Р
Е Ш Е Н И Е
гр.
София,………..
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд,
Гражданско отделение, ІІ-б въззивен състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и девети януари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
РАЛИЦА Д.
АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА
при
секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Дончева в.
гр. дело № 15999 по описа на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
Въззивният съд е
сезиран с въззивна жалба на ищцата Ю.Г., срещу решение № ІІ-55-219237 от
21.09.2017 г. по гр. дело № 74411 от 2016 г. на Софийски районен съд, в частта,
с която съдът е отхвърлил исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ.
В жалбата са изложени
съображения за неправилност на постановения съдебен акт, в подкрепа на което се
твърди, че решението е необосновано, незаконосъобразно и постановено в
нарушение на съдопроизводствените правила. Според въззивника, прекратяването на
трудовото правоотношение е незаконосъобразно, тъй като е осъществено в период
на отпуск поради временна неработоспособност. Освен това се поддържа становище
за неправилност извода на съда за това, че заповедта е издадена от лице с
представителна власт. Твърди се, че прекратяването на трудовото правоотношение е
незаконосъобразно, тъй като връчването на заповедта е осъщественото чрез
нотариус и не е съобразена процедурата по чл. 47 от ГПК. Заявява се, че е
налице неяснота относно момента на прекратяване на трудовото правоотношение,
ограничаваща правото на ищцата да се защити.
В законоустановения
срок е постъпил отговор на въззивната жалба, в който са изложени подробни
съображения за нейната неоснователност.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, чл. 225, ал.
1 от КТ и чл. 220, ал. 1 от КТ, предявени от Ю.Д.Г., срещу „Ч.Б.” ЕАД: за признаване за незаконно и за отмяна на уволнение,
извършено със заповед за прекратяване на трудов договор № ЗП 63/10.09.2016 г.;
за възстановяване на длъжността "юрисконсулт"; за заплащане на
обезщетение по чл.
225, ал.1 от КТ за периода 22.12.2016
г. – 22.06.2017 г. в размер на 8700 лв, както и за заплащане на обезщетение при
прекратяване на трудово правоотношение без предизвестие.
Според ищцата,
по силата на трудов договор от 23.02.2016 г. с шестмесечен срок за изпитване,
на 01.03.2016 г. е постъпила на работа в ответното дружество на длъжност
„юрисконсулт”. Твърди, че от 15.08.2016 г. е била в отпуск по болест, продължил
включително към момента на подаване на исковата молба - 20.12.2016 г., за който
отпуск били издадени документи, предоставени в ответното дружество. Сочи, че на
17.09.2016 г. е издадена процесната заповед, с която трудовото правоотношение
било незаконосъобразно прекратено на основание чл. 71, ал. 1 от КТ. Според
ищцата, незаконосъобразността на прекратяването следва от обстоятелството, че
същото е извършено в момент, към който изпитателният срок по договора е изтекъл
и договорът се е считал сключен за неопределен срок. Освен това се сочи, че
заповедта за прекратяване е подписана от лице, което не е разполагало с
представителна власт да стори това. Според Г. изпитателният срок спира да тече
докато трае отпуск по болест, с оглед на което извършеното в този период
прекратяване на трудовия договор е незаконосъобразно, тъй като се явява извън
изпитателния срок. Твърди се, че е налице несъответствие в датите на издаване
на заповедта за прекратяване, изходящия номер, под който е заведена и датата,
посочена в нотариалната покана 19.09.2016 г., което на свой ред обосновава
незаконосъобразност. Посочено е още и това, че съобразно извършеното нотариално
удостоверяване, връчването на заповедта за прекратяване се счита от 11.11.2016
г., докато върху самата заповед е отбелязана дата на връчване 13.12.2016 г.,
като се твърди, че и двете дати са след изтичане на изпитателния срок по
трудовия договор.
