Р Е Ш Е Н И Е
№ 454
гр. Велико Търново, 12.11.2019
година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд гр. ВЕЛИКО ТЪРНОВО – шести състав, в открито заседание на четвърти
ноември през две хиляди и деветнадесета година,
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РОСЕН БУЮКЛИЕВ
при
участието на секретаря С.М., като разгледа докладваното от председателя адм.
дело №502 по описа на Административния съд за 2019 година и за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 95, ал.1 от ДОПК.
Производството по настоящото дело е образувано по жалба
на регистрираното според българското право търговско дружество „Р и С - Ангелов“
ЕООД със седалище и адрес на управление в гр.Велико Търново, с която се оспорва
законосъобразността на решение за отказ за издаване на удостоверение за
приложимо законодателство №40088312113 от 24.6.2019 г., издадено от главен
инспектор по приходите при Териториална дирекция на Национална агенция за
приходите на НАП – Велико Търново, потвърден с решение по жалба срещу отказ за
издаване на документ №143/15.07.2019 г. на директора на Териториалната дирекция
на Националната агенция за приходите във Велико Търново.
С аргументи, посочени в самата жалба, жалбоподателят
иска отмяната на посоченият отказ за издаване на удостоверение за приложимо
законодателство.
Конкретно се сочи, че обратно на приетото от органа по
приходите, неотносимо към исканата услуга е поставеното в отказа условие
повечето от наетите от дружеството лица да полагат труда си на територията на
изпращащата държава – членка, тъй като Общностното право не поставя такова
условие. Счита и за неправилен извода на органа по приходите, че не е изпълнено
условието изпращащият наетото лице работодател да осъществява съществена част
от дейността си на територията на изпращащата държава. В това отношение се
поддържа, че неправилно са анализирани критериите, залегнали в разпоредбата на
чл.14, §2 от Регламент №987/2009 на ЕП и на Съвета от 16.09.2009 г. за
установяване на процедурата за прилагане на Регламент №883/2004 г. Сочи, че е
следвало да се вземат под внимание всички критерии, характерни за дейностите на
дружеството, предвид извършваните от него дейности. Разгледаните от органа по
приходите критерии не са анализирани в съвкупност, не са съобразени всички
приложими критерии и те не са адаптирани към характера на реализираната
дейност. Изтъква, че в периода от м.12.2018 г. до м.5.2019 г. дружеството
извършва идентична дейност както спрямо български, така и спрямо чуждестранни
контрагенти, състояща се в довършителни работи. Сочи разяснение на НАП от 2011
г., в което е указано, че реализиран оборот в изпращащата държава – членка от
общия оборот е достатъчен индикатор за обичайно извършване на дейност на
територията на изпращащата държава – членка, като в конкретният случай оборотът
е 47%. Претендира направените разноски по делото.
Ответникът по делото, директорът на ТД на НАП – Велико
Търново, чрез представителя си отрича основателността на жалбата. Според
изложеното впледоарията на тази страна, необходими са пет предпоставки, за да
се изключи правилото на чл.11, §3, буква „а“ от Регламент 883/2004 г. Сочи се,
че всяка от тези предпоставки е разгледана подробно в потвърдителното решение,
като две от тях не са налице – съществена дейност на предприятието на
територията на изпращащата държава и липса на пряка връзка между
командированото лице и изпращащото го предприятие. И тази страна претендира
разноски.
Жалбата е допустима, като подадена в срок и от
легитимирана страна.
В това отношение следва да се посочи, че Решение по
жалба срещу отказ за издаване на документна ответника е връчено на 19.08.2019
г., като жалбата е подадена чрез ответника до съда на 26.08.2019 г., при което
преклузивният срок по чл.95, ал.1 от ДОПК е спазен. От друга страна решението
засяга законни интереси на жалбоподателя, при което за него е налице интерес да
оспори потвърдения по административен ред отказ за издаване на исканото
удостоверение. Адресат на отказа е дружеството и нему принадлежи легитимацията
да го оспори пред съда.
Съдът, след като прецени приложените към
административната преписка доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
както и становищата на страните, приема за установено следното:
Очевидно преди или на дата 23.01.2019 г. жалбоподателят
е сключил договор за изпълнение с белгийският търговец БВБА ММД Боув, чиито
предмет е описан по следния начин: „Възложителят /белгийският търговец/ е фирма
с предмет на дейност „общи строителни дейности“. За изпълнението на работата,
възложителят желае да прибегне до помощта на изпълнител, който разполага с необходимия
опит. Работниците ще поемат работата в рамките на 38 часова работна седмица.
