Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 6.10.2022
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети юни през
две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл.
съдия Виктория Станиславова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 4243 по описа за 2021
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 11.01.2021 г., постановено по гр.д.№ 51684/ 2018 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 49 състав, по предявени от „А.з.к.н.п.з.“ ООД- *** /ЕИК *****/
срещу М.М.Г. /ЕГН **********/ обективно кумулативно съединени искове по чл.422,
ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е
признато за установено, че М.М.Г. дължи н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД сумата 500 лева-
главница по Договор за паричен заем № 2665674 от 21.10.2016 г., ведно със
законната лихва от подаване на заявлението до окончателното й изплащане; сумата
42.36 лева- договорна лихва за периода от 20.11.2016 г. до 18.02.2017 г.; и сумата
24.73 лева- лихва за забава за периода от 20.11.2016 г. до 11.07.2017 г. С
решението са отхвърлени предявените от „А.з.к.н.п.з.“ ООД /ЕИК *****/ срещу М.М.Г.
/ЕГН **********/ установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.92 ЗЗД за
признаване за установено, че М.М.Г. дължи н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД сумата 252.28
лева- неустойка за неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение, и сумата
45 лева- разходи и такси за извънсъдебно събиране на просроченото задължение.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответницата М.Г. е осъдена да заплати на ищеца „А.з.к.н.п.з.“
ООД сумата 180.42 лева- разноски за исковото производство, и сумата 49.20 лева-
разноски за заповедното производство.
Постъпила
е въззивна жалба от М.М.Г.
/ответница по делото/- чрез особен
представител по чл.47 ГПК,
в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС решение в частта му, в която са уважени исковете, и в
частта за разноските, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде
постановено решение за отхвърляне на исковете като неоснователни.
Въззиваемата
страна „А.з.к.н.п.з.“ ООД- *** /ищец по делото/ не
изразява становище по повод подадената от ответницата въззивна жалба.
Третото
лице- помагач на ответника- „А.з.с.н.в.“*** оспорва жалбата на ответницата и
моли да бъде постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна, като
претендира за разноски.
Предявени са
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо- в обжалваната част.
Постановеното
от СРС решение е частично неправилно и следва да бъде отменено в частта, в
която е призната дължимост на сумата 42.36 лева- договорна /възнаградителна/
лихва за периода от 20.11.2016 г. до 18.02.2017 г. В останалата обжалвана част-
относно признатите за дължими главница от 500 лв. и лихви за забава в размер на
24.73 лв., решението като правилно следва да бъде потвърдено.
Съвкупният
анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод на
въззивния съд, че ответницата М.Г. и третото за спора лице „И.А.М.“ АД
са били обвързани от валидно договорно правоотношение, възникнало по силата на
сключен на 21.11.2016 г. договор за паричен заем /под № 2665674/, регламентиран
от Закона за потребителския кредит /ЗПК- в сила от 12.05.2010 г./. По силата на
този договор „И.А.М.“ АД предоставило възмездно в заем на ответницата
М.Г. сумата 500 лева за
срок от 4 месеца, а последната се задължила да върне заетата сума, ведно с
възнаградителна лихва, на 4 равни месечни вноски от по 135.59 лева всяка,
платими на посочените в договора дати, като падежът на първата погасителна
вноска е определен на 20.11.2016 г., а падежът на последната- на 18.02.2017 г.
Уговорени са между страните по договора фиксиран годишен лихвен процент /ГЛП/
от 40 % и годишен процент на разходите /ГПР/- в размер на 49.04 %, като общата
подлежаща на връщане от ответницата- кредитополучател сума, посочена в
приложения кредитен договор, възлиза на 542.36 лв., която сума включва сумата
500 лв. /главница/- размер на потребителския заем, и сумата 42.36 лв.-
договорна /възнаградителна/ лихва.
От
страна на ответницата не е заявено оспорване автентичността на приложения
договор, поради което и същият като валидно сключен е породил съответни правни
последици. Предвид установеното по делото обстоятелство, че е усвоила посочените
в процесния договор заемни средства /според неоспореното заключение на съдебно-
счетоводната експертиза с тях е погасен друг заем на ответницата/, насрещното
задължение на ответницата да погасява вноските по договора за кредит безспорно
също е възникнало. Съгласно заключението на вещото лице по изслушаната в първо-инстанционното
производство съдебно- счетоводна експертиза плащания по кредита от страна на
ответницата Г. не са били извършвани.
След
настъпване редовната изискуемост на дълга по кредита /с падеж на последната
вноска на 19.02.2017 г./ вземанията- предмет на договора, са прехвърлени въз
основа на Рамков договор за цесия от 30.01.2017 г. и приложение към него от 1.05.2017
г. на ищеца „А.з.к.н.п.з.“ ООД /цесионер/, който на 18.07.2017 г. подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за процесните
суми, представляващи неизплатена част от главничния дълг, възнаградителна лихва
по договора, неустойка, такса за събиране на кредита и лихви за забава. Въз
основа на дадено от цедента на цесионера пълномощно за уведомяване на длъжника
за така извършената цесия и връчване на препис от исковата молба и приложеното
към нея уведомление за прехвърляне на процесните вземания са настъпили
последиците по чл.99, ал.4 ЗЗД, поради което и в качеството на кредитор ищецът
е материалноправно легитимиран да търси изпълнение на същите от длъжника-
ответник по делото. Доколкото последващата цесия в полза н. „А.з.с.н.в.“ АД-
подпомагаща страна по делото, е извършена в хода на делото- въз основа на
договор от 3.05.2019 г., приложими са разпоредбите на чл.226 ГПК, поради което
и делото продължава своя ход между първоначалните страни, а постановеното
решение е противо-поставимо и на правоприемника на кредитора- ищец, който в
случая е встъпил и като подпомагаща страна.
Анализът
на събраните в процеса доказателства налага приемането на извод, че ответницата
Г. е неизправна страна по сключения с посочения кредитодател договор за
потребителски кредит и дължи плащане на неизплатения дълг по кредита, възлизащ
на 500 лв.- главница. Погасяването на задължението чрез плащане е в
доказателствената тежест на ответницата, която не е направила възражение, нито
е ангажирала доказателства да е погасила процесния дълг към кредитодателя.
С
оглед изложеното предявеният от „А.з.к.н.п.з.“ ООД установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД е основателен и доказан и
правилно е уважен с обжалваното решение.
Неправилен,
обаче, е изводът на СРС за дължимост на цялото претендирано вземане за
договорна /възнаградителна/ лихва за периода 20.11.2016 г.- 18.02.2017 г.- в
размер на 42.36 лв.
Това
е така, тъй като договорената между страните по процесния кредитен договор
клауза за възнаградителна лихва е нищожна
и въз основа на нея не е възникнало задължение за плащане на сумата 42.36 лв.
от ответницата- кредитополучател. Предвид договорения размер от 40 %- годишен
лихвен процент /ГЛП/, посочената договорна клауза противоречи на добрите нрави
и се явява нищожна, за което обстоятелство съдът следи служебно. При
констатиране свърхпрекомерност на уговорена престация по договора, която не е
икономически обоснована, съдът служебно следва да съобрази противоречието на
тази клауза с добрите нрави, т.е. нищожността на клаузата и дали същата влече
нищожност на целия договор /в този смисъл Решение № 125/ 10.10.2018г. по т.д. №
4497/ 2017 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 252/ 21.03.2018 г. по т.д.№ 951/ 2017
г. на ВКС, ІІ ТО, постановени по реда на чл.290 ГПК/. Накърняване на добрите
нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на
насрещните задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта,
на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
недопускането на неоправдано имуществено разместване. В случая договорът за
заем е със срок от 4 месеца, с главница от 500 лв. и уговорена възнаградителна
лихва от 40 %, възлизаща на 42.36 лв. за срока на действие на договора.
Размерът на уговорената между страните по кредитния договор възнаградителна
лихва е свръхпрекомерен, като не е установено по делото да е икономически
обоснован. Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност в
гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във
вреда на кредитополучателя, като е породила задължение в обем, нарушаващ
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат-
водещ до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД,
клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради което и валидно задължение
за плащането на такава по процесния договор за кредит не е възникнало.
В
трайно установената практика на ВКС /Определение № 901 от 10.07. 2015 г. по
гр.д.№ 6295/ 2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по
гр.д.№ 5093/ 2007 г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от 30.12.2004 г. по
гр.д.№ 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО/ е възприето становището, че няма пречка
страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера
на законната лихва. Съгласно чл.9 ЗЗД страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на
закона и на добрите нрави. Максималният размер на договорната лихва
/възнаградителна или за забава/ е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9 ЗЗД, касаеща добрите нрави. Така за противоречащи на добрите
нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект
за облагодетелстване
на друг
и пр. Приема се, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва- при необезпечени
кредити, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва. В
случая договорената възнаградителна лихва е в размер 40 % и надвишава
трикратния размер на законната лихва /към датата на сключване на процесния
договор- общо 30 %/, поради което противоречи на добрите нрави и се явява
нищожна.
С
оглед осигуряване на предвидената в законодателството потребителска защита съдът е длъжен да
упражни правомощието си за преценка относно противоречие на претендираните
вземания със закона или добрите нрави, както и да извърши преценка дали
искането се основава на неравноправна клауза. Когато се касае за договор за
потребителски кредит, включен в обхвата на ЗПК, съдът е длъжен служебно да
следи за спазване императивните разпоредби на чл.19, чл.10а, чл.22 и чл.33 ЗПК.
Задължението на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в исковото производство
произтича пряко от целта и на Директива 93/1 З/ЕИО и Директива 2008/48- да се
осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и
интересите на потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на
гражданския процес, което следва от изричната разпоредба на чл.7, ал.3 ГПК
/нова- ДВ, бр.100/ 2019 г., обн. 20.12.2019 г./.
При
тези съображения искът за сумата 42.36 лв.- възнаградителна лихва, чиято
дължимост е призната с обжалваното решение, е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, а решението в тази
обжалвана част като неправилно следва да бъде отменено.
Правилно
е решението в обжалваната част относно признатите за дължими лихви за забава
при погасяване на главния дълг от 500 лв., тъй като сумата 24.73 лв.- мораторна
лихва за периода 20.11.2016 г.- 11.07.2017 г., не надвишава дължимите лихви за
забава, определени върху чистата стойност на кредита /500 лв./, без
възнаградителната лихва от 42.36 лв.
Неоснователно е възражението за
давност, релевирано в писмения отговор на исковата молба и поддържано като
довод във въззивната жалба на ответницата. Считано от датата на изискуемостта
на първата погасителна вноска по кредита- 20.11.2016 г., до датата на подаване
на заявлението по чл.410 ГПК- 18.07.2017 г., е изтекъл период, по- кратък от 1
година, поради което и приложимите давностни срокове за главницата /5 г./ и за
лихвите за забава /3 г./ не са изтекли.
При
тези съображения отговорността на ответницата за плащането на възникнали по
договора от 21.10.2016 г. задължения, предмет на извършената в полза на ищеца
цесия, може да бъде ангажирана за сумите 500 лв.- главница, и 24.73 лв.- лихви
за забава, за които суми решението на СРС следва да бъде потвърдено, а в
останалата част, в която е призната дължимостта на сумата 42.36 лв.- договорна
/възнаградителна/ лихва, обжалваното решение като неправилно следва да бъде
отменено и вместо това да бъде постановено решение за отхвърляне на иска за тази
сума като неоснователен.
При
този изход на спора следва да бъде преразпределена и отговорността за разноски
между страните, като на основание чл.78, ал.1 ГПК дължимата от ответницата Г. на
ищеца „А.з.к.н.п.з.“ ООД, съразмерно на уважената част от исковете, сума следва
да бъде определена на общо 211.09 лв., от които: 165.86 лв.-разноски за
първоинстанционното производство /вкл. юриск. възнаграждение от 100 лв./, и 45.23
лв.- разноски за заповедното производство /вкл. юриск. възнаграждение от 50
лв./.
При
това положение решението на СРС следва да бъде отменено и в частта относно
несъразмерно присъдените на ищеца разноски за първо-инстанционното и
заповедното производства над сумата 211.09 лв. общо до присъдените 229.62 лв.
общо, а в останалата част- относно присъдените на ищеца разноски от 211.09 лв.
/165.86 лв. + 45.23 лв./, следва да бъде потвърдено.
Разноски
за въззивното производство от въззивницата, имаща право на разноски съобразно
чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК, не са поискани, нито сторени, поради което и такива
с настоящото решение не следва да й бъдат присъдени
Разноски
за въззивното производство от въззиваемата страна, имаща право на разноски съобразно
чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК, не са поискани, поради което и такива с настоящото
решение не следва да й бъдат присъдени.
Разноски
на третото лице- помагач- съгласно разпоредбата на чл.78, ал.10 ГПК, не се
следват, поради което и такива с настоящото решение също не следва да бъдат
присъдени.
На
основание чл.78, ал.6 ГПК въззивницата дължи да заплати по сметка на СГС
държавна такса за въззивното обжалване в размер на 45.96 лв., а въззиваемата
страна- държавна такса от 4.04 лв.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Решение от 11.01.2021
г., постановено по гр.д.№ 51684/ 2018 г. на Софийски районен съд, І ГО, 49
състав, в обжалваната част, в която
по предявен от „А.з.к.н.п.з.“ ООД- *** /ЕИК *****/ срещу М.М.Г. /ЕГН **********/
установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД е признато за установено, че М.М.Г. дължи н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД сумата
42.36 лева- договорна /възнаградителна/ лихва по Договор за паричен заем №
2665674 от 21.10.2016 г., дължима за периода от 20.11.2016 г. до 18.02.2017 г.,
а също и в частта относно
присъдените н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД разноски по чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК над сумата 165.86 лв.- за исковото
производство, и над сумата 45.23 лв.- разноски за заповедното производство /гр.д.№ 48751/ 2017
г. на СРС, 49 състав/, и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „А.з.к.н.п.з.“
ООД- *** /ЕИК *****/ срещу М.М.Г. /ЕГН **********/ установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за
признаване на установено, че М.М.Г. дължи н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД сумата 42.36 лева /четиридесет и два
лева и 36 ст./- договорна /възнаградителна/ лихва по Договор за паричен заем №
2665674 от 21.10.2016 г., дължима за периода от 20.11.2016 г. до 18.02.2017 г.,
за която сума е издадена заповед за изпълнение по гр.д.№ 48751/ 2017 г. на СРС,
49 състав, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
11.01.2021 г., постановено по гр.д.№ 51684/ 2018 г. на Софийски районен съд, І
ГО, 49 състав, в останалата обжалвана
част, в която по предявени от „А.з.к.н.п.з.“ ООД- *** /ЕИК *****/ срещу М.М.Г.
/ЕГН **********/ установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и
чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че М.М.Г. дължи н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД сумата
500 лева- главница по Договор за паричен заем № 2665674 от 21.10.2016 г.,
ведно със законната лихва от подаване на заявлението до окончателното й
изплащане, и сумата 24.73 лева- лихви
за забава за периода от 20.11.2016 г. до 11.07.2017 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д.№ 48751/ 2017 г. на СРС,
49 състав, а също и в частта относно
присъдените н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД разноски по чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК в размер
на 165.86 лв.- за исковото
производство, и в размер на 45.23 лв.- разноски за заповедното производство /гр.д.№ 48751/ 2017
г. на СРС, 49 състав/.
ОСЪЖДА М.М.Г. /ЕГН **********/
да заплати по сметка на Софийски
градски съд сумата 45.96 лв. /четиридесет и пет лева и 96 ст./- държавна такса, на основание чл.78, ал.6 ГПК.
ОСЪЖДА „А.з.к.н.п.з.“ ООД- ***
/ЕИК *****/ да
заплати по
сметка на Софийски градски съд сумата 4.04
лв. /четири лева и 04 ст./- държавна
такса, на основание чл.78, ал.6 ГПК.
Решението
по гр.д.№ 51684/ 2018 г. на СРС, І ГО, 49 състав, като необжалвано е влязло в сила в останалата му част.
Настоящото
въззивно решение е постановено при участието н. „А.з.с.н.в.“***- като трето
лице- помагач на ответника в производството по делото.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.