Като самостоятелно
основание за незаконосъобразност на заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение е изтъкнато и това, че е налице несъответствие между датата на
издаване на заповедта – 17.09.2016 г., посочената в нотариална покана дата на
прекратяване - 19.09.2016 г. и отбелязаната в заповедта дата на връчване –
13.12.2016 г. Твърди се, че това несъответствие в посочените дати е ограничило
защитата на ищцата срещу извършеното прекратяване.
В отговора на
исковата молба ответникът е оспорил изцяло исковете и е изложил съображения за
това, че оспореният акт е законосъобразно издаден, като с него е прекратено
трудовото правоотношение на ищцата в срока за изпитване, уговорен в полза на
работодателя, на основание чл.
71, ал.1 от КТ. Сочи, че
заповедта за прекратяване е подписана от надлежно упълномощено за това лице.
Поддържа, че ищцата е поканена от ответника да се яви за връчване на заповедта,
но същата е отказала, поради което са били предприети действия по връчване на
заповедта чрез нотариус, осъществено по реда на чл. 47 от ГПК и надлежно
удостоверено. Според ответника съобразно нотариалното удостоверяване, заповедта
за прекратяване на трудовото правоотношение се счита връчена на 11.11.2016 г.,
поради което на 16.11.2016 г. е изпратено съответно за това уведомление в НАП,
а на 13.12.2016 г. ищцата се е явила в дирекция „Човешки ресурси” при ответното
дружество и е поискала екземпляр на заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение, какъвто и бил предоставен и това било отразено върху самата
заповед. Не се спори правоотношението да е било прекратено към момент, в който
ищцата е била в отпуск по болест, но в тази връзка се твърди, че с оглед
характеристиката на договора като сключен със срок за изпитване, ищцата не се
ползва с предвидената в чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ закрила.
За да постанови
ожалваното решение, съдът е приел, че между страните не е спорно, че са били
обвързани от трудов договор със срок за изпитване в полза на работодателя,
както и че в периода от 15.08.2016 г. до 21.12.2016 г. ищцата е ползвала отпуск
поради временна неработоспособност. Формиран е извод за това, че трудовото
правоотношение се счита прекратено на 11.11.2016 г., както и че тази дата не е
извън предвидения в договора шестмесечен изпитателен срок. Освен това, съдът е
посочил, че прекратяването на договора е извършено от лице, което разполага с
представителна власт. По тези съображения е приел, че предявеният по чл. 344,
ал. 1, т. 1 от КТ иск е неоснователен, а с оглед на това - че са неоснователни
и обусловените от него искови претенции по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ. В
решението е посочено, че предявеният от ищцата иск по чл. 220, ал. 1 от КТ е
неоснователен, тъй като установеното в чл. 220, ал. 1 от КТ правило не се
прилага при прекратяване по реда на чл. 71, ал. 1 от КТ.
След преценка доводите
на страните и доказателствата по делото, въззивният съд намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
са допуснати нарушения на императивни правни норми.
При правилно
приложение на правилата по чл. 154, ал. 1 от ГПК за разпределение на доказателствената тежест,
първоинстанционният съд е приел, че по предявения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ в тежест на ответника е да
докаже законността на извършеното уволнение.
В
производството по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ – трудов спор за законността на
извършено от работодателя уволнение, в тежест на ответника е да установи, че е
упражнил законно извънсъдебно потестативното си право да прекрати едностранно
трудовото правоотношение. В тежест на работодателя е да докаже, че доводите за
незаконност на уволнението, въведени с исковата молба от ищеца са неоснователни.
Настоящият
съдебен състав счита за обосновани изводите на Софийски районен съд относно
установените релевантни за спора обстоятелства, както следва: между страните е
съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищцата е полагала труд
на длъжността юрисконсулт при ответника „Ч.Б.” ЕАД, считано от 01.03.2016 г.,
като трудовият договор бил сключен със срок за изпитване от 6 месеца, уговорен
в полза на работодателя.
Това трудово
правоотношение е прекратено на основание чл. 71, ал. 1 от КТ, считано от 11.11.2016
г., със заповед, издадена на 17.09.2016 г. от лице, което е разполагало с
представителна власт да стори това.
Заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение се счита връчена на 11.11.2016 г., която дата е в договорения в
полза на работодателя срок за изпитване, тъй като ищцата е ползвала отпуск
поради временна неработоспособност в периода от 15.08.2016 г. до 21.12.2016 г.,
включително.
По изложените
във въззивната жалба доводи съдът намира следното:
Твърденията за незаконност на уволнението, очертаващи основанието на
предявения иск и в чиито рамки е ограничена търсената съдебна защита съобразно
диспозитивното начало в гражданския процес, в конкретния случай са свързани с
оспорването, че уволнителната заповед е издадена от оправомощено лице, както и
че връчването на заповедта, което се твърди да е на 13.12.2016 г. е осъществено
извън уговорения между страните шестмесечен изпитателен срок. Съществено
значение има и обстоятелството, че от 15.08.2016 г. до 21.12.2016 г. ищцата е била в отпуск
поради временна неработоспособност, който не се включва в изпитателния срок.
Установената съдебна практика, която се споделя от настоящия съдебен
състав приема, че ищецът по иск за признаване на уволнението за незаконно
по чл. 344, ал. 1 от КТ трябва да
посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват потестативното
право на работодателя.
Съдът не може да се произнася по правни и фактически основания, които не
са въведени от ищеца с исковата молба. След предявяването на иска, ищецът може
да допълва исковата молба с нови факти само, ако е направил съответното
възражение срещу оспорваното потестативно право, но е пропуснал да посочи някои
от фактите, на които то се основава. Щом в исковата молба ищецът не оспорва
релевантен факт, каквито са тези относно връчването на заповедта за
прекратяване на трудово правоотношение чрез нотариус и законосъобразността на
процедурата по чл. 47 от ГПК, следва да се приеме, че такива доводи за
незаконосъобразност не са наведени и съответно съдът не може да се произнася по
тях.
Волеизявлението на работодателя за прекратяване на трудовото
правоотношение поражда действие с достигането му до адресата, а не
по-рано. В този смисъл по отношение законосъобразността на процедурата по
прекратяване на трудовото правоотношение е съществена датата, на която
заповедта е връчена на служителя, а не тази на която е била издадена самата
заповед. Ето защо, доводите на жалбоподателката, свързани с датата на издаване
на заповедта са ирелевантни за правилното решаване на въпросите от предмета на
делото. Същевременно, от приложено по делото заверено копие на пълномощно се
установява, че лицето – издател на заповедта за прекратяване на трудовия
договор, а именно Евгения Венизелова Накова, е била упълномощена да представлява
дружеството – работодател „Ч.Б.” ЕАД, включително да прекратява съществуващи
между дружеството и негови служители трудово-правни отношения. Подобно
делегиране на работодателска компетентност чрез упълномощаване за прекратяване
на трудовото правоотношение е допустимо и съобразено с дадените в ТР № 6/2012
г. на ОСГК на ВКС указания.
От приложен по делото трудов договор № ТД 010/23.02.2016 г. е видно, че
между „Ч.Б.” ЕАД и Ю.Д.Г. е възникнало трудово правоотношение с уговорен в
полза на работодателя шестмесечен изпитателен срок по смисъла на чл. 70 от КТ.
Освен това се установява, че служителят е постъпил на работа на 01.03.2016 г.,
която дата се счита за начален момент на шестмесечния срок.
При това положение, както правилно е отбелязал районният съд, при равни
други условия изпитателният срок е следвало да изтече на 01.09.2016 г., но това
не се е случило, тъй като от 15.08.2016 г. до 21.12.2016 г., включително, Ю.Г.
е ползвала отпуск поради временна неработоспособност, за което по делото са
налични съответни медицински документи – 4 броя болнични листа. Това ще рече,
че изпитателният срок е спрял да тече на 15.08.2016 г. за периода, в който
ищцата е ползвала посочения отпуск.
Видно от материалите по делото е, че на 17.09.2016 г. е издадена заповед
№ ЗП-63 за прекратяване на трудовото правоотношение, върху която е
удостоверено, че препис от същата е връчен на служителя на 13.12.2016 г.
Същевременно, от извършено върху същата заповед нотариално удостоверяване от
14.11.2016 г. се установява, че екземпляр от заповедта се счита връчен на Ю.Д.Г.
на 11.11.2016 г. на основание чл. 47, ал. 5 от ГПК. Удостоверено е и това, че
връчването е осъществено по реда на чл. 47 от ГПК - чрез залепване на
уведомление за депозирана в нотариалната кантора покана и неявяване на адресата
в указания за това срок. При това положение, твърдението на ответника, че
заповедта следва да се счете връчена на 11.11.2016 г. е доказано и не може да
се изключи от обстоятелството, че на по-късна дата, а именно на 13.12.2016 г.
служителят е получил лично екземпляр от същата. Както бе посочено по-горе, а и
в мотивите на районния съд е отбелязано, законосъобразността на процедурата по
връчване на заповедта по реда на чл. 47 от ГПК не може да бъде преценявана в
конкретния случай, тъй като довод в тази насока не е наведен в исковата молба,
с която е инициирано производството пред районния съд. Същото е важимо и по
отношение на заявеното едва с въззивната жалба възражение относно връчването на
заповедта чрез нотариус. Ето защо, следва да се приеме, че датата на която
заповедта е връчена на служителя е 11.11.2016 г., като същественото в случая е,
че тази дата не е извън установения с трудовия договор шестмесечен срок за
изпитване. Това е така, тъй като изпитателният срок е спрял да тече на
15.08.2016 г., като от този момент до 21.12.2016 г., включително, Ю.Г. е
ползвала отпуск по болест, за което са й били издадени 4 броя болнични листа,
представени и приети като писмени доказателства по делото. Следва да се има
предвид, че жалбоподателката не оспорва обстоятелството, че прекратяването е
сторено в периода, в който е ползвала отпуск, тъкмо обратно – твърдение в тази
насока се поддържа, като се сочи, че именно поради това, следва да се счете, че
прекратяването е осъществено извън изпитателния срок. Тук е мястото да се
отбележи, че съгласно чл. 70, ал. 4 от КТ в срока за изпитването не се включва
времето, през което служителят е бил в законоустановен отпуск, доколкото през
този период, нито служителят, нито работодателят може да извършва преценка
относно това дали работата е подходяща за служителя, съответно дали той е годен
да изпълнява трудовите си задължения. От визираното в чл. 70, ал. 4 от КТ
правило не може да се изведе, че прекратяването на договора със срок за
изпитване не е възможно да се извърши в период, в който служителят ползва
отпуск поради някаква причина. Дали прекратяването на трудовия договор от
страна на работодателя в срока на отпуск е законосъобразно, следва да се
преценява единствено доколкото законът предвижда закрила при уволнение и с
оглед обстоятелството, че ако не бъде прекратен до изтичане на срока за
изпитване, трудовият договор се счита за окончателно сключен на осн.чл. 71, ал.
2 от КТ, в който смисъл е и установената в решение № 376 от 26.10.2011 г. по гр.
д. № 1405 от 2010 г., IV г. о. на ВКС и в решение № 716 от 27.12.2010 г. по гр.
д. № 253 от 2010 г. ІІІ г.о. на ВКС съдебна практика.
В конкретния случай няма пречка за прекратяване на договора от
работодателя в момент, в който служителят ползва отпуск поради
неработоспособност, тъй като се касае за договор със срок за изпитване, който
не попада в обхвата на закрила по чл. 333 от КТ. Това становище е застъпено и в
практиката на върховната съдебна инстанция, в който смисъл е и посоченото в
мотивите на районния съд решение № 620 от 18.10.2010 г. по гр. д. № 1716 от
2009 г., ІV г. о. на ВКС, както и цитираното в него решение № 749 от 16.06.2000
г. на ВКС. Ето защо не може да се приеме, че трудовият договор е прекратен от
работодателя извън срока за изпитване, доколкото към 11.11.2016 г. този срок
все още не е изтекъл, а използваният към този момент от Г. отпуск не влияе по
никакъв начин върху законосъобразността на прекратяването.
Доводът за незаконосъобразност на заповедта с оглед несъответствие между
посочените в нея дата на връчване, дата на издаване, както и посочената в
нотариална покана дата на издаване на заповедта, не може да се сподели като
основателен. При определяне датата на прекратяване на трудовото правоотношение
от значение е не кога е била издадена заповедта за това, а кога същата е била
връчена на служителя. Както бе посочено по-горе, в заповедта е посочена дата
13.12.2016 г., но това е датата на която Г. се е явила при работодателя, за да
получи екземпляр от заповедта, която й е връчена чрез нотариус по-рано, а
именно на 11.11.2016 г. по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
В обобщение, по делото се установи, че към момента на връчването на
заповедта, а именно към 11.11.2016 г., издалото я лице Е.В.Н.е разполагала с
представителна власт за това по силата на пълномощно № 13370 от 04.05.2016 г.
Поради това, следва да се приеме, че обжалваното уволнение е законосъобразно
извършено от органа на работодателска власт (чрез надлежно упълномощен за това
служител), при наличие на
материалноправните предпоставки на чл. 71, ал. 1 от КТ и при спазване на
установената в закона процедура.
За пълнота, следва да се отбележи, че и към датата 13.12.2016 г.
изпитателният срок по договора не е бил изтекъл, с оглед на което, дори да бе
прието, че това е датата на връчване на заповедта, то изводът за законосъобразност
на прекратяването не би се променил.
Работодателят е доказал, че е упражнил законно правото си на уволнение.
Предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване
уволнението за незаконно и за неговата отмяна е неоснователен, поради което и
предвид обусловеността им от този иск, неоснователни се явяват и исковете
по чл. 344, ал. 1, т. 2
от КТ /за
възстановяване на предишната работа/ и по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ /за
обезщетение за времето, през което служителят е останал без работа поради
уволнението/. Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено изцяло.
Понастоящем се споделя и изводът на районния съд за неоснователност на
предявения от Ю.Г. иск по чл. 220, ал. 1 от КТ, тъй като става въпрос за
договор със срок за изпитване, при прекратяването на който поначало
предизвестие не се дължи от страните.
По изложените мотиви двете инстанции достигат до
еднакви крайни изводи и обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно,
като на основание чл. 272 ГПК въззивният
съд препраща към мотивите и на първата съдебна инстанция.
С оглед изхода на спора право на разноски за пред
въззивната инстанция има въззиваемата страна - ответник по делото. От негова
страна е представен списък на направените разноски в размер на 460 лева и е
направено изрично искане за присъждането им и за осъждане на ищцата да ги
заплати. От насрещната страна е направено възражение за прекомерност на
поисканото юрисконсултско възнаграждение, което с оглед чл. 37 от Закона за
правната помощ и чл. 23, т. 1 от Наредбата за правната помощ, настоящият
съдебен състав намира за основателно. Поради това и предвид заложените в
горепосочените разпоредби критерии, съдът намира че в полза на „Ч.Б.” ЕАД
следва да се присъдят разноски за юрисконсулстко възнагреждение във връзка с
въззивното производство в размер на 300 лева, за заплащането на която сума Ю.Г.
следва да бъде осъдена. При това положение, с
оглед изхода на спора и предвид изричното искане, в полза на въззиваемата
страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за юрисконсултско
възнаграждение на основание чл.
78, ал. 8 от ГПК, вр. чл.
23, т. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ в размер на 300 лева.
Предвид гореизложеното, Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
ІІ-55-219237 от 21.09.2017 г. по гр. дело № 74411 от 2016 г. Софийски районен
съд, ІІ Гражданско отделение, 55-и състав в частта, с която съдът е отхвърлил
исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ.
В останалата част
решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА Ю.Д.Г. с
ЕГН: ********** на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК да заплати на „Ч.Б.” ЕАД
сумата от 300 /триста/ лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение във
връзка с въззивното производство.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.