№ 12533
гр. София, 14.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 164 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА В. НЕДЕВА
при участието на секретаря ЕВА ЮЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА В. НЕДЕВА Гражданско дело №
20221110109833 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр.
чл. 26 ЗЗД.
Производството е образувано по искова молба от ищец Х. Т. М. , ЕГН **********,
срещу ответник ..., ЕИК ..., с която моли съдът да осъди ответника да му заплати сумата от
307,79 лв., представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски кредит №
... от 01.08.2019 г., и сумата от 1050 лв., представляваща недължимо платени суми по
договор за потребителски кредит № ... от 16.10.2019 г., ведно със законна лихва от датата на
подаване на исковата молба- 24.02.2022 г., до окончателното заплащане на сумите.
Претендира присъждане на разноски.
Ищецът твърди, че на 01.08.2019 г. между страните бил сключен договор за
потребителски кредит, тип „Кредитна линия“, съгласно който минималната сума за
усвояване по кредита била 200 лв., а кредитният лимит в размер на 1500 лв., като лихвеният
процент при максимален срок на кредита е 36 % , а ГПР- в размер на 50 %. Заявява, че
съгласно договора следвало да бъде предоставено едно от следните обезпечения-
поръчителство от две физически лица, наети по безсрочен трудов договор с минимално
месечно БТВ за всеки в размер на 1500 лв., или неотменима и безусловна банкова гаранция
от одобрена от ответника банка, респективно одобрен от ответника поръчител. Посочва, че
на 01.08.2019 г. ищецът е подал искане за кредитна линия № ... за усвояване на сумата от
1000 лв., като в същия ден му бил отпуснат заема на посочената стойност за срок от 3
месеца, като сумата била усвоена в брой, в търговския обект на дистрибутора. В изпълнение
на договора ищецът сключил договор за възлагане на поръчителство на .... Твърди, че
съгласно процесния договор за потребителски кредит ищецът следвало да плати
възнаграждение на поръчителя, което било включено в погасителните вноски към ПП на
договора за кредит, като така общо дължимата стойност по кредита възлизала в размер на
1317 лв. Поддържа, че е изплатил по този договор, обща сума в размер на 1307,79 лв., на три
1
вноски, съответно 439 лв. на 18.09.2019 г., 439 лв. на 14.10.2019 г. и 429,79 лв. на 16.10.2019
г., като последната вноска била прихвана от предоставения на 16.10.2019 г. нов кредит от
ответника по Искане за кредитна линия № ..., подадено от ищеца М..
Съгласно Договор № 3-1-... от 16.10.2019 г., минималната сума за усвояване по кредита
била в размер на 300 лв., а кредитният лимит - 1500 лв. при 36% лихвен процент и ГПР от
50 %. В договора била уговорена идентична клауза за обезпечение, каквато имало и в
първия сключен между страните договор. Сумата, която ищецът усвоил била в размер на
1200 лв., като реално получил само 770,21 лв., остатък след прихващането. Съгласно
погасителния план ищецът следвало да върне заемната сума в срок от 9 месеца, като отново
ищецът сключил договор за възлагане на поръчителство с ... и сумата, която следвало да
върне с включено възнаграждение за поръчителя била на обща стойност 2250 лв. Ищецът
твърди, че погасил на ответното дружество въпросната сума, чрез следните вноски- 150
лв.на 27.12.2019 г., 250 лв. на 15.01.2020 г., 350 лв. на 21.01.2020 г., 50 лв. на 06.04.2020 г.,
50 лв. на 08.05.2020 г., 50 лв. на 17.05.2020 г., 100 лв. на 08.06.2020 г., 50 лв. на 06.07.2020
г., 200 лв. на 04.08.2020 г., 250 лв. 26.08.2020 г., 250 лв. на 14.09.2020 г. и 250 лв. на
29.09.2020 г.
Поддържа нищожност на процесните договори за потребителски кредит като
противоречащи на законоустановени императивни правила- на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл.
22 от ЗПК поради неспазване на предвидена в закона форма, на основание чл. 11, ал. 1, т. 7
вр. чл. 22 ЗПК поради липса на съществен елемент от съдържанието на договора, а именно
размер на кредита. Посочва, че в договор за потребителски кредит от 01.08.2019 г. не бил
посочен ГПР, както и общо дължимата сума по кредита. Поддържа, че размерът на ГПР бил
посочен единствено като процент без описване на данните, послужили за неговото
изчисляване, тоест липсвала ясно разписана методика на формиране на кредитите, което
било в противоречие с чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10 „а“, ал. 2 и 4 от ЗПК. Излага, че в
погасителния план не били включени разноските по възнаграждението за поръчителство.
Твърди, че в договорите бил посочен погрешно ГПР /от 50 %/, като действителният размер
за ГПР по договора от 01.08.2019 г. бил 123,12%, а по договора от 16.10.2019 г.- в размер на
116,67 %, което е над максимално установения праг. Твърди, че договорите за възлагане на
поръчителство са нищожни предвид акцесорния им характер. Навежда твърдения за
нищожност на клаузите, вменяващи задължение за сключване на договор за поръчителство,
поради обективна невъзможност за изпълнението им, поради предвидените кратки срокове
за това. Също така твърди, че процесните договори са нищожни и поради това, че тяхното
съдържание е отнапред определено и потребителят не може да влияе върху него. Твърди, че
размерът на възнаградителна лихва бил в противоречие с добрите нрави, тъй като
надхвърлял трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респективно
двукратния размер на законна лихва за обезпечени заеми.
Прави искане по чл. 190 ГПК да бъде задължен ответникът да представи всички
налични документи във връзка с процесните договори за потребителски кредити, както и
справка за всички извършени плащания по тях. Прави искане по чл. 192 ГПК да бъде
задължено трето за спора лице- ... да представи официална справка за всички извършени
плащания от страна на ищеца по процесните договори. Моли за допускане на съдебно-
счетоводна експертиза за определяне на размера на погасените от ищеца суми по
процесните договори и на размера на ГПР по договорите.
В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество „... депозира отговор на исковата молба, с
който оспорва предявените искове по основание и размер. Посочва, че между страните бил
сключен договор за потребителски кредит на 16.08.2018 г. тип „Кредитна линия“ № 3-1-... с
кредитен лимит от 1000 лв., като на 01.08.2019 г. ищецът е направил усвояване на сумата в
пълен размер с лихвен процент от 36% и ГПР 50%, като кредитът следвало да бъде върнат
на 3-месечни вноски, всяка в размер по 353,53 лв., но бил предсрочно погасен на 16.10.2019
2
г. Твърди, че кредитът по погасителния план по договора от 16.10.2019 г. не бил изцяло
погасен, като оспорва да е получил сумата в размер на 2250 лв. от ищеца. Посочва, че
усвоената сума по втория договор е следвало да бъде върната на 9 погасителни вноски,
всяка в размер на 154,12 лв. Действително с част от сумата по втория кредит са били
покрити задължения по първия договор. Оспорва да са били сключени посочените в
исковата молба договори за поръчителство и да му е била платена стойността на
възнаграждението по тях. Оспорва изложените твърдения за наличие на нищожност на
процесните договори в цялост, респективно на отделни техни клаузи. Оспорва да притежава
и поддържа интернет страниците, на които негови партньори предлагат негови кредитни
продукти, а именно: ... и ... .
Съдът като взе предвид становищата на страните и въз основа на събраните по
делото доказателства, намери за установено следното от фактическа страна:
Страните не спорят, че помежду им са били сключени два броя договори за
потребителски кредит, като по първия ищецът е усвоил сумата от 1000 лв., а по втория- 1200
лв., като с част от сумата по втория договор е бил предсрочно погасен първия.
Установява се от приложените по делото Договори за потребителски кредит тип
кредитна линия от 01.08.2019г. и от 16.10.2019 г., сключени между ... и Х. Т. М., че
ответното дружество е предоставило на ищеца, по първия договор - кредитен лимит в
размер от 1000 лева при лихвен процент при максимален срок на кредита- 36,00 %; начин на
усвояване- по банков път, в брой или съгласно други налични способи; годишен лихвен
процент на разходите при максимален срок на кредита- 50 %, а по втория договор от
16.10.2019 г., сключен при същите условия за ГЛП и ГПР както първия, е предоставена
сумата от 1200 лв., с част от която е погасен предсрочно първия отпуснат кредит, а
разликата от 770,21 лв. била изплатена на кредитополучателя, в брой, в търговския обект,
където е подписан договора за кредит.
