на лихвения
процент, без да включва възможност за намаляване на същата в случай на
спадане на лихвения процент /при същата методика, по която се извършва
увеличаването на услугата/, би могла да доведе до значително неравновесие
между правата на потребителя и търговеца.
Сочи се, че при силни инфлационни процеси базовият лихвен индекс
би могъл да нарасне значително, с което да се увеличило значително и цената
на услугата на банковия кредит, дължима от потребителя.
Считат, че, ако тази цена бъде запазена при последващо намаляване на
базовия лихвен индекс, то това би довело до несправедливо обогатяване на
търговеца за сметка на потребителя.
В случая неравноправността на клаузата произтичала от липсата на
реципрочност за намаляване на цената на услугата.
Твърдят, че дори банката да не била основавала едностранното
увеличаване на лихвения процент въз основа на тази клауза, неравноправен
характер имал самият начин, по който се е случило това увеличаване на
лихвения процент без знанието и без съгласието на ищеца.
Твърди се също така, че промяната на годишния лихвен процент не е
3
била обвързана автоматично с промяна на пазарните условия, а бил опосреден
от акт на ответника, а именно: Решения на Управителния съвет, и в тази
връзка се прилагат протоколи на Управителния съвет на „УниКредит
Булбанк“ АД, а именно: Протокол № 38/14.10.2008 г., Протокол №
9/26.02.2009 г., Протокол № 14/01.04.2009 г. и Протокол № 25/05.06.2009 г., с
които едностранно била променяна лихвата по кредитите на физически лица.
Следвало да се има предвид, че с решение на Комисията за защита на
потребителите, обективирано в Протокол № 27/21.06.2010 г. от Общите
условия, на ответника била отпаднала неравноправна клауза, според която
минималният размер на годишния лихвен процент по кредита не можел да
бъде по-нисък от размера му, определен към датата на договора за кредит или
датата на сключен последващ анекс, с който се извършва промяната в
лихвените условия по договора.
Затова споделя ищецът, следвало годишният лихвен процент да бъде
намален от банката и факта, че изрично в договора било посочено, че
лихвеният процент е „променлив“, а единствен променлив компонент,
формиращ базовия лихвен процент, бил базовия лихвен индекс, в процесния
случай – едномесечния SOFIBOR.
Сочи се, че със Заповед № 806/03.09.2010 г. на Комисията за защита на
потребителите, с която било забранено на „УниКредит Булбанк“ АД да
прилага нелоялна заблуждаваща търговска практика при публикуване на
информация за лихвените условия по потребителски кредити, при което
средният потребител не е информиран, че към лихвените условия бил
включен и компонент „премия“, представляващо нелоялна търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП.
Ищецът в исковата молба сочи и разп. на чл. 58, ал. 1, т. 2 от ЗКИ, с
която било въведено изискване, условията на банката да уреждат метода на
изчисляване на лихвата, както и условията, при които същата можело да се
промени.
Методиката за изчисляване на съответния лихвен процент трябвало да
съдържа ясно и конкретно изчислителна процедура, която посочва вида,
количествените изражения и индикатори, които водили до изменение на
лихвения процент. Поради това и предвид характера на договора за банков
кредит, безспорна била и необходимостта от постигнато съгласие за
формиране възнаграждението на кредитодателя, тоест относно конкретна
формула за определяне на възнаградителната лихва, която била съществен
елемент от съдържанието на този вид банков кредит. Следователно
методиката за изчисляване на лихвата също се явявал елемент от договора за
кредит.
В този смисъл е посочена съдебна практика във връзка с посочените
обстоятелства, а именно: Решение № 95/13.09.2016 г. по т.д. 240/2015 г. по
описа на ВКС, II Т.О; Решение № 15/18.04.2018 г. по т.д. № 2439/2016 г. по
описа на ВКС, I Т.О.
Сочи се, че съгласно разп. на чл. 143, т. 10 от ЗЗП, неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, била всяка уговорка в негова вреда,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и водело до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца, или доставчика и
4
потребителя, като позволявало на търговеца или доставчика да променя
едностранно условията на договора, въз основа на непредвидено в него
основание.