Страните могат по взаимно съгласие да разширят или ограничат възложените задачи
на изпълнителя. Възложителят и изпълнителят определят периодично и след взаимна
консултация целите, които следва да постигнат и/или естеството на работите, които
следва да се извършат.“. Изрично е уговорено, че изпълнението на така
уговорената престация е на територията на Кралство Белгия, в Антверпен на улица
„Роделоопстраат“ №49. Уговорени са правилата на безопасност, на които се
подчинява изпълнителя – българското дружество и които са разписани от
белгийското право. В клаузата за правата
и задълженията е подчертано, че изпълнителят /жалбоподтелят/ декларира изрично,
че ням никаква връзка на подчинение между него и възложителя, което означава,
че изпълнителят, що се отнася до механизма на изпълнението и що се отнася до
съдържанието на работните средства, организира и изпълнява действията си
свободно. В клаузата, именувана „наемане на персонал“ е вписано, че възложителят
се задължава официално да не наема служители или бивши служители на изпълнителя
за подобни поръчки или дейности, дори и пробен период, преди изтичането на срок
от 6 месеца от последното посредничество с изпълнителя. Неспазването на това
задължение е скрепено със задължение за обезщетение от 12 500 евро на
работник и 25 000 евро на служител, нает от белгийският търговец.
Договорът влиза в сила от 23.01.2019 г. и важи до 22.01.2021 г. Уговорено е, че
приложимо законодателство по отношение на изпълнението на договора е
белгийското гражданско право, като са индивидуализирани текстове от непосочен
закон. В открито заседание по делото се представя приложение №1 към този
договор, като е конкретизирана поръчката, представляваща зидаро – кофражни
дейности, гипсшпакловка и мазилки на сгради в Кралство Белгия при ценова ставка
от 28 евро на час. Посочен е и отговорник за поръчката –С.Ф.А..
На 14.06.2019 г управителят на жалбоподателя на
основание чл.5, ал.1 от Наредбата за служебните командировки и специализации в
чужбина вр. чл.121а, ал.1, т.1, буква „а“ и чл.215, л.2 от КТ командирова
служителя С.М.О., който е на длъжност „общ работник“ в дружеството при
Възложителя по посочения договор със задача „общи строителни дейности“ за
времето от 18.06.2019 г. до 22.01.2021 г. -. т.е. 585 календарни дни, при
поемането на транспорта на командированото лице от изпращащото дружество. Дневни
и квартирни пари не са отразени в заповедта за командироване. Приложена е
декларация на командированото лице, според която, то е съгласно да бъде
командировано за повече от 30 календарни дни без прекъсване и сочи, че месец
преди назначаването му по трудов договор не е бил осигуряван от работодател,
регистриран в страна – членка. Всъщност
– видно от представения трудов договор №9/12.06.2019 г. и допълнителното
споразумение към него от 14.06.2019 г., посоченото лице е наето по правилата на
българския КТ от дружеството като работодател, като трудовата му функция е общ
работник строителство на сгради, вида на договора е безсрочен, работната сила
се предоставя при пълен работен ден от 8 часа, основното възнаграждение е от
560 лв. Посочено е, че работникът се задължава да постъпи на работа на
13.06.2019 г. На 14.06.2019 г.е постигнато съгласие работникът да бъде
командирован при възложителя по вече коментирания по-горе договор за посочения
период при характер на работата Общи строителни дейности. Уговорена е
продължителността на работната седмица, на работното място, на работния ден, на
минималната междудневна почивка, неприсъствените дни, които са официални
празници в приемащата държава – членка, размера на платения отпуск, основното
трудово възнаграждение – 3236, 70 лв., допълнителни премии, задължението за
започване на работа в приемащата държава – членка, разходите за квартира за
периода на командироване и прочие. За договорът е уведомена ТД на НАП по реда
на чл.62, ал.3 от КТ предвид представената справка за актуалното състояние на
всички действащи трудови договори, налична по преписката. Според представената
справка за обагаемия и общия облагаем оборот на дружеството, за периода юни
2018 г. –май 2019 г. този оборот е общо от 32 956, 64 лв., от които
оборота, реализиран от сделки в България е от 17 800 лв.