Следва да се отбележи, че от приложените по делото /както от ищеца, така и от
ответника/ доказателства, не се установява да са сключвани между ищеца, в качеството му
на кредитополучател и трето за спора лице, ..., договори за поръчителство, съответно от
01.08.2019 г. и 16.10.2019 г.
Видно от приложения на л.19 от делото, договор за възлагане на поръчителство от
16.10.2019 г., поръчителят поема задължение да отговаря солидарно за всички задължения
на Клиента при условията и за срока на Договора за потребителски кредит, тип „Кредитна
линия“ № 3-1-.../16.10.2019 г., между клиента и ..., като съгл. чл.1 (1) договорът влиза в сила
в момента на неговото подписване, но ще породи действия, само ако кредитополучателят не
изпълни вменените му с договора за кредит, конкретни задължения за обезпечаване на
кредита /да осигури поръчители, отговарящи на посочените от кредитора условия или
банкова гаранция, издадена от одобрена от кредитора търговска банка, вкл. в одобрен
списък и не представи доказателства за това/, като поръчителят се задължава да уведоми
Клиента на посочен телефонен номер за пораждането на действие на настоящия договор. За
последното по делото няма доказателства. В чл. 2, ал. 1 е уговорено, че за оценяването и
поемането на задължението за поръчителстване по кредита се заплаща на поръчителя
възнаграждение в размер, зависещ от размера на кредита, размера на всяка усвоена сума,
срока за изпълнение на задълженията по кредита, редовност на клиента при получаване на
кредити и други показатели, свързани с кредитоспособността и лоялността на клиента,
чиито конкретни размери при съответните условия са посочени в погасителния план,
неразделна част от договора. Възнаграждението се заплаща по банкова сметка на
посредника или в брой в търговски обекти на посредника /чл. 2, ал. 3 от договора/. От
представеният на л.21 от делото, Погасителен план (неподписан от Клиента) е видно, че „в
случай на възползване от услуга за възлагане на поръчителство между Клиента и одобрено
от кредитодателя дружество – гарант, общо дължима сума по усвоения кредит № ... и
3
възнаграждението за предоставеното обезпечение под формата на поръчителство, възлиза на
обща сума от 2250 лв., от която сума 1387,08 лв. съставлява дължимите на кредитора
главница и възнаградителна лихва, а остатъка от 862,92 лв., съответно е възнаграждение по
договор за поръчителство.
От издадено от ... удостоверение /на л.49 от делото/ се установява, че в качеството й на
организация, на която е предоставено право да регистрира имена в интернет областта „bg.“ Е
извършило регистрация на домейн „...“ на 30.07.2009 г. в полза на заявител ..., с ЕИК ..., като
от 13.02.2020 г. правото на ползване и управление на домейна е прехвърлено на ... с ЕИК ...,
като поддръжката на домейна е заплатена до 18.06.2030 г.
Видно от представените от счетоводството на ответника Справки за получени от ...
плащания по усвояване № ... по договор за кредит, тип „Кредитна линия“ № 3-1-
.../16.10.2019 г. и усвояване № ... по Договор за кредит, тип „Кредитна линия“ № 3-1-
.../16.08.2018 г./ приложени по делото, съответно на л.51 и 52/ се установява, че в
изпълнение на посочените два договора за кредит, са постъпили суми от кредитополучателя
в размер на 1378,08 лв. по първия договор и 1055,22 лв., по втория договор, като с тях са
погасени съответно отпуснатите главници /от 1200 лв. и 1000 лв./, както и уговорените
възнаградителни лихви /от 187,08 лв. и 55,22 лв./.
Тези постъпления, с погасителен ефект, се потвърждават и от приетата по делото, без
възражения от страните, ССчЕ.
Видно от заключението на същата по договор за потребителски кредит тип „Кредитна
линия“ № 3-1-.../16.08.2018 г. и искане за усвояване по него № ..., са заплатени суми, в общ
размер от 1307,79 лв., която сума е послужила за пълно погасяване на следните задължения:
главница от 1000 лв. и договора лихва от 55,22 лв. Съгласно официално издадената от
счетоводството на ответника справка, остатъка от предсрочно платената сума от ищеца в
размер на 252, 57 лв. не е постъпвала в дружеството, като вероятно е възнаграждението за
поръчителство, което твърди да е заплащал ищеца. От информацията, постъпила по делото
от „..., анализирана и от вещото лице по ССчЕ, се установява безспорно, че договора от
16.08.2019 г. е погасен чрез плащане на две погасителни вноски по 439 лв. /от 18.09.2019 г.и
14.10.2019 г./, а на 16.10.2019 г., след отпускане на втория кредит от 1200 лв. /по Договор за
кредитна линия № 3-1-.../16.10.2019 г. и усвояване № .../ е постъпила и крайната сума от
429,79 лв., с която окончателно е погасен предсрочно отпуснатия на 16.08.2019 г. заем от
1000 лв.
От заключението на ССчЕ се установява, че по втория кредит от 16.10.2019 г.,
предсрочно са били заплатени суми в общ размер на 2000 лв., на конкретно посочените дати
в периода от 27.12.2019 г. до 29.09.2020 г. /две от които на каса на ..., от 15.01. и 21.01.2020
г./, която сума е послужила за погасяване на главницата от 1200 лв. и договорната лихва от
187, 08 лв. Разликата от 612,92 лв., вероятно е уговореното възнаграждение по договор за
поръчителство, за което обаче няма данни да е постъпило по сметка на ответното дружество.
Според експертизата, при включване на уговореното възнаграждение за поръчителство
към общите разходи по кредита, посочения в договорите за кредит ГПР не е коректен, а е
занижен, като с включването на това възнаграждение, реалния ГПР по първия договор за
кредит /от 16.08.2019 г./ би бил 239,70 %, а по втория договор от 16.10.2019 г., съответно
220,55 %. Въпреки това, в допълнителните устни обяснения, дадени в о.с.з. на 17.02.2023 г.,
при изслушване на вещото лице, експерта уточнява, че доколкото поръчителството е
уговорено с трето лице, различно от кредитодателя, то дължимите суми по договора за
поръчителство не би следвало да се включват в ГПР по договора за кредит, съобразно
изискването на чл.19, ал.1 от ЗПК.
Други относими доказателства не са приети по делото.
При съвкупния анализ на приетите и посочени по-горе доказателства по делото,
4
съдът достигна до следните правни изводи:
По предявения иск по чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че по
силата на сключени договори с ответното дружество е платил на ответника, съответно
сумата от 307,79 лв. по договор за потребителски кредит № ... от 16.08.2019 г. и сумата от
1050,00 лева по договор за потребителски кредит № .../16.10.2019 г., както и че сумите са
били платени за възнаградителни лихви и възнаграждения по договори за поръчителство от
16.08. и 16.10.2019 г., дължими от кредитополучателя, въз основа на
нищожни/неравноправни клауза от договорите за кредит и нищожни клаузи, уговарящи
възнаграждение за предоставяне на обезпечение.
Относно твърденията, че в договорите са налице нищожни клаузи, касаещи
уговорената възнаградителна лихва и начислени суми за обезпечение съдът намира
следното:
Съгласно легалното определение в чл. 9, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Съгласно § 4 от ДР на
ЗПК този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити. При
съобразяване на цитираните разпоредби и съгласно съдържанието на представения по
делото договор следва да се приеме, че процесните договори за кредит тип „Кредитна
линия“, сключени между ... и ищеца Х. М., по своята правна природа са именно договори за
потребителски кредит. Предвид това по отношение на същите следва да намерят
приложение, както специалния закон за потребителския кредит /ЗПК/, но така също и
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и общия ЗЗД.
След извършване на съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства,
настоящият състав приема, че процесните договори са изготвени в писмена форма, съгласно
изискванията на чл.10, ал. 1 от ЗПК – в редакция действаща към датата на възникване на
правоотношението. Клаузите на договора покриват минимално необходимото съдържание
по чл. 11 от ЗПК, доколкото е бил договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа
/от 36,00 %/, поради което възраженията на ищеца, че е било необходимо в договорите да се
посочи методика за изчисляване на референтен лихвен процент, съдът намира за
неоснователно. Отделно от това, в случая не се установява от приетата и неоспорена ССчЕ,
че е уговорено прилагането на различни лихвени проценти от тези посочени в договорите, а
именно: и по двата процесни Договора за потребителски кредит тип „Кредитна линия“ № ...
от 01.08.2019 г. и №... от 16.10.2019 г., е уговорен еднакъв лихвен процент при максимален
срок на кредита, а именно 36,00 %, приложен за усвоените суми.
Към всеки от двата договора за кредит, са изотвяни и погасителни планове, които
съдържат информация за размера и броя на вноските, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК.
Представените по делото договори за отпускане на кредит от тип „Кредитна линия“,
по своя характер представляват рамков договор, като за всеки конкретен договор за кредит
сключен съгласно условията на същия се определя самостоятелен срок.
В приложените по делото преписи от договори за потребителски кредит от тип
„Кредитна линия“ изрично са включени и клаузи относно лихвените проценти, които се
прилагат при просрочване на задълженията, стойността на разходите, които се дължат при
неизпълнение на договора и предупреждение за последиците за потребителя при просрочие
на вноските (чл.7 от договора за кредит). Изрично е уговорено и в клаузата на чл. 4 от
5
договора за кредит и правото на отказ от договора, като е изрично посочен срокът и
начинът, по който това право следва да бъде упражнено. Следователно и това твърдение на
ищеца, не се установява по делото.
Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което по
отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК, според които съдът следи
служебно за приложението на императивните материалноправни норми, дори ако нейното
нарушение не е въведено като основание за обжалване, т. е. той може служебно да се
произнесе по действителността на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са
налице за това правни или фактически обстоятелства.
В настоящия случай съдът приема, че е нарушено изискването, установено в чл. 19,
ал. 4 ЗПК (действащ към датата на сключване на договорите за кредит), според който
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент – 0. 1 %, плюс 10 %),
което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата
сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни по аргумент на чл.
19, ал. 5 от ЗПК. Съпоставянето в частност на общия размер на начислените по конкретния
договор за кредит съгласно заключението по съдено-счетоводната експертиза, лихви и други
разходи, обуславя извода, че горепосоченото ограничение е превишено при съобразяване на
дадената легална дефиниция на понятието общи разходи по кредита и суми, дължими от
потребителя в § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
Съгласно чл. 1, ал. 2 от договорите, кредитополучателят се съгласява в петдневен
срок от одобрено искане за усвояване на всяка сума в рамките на кредитния лимит по този
договор да осигури като обезпечение по кредита си поръчителство от страна на две
физически лица, наети на безсрочен трудов договор с минимално брутно месечно
възнаграждение в размер на 1500 лева, одобрено от кредитодателя дружество- поръчител
или неотменима и безусловна банкова гаранция от одобрена от ... банка съгласно списък с
одобрени от кредитора банки, достъпен на уеб-страницата на Кеш Кредит. В чл. 3 от
приложимите Общи условия е посочено, че обезпечение/поръчители означава: две
физически лица, наети на безсрочен трудов договор с минимално брутно месечно
възнаграждение в размер на 1500 лева, в качеството им на поръчители и са одобрени от
кредитодателя; дружество, предоставящо услуги по поръчителство/гарантиране, одобрено
от кредитодателя; банкова гаранция по смисъла на чл. 422 от ТЗ.
Съдът намира, че при съвкупно тълкуване на разпоредбите на чл. 1, ал. 2 от
договорите за кредит и чл. 2, ал. 3 може да се направи обоснован извод, че усвояването на
суми по договорите, е обусловено от предоставяне на поръчителство от страна на две
физически лица, наети на безсрочен трудов договор с минимално брутно трудово
възнаграждение в размер на 1500 лева, одобрено от кредитодателя дружество-
поръчител, или неотменима и безусловна гаранция от одобрена от ответника банка. В
изпълнение именно на цитираната разпоредба ищецът е сключил договори за възлагане на
поръчителство за всеки един от договорите, по силата на които ... е обезпечила
задълженията на ищеца по сключените договори срещу уговорено възнаграждение. Горното
обстоятелство е довело до изготвяне на нов погасителен план по всеки договор с включено
възнаграждение за обезпечение. Съдът намира, че възнаграждението за поръчителство,
6
противно на изложеното от вещото лице, следва да се включи към ГПР по кредита, тъй като
се обхваща от легално дадената дефиниция в пар. 1, т. 1 ДР ЗПК за общ разход, съгласно
която "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие
за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат
на прилагането на търговски клаузи и условия. Несъмнено заплащането от ищеца на
възнаграждение за поемане на поръчителство на одобрено от ответника дружество-
поръчител представлява задължително условие за усвояване на кредита, доколкото е
свързано с неговата кредитоспособност. В този смисъл разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от
договорите води до допълнително увеличаване на размера на задълженията като част от
оценката на неговата платежоспособност.
Предоставянето на поръчителство съдът намира за условие за отпускане и усвояване
на кредита, в този смисъл възнаграждението е включено в общия размер на дължимата
месечна вноска видно от приложените погасителни планове по основния кредит като
отделен компонент - „размер на възнаграждение за поръчителство“, поради което е следвало
и този разход да се включи в определения ГПР. Доколкото в процесния случай в уговорения
ГПР не са включени всички действителни разходи, то съдът намира, че е налице
противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съдът намира, че след
като се прибави възнаграждението на поръчителя към уговореното ГПР в размер на 50 % /за
всеки един от договорите/ безспорно се надвишава предвидената в закона императивна
забрана, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва, което е установено и от вещото лице, в отговор на поставените от ищеца въпроси.
Противно на изложеното в отговора по чл.131 от ГПК, не ищеца, а ответника следваше да
докаже в производството, че една или няколко от уговорените с договорите за кредит
клаузи, чиято нищожност ищеца релевира в процеса, са индивидуално уговорени, но такова
доказване не бе проведено.
По изложените съображения съдът намира, че процесните договори за кредит като
противоречащи на чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са недействителни.
Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. Предвид горното, на ищеца следва да се върне начислената и
заплатена възнаградителна лихва, която вещото лице е посочило, че е в размер от 242,30 лв.
общо по двата кредита или 55, 22 лв. по договора за кредит от 16.08.2019 г. и 187,08 лева
съответно по договора за кредит от 16.10.2019 г. До този размер предявеният иск по чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен.
Относно предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 1115,49 лева,
представляваща недължимо платени суми за възнаграждение за поръчителство, същия
подлежи на отхвърляне, като съдът го намира за недоказан. При съобразяване на правилата
за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154 от ГПК и задължителните
разяснения, дадени в ППВС № 1/28.05.1979г. съдът изрично е указал, че в тежест на ищеца
е да установи плащането на процесната сума на ответника, доколкото в подадените по
делото молби се сочи, че именно ответникът е получил процесната сума, чрез
преводите/вноските на каса, като постъпили по негова банкова сметка. В този смисъл е и
практиката, обективирана в решение № 227/22.03.2019г. по гр.д.№ 896/2018г.на ВКС, ІІІ г.о,
решение № 29/28.03.2012г. по гр.д.№ 1144/2010г. на ВКС, ІV г.о.
Съдът намира, че по делото не се установява ищецът да е заплатил на ответника
7
възнаграждение за предоставено поръчителство. Видно от заключението по съдебно-
счетоводната експертиза платените суми на ответното дружество по сключените договори
са послужили за погасяване на отпуснатите главници и възнаградителни лихви. Останалата
част от изплатените от ищеца суми /252,57 лв. по първия договор и 612,92 лв. по втория,
касаещи вероятно уговореното възнаграждение за поръчителство, не са постъпили в
дружеството-ответник, а следва да са постъпвали по сметка на посредника /в който смисъл и
чл. 2, ал. 3 от договорите за възлагане на поръчителство/. Същите касаят заплащане на
задължения по сключени между ищеца и трето за спора лице - ..., което именно се е
обогатило със сумите по процесните договори за възлагане на поръчителство, поради което
ответникът в производството не е пасивно легитимиран да отговаря по така предявените
искове, доколкото не се е обогатил със суми, касаещи възнаграждение за поръчителство.
Предвид изоложеното, съдът намира, че от ищеца не е доказано получаването от
ответника на претендираните за връщане суми в общ размер на 1115,49 лева,
представляващи платени възнаграждения по договори за поръчителства, поради което
предявеният иск в тази част следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски имат и двете страни, като ищецът е
извършил такива в размер на 350,00 лв., за заплатени държавна такса и депозит за
експертизата, като с оглед частичното уважаване на исковете му, му се следват разноски до
размер от 62,46 лв., а на пълномощника му, оказал безплатна правна помощ и съдействие в
производството, съответно да се присъди адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2,
вр. с ал.1, т.2 от ЗАдв., в размер на 142,76 лв., съразмерно на уважената част от исковете.
Ответникът въпреки, че е заявил претенция за разноски, не представя доказателства
за реално извършени такива, поради което и съдебни разноски не следва да му се присъждат,
съобразно с отхвърлената част от исковете. Следва да се отбележи, че дори и да бе
представил доказателства за заплатен адвокатски хонорар, то съгласно непротиворечивата
практика на ВКС, изложена в редица постановени решения и определения, след решението
на Съда на ЕС от 16.07.2022 г. по преюдициално запитване от Първоинстанционен съд № 17
Палма де Майорка, Испания и от Първоинстанционен съд и следствие, Сеута, Испания, по
съединени дела № С-224/19 и С-259/19, при частично уважен иск за нищожност на
договорна клауза, поради нейния неравноправен характер, отговорността за разноски не
следва да се разпределя съобразно разп. на чл.78, ал.3 от ГПК, тъй като същата не е
съобразена с европейското законодателство и по спец. Директива № 93/13, като
съществуващата в ГПК правна уредба /до привеждането й в съответствие с цитираната
Директива/ създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни
предоставеното от Директивата право на ефективен съдебен контрол върху евентуално
неправноправния характер на договорни клаузи, под страх, че ще бъде натоварен с
прекомерни разноски, възложени върху отхвърлената част от иска.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ..., ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. София, район „....“, ж.к. „...“,
ул. „..., вх. ..., да заплати на Х. Т. М., ЕГН **********, с адрес в гр. София, ..., на основание
чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от общо 242,30 лева, представляваща недължимо платени
възнаградителни лихви по следните недействителни договори, както следва:
55,22 лв. по Договор за потребителски кредит тип „Кредитна линия“ № 3-1-... от
16.08.2019г.,
8
187,08 лв. по Договор потребителски кредит тип „Кредитна линия“ № 3-1-... от
16.10.2019 г., като ОТХВЪРЛЯ предявените искове за разликата над уважения размер до
пълния предявен размер от 1357,79 лева или за сумата от 1115,49 лв., представляваща
недължимо платени суми за възнаграждение за предоставено обезпечение по Договор за
потребителски кредит тип „Кредитна линия“ № 3-1-... от 16.08.2019г. и Договор
потребителски кредит тип „Кредитна линия“ № 3-1-... от 16.10.2019 г., като недоказани.
ОСЪЖДА ..., ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. София, район „....“, ж.к.
„...“, ул. „..., вх. ..., да заплати на Х. Т. М. , ЕГН **********, с адрес в гр. София, ...,
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 62,46 лева, представляваща сторените от ищеца
съдебни разноски в производството, съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА ..., ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр. София, район „....“, ж.к.
„...“, ул. „..., вх. ..., да заплати на осн. чл.78, ал.1 от ГПК вр. с чл.38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 от
ЗАдв., на мл.адв. Искрен Петев Николов, със служебен адрес на осъществяване на
практиката в гр. София, ул. ..., ет.5, ап.9, сумата от 142,76 лв., представляваща дължимо се
адвокатско възнаграждение за оказаната на ищеца безплатна помощ и съдействие в
производството, определено съобразно на уважената част от исковете, от общо
претендираното 800 лв.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9