Твърди се, че в конкретния случай ответникът бил си запазил правото
да изменя договора, въз основа на непредвидени в него основания и
необективен факт - по субективна преценка на управителен орган на банката,
изцяло зависещ от волята на банката /доколкото тя избирала методологията,
моделите на ценообразуване на ресурса, използван за кредитиране, което
водело до значително неравновесие в правата и задълженията на търговеца и
потребителя.
В процесния случай било договорено, че лихвата е в пряка зависимост
и се формирала на база на БЛП и приложимите компоненти към същия, като
съществувала възможност за промяна в него, само, ако пазарните условия
водели до необходимост от увеличението или намаляването му.
В договора не била предвидена възможност за едностранното му
прекратяване и това било основание за нищожност на посочените клаузи на
основание чл.143, т. 12 от ЗЗП.
Посочено е задължителното за националните юрисдикции Решение на
СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело С-472/10, в което било
прието, че за целите на преценката на неравноправния характер на клаузи в
договори, сключени с потребители, от значение бил въпросът, дали
съображенията или начинът на промяна на разходите, свързани с
предоставяната услуга, са били уточнени.
В случая, следвало да се приеме, че тези условия не били изпълнени
при сключване на процесния договор.
Не без значение бил и фактът, че не била налице възможност да бъде
изменен годишният лихвен процент при намаляване в индекса на
установената компонента, което фактическо положение било изцяло в полза
на банката, която била икономически по-силната страна, а напротив,
договорена била възможност за увеличаване на възнаградителната лихва при
повишаване на пазарния индекс, което изцяло поставяло кредитополучателя в
неравностойно положение.
Твърдят, че в процесния случай не била предвидена в договора
възможност, кредитополучател да се откаже от договора, което водило до
нищожност на клаузата на т. 9.4 от Общите условия, поради нейната
неравноправност на основание чл. 143, т. 12 от ЗЗП.
Считат, че посочената клауза от Общите бизнес условия, неразделна
част от процесния договор за кредит, била нищожна и на основание чл. 143, т.
13 от ЗЗП, тъй като давала изключително право на банката-търговец да
тълкува клаузите на договора и да преценя промяната на размера на лихвения
процент към неговото увеличение, но не и към неговото цялостно намаление
при промяна на нивото на пазарния индекс, с което била нарушена
специалната клауза на чл. 143, т. 13 от ЗЗП, и на което основание също били
неравноправни и нищожни, съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Сочат, че неравноправна била и клаузата от договора, с която са
уговорени т.нар. „наказателни лихви“ и по-конкретно клаузата на т. 11.1.3 от
5
Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 095 от 04.07.2008 г.
В същата било предвидено, че при просрочие на лихва и/или главница
за срока на просрочие, целият размер на кредита (редовен дълг по главница и
неиздължената просрочена и изискуема част от нея), освен лихвата за редовна
главница по т. 4.1.а. или 4.1.6., и лихвата за просрочена главница по т. 4.2. в
размер на 10.60%, се олихвявала и с лихвата по т. 4.3. в размер на 5%.
Тези уговорки, според ищеца, били в несъответствие с изискването за
добросъвестност, присъщо на нормалните договорни правоотношения и
равнопоставеността между търговеца и потребителя, което водило до
значителното неравновесие между правата и задълженията на страните по
договора, в ущърб на потребителя, който бил задължен при неизпълнение на
задълженията си да заплати необосновано висока неустойка.
На следващо място сочат, че, изменението на договора за кредит било
извършено въз основа на клаузи, които се явявали неравноправни. На тази
база бил определен и размерът на дълга към момента на сключването на двата
анекса. В тази връзка, сключените анекси имали характер на спогодба, която
била сключена по непозволен договор и се явявала нищожна, съгласно чл.
366 от ЗЗД.
Посочена е трайна и непротиворечива практика на ВКС, според която:
„Допълнително споразумение, представляващо спогодба имаща за предмет
предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са
определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор е
нищожно на основание чл. 366 от ЗЗД. /Сочат се: Решение № 146 от
01.11.2017 Г. по т.д. № 2615/2016 г., Т.К., I Т.О. на ВКС; Решение № 60224 от
12.01.2022 г. по гр.д. № 240/2021 г., Г.К., III Г.О. на ВКС; Решение № 198 от
18.01.2019 г. по т.д. № 193/ 2018 г., Т.К., I Т.О. на ВКС, като в отношенията
между страните следвало да се прилага само и единствено първоначално
сключения договор и посочения в него начин на лихвообразуване, без да се
вземат предвид изменението с анексите, без да се взема предвид едностранно
включения от банката компонент „премия“, и като бъде съобразен спада на
приложимия по договора базова лихвен индекс - едномесечен SOFIBOR.
Посочено е, че от 01.07.2018 год. БНБ преустановявала изготвянето и
публикуването на индекс SOFIBOR. Впоследствие банката – ответник,
съобразно това, започнала да прилага друг референтен лихвен процент -
„Осреднен депозитен индекс“ (ОДИ), тоест по процесния договор от
01.07.2018 г. до датата на предявяване на настоящите искове, а и след това,
лихвата следвало да се определя на база уговореното в договора за кредит, а
именно: твърда фиксирана надбавка и Осреднен депозитен индекс.
Ищецът сочи, че от сключването на договора за кредит до настоящия
момент, той продължавал редовно да плаща на банката месечните анюитетни
погасителни вноски, точно и в срок, като за периода от сключването на
договора до момента, и счита, че към настоящия момент е заплатил на
ответника в повече недължими суми, които банката е надвзела в по-голям
размер от дължимия, при начална липса на основание за това, и се била
обогатила неоснователно, респ. следвало да ги възстанови на потребителя.
Тези суми от ответника били получени на първо място (по отношение
на платените без правно основание суми за възнаградителна лихва) въз
6
основа на едностранно изменение на лихвения процент, предприето въз
основа на цитираната по-горе нищожна клауза. Дори обаче и да не се е
установило неравноправност и нищожност на горепосочената клауза на
основанията, визирани в ЗЗП, липсата на валидно правно основание за
заплащането от ищеца в повече на възнаградителна лихва на банката, била
налице дори само заради факта, че тя е била задължена да актуализира към
намаление лихвения процент, без да въвежда така наречения компонент
„премия“, или да включва други компоненти при формиране на годишния
лихвен процент (ГЛП), освен уговорените в договора фиксирана надбавка от
1.806% и базов лихвен индекс едномесечен SOFIBOR. Тъй като банката не
била го направила, се твърди, че се е обогатила неоснователно с надвнесените
суми, и следвало да ги върне на потребителя.
Това осъществявало фактическия състав на чл.55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД,
не се изисквало задължително доказване на нищожни клаузи. Достатъчно
било само да се докаже, че е получено нещо без основание.
Сочи се, че банката била получила без правно основание и суми за
наказателни лихви, тъй като същите били събирани въз основа на
неравноправната, респ. нищожна клауза на т. 11.1.3 от Договора за кредит,
предвиждаща при неизпълнение потребителят да заплаща необосновано
висока неустойка - повече от веднъж наказателни лихви за едно и също
неизпълнение.
Във връзка с така изложените твърдения, ищецът моли съда да
постанови съдебно решение, с което да прогласи за нищожна клаузата на т.
9.4 от Общите условия, при които „УниКредит Булбанк“ АД е предоставил
ипотечни кредити на физически лица към Договор за банков ипотечен кредит
на физическо лице № 095 от 04.08.2008 г., сключен между Г. С. Т., като
кредитополучател-потребител и „УниКредит Булбанк“ АД.
Моли се на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП във връзка с чл. 143, ап. 1 от
ЗЗП, съдът да прогласи за нищожна клаузата на чл. 11.1.3 от Договор за
банков ипотечен кредит на физическо лице № 095 от 04.08.2008 година.
Във връзка с изложените обстоятелства, се моли на основание чл. 55,
ал. 1 предл. 1 от ЗЗД, съдът да осъди „УниКредит Булбанк“ АД, да заплати
на ищеца Г. С. Т. сумата от 30 100.00 лева /тридесет хиляди и сто лева/ -
представляваща сбор от получени без правно основание суми /за
възнаградителна лихва - в размер на 30 000 лева и за наказателни лихви - в
размер на 100 лева, за периода от 04.08.2008 г. до 15.07.2022 г. по Договор за
банков ипотечен кредит на физическо лице № 095 от 04.08.2008 г., ведно със
законната лихва върху тези суми от датата на подаване на исковата молба –
18.07.2022 год. до окончателното погасяване на задължението.