На 14.06.2019 г. жалбоподателят е подал искане за
издаване на удостоверение за приложимо законодателство (образец А1) до ТД на
НАП – Велико Търново. В искането е отбелязано, че то касае удостоверение за
приложимо законодателство, което касае лицето по т.I – наетото лице С.О., като е посочено като работодател
дружеството, подало заявлението, вписани са данните за предприятието, в което е изпратено лицето, седалището и адреса
му на управление, попълнени са данните за постъпването на лицето, за което се
иска удостоверението, посочено е, че това лице е социално и здравно осигурено,
че с него ще се запазят трудовите правоотношения по време на командироването,
лицето не е наето с цел командироване, лицето не се изпраща да замести друго
лице, чиито срок на командироване е изтекъл, лицето няма да бъде предоставено
на разположение на другото предприятие на територията на приемащата държава –
членка, лицето ще получава възнаграждението си за сметка на изпращащото
предприятие. Посочен е срокът на командироване, броят на заетите в предприятието
лица, процентното съотношение на реализирания оборот на територията на
изпращащата държава – членка спрямо общия оборот на предприятието /47%/.
Отразено е, че лицето не получава възнаграждение от предприятие или лице, чието
седалище или място на дейност се намира в друга държава – членка. Към искането
са приложени трудовия договор, командировъчната заповед, договора между двете
предприятия, който вече бе коментиран /без приложението/, справката за
облагаемия и необлагаем оборот, пълномощно.
С потвърденото понастоящем решение за отказ е прието че
лицето, по отношение на което се иска удостоверението за приложимо
законодателство попада в персоналния обхват на Регламент 883/2004, като обаче
не е изпълнено условието на чл.12, §1 от него, което изисква работодателят да
осъществява дейност на територията на изпращащата държава – членка, което
означава да извършва значителни по обхват дейности там, като те следва да са
различни от вътрешното управление. Изтъкнати са и съобразените според органа по
приходите критерии, а именно: мястото, където е седалището на жалбоподателя,
броя на заетите лица без административния персонал, които полагат труда си на
територията на изпращащата държава и в приемащата държава, мястото на
сключването на трудовите договори и приложимото за тях законодателство,
икономическата дейност на жалбоподателя, реализирана на територията на
изпращащата държава, местосключването на договора с клиента на жалбоподателя и
приложимото за него законодателство, реализирания от дружеството оборот спрямо
общия му оборот на територията на изпращащата държава за последните 12 месеца,
периодът, през който е извършвана дейността от предприятието на територията на
изпращащата държава.
Въпреки, че са изброени посочените критерии, видно от
аргументацията в оспореното решение, анализирани са само два фактора – броя на
заетите лица на територията на изпращащата държава, съотнесен към броя на
заетите лица, командировани от предприятието в приемащата държава /като
съотношението според органа по приходите е 3 на 3/ и съотношението на
реализирания оборот на територията на изпращащата държава към оборота,
реализиран от предприятието извън тази територия, респ. реализиран на
територията на приемащата държава /Белгия/.
Посочено е и, че липсва връзка между наетото лице и
изпращащото го предприятие за периода на командироването му, без обаче да са
налице конкретни аргументи, обуславящи този извод.
В потвърдителното решене на ответника е отбелязано, че не
е налице извършването на съществена дейност от страна на предприятието на територията
на изпращащата държава - членка, а
именно България. Уточнено е, че седалището на предприятието е в България,
икономическата дейност на предприятието е „други довършителни строителни
дейности“, като това предприятие е наело едва 6 лица /до 24.06.2019 г./.
Предприятието не е представило
доказателства за действително реализирана икономическа дейност на територията
на България, договорът с клиента на предприятието сочи, че приложимото за него
законодателство е белгийското гражданско право, а споровете по този договор са
подсъдни на белгийският съд. Повторени са доводите на издалия решението орган
по приходите досежно оборота на предприятието. Обобщен е извод за липса на
съществена дейност на предприятието на територията на изпращащата държава – членка.
Вторият аргумент за отказа, който се извлича от
решението на ответника е, че липсва пряка връзка между предприятието и
командированото лице за времето на командироването му. Този извод е направен на
база на анализа на представения трудов договор. Всъщност според ответника
липсва имплицитното изискване на Регламента тази пряка връзка да е функция на
постигнат от командированото лице определен резултат за предприятието, а не
представянето на работната му сила на друго предприятие в приемащата държава. При
това е конкретизирано, че този критерий е изпълнен, когато резултатът,
който получава приемащото предприятие е услуга, не когато на това предприятие
се предоставя персонал, за да може то самото да извърши своята дейност.
Аргументирано е, че предметът на представения договор между жалбоподателя и
белгийския търговец е неясен. Липсват конкретни параметри на възложените на
самото командировано лице работи, липсва конкретно уговорено възнаграждение за
уговорените с договора работи и прочие.
Какви са констатациите на съда?
В самото начало следва да се отбележи, че процесният
случай е относително реципрочен на случая по главното производство, по което
СЕС е произнесъл в решението си от 6.2.2018 г. по дело С – 359/16. В главното
производство по това дело от фактическа страна запитващата юрисдикция сочи, че
при проверка на Служба за социален надзор в Белгия на дружество, установено там,
е констатирано, че то от 2008 г. не наема персонал, а възлага свои строителни
обекти на подизпълнители – български предприятия, които командироват работници
в Белгия, като този труд не е деклариран надлежно с оглед наличието по
отношение на тези работници на удостоверения за приложимо законодателство,
издадени от компетентните органи в България. Констатирано е, че тези български
предприятия не извършват в България никаква значителна дейност. След
кореспонденция между компетентните институции на Белгия и България, българските
служби уточняват, че към момента на издаването на удостоверенията,
предприятията са отговаряли на изискванията за това. Срещу белгийският
работодател, пълномощник и служител е
повдигнато обвинение, като първоначално е постановена оправдателна присъда,
която е отменена от белгийски Апелативен
съд, а подсъдимите са признати за виновни. Спорът е отнесен пред касационната
инстанция. Въпросът, повдигнат пред СЕС от касационната инстанция на Белгия е
бил дали разпоредбата на чл.14,т.1, буква а от приложимия тогава РЕГЛАМЕНТ (ЕИО) № 1408/71 НА СЪВЕТА от
14.06.1971г. за прилагането на схеми за социална сигурност на заети лица,
самостоятелно заети лица и членове на техните семейства, които се движат в
рамките на Общността, идентичен с разпоредбата на чл.12 от Регламент (ЕО) №
883/2004 НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА
от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност /Регламента
за лаконичност / трябва да се тълкува в смисъл, че когато работник, нает от
предприятие, установено на територия на държава членка, е командирован на
територията на друга членка, юрисдикция на последната може да не съобрази
удостоверение за приложимо законодателство, когато от фактическата обстановка,
въз основа на която тази юрисдикция трябва да се произнесе, може да се приеме,
че това удостоверение е получено чрез измама.
Като е отбелязано в това решение, разпоредбите на този
отменен Регламент, респ. на Регламента, дял II от него, представляват пълна и единна система от
стълкновителни норми, целящи работниците, които се движат в рамките на Съюза, да бъдат подчинени на една
единствена схема за социална сигурност, така, щото да се избегне припокриване
на законодателства и усложнения, които могат да възникнат от това. Пак от това
решение се установява, че продължаването на осигуряването на работниците по
схемата за социална сигурност на изпращащата държава е обусловено от две
условия. Първото условие се отнася до необходимата органична връзка, между
предприятието, командировало работника и този работник. Второто условие изисква
предприятието да извършва значителна
дейност на територията на същата държава членка.
Впрочем същността на тези понятия е изяснена в решение
по дело С-202/97 г. на СЕО, както и в решението по дело С - 35/70 Manpower.
Що се касае до посочената връзка, Общностният съд вече е
постановил, че наличието на такава връзка следва да бъде преценено въз основа
на всички обстоятелства за трудовата заетост на работника. Съответно
съвкупността на тези обстоятелства следва да установява, че тази заетост е
следствие и извършвана под ръководството на това предприятие /т.24 от дело FTS,
ECLI:EU:C:2000:75 и цитираната там практика/.
Досежно условието за извършване на значителни дейности
на предприятието, което командирова работника, в същото решение на СЕО е
подчертано, че само предприятие, което обичайно извършва значителни дейности в
държавата-членка, в която е установено, може да бъде разрешена ползата от
предимството, предоставено от изключението, предвидено в тази разпоредба /в
случая от изключението, предвидено в чл.12, §1 от Регламента вж. т.47 от решение по дело С- 359/16/.
За да се определи дали предприятие, ангажирано с
предоставяне на временен персонал, обичайно извършва значителни дейности в
държавата-членка, в която е установено, компетентната институция на тази
държава трябва да проучи всички критерии, характеризиращи дейностите,
извършвани от това предприятие. Съответно, такива релевантни критерии включват
по-специално /без да е изчерпателно/ мястото, където предприятието има седалище
и администрация, броят на административния персонал, работещ в
държавата-членка, в която е установено, и в другата /приемащата/
държава-членка, мястото, където се назначават командировани работници, и
мястото, където се сключват по-голямата част от договори с клиенти, приложимото
право към трудовите договори, сключени от предприятието с неговите работници,
от една страна, и с неговите клиенти, от друга, и оборотът през подходящо
типичен период във всяка съответна държава-членка. Тези пък критерии не могат
да се прилагат механично, а следва да се адаптират към всеки отделен случай –
т.42 и 43 от решението на СЕС по делото FTS, ECLI:EU:C:2000:75.
Най – сетне, от контекста на отговорите на Съда, дадени
в решението по дело С-359/16, може да се направи извод, че изпращащата държава
не следва да издава искано удостоверение за приложимо законодателство, ако от
множество обективни обстоятелства се установява, че издаването му цели измама
или злоупотреба с право /аргумент от т.48 и 49 от решението/. Както е посочено
в решението на Съда, неправомерното действие може да е резултат от невярно
представяне на действителното положение на командирования работник или на
предприятието, което го изпраща, или от бездействие, като укриване на
релевантна информация с намерение да се избегнат условията за прилагането на
съответната разпоредба на Регламента.
В настоящият случай по отношение на съществената
дейност, извършвана от предприятието – жалбоподател съдът съобразява следните
факти и обстоятелства: Регистрация и седалище на предприятието /търговеца/, броят
на административния персонал, работещ в държавата-членка, мястото, където се
назначават командировани работници, и мястото, където се сключват по-голямата
част от договори с клиенти, приложимото право към трудовите договори, сключени
от предприятието с неговите работници, от една страна, и с неговите клиенти, от
друга, и оборотът през подходящо типичен период във всяка съответна
държава-членка.
Безспорно е между страните, а и от вписванията в ТР се
установява ,че търговецът е регистриран на територията на Република България,
като е регистриран по реда и при условията на българският търговски закон.
От преписката се установява, че единственият
административен персонал на изпращащият търговец е неговият управител, като
липсват каквито и да било данни, че самият управител е бил командирован за период,
предхождащи конкретното командироване и то командирован в Кралство Белгия.
Пак от преписката се установява, че трудовият договор с
командированото лице е подчинен на българският КТ, което е в съответствие с основната
хипотеза на чл.8, §1 от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на
Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни
задължения /Регламента Рим за лаконичност/. С оглед справката, налична по
преписката, следва да се приеме, че всички наети от работодателя лица по трудов
договор, касаят сключени трудови договори по реда и при условията на КТ - аргумент от чл.62, ал.3 от КТ, при което е
обоснован извода, че за тях приложимо е българското трудово законодателство.
Поради оскъдната преписка, съдът не може да констатира
колко договора са сключени с клиенти, за които е приложимо правото на Република
България, и колко са сключени с клиенти,
за които е приложимо правото на страна – членка, конкретна страна – членка
/например Кралство Белгия/ или правото на страна, която не е установена в
рамките на Съюза. Всъщност по преписката е наличен само коментирания договор, а
жалбоподателят е представил още един договор, сключен на 01.11.2018 г. с
търговеца „МДС Инженеринг“ ЕООД, за строително-монтажни работи, като в него е
изрично посочено, че за неуредените въпроси ще се прилага българското законодателство,
т.е. приложимо право е българското. Що се касае до договора за услуга с
международен елемент, представен по преписката, то от чл.11 на същия следва, че
приложимо законодателство досежно тълкуването и изпълнението на договора е
белгийското – чл. 11 от договора. Всъщност посочената клауза дава параметрите
на избраното от страните приложимо право при тълкуване и изпълнение на договора
– чл.3, §1 от Регламента Рим.
От преписката, както и от данните в ТР се установява, че
дружеството е регистрирано на 8.10.2018 г., като съдът приема, че референтен
период за отчитането на дейността на търговеца и оттам на формирания за тази
дейност оборот е от момента на регистрацията до момента на командироването на
работника Огнянов в приемащата държава – членка. Тази справка сочи общ оборот,
реализиран от дружеството в размер от 32 956, 64 лв. и оборот, реализиран
в България, от 17 800 лв. Съотношението на оборота, реализиран в България
съобразно оборота, реализиран извън територията на България, е в полза на
оборота, реализиран в България.
От друга страна критерият за оборот не може да бъде с
най – висока относителна тежест в настоящият случай, тъй като към момента на
подаването на искането за удостоверение за приложимо законодателство,
жалбоподателят не е бил икономически активен в рамките на една пълна данъчна
или календарна година, при което да са налице сигурни доказателства, че именно
в рамките на поне една цяла данъчна година икономическата му активност е
обусловена изцяло или преимуществено от сключването и изпълнението на сделки,
реализирани извън територията на България.
Съпоставката на посочените критерии, както и тежестта на
основните критерии, представляващи регистрацията на изпращащото предприятие, броят
на административния персонал, работещ в държавата-членка, в която е установено,
и в другата /приемащата/ държава-членка, мястото, където се назначават
командировани работници, приложимото право към трудовите договори, сключени от
предприятието с неговите работници и преобладаващият оборот през референтния
период, съобразен от съда, води до извод, че жалбоподателят осъществява
обичайно съществена дейност на територията на България. Единствено критерият
приложимо право към сключения с клиента на дружеството договор представлява
фактор, който е относим към приложимостта на право на приемащата държава –
членка, но само неговото проявление не може да доведе до кардинален извод за
приложимост на системата за социална сигурност на Кралство Белгия към процесния
случай предвид коментираните непосредствено по-горе фактори.
При това положение едно от изискванията на чл.12, §1 от
Регламента – за осъществяване на съществена дейност на предприятието, което
командирова работника, на територията на изпращащата държава – членка е налице.
Що се касае до връзката между изпращащото предприятие и
командированото лице, то от вече цитираната практика на Съда следва, че наличието
на такава връзка следва да бъде преценено въз основа на всички обстоятелства за
трудовата заетост на работника, при което тази заетост следва да е следствие и
извършвана под ръководството на това изпращащо предприятие.
В процесният случай е наличен безсрочен трудов договор с
предприятието, като в полза на последното е уговорен срок на изпитване, който е
значително по – къс от периода на командироването. Посоченото е показателна
индикация за обстоятелството, че работодателя по време на командироването ще
осъществява в пълен обем своята работодателска власт, която е функция на неговия работодателски интерес.
Всъщност този извод на съда се потвърждава и от допълнителното споразумение, в
което на практика са уговорени условията на командироването, разпределението за
пътни и квартирни пари във връзка с него, задължението на работодателя именно
той да осигури безопасни и здравословни условия на труда на работника мястото
на командироването и прочие, т.е. уговорени са и условията, обхванати от
разпоредбите на Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина. Без
значение в това отношение е наличието на клауза, която задължава работодателя
при извънреден труд да заплаща този труд съобразно законодателството на
приемащата държава, тъй като самото възнаграждение се дължи от работодателя, то
е за негова сметка и се определя в трудовия договор, респ. допълнителното
споразумение, което е част от
съдържанието на този договор, подчинен на българското право.
Несподелим е аргумента на ответника /при липса на такъв
в процесния отказ/ за липса на посочената връзка с оглед на предмета на
договора, сключен между жалбоподателя и неговия клиент, установен в Кралство
Белгия. Изложено е, че всъщност от предмета на договора не става ясно какъв е
целения със сключването му резултат, поради абстрактната му формулировка и
оттам липсва формулирането на точна задача към командированото лице досежно
трудовите му функции в приемащата държава. От една страна, това поставено
изискване към предмета на договора с клиента на дружеството е ирелевантен за
наличието на пряката връзка между работодателя и командированото лице за
периода на командироването според вече цитираната практика на СЕО/СЕС. Извън
това и независимо от него, за настоящата инстанция не става ясно дали
ответникът релевира недействителност на този договор поради липса на предмет,
респ. поради липса на основание – арг. от чл.26, ал.2 от ЗЗД. В това отношение
следва само да припомни, че относима към коментирания договор е
стълкновителната разпоредба на чл.10, §1 от Регламента Рим, според която „Сключването
и действителността на договор или на отделна негова разпоредба се определят от
правото, което би било приложимо съгласно настоящия регламент, ако договорът
или разпоредбата бяха действителни.“. Това означава, че досежно
действителността и основанията за недействителност на този договор приложимо е
белгийското гражданско, респ. търговско право, като ответникът няма как да се
позовава на националния материален граждански закон.
Най – сетне, обратно на изразеното от ответника
становище, няма как в трудовия договор, респ. в допълнителното споразумение да
се посочва изрично и конкретно какви именно дейности следва да извършва командированото
лице, след като е ясно, че това лице е командировано да изпълнява заемащата в
предприятието длъжност, която е с код по НКПД 9313-0001 – „Общ работник,
строителство на сгради“, като извършва общи строителни дейности от името и за
сметка на изпращащото предприятие.
От друга страна, видно от трудовия договор, в случая не
става въпрос за предприятие, което попада в хипотезата на §1, т.17 от ДР на КТ,
а и трудовият договор нее сключен при условията и реда на разпоредбите на
чл.107р от КТ, тъй като в него не е указано, че работникът ще предоставя
работна сила в предприятие ползвател, установено в държава – членка и то под
ръководството и контрола на този ползвател. Посоченото обстоятелство се
потвърждава и от клаузата на договора за услуга, сключен с белгийският
търговец, според която възложителят се въздържа от какъвто и да е, дори непълен
надзор над персонала на изпълнителя – изпращащото дружество по повод да
изпълнението на възложените от този изпълнител задачи.
Както вече се отбеляза, извън тези обстоятелства,
касаещи приложимостта на разпоредбата на чл.12, §1 от Регламента, искането за
издаване на удостоверение за приложимо законодателство може да се отклони само
ако се установи, че издаването му е свързано с измама или злоупотреба.
Злоупотребата предполага неследващо се предимство за адресата на
удостоверението. Посоченото неследващо се предимство може да бъде както за
искащият удостоверението, така и за неговият търговски партньор /какъвто случай
е бил налице в отбелязаното по-горе главно производство по дело С – 359/16.
Нито в решението за отказ, нито в потвърждаващото го
решение на ответника е обосновано наличието на данни и доказателства за тях
досежно налична измама или злоупотреба, чрез която изпращащото предприятие или
командирования работник постигат неследващо им се предимство /спестяване на
осигурителни вноски, нарушаване на конкуренцията, заобикаляне на императивни
норми на приложимо законодателство и прочие/. Няма и никакви индикации, че по
линия на чл.76, §4 от Регламента в резултат на институционално сътрудничество,
от компетентните белгийски органи са получени данни и доказателства или улики
за измама от страна на приемащото предприятие, респ. от страна на
командированите работници.
Настоящата инстанция не констатира данни за злоупотреба
с права, черпени от законодателството на Съюза или данни за измама.
При това положение настоящата инстанция намира, че
органът по приходите незаконосъобразно е отказал издаването на удостоверение за
приложимо законодателство, като този отказ следва да се отмени.
Предвид разпоредбата на чл. 96 от ДОПК, следва преписката по заявлението на
жалбоподателя да се изпрати на издателя на процесния отказ за издаването на
исканото удостоверение за приложимо законодателство.
Жалбата
е основателна.
Жалбоподателят претендира направените разноски, което за
него представляват държавна такса от 50 лв.
Водим от горното, Великотърновският административен съд,
шести състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение за отказ за издаване на удостоверение за
приложимо законодателство №40088312113 от 24.06.2019 г. на главен инспектор по
приходите при ТД на НАП – Велико Търново, потвърдено с решение №143/15.07.2019
г. на директора на ТД на НАП – Велико Търново.
Изпраща преписката по искане №16050/14.06.2019 г. на „Р
и С Ангелов“ЕООД – Велико Търново за издаване на удостоверение А1 за приложимо
законодателство на органа по приходите при ТД на НАП – Велико Търново за
издаване на исканото удостоверение при съобразяване на дадените в мотивите на
решението указания по тълкуване и прилагане на закона.
ОСЪЖДА ТД на НАП – Велико Търново да заплати на „Р и С
Ангелов“ЕООД – гр.Велико Търново, ЕИК 20532905, разноски по делото в размер от
50 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: