РЕШЕНИЕ
гр. София, 25.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е”
въззивен състав, в публичното заседание на десети юли две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при
секретаря Нина Светославова,
разгледа
докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 9442 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение от 17.04.2018 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК
с решение от 22.08.2018 г., постановени по гр. дело № 48058/2015 г., по описа
на СРС, 47 състав, ответникът „Ю.Б.“ АД е осъден да заплати на ищеца Т.М.С., по
предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от 33Д, следните суми:
- 3527,23 евро, представляваща надплатена сума поради валутна
разлика между швейцарски франк и евро за периода от датата на сключване на
договора - 12.02.2008 г. до датата на исковата молба;
- 4000,70 евро, представляваща разликата между предварително
договорените месечни анюитетни вноски и заплатените завишени такива за периода
от 12.02.2008 г. до датата на исковата молба;
- 162,05 евро, представляваща надплатена такса за управление
на кредита за периода от 12.02.2008 г. до 31.12.2014 г.;
- 655,24 евро, представляваща недължимо платено поради
валутната разлика, получена от превалутирането на сумата по кредита към момента
на усвояването му;
- законната лихва върху горепосочените суми от датата на
исковата молба - 12.08.2015 г. до окончателното им плащане,
- на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК направените по делото
разноски в размер на 5688,55 лв.
С решение от 22.08.2018 г. СРС е оставил без уважение
искането на ищеца за допълване на решението.
Срещу така постановеното решение е подадена
въззивна жалба от ответника „Ю.Б.“ АД, чрез пълномощника адв. А. С., с надлежно
учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неправилност на
обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Счита, че
необосновано съдът е приел за безспорно между страните сключването на процесния
договор за кредит във валута евро, а не в швейцарски франкове, доколкото това е
бил един от спорните въпроси по делото. Липсвали доказателства, че ищецът е
заплатил присъдените суми, които съдът е приел за недължимо получени от
банката. Необосновано съдът кредитирал приетите по делото счетоводни експертизи,
тъй като изчисленията им не доказвали наличието на плащане на процесните суми,
както и че неправилно било прието, че обсъдените в мотивите на решението клаузи
от договора за кредит са неравноправни. Сочи, че не било разгледано
възражението на ответника за настъпила погасителна тригодишна давност, както и
това за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца.
Твърди че, относимите към исковите претенции
договорни клаузи са индивидуално уговорени съобразно исканията и възможностите
на кредитополучателя и той не е възразявал срещу тяхното съдържание. Поддържа,
че не е налице твърдяното значително неравновесие между правата и задълженията
на страните по кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, а и не
отговаряло на действителната воля на страните и събраните по делото доказателства
твърдението на ищеца, че кредