Р Е Ш
Е Н И Е
№…………./……...12.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично съдебно заседание, проведено на четвърти
декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
Мл.с. НАСУФ ИСМАЛ
при участието на
секретаря Христина Атанасова,
като разгледа
докладваното от съдия Карагьозова,
в.т.д.
№ 1577/2019 г., по описа на ВОС, ТО,
за да се произнесе взе
пред вид следното:
Производството по делото е
по реда на чл.258 ГПК.
Производството е образувано
по въззивна жалба вх. №49630/05.07.2019г. по описа на ВРС на „Профи Кредит
България“ ЕООД срещу
Решение №2608/12.06.2019г., постановено
по гр.д. №12485/2018г. на ВРС, в частта, с която е отхвърлен предявеният
от въззивника срещу Н.Г.С.,
иск с правно основание чл.422 от ГПК
, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД за установяване
дължимостта на сумата от 851,88 лева, представляваща главница
по Договор за потребителски кредит № ********** от 11.12.2013 год., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
08.06.2018 г. до окончателното й изплащане, за което е издадена заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 9098/2018г. на ВРС.
Във въззивната
жалба се изложени съображения за незаконосъобразност на постановеното решение
поради неправилност на изводите на първоинстанционния съд за нищожност на
клаузата за възнаградителна лихва. Изложени са доводи, че не са предвидени
законови ограничения за размера на възнаградителната лихва, същата е въпрос на
свобода на договаряне и не противоречи на добрите нрави предвид по-високия
кредитен риск, който се понася от небанковите финансови институции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна, в
който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба. Поддържа се,
че с оглед нищожността на клаузата за договорно възнаграждение, дължима по
процесния договор се явява единствено главницата. Доколкото същата е в размер
на 1400 лева, а кредитополучателят е заплатил общо 4495.85 лева, то
задължението за главница се явява изцяло погасено.
Във въззивната
жалба е инкорпорирана и частна жалба срещу Решение №2608/12.06.2019г.,
постановено по гр.д. №12485/2018г. на ВРС, в частта, с която е прекратено
производството по предявения от „Профи Кредит България“ ЕООД срещу Н.Г.С., иск с правно основание чл.422 от ГПК за установяване
дължимостта на сумата
от 630,46 лева, явяваща се
горницата над 851,88 лева до 1482,34 лева, претендирана като главница по
Договор за потребителски кредит № ********** от 11.12.2013 год., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда –
08.06.2018 г. до окончателното й изплащане, за което е издадена заповед за изпълнение
по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 9098/2018г. на ВРС и заповедта за изпълнение е
обезсилена в тази част.
В частната жалба се твърди,
че е налице идентичност между вземането в заповедното и исковото производство,
поради съвпадение в страните, правопораждащия факт и общия размер, независимо,
че сборът от вземанията е индивидуализиран като главница в заявлението.
Размерът на цялото предявено и конкретизирано с исковата молба вземане съвпада
с това по заповедта, поради което исковият съд дължи произнасяне по същество по
него.
В постъпилия отговор на
въззивната жалба се излагат съображения за неоснователност на депозираната
частна жалба. Поддържа се, че исковото производство е специално, насочено да
установи съществуването на вземането, за което е издадена заповед за
изпълнение. В случая предмет на заповедното производство е вземане за главница,
поради което предявеният установителен иск за възнаградителна лихва е
недопустим.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд
съобрази следното:
Производството по
гр.д. №12485/2018г. на ВРС е образувано по предявени от „Профи Кредит
България“ ЕООД срещу Н.Г.С., ЕГН **********
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.415 от ГПК, вр.
чл.240, ал.1 от ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи сумата от 851.88 лв., представляваща главница по Договор за
потребителски кредит № ********** от 11.12.2013 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 08.06.2018 г. до
окончателното й изплащане, за която е издадена заповед за изпълнение по чл.410
от ГПК по ч.гр.д. № 9098/2018г. по описа на ВРС и чл.240, ал.2 от ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати сумата от 630.46 лева, представляваща
възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит № ********** от 11.12.2013 г.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ********** от 11.12.2013г., по
силата на който на ответника е
предоставена сумата от 1400 лв., със задължение за връщането й на 48 равни месечни
погасителни вноски, при ГПР 157.75%, ГЛП – 98.52% и общо задължение по договора
5644.80 лева. На 30.09.2014г. между страните е сключен Анекс № 1 за отлагане на
вноски, с което се отлагат вноски № 7 и 8, при което броят на погасителните
вноски се променя от 48 на 52. На 30.09.2016г. между страните е сключен Анекс №
2 за отлагане на вноски, с което се отлагат вноски № 15, 16 и 17, поради което
задължението следва да се погасява по нов погасителен план на 55 вноски. С
анексите е предвидена капитализация на договорната лихва към главницата и е
приет нов погасителен план. Длъжникът е направил 28 пълни погасителни вноски,
като считано от 20.12.2016г. е преустановил плащането по кредита, поради което
договорът е прекратен едностранно от кредитора на 07.02.2017г., а на
08.02.2017г. е изпратил до длъжника уведомление за предсрочна изискуемост. След
този момент длъжникът е направил 9 пълни погасителни вноски и една непълна. Длъжникът е
направил погашения по договора в общ размер на 4495.85 лева. С оглед неизпълнението на длъжника ищецът се
е снабдил със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК за
сумата от 1482.34 лева, индивидуализирана в заявлението като главница, срещу
която ответникът е депозирал възражение, поради което претендира за съдебно
установяване на вземането си за главница до размера от 851.88 лева. Разликата до посочения в
заповедта размер на главницата – 1482.34 лева, възлизаща на 630.46 лева, представлява
възнаградителна лихва, за която в уточнителна молба от 10.10.2018г. се прави
искане да бъдат дадени указания за преминаване към осъдителен иск, в случаи, че
съдът прецени, че не е налице идентичност със заповедното производство.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, чрез
назначен особен представител, с който предявените искове се оспорват като
неоснователни с твърдения за липса на предпоставките за предсрочна изискуемост
и за неравноправност на договора за кредит. Твърди, че не е изготвен и подписан от
кредитополучателя погасителен план. Общите условия не обвързват
кредитополучателя, тъй като не са му били предоставени и той не се е съгласил с
тях. Договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК, тъй като не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7
- 12 и 20 ЗПК. Уговореният ГПР противоречи на чл. 19, ал. 5 от ЗПК, поради което нищожни се явяват всички
клаузи относно вземания, образуващи ГЛП, в това число и за възнаградителната
лихва. Оскъпяването по кредита е четири пъти, което противоречи на добрите
нрави, което
представлява основание за нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
Уговорена възнаградителната лихва, излиза извън присъщите й функции по чл. 430,
ал. 2 от ТЗ и чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, като създава предпоставки за неоснователно
обогатяване на кредитора, което представлява противоречие с добрите нрави.
Клаузите за ГПР и ГЛП не са уговорени индивидуално и са неравноправни.
Съдът, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което
е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на
така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и
допустимо.
По отношение на
правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на
чл.269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания, като служебно се произнася само в хипотезите на нарушение
на императивна правна норма.
В рамките на дължимата
служебна проверка по допустимост на производството съдът констатира, че искът с
правно основание чл.422 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД
е предявен по реда на чл.415 от ГПК от заявителя срещу длъжника в
преклузивния месечен срок от уведомяването му за връчване на заповедта по реда
на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което се явява процесуално допустим.
В процедурата по чл.129
от ГПК ищецът е уточнил, че посочената в заповедта за изпълнение главница от 1482.34
лева включва две вземания: главница в размер на 851.88 лева и възнаградителна лихва в размер
на 630.46 лева, като е заявил
готовност за преминаване към осъдителен иск.
С оглед изискването за
идентичност на предмета на заповедното и исковото производство, е недопустимо
искът да се предявява на основание различно от посоченото в заявлението по
чл.410 от ГПК. В случай, че част от вземането, за което е издадена заповед за
изпълнение, се претендира на основание различно от посоченото в заявлението,
претенцията може да бъде предявена за съвместно разглеждане в производството по
чл.422 от ГПК посредством осъдителен иск.
В случая с уточнителна
молба от 10.10.2018г. ищецът е диференцирал вземанията по основания и размер и
е поискал да му бъдат дадени указания за преминаване към осъдителен иск. С
оглед изложеното производството е следвало да бъде оставено без движение с указания
до ищеца да уточни вида на търсената защита по отношение на вземането за
възнаградителна лихва. В случая такива указания на ищеца не са дадени. Вместо
това искът е докладван и разгледан като установителен за сбора от двете
вземания, квалифицирани като главница, което не кореспондира на твърденията в
исковата молба. Подобен доклад съответства на хипотеза, при която искът за
главница се предявява в посочения в заповедта размер, какъвто не е разглежданият
случай. Изводът за недопустимост от своя страна не съответства на докладвания
предмет на иска, тъй като вместо искът да бъде отхвърлен за онази част от
вземането, която произтича от различно от заявеното основание, производството
по него е прекратено. Това произнасяне се дължи на допуснатото процесуално
нарушение в процедурата по чл.129 от ГПК, в резултат на което предявените
искове са останали неуточнени по размер и петитум.
По изложените съображения
обжалваното прекратително определение следва да бъде отменено, а делото –
върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените
действия по предявения иск за възнаградителна лихва от етапа на отстраняване нередовностите
на исковата молба чрез даване на указания за уточняване на периода на
начисляване на лихвата, вида на търсената защита и петитума на исковата молба.
Разглеждането по същество
на претенцията за възнаградителна лихва в случая няма обуславящо значение по
отношение на иска за главница, поради което депозираната въззивна жалба срещу
решението в тази част следва да бъде разгледана по същество.
По предявения иск с правно
основание чл.422 ГПК, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД, в тежест на ищеца е да установи
факта на сключен между страните валиден договор за потребителски кредит, по
който е изправна страна, а в тежест на ответника е да докаже изпълнение на
задълженията си по договора.
От представените по делото доказателства се
установява, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ********** от
11.12.2013г., по силата, на който ищецът се е
задължил да предостави на ответника сумата от 1400.00лв., срещу задължението му
да я върне в срок до 15.03.2018г. на 48 вноски в размер на 117.60 лева, ведно с
възнаградителна лихва при фиксиран годишен процент от 98.52%, при годишен процент на разходите от 157.75% и общо задължение по договора 5644.80 лева.
Съобразно посочените параметри на договора за
кредит, съдът приема, че същият има характер на потребителски, съгласно чл.9,
ал.1 от Закона за потребителския кредит. Ищецът има качеството на потребител по
смисъла на чл.9, ал.3 от закона, съответно ответника се явява кредитор /чл.9,
ал.4/, тъй като се предоставя кредит под формата на заем.
Съдържанието на договора за потребителски кредит е
изрично уредено в нормата на чл.11 от Закона за потребителския кредит. От своя
страна чл.22 /в редакцията от 12.05.2010г./ предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
При анализ на съдържанието на процесния договор,
съдът констатира, че същото не отговаря на императивно предвиденото. Срокът за
връщането на кредита е неясен, тъй като е посочена само цифрата 48, без
отбелязване дали се касае за дни, седмици, месеци, години. Липсват данни към
договора да е изготвен погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността
и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването. Такъв не е представен по
делото и не се установява да е подписван от длъжника. На следващо място в договора не е посочена
валутата, в която е усвоена и ще подлежи на връщане главницата. С оглед
изложеното съдът прави извода, че лисва съдържание по чл.11, т.6, т.7 и т.11 от
Закона за потребителския кредит. Следователно и само на тези изложени основания
договорът за кредит се явява нищожен като противоречащ на Закона за
потребителския кредит.
С
оглед формирания извод за недействителност на договора за кредит на основание
чл.23 от ЗПК ответникът дължи заплащане само на чистата стойност на кредита – 1400 лева.
В исковата молба се признава, а и от
заключението на ССЕ се установява, че ответникът е извършил плащания по кредита
в размер на общо 4495.85 лева, с което задължението за главница е погасено
изцяло.
Изложеното обуславя извод за неоснователност
на предявения иск с правно
основание чл.422 ГПК, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД, поради което обжалваното
решение, с което същият е отхвърлен, следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС,
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ Решение №2608/12.06.2019г.,
постановено по гр.д. № 12485/ 2018г. на ВРС, в частта, имаща характер на
определение, с която е прекратено производството по предявения от „Профи Кредит
България“ ЕООД срещу Н.Г.С., иск досежно сумата от 630,46 лева, претендирана
като възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит № ********** от
11.12.2013 год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 08.06.2018 г. до окончателното й изплащане и ВРЪЩА
делото на Варненски
районен съд за продължаване на
съдопроизводствените действия.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №2608/12.06.2019г.,
постановено по гр.д. №12485/2018г. на ВРС, в частта, с която е отхвърлен предявеният
от „Профи Кредит България“ ЕООД срещу Н.Г.С., иск с правно основание чл.422 от ГПК , вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД за
установяване дължимостта на сумата от 851,88
лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит № **********
от 11.12.2013 год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 08.06.2018 г. до окончателното й изплащане, за което е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 9098/2018г. на
ВРС.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.