Представени са писмени доказателства, които съдът с Определение №
465/23.09.2022 г. е приел.
В срока по чл. 367 от ГПК е постъпил писмен отговор от „УниКредит
Булбанк“ АД, представлявани от адв. С. В., с който оспорват изцяло
предявения иск, като неоснователен.
Банката е посочила, че в чл. 4 от договора за банков кредит изрично
било договорено, че договорната възнаградителна лихва по кредита се
7
формирала от сбора на два компонента - базов лихвен процент, който била
променлива величина и фиксирана надбавка, която била постоянна величина.
Сочи се, че в чл. 11.1.2. и чл. 11.1.3. били договорени между страните и
дължимите наказателни лихви при неизпълнение на задълженията на
кредитополучателя по кредита.
В хипотезата на неизпълнение по чл. 11.1.2. кредитополучателят дължал
наказателна лихва в размера по чл. 4.2. от договора за кредит, а в хипотезата
на чл. 11.1.3 кредитополучателят, следвало да заплати наказателна лихва в
размера, определен в чл. 4.2 и чл. 4.3. от договора за кредит.
Сочи се изрично, че Договорът за кредит бил допълван и изменян с
анекси.
С Анекс № 1/11.06.2010 г. страните били се договорили за промяна на
крайния срок на погасяване и той бил променен от 06.08.2023 г. на 06.08.2023
година.
С Анекс № 2/21.05.2012 г. страните били приели, че към договорните им
отношения ще се прилагат нови Общи условия, при които банката предоставя
ипотечни кредити на физически лица.
С този анекс в чл. 4 страните изрично са се уговорили, че договорната
лихва по кредита ще бъде формирана от два компонента - базов лихвен
процент и надбавка, като базовият лихвен процент ще се сформира от
тримесечен SOFIBOR и премия. След преустановяване котирането на индекса
SOFIBOR, считано от 01.10.2018 г., по кредита било започнало приложението
на „Осреднен депозитен индекс“ (ОДИ).
В писмения отговор се оспорва, че претендираните суми били платени
без основание. Напротив сочи се, че, както договорът, така и промяната в
размера на договорните лихви по кредита, а оттук и размера на вноските,
които е плащал ищеца, са били индивидуално и изрично уговорени от
страните в процесния договор и анексите към него.
Оспорват се като неверни твърденията, че банката била добавила
компонент, който не бил договорен. Развити са подробни доводи, че страните
изрично са се договорили, че ГЛП ще бъде формиран от два компонента –
БЛП и надбавка, като БЛП от своя страна ще се сформира като сбор от
тримесечен SOFIBOR и премия – чл. 4 от Анекс № 2/21.05.2012 г., както и че
т.нар. премия“ не е нов компонент към възнаградителната лихва, а бил
финансов механизъм, поддържащ съответствието между цената на кредитния
ресурс и стойността като цена на индивидуални кредити.
Ответникът твърди, че дори и да приеме, че е нов компонент, то същият
бил индивидуално уговорен в Анекс № 2 и не бил нищожен.
Оспорват се като изцяло неоснователни твърденията на ищеца в исковата
молба, че банката основавала включването във възнаградителната лихва на
т.нар. компонент „премия“ въз основа на клауза от Общите условия по
договора за кредит. Противно на твърденията на ищеца в т. 9.4 от Общите
условия било предвидено нещо различно от начина на формиране на ГЛП.
Предвидена била възможността за банката, както да увеличава, така и да
намалява лихвата по договора.
8
Съгласно чл. 11.2. от договора за кредит, страните са се съгласили, че
размерът на годишния лихвен процент по т. 4.1.а може да бъде изменян от
кредитора при условията на чл. 9.4. от Общите условия.
В чл. 9.4. от Общите условия била регламентирана възможността и
условията, при които лихвата можело да бъде променяна, а при подписването
на договора за банков кредит и анексите към него, ищецът изрично бил се
съгласил с прилагането на действащите към момента на сключването им
общи условия на банката.
Сочи се, че в чл. 4 от Анекс № 2/21.05.2012 г. страните били се
договорили, че БЛП ще се формира като сбор от два компонента -
тримесечен SOFIBOR и премия. Тази клауза не се съдържала в Общите
условия на банката, а била индивидуално уговорена. Сочи се, че клаузата
била част от индивидуално договорените условия по кредита, които били
съобразени с профила на клиента, вида и размера на ползвания кредит, както
и срокът за погасяването му, поради което клаузата, регламентираща
възнаградителната лихва, и с която били договорени компонентите, която я
формират, включително сочения от ищеца компонент „премия“, била
договорена индивидуално, съобразно изискванията на ЗЗП.
Ищецът бил се съгласил с подписването на договора за кредит и
анексите към него, както с изменението на БЛП, като компонент от лихвата,
така и с условията, при които това изменение ще се осъществява. БЛП, който
на практика включвал разходите на самата банка по осигуряване на
кредитния ресурс към даден текущ период, била обусловена от пазарните
условия и се влияела съответно от промените в тях, поради което в процесния
договор е предвидено, че банката може да променя едностранно лихвата само
в тази й част и точно с оглед промените в пазарните условия, тоест въз основа
на външни, обективни фактори.
Обръща се внимание на съдържанието на процесния договор, че
анексите към него и на всяка клауза в тях, не било отнапред установено от
банката, която предлагала различни кредитни продукти с характеристики на
съответния продукт, като минимален и максимален погасителен срок за
съответния кредит, минимален и максимален размер на кредита и на всяка
вноска, изисква ли се обезпечение или не, какви обезпечения се приемат и
т.н., но конкретните условия, при които се отпускал кредит от банката на
клиент – потребител или търговец, не могло да са и не били стандартни,
идентични и отнапред установени, а винаги били индивидуално уговорени с
клиента в конкретния подписан с него договор за кредит. Това следвало и от
самите Общи условия, които кредитополучателят бил приел.
Сочи се т. 2.2. от Общите условия при които банката е предоставила
ипотечни кредити на физически лица, че „Размерът на предоставената сума се
определя в зависимост от целта на кредита, кредитоспособността на
кредитополучателя, качеството на взаимоотношенията му с Банката и вида и
достатъчността на предлаганото обезпечение по кредита“.
Сочи се т. 5 от Общите условия, в които се предвиждало, че кредитите
се договаряли при взаимноприемливи условия, спазвайки принципите на
доверителност и недопускане конфликт на интереси, като със съответния
кредитоискател се уговаряло, какъв да бъде размерът по кредита и вида на
9
обезпечението, както се сочи, че и клаузите на договора са индивидуално
уговорени и съобразени с профила на ищеца като клиент. Предпоставките за
изменение на кредита също били уговорени индивидуално.
Ответникът акцентира, че нито в периода преди сключването на
процесния договор, нито по време на сключването му и усвояването на сумата
на кредита, нито през целия процесен период и на още по-голямо основание,
през целия период на действие на договора за кредит, ищецът нито веднъж не
бил отправил искане за промяна на условията по договора, касаещи
договорените лихви по него. Нямало никакви твърдения в исковата молба
ищецът да е отправил искане в този смисъл и то да му е било отказано.
Нямало и твърдения при сключването на договора, служител на банката да му
е казал, че няма право да прави предложения за изменение в договорни
клаузи. Без наличие на предложение за изменение на договора от страна на
потребителя, неоснователно било твърдението му, че не се бил съгласявал с
добавянето на компонент „премия“. Точно обратното - ищецът бил изрично
договорил включването си в индивидуално уговорена клауза в Анекс № 2 от
договора за кредит, а съгласно чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, клаузите не са
индивидуално уговорени, когато са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им,
особено в случаите на договор при общи условия.
Невярно било и твърдението на ищеца, че банката увеличавала
лихвения процент без знанието и без съгласието му. Това твърдение било
невярно, както защото начинът на формирана на ГЛП било индивидуално
уговорен в договора за кредит и анексите, като страните са се съгласили
компонент, формиращ лихвата, да бъде БЛП, който била променлива
величина, така и защото ищецът писмено и изрично бил приел приложението
на Общите условия към процесния договор за кредит, където била
регламентирана възможността за увеличение на лихвата при определени
условия.
Твърди се, че дори и уговорката за компонентите на ГЛП да се е
съдържала в Общите условия, то тя отново би била задължителна за
приложение в отношенията между страните, тъй като ищецът и с договора за
кредит, впоследствие и с Анекс № 2, изрично и писмено бил заявил
приемането на Общите условия, които банката прилага при предоставянето на
ипотечни кредити на физически лица, поради което всички залегнали в тях
условия били задължителни за него, а съгласно чл. 298, ал. 1 от ТЗ, условията,
отнапред установени от търговеца, стават задължителни за потребителя,
когато той е заявил писмено, че ги приема. Ако потребителят не е заявил
такова писмено приемане, той не е обвързан от така установените
едностранно от търговеца условия и те нямало да са приложими конкретно
към неговото договорно правоотношение, а видно от процесния договор за
кредит и анексите към него, ищецът изрично се е бил съгласил с Общите
условия на банката към момента на отпускане на кредита, така и с промяната
им впоследствие и приложението на нови Общи условия в последващ момент
при поискано от кредитополучателя предоговаряне.
Невярно било и твърдението на ищеца, че в Общите условия и в
договора било предвидено само нарастване на възнаградителната лихва, и, че
10
банката единствено била увеличавала нейния размер.
Предвидената в Договора възможност за увеличаване на ГЛП не
обуславяла неравноправност. В ЗЗП не се съдържа забрана една от страните
да гарантира правата си, особено по дългосрочни договори, като предвиди
инфлационни клаузи или минимални размери на дължимата договорна лихва.
Видно от индивидуално уговорената разпоредба за възнаградителна лихва,
процесният договор не предвиждал само увеличение на цената за ползване на
кредита.
Съгласно чл. 4 от Анекс № 2 лихвата се формирала от два компонента,
като първият - БЛП била променлива величина и всяка негова промяна
вследствие на промяната на стойностите на лихвообразуващите индекси,
както увеличение, така и намаляване, водело до съответната промяна в
стойността на ГЛП.
Предвид дългосрочния характер на договора в атакуваната разпоредба
на чл. 9.4. от Общите условия, бил предвиден механизъм и била гарантирана
възможността на банката при промени от външни и независещи от
търговската банка фактори, банката да може да променя компонента на
възнаградителната лихва.
Предвид твърденията на ищеца за неравноправност на основание чл.
143, т. 13 от ЗЗП, заявяват, че процесният договор попадал в изключението
на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП.
Разпоредбите на чл. 143, ал. 2 от ЗЗП, сред които е и твърдяната от
ищеца хипотеза на неравноправност по т. 13 от сочената разпоредба, били
неприложими, когато сделката била свързана с предоставяне на услуги, чиято
цена е свързана с размера на лихвените проценти на Финансовия пазар, които
били извън контрола на банката. Безспорно договорът за банков кредит бил
свързан с предоставянето от банката на кредитополучателя на финансов
ресурс. С този финансов ресурс банките се снабдявали на световните
финансови пазари. С оглед на горното, цената на кредита, т.е. размерът на
договорната лихва при всички положения била свързана с промените на
финансовия пазар. Тези промени, които в случая представлявали съществени
фактори при формирането на размера на лихвата по процесния кредит, били
извън контрола на всяка банка. От това следвало, че визираните от ищеца
хипотези - разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 13 била изключена, тоест не се
прилагала, поради наличието на предпоставки, визирани в чл. 144, ал. 3, т. 1
от ЗЗП. На това основание, твърдят, че съответната договорна клауза не била
неравноправна, дори да се приеме, че същата давала право на банката
едностранно да променя договорната лихва.
Разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП във връзка с чл. 58, ал. 1, т. 2
от ЗКИ уреждала задълженията на банката за уведомяване на клиентите, в
случай на промяна на лихвения процент точно в хипотезите, в които банката
упражнявала едностранно правомощието си да изменя лихвения процент.
Клаузата на договора, даваща право за увеличение на лихвения процент, не
могла да бъде нищожна в сочената хипотеза на чл. 143 от ЗЗП.
Оспорва се твърдението на ищеца за промяна на условията по
договора на непредвидено основание, като неоснователно. Сочи се разп. на
11
чл. 143, ал. 2, т. 10 от ЗЗП.
Сочат, че договорната клауза може да бъде обявена за нищожна при
кумулативното наличие на две предпоставки: търговецът да има възможност
да изменя едностранно договора, и, това да се извършва на основание, което
не е предвидено в договора, като твърдят, че нито една от двете предпоставки
не била налице.
В случая банката не променяла едностранно условията по договора, а
единствено отразявала на база на обективен и независим и от двете страни
показател - промяната на SOFIBOR/ОДИ, изменението на договорната лихва
по процедурата и критериите, залегнали в самия договор, по които страните
били постигнали съгласие. Втората предпоставка също не била налице в
процесното производство, тъй като договорът предвиждал банката да
отразява количествените параметри на изменението на договорната лихва въз
основа на независимия показател SOFIBOR/ОДИ, тоест базовият лихвен
процент. Следователно имало валидно правно основание за извършване на
промени в лихвения процент, като съгласно т. 11.3. от Договора,
кредитополучателят бил дал съгласието си, кредиторът да променя размера на
годишния лихвен процент по т. 4.1.а, при условията на чл. 9.4 от Общите
условия, от което следвало, че не е налице самоволно определяне и
неравнопоставеност между страните по договора за кредит.
Ответникът отбелязва, че промяната на базовия лихвен индекс към
даден момент нито е нещо несъществуващо, нито пък е отражение на волята
на банката, напротив, цената на финансовия ресурс, какъвто е кредитът, била
обусловена от колебанията на пазарите, което от своя страна променял
индексите, формиращи възнагражденията на банките.
Твърдят, че е неоснователно и твърдението на ищеца за нищожност на
клаузи от договора, на основание чл. 143, т. 12 от ЗЗП, която предвижда
търговецът и доставчикът да променят едностранно характеристиката на
стоката или услугата.
Сочат, че промяната на лихвите по кредита, не променяли
характеристиките на предоставения банков кредит. Точно обратното -
основната характеристика на договора за банков кредит била неговата
възмездност.
Неоснователно било и твърдението на ищеца за неравноправност на
клаузата за наказателна лихва - т. 11.1.3 от Договора за кредит - на основание
чл. 143, т. 5 от ЗЗП, като съгласно сочената разпоредба, неравноправна е
клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка,
каквато атакуваната разпоредба от договора за кредит, не е.
Твърдят, че определеният размер на лихвата не е необосновано висок,
както твърди ищецът, и не излизал извън присъщите на тази лихва
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Уговорена лихвата на
чл. 11.1.3 имала обезпечителна функция, тъй като стимулирала длъжника към
заплащане на паричните му задължения. Тя имала и обезщетителна функция,
тъй като обезщетявала кредитора за претърпените от него вреди, причинени
от неизпълнението на длъжника. Изпълнявала и санкционна функция, която е
неблагоприятна за длъжника последица, дължаща се единствено на неговата
12
неизправност. Времето, през което е начислявана наказателната лихва, е
функция единствено от волята на неизправния длъжник.
Посочват, че да се приеме, че клауза в процесния размер - 15.60 % била
нищожна поради необосновано висок размер, означавало да се стимулира
длъжника към виновно неизпълнение на договорните задължения и така да се
отрече изобщо възможността за страните да уговарят мораторна неустойка за
парично задължение което освен, че лишавало тази наказателна лихва от
обезпечителната и санкционната й функция, противоречи и на принципа за
свобода на договарянето.
На следващо място, видно от процесния договор, атакуваната наказателна
лихва по чл. 11.1.3 също била индивидуално уговорена между страните, която
била част от разпоредбите на индивидуалния договор за кредит, сключен с
ищеца, поради което съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, тя не била нищожна, тъй
като клаузата не е била с установено отнапред съдържание, а е била
индивидуално уговорена при съобразяване на профила на конкретния клиент,
размера на предоставената сума, обезпеченията, срока на изплащане на
процесния кредит, както и всички рискове, произтичащи от одобрение и
отпускане на кредита. Именно атакуваната разпоредба е този механизъм,
който гарантира и обезпечава своевременното изпълнение на задълженията на
кредитополучателя, съобразно договорения между страните погасителен
план, отговарящ изцяло на възможностите на ищеца за погасяване на
вноските по кредита.
Ответникът твърди, че според разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП,
преценяването на неравноправната клауза в договора не включва
определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената
или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде
доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие, че тези
клаузи на договора са ясни и разбираеми. В случая ищецът оспорвал като
неравноправни клаузи т. 4 и т. 1.1.3. от договора за кредит и т. 9.4. от Общите
условия, които несъмнено определяли основния предмет на договора за
кредит, тъй като в тях било уговорено, как се определят договорни лихви по
кредита при промени на базовия лихвен индекс. Развиват се подробни
доводи.
Оспорва се като неоснователно и твърдението на ищеца, че сключените
анекси към договора за кредит, имали характера на спогодба, която била
сключена по непозволен договор и затова се явявали нищожни на основание
чл. 366 от ЗЗД.
Развити са подробни съображения относно оформянето на това
твърдение. Посочена е съдебна практика.
Предметът на спогодбата се твърди, че уреждал между страните един
съществуващ или възможен бъдещ спор, и именно желанието на страните да
изгладят противоречието помежду си, е довело да сключването на анекси по
взаимни отстъпки, които те правили, за да избегнат евентуален правен спор.
Атакуваните от ищеца анекси не разкривали характеристики, тъй като
между страните нито е съществувал, нито е бил вероятен бъдещ правен спор,
затова и целта на подписването не била да се прекрати спора, а анексите са
били подписвани единствено с цел предоговаряне на условията по кредита.
13
Ответникът твърди, че и двата анекса са сключени по искане на ищеца.
Първият, за да се премени крайния срок на договора, а вторият – предвид
временните затруднения на ищеца при изплащане на задължението по
договора.
Моли се искът да бъде отхвърлен, като неоснователен.
Възразява се срещу искането за допускане на ССчЕ, като се възразява
по част от поставените въпроси.
По доказателствените искания, съдът се е произнесъл с Определение №
465/23.09.2022 г.
Съобразно изложеното в исковата молба, съдът приема, че е сезиран с
искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, които са процесуално
допустими.
Разпределил е доказателствената тежест, като на основание чл. 154, ал.
1 от ГПК, всяка от страните е длъжна да установи фактите, на които основава
своите искания, респ. възражения.
Съдът е приел представените доказателства по делото.
Задължил е ответника „УниКредит“ АД, да представи в едноседмичен
срок, банковата информация относно:
1. Разширен лихвен лист, и 2. Информация за сметка, движение по
контракт и погасителен план.
Допуснал е изслушването на ССчЕ по задачите, формулирани в
исковата молба.
Указал е на ищеца, че твърденията му, изложени в исковата молба, се
нуждаят от доказване, съответно на ответната страна е разпределил
доказателствената тежест върху направените възражения.
Съдът е дал възможност на страните да упражнят правата си, като
предприемат съответните процесуални действия за установяване на техните
твърдения и възражения.
С писмо вх. № 7216/24.10022 г., което по-горе беше докладвано, е
предоставена на хартиен носител банкова информация, която следва да бъде
приета, като допустима и относима, а подробната финансова информация,
предоставена на диск от ответника, следва да бъде приобщена по делото за
целите на допуснатата ССчЕ.
Ето защо съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПРИЕМА на хартиен носител, представените от ответника „УниКредит
Булбанк“АД с молба вх. № 7216/24.10.2022 г., писмени доказателства, а
именно: погасителни планове, разширен лихвен лист, информация за сметка
и движение по контракт, и ПРИОБЩАВА приложения диск с подробна
банкова информация за целите на изготвяне на ССчЕ.
Адв. В.: Нямам възражение по доклада. Да се даде възможност на
вещото лице да изготви заключението си.
Съдът счита, че следва да бъде дадена възможност на вещото лице да
14
изготви заключението си, като се съобрази с представените и приети днес
доказателства от Банката, поради което за изслушване на допуснатата ССчЕ
О П Р Е Д Е Л И:
ОТЛАГА и НАСРОЧВА делото за 29.11.2022 г. от 10:45 часа, за
която дата и час ищецът уведомен по реда на чл. 56, ал. 2 от ГПК, ответникът
уведомен лично, да се призове вещото лице Т. по телефона.
Протоколът се изготви в съдебно заседание, което приключи в 11:10
часа.
Съдия при Окръжен съд – Пазарджик: _______________________
Секретар: _______________________
15