О П Р Е Д Е Л Е
Н И Е
№260758 06.11.2020
г град Бургас
БУРГАСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, първи въззивен състав, на шести ноември, две
хиляди и двадесета година в закрито съдебно заседание, в следния състав:
Председател: Мариана Карастанчева
Членове:
1.Пламена Върбанова
2.мл.с. Детелина Димова
Секретар:
Прокурор:
като разгледа докладваното от младши съдия Детелина Димова частно гражданско дело номер 2402 по описа за 2020 година на Окръжен съд Бургас и за да се произнесе взе в предвид следното:
Производството
е по чл.274 от ГПК, във връзка с чл. 121 от ГПК.
Постъпила
е частна жалба от „Уникредит Булбанк“ АД против определение от 06.07.2020 г.
постановено по гр.д. №2217/2020 г. по описа на БРС, в частта, в която съдът е
оставил без уважение възражението на ответното дружество – настоящ жалбоподател
за прекратяване на делото и изпращането му на местно компетентния съд, а именно
Софийски районен съд.
В
жалбата се възразява срещу изводите на съда за приложимост на нормите на чл.
108, ал. 1 изр. 2 и чл. 113 от ГПК, при определяне на местно компетентния да
разгледа предявения иск съд. Сочи, че не са налице предвидените в чл. 108, ал.
1 изр. 2 от ГПК предпоставки, за определяне на подсъдността, а именно не е
налице нито клон, нито поделение на банката. Съществуващият филиал на
дружеството в Бургас не покрива изискването на закона относно
правноорганизационната форма на тази обособена част на юридическо лице, с която
биха могли да възникнат преки отношения. За юридическите лица тази форма би
могла да бъде само и единствено клон, а в случая не е спорно, че „Уникредит
булбанк“ АД няма клон в град Бургас. На следващо място твърди, че въведеният с
исковата молба спор не е възникнал от преки отношения на ищците с офиса на банката
в град Бургас. Процесният договор за кредит бил подписан от пълномощник на
законните представители на банката, като последиците от това правно действие
имали пряко действие за банката като юридическо лице. Офисът в град Бургас не е
самостоятелен носител на права и задължения, поради което преки облигационни
отношения не можели да възникнат в негово лице. Възразява се и по приложението
на чл. 113 от ГПК, като се посочва, че ищците нямат качество на „потребители“
по смисъла на ЗЗП. По силата на сключения с тях договор за банков кредит им бил
отпуснат заем за закупуване на два броя офиси, които били предназначени за
тяхната професионална дейност, поради което правоотношението попадало извън
приложното поле на Закона за защита на потребителите. В условията на
евентуалност, и в случай, че съдът приеме, че ищците са потребители по смисъла
на ЗЗП, то нормата на чл. 113 от ГПК съдържала изискване искът да е предявен
пред съда, по техния постоянен или настоящ
адрес, а по делото липсвали доказателства в тази насока. Намира, че местно
компетентен да разгледа спора е Софийски районен съд, поради което моли за
отмяна на обжалваното определение и постановяване на ново, с което делото да
бъде изпратено по подсъдност на посочения съд.
В
срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК, ответниците по жалбата Н.Р.К. и К.Д.Р., чрез
упълномощения си представител адв. Кирязова, са подали писмен отговор, с който
оспорват частната жалба като неоснователна. Сочат, че поделението на банката в
град Бургас има собствен печат и се позовават на чл. 7 от Указа за печатите
/обн. ДВ бр.69 от 1965 г./, действащ и понастоящем, съгласно който право на
обикновени печати имат всички учреждения, предприятия и организация, и техните
поделения. В официалния сайт на банката също се съдържала информация относно
клоновете на банката, и като такъв бил посочен и Корпоративния филиал в Бургас.
От приложени два броя протоколи от заседания на Управителен, съответно Надзорен
съвет на банката се установявало, че с решения на ръководните органи на банката
са създадени структурно обособени единици- филиали. Липсата на вписване в
търговския регистър на клонове на банката, не означавало, че същата не
разполага с териториални поделения, чрез които осъществява дейността си, още
повече, че за „поделението“ не се изисквало вписване в нарочен регистър. Счита,
че лицето, което е договаряло именно с такова поделение, има право на изборна
подсъдност. Посочва се, че облигационните отношения на ищците с „Уникредит
Булбанк“ АД по повод процесния договор за кредит са възникнали от преки
отношения с местното поделение на банката.
На
следващо място, излагат подробни съображения и по приложението на чл. 113 от ГПК, като заявяват, че предназначението на закупените от тях недвижими имоти
като „офиси“ съобразно архитектурния проект не е определящо за целите, за които
същите се използват. За определяне качеството „потребител“ от значение е целта,
поради която е сключена сделката, да е за задоволяване на лични нужди, а не за
професионална дейност. Двамата ищци са адвокати, с място на упражняване на
професионалната си дейност на адреси, различни от тези на закупените с кредита
офиси, за което представят доказателства – справки от публичен регистър на Висш
адвокатски съвет. В самия договор за кредит, който бил стандартен ипотечен
кредит, също не била посочена цел на отпускане на заема. Излагат твърдения, че
при покупката на офисите не са действали извън рамките на професионалната си
дейност и имотите не се използват за професионалната им дейност. Постоянните
адреси и на двамата ищци били регистрирани в град Бургас, за което към исковата
молба били представени доказателства.
Съдът
намира, че частната жалба е допустима, като подадена в срок и от лице, имащо
право да обжалва определението на БРС, което подлежи на съдебен контрол на
основание чл. 121 от ГПК.
Бургаският
окръжен съд, като взе пред вид становищата на страните и представените писмени
доказателства, като съобрази закона и постановките на ТР №6/15.01.2019 г по
т.д. №6/2017 г на ОСГТК на
ВКС, съгласно които в производството по частна жалба, съдът действа при
условията на пълен въззив, намира за установено следното:
Пред
Бургаския районен съд е подадена искова молба от Н.Р.К. и К.Д.Р. против „УниКредит Булбанк“ АД, с която се иска ответната банка да заплати на ищците сумата от 2134.04 евро, представляваща надвнесена
от ищците и неоснователно усвоени и
получени от ответника суми за погасяване на банков заем по договор за банков
кредит №253/03.07.2006г. за периода от 10.04.2015г. до датата на завеждане на
исковата молба, вследствие на незаконно извършено едностранно увеличаване на
годишния лихвен процент и размера на месечната анюитетна вноска от страна на
ответника ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане.
В исковата молба изрично е посочено, че същата се подава пред Районен съд
Бургас, който ищците считат, че е местно компетентен да разгледа спора, тъй
като от една страна правоотношенията, предмет на делото произтичали от
договаряне с поделението на ответната банка в град Бургас, каквото е условието
за изборна подсъдност по чл. 108, ал.1 от ГПК. А на следващо място заявяват, че
като физически лица, сключили договор за банков ипотечен кредит, имат качеството
на потребители по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на Закон за защита на
потребителите, поради което на основание чл. 113 от ГПК могат да предявят иска по техните постоянни
адреси, регистрирани също в град Бургас.
С писмения си отговор в
срока по чл. 131 от ГПК, ответникът заявява на основание чл. 119, ал.З от ГПК,
възражение за неподсъдност на делото пред БРС и моли същото да бъде изпратено на СРС
по правилата
на общата местна подсъдност - по седалището на ответника.
С
обжалваното определение, първоинстанционният съд е приел, че са налице
предпоставките на чл. 108 от ГПК, тъй като макар ответната банка да няма
регистриран клон, то същата осъществявала дейността си на територията на град
Бургас чрез филиал, който е посочен в списък на клоновете и притежавала
собствен печат. На следващо място, съдът е приел, че е местно компетентен да
разгледа спора и съобразно правилото на чл. 113 от ГПК, уреждащо правото на
избор на потребителите да предявят исковете си по техния настоящ, съответно
постоянен адрес. За целта, съдът се е позовал на понятието „потребител“ в широк
смисъл и е посочил, че макар ипотечния кредит да не попада в обхвата на Закона
за потребителския кредит, лицата, ползващи този вид финансова услуга, доколкото
същата не е предназначена за тяхната търговска дейност , също следва да се
считат за потребители по смисъла на пар. 13 т. 1 от Допълнителните разпоредби
на ЗЗП.
Настоящият
съд намира, че доколкото разпоредбата на чл. 113 от ГПК е специална спрямо тази
на чл. 108 от ГПК, то на първо място следва да бъде преценено наличието на
предпоставките на тази специална норма, т.е. дали се касае до потребителски
иск, и имат ли ищците качеството потребител. В случай, че не е налице
хипотезата на чл. 113 от ГПК, то съдът следва да прецени налице ли са предпоставките
на чл. 108, ал. 1 от ГПК, а именно дали спорът е във връзка с преки правоотношения,
възникнали с клон или поделение на юридическото лице, и представлява ли филиала
на ответната банка такова поделение.
За да намери приложение разпоредбата на чл. 113 от ГПК, съдът
следва да да се увери, че ищците имат
качеството на потребител, като изхожда от легалната дефиниция, съдържаща се в
пар.13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите.
Според цитираната норма "потребител" е всяко физическо лице, което
придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на
търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна
по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална
дейност".
От твърденията в исковата молба става
видно, че обстоятелствата, на които се основава предявения иск произтичат от
сключен между страните на 03.07.2006 г. договор за банков ипотечен кредит, по
силата на който на ищците е отпуснат заем от „Уникредит Булбанк“ АД с цел закупуване
на недвижими имоти, представляващи два броя офиси. Към датата на сключване на процесния договор
за кредит е действал отменения Закон за потребителски кредит (ДВ, бр. 53/2006 г., отм., бр. 18 от 05.03.2010 г.). Съгласно
чл. 3, ал. 3 т. 5 и ал. 5, т. 1 от ЗПК отм. разпоредбите
на закона не се прилагат за договори за кредит, чийто
размер е на стойност, по-малка от 400 лв., или на стойност над 40 000 лв., както и за договори за кредит обезпечени с
ипотека върху недвижим имот.
На свой ред разпоредбата на § 5 от ПЗР на Закон за потребителския кредит (обн. ДВ, бр.18/2010г. в сила от
12.05.2010 г.) предвижда неприложимост на новия закон по отношение на заварени договори
за потребителски кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, с едно
единствено изключение - нормите на чл.14, 15, 26 и 35, за които е предвидено да
се прилагат за безсрочни договори за кредит, сключени преди тази дата, какъвто
процесният договор не е, доколкото същият е с уговорен краен срок до 03.07.2021
г.
Същевременно ищците излагат твърдения, че
фактите, от които произтичат претендираните от тях права са се осъществили след
2009 г. когато банката едностранно била увеличила лихвения процент по договора
за кредит и в резултат на това за периода от месец април 2015 г. до датата на
предявяване на иска, дължимите месечни вноски били начислени, съответно
погасени в по – висок размер без да има основание за това.
От приложимата към процесния договор за кредит
национална правна уредба /в случая ЗПК отм./, не могат да бъдат
изведени обективни критерии, въз основа на които да се направи категоричен
извод, че ищците имат качество на „потребители“. Това поставя въпрос могат ли същите да се
считат за такива въз основа на легалната дефиниция на понятието „потребител“,
въведено с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, както и в контекста на
широкия смисъл на това понятие, възприето в съдебната практика. В тази връзка е
необходима преценка относно това дали процесния договор, сключен на 03.07.2006
г., т.е. преди датата на присъединяването на Република България към Европейския
съюз, попада в приложното поле на
директивата. Относно действието по време на директивата за неравноправните
клаузи /т.нар. ratione temporis/, Съдът
на Европейския съюз е имал повод да се произнесе с Решение от 09.07.2020 г. по
съединени дела C‑698/18 и C‑699/18 по отправени преюдициални
запитвания от Специализиран съд Муреш, Румъния в производства, по които страни
са били SC Raiffeisen Bank SA и BRD
Groupe Société Générale SA. В посоченото решение,
съдът е посочил, че за да се определи дали тази директива се прилага към
посочените договори, следва да се вземе предвид датата на сключване на
договорите, тъй като периодът, през който договорите пораждат правни последици,
не е релевантен като е направено позоваване на Определение от 3 юли
2014 г., Tudoran, C‑92/14.
Приел е, че в случая Румъния се присъединява към Съюза на 1 януари
2007 г., докато договорът за кредит, разглеждан в главното производство по
дело C‑699/18, е сключен на 28 май 2003 г.. С оглед на което е
постановил, че директивата не се прилага ratione temporis към спора в главното
производство по дело C‑699/18.
Доколкото
настоящото производство е относно подсъдността на спора, а не за разглеждане на
иска по същество, то преценката на съда дали в конкретния случай се касае за
предявен иск от потребител следва да почива на
обективните данни, съдържащи се по делото, от които може или съответно не може
да бъде изведен еднозначен извод, че се касае за потребителски спор. От извършения по – горе анализ на фактите,
свързани с времето на сключване на договора и действието по време на правните
норми, уреждащи потребителската защита, не може да бъде формиран еднозначен
извод, че ищците са потребители по смисъла на закона. Този въпрос тепърва
предстои да бъде изяснен и разрешен на база на доказателствата, които ще бъдат
ангажирани по делото и съобразно разрешенията, съдържащи се в приложимите по
разрешаването на спора законови разпоредби и практиката по прилагането им,
включително тази на СЕС. Този извод не се разколебава от цитираната от
ответниците по жалбата съдебна практика, тъй като от данните, съдържащи се в посочените
определения на ВКС, е видно, че в разгледаните казуси договорите, пораждащи
спорните правоотношения попадат под приложното поле както на Директива
93/13/ЕИО на Съвета /като възникнали след присъединяването на Република
България към ЕС/, така и под това на вътрешните законодателни актове, чрез
които същата е транспонирана. При данни като тези по настоящия казус, а именно:
сключен през 2006 г. договор за ипотечен кредит за сума над 40 000 лева,
спрямо който не се прилагат разпоредбите на Закона за потребителския кредит,
сключен между физически лица, упражняващи адвокатска професия за закупуване на два
броя нежилищни недвижими имоти, а именно офиси, съдът намира, че понятието
„потребител“ в неговия широк смисъл също е неприложимо, доколкото същото не се
определя само от вида на услугата /каквато няма спор, че е финансова по смисъла
на нововъведената през 2014 г. т. 12 на пар. 13 от ДР на ЗЗП/, но и от това
дали физическо лице, като страна по договора
действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Именно по
отношение на тази предпоставка между страните съществува спор, който е част от
предмета на делото, и към настоящия момент не е разрешен.
Предвид изложеното, съдът намира, че по делото не се установяват достатъчно
и убедителни данни, обуславящи извод за приложението на чл. 113 от ГПК, поради
което следва да бъде разгледан въпроса относно наличието на предпоставките
посочени в чл. 108, ал.1 изречение второ от ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 108 от ГПК, ал. 1 от ГПК, искове
срещу юридически лица се предявяват пред съда, в чийто район се намира тяхното
седалище. В изречение второ на тази норма е посочено, че по спорове, възникнали
от преки отношения с техни поделения или клонове, исковете могат да се предявят
и по тяхното местоживеене. От данните по делото се установява, че договора за
кредит, от който произтичат спорните отношения е сключен в град Бургас, като
при подписването ответната банка е била представлявана от пълномощника на
законните й представители – Павлинка Йовчева, заемаща длъжност ‚Регионален
директор Банкиране на дребно“ за регион Бургас и Банката е действала чрез
„Кредитен център за граждани гр. Бургас“. Страните не спорят, че ответната
банка няма регистриран в Търговския регистър клон в град Бургас. Спори се дали
в случая териториалното звено – филиал, чрез който същата осъществява
търговската си дейност в град Бургас представлява по смисъла на чл. 108 от ГПК
„поделение“, с което страните подписвайки договора за кредит са установили
преки отношения. Съдът намира, че в случая са налице такива преки отношения,
които обуславят приложението на чл. 108, ал.1 изр. второ от ГПК при определяне
подсъдността на спора. Отношенията, които възникват по силата на сключения
договор обхващат не само въпроса за кого възникват правните последици по
смисъла на чл. 36, ал. 2 от ЗЗД, но и всички останали въпроси, които могат да
възникнат по време на действие на договора, включително и такива по повод на
неговото прекратяване. Такъв въпрос е и този по определяне на подсъдността за
разглеждане на спорове, които възникват във връзка с изпълнението на
договорните задължения. Изборната подсъдност по чл. 108 от ГПК е последица от
избора на страната да установи договорна връзка с принципала, но установявайки
преки отношения с неговото поделение /често по съображения за териториална
близост, удобство и икономия на средства/. Пред съответното териториално звено,
страната обичайно представя необходимите документи, подписва договора, учредява
обезпечения, изпълнява, сключва споразумения за изменение на договорни условия
и т.н. От същите съображения за икономия на разноски и бързина, следва да се
изхожда и при определяне на местно компетентния съд, който е сезиран да разреши
спор във връзка с възникналото договорно правоотношение. Самата банка също от
своя страна е обезпечила дейността си на територията на страната като е създала
поделения, осигурила е материална и техническа база, персонал, с цел
предоставяне на подходящи условия и предпоставки за набиране на клиенти. След
като въпросните териториални поделения, макар и неперсонифицирани, са
организирани структурно и функционално по начин, по който чрез тяхната дейност
банката влиза в преки отношения със своите клиенти, то следва да се приеме, че
са налице предпоставките, визирани в чл. 108, ал. 1 изр. второ от ГПК и ищците
имат право при подаване на исковата молба да изберат спора им да бъде разгледан
от съда, в района на който се намира тяхното местонахождение.
По
изложените съображения, въззивният съд намира подадената частна жалба за
неоснователна, поради което същата следва да бъде оставена без уважение, а
определението на съда – потвърдено като правилно.
Предвид
обстоятелството, че цената на иска е в размер на 2134,04 евро, които в левова
равностойност се равняват на 4173,82 лева, т.е. под минималния праг за
касационно обжалване и на основание чл. 274, ал. 4 от ГПК, във връзка с чл.
280, ал. 3 т. 1 от ГПК настоящото определение не подлежи на касационно
обжалване.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И
:
ПОТВЪРЖДАВА Определение от
06.07.2020 г. постановено по гр.д. №2217/2020 г. по описа на БРС, в частта, в
която съдът е оставил без уважение възражението на „УниКредит Булбанк“ АД със
седалище и адрес на управление гр.София, район Възраждане, пл.“Света Неделя“ №7
ЕИК831919536 за местна неподсъдност.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
не подлежи на касационно обжалване на осн.чл. 274 ал. 4 вр.чл. 280 ал. 3 т. 2 ГПК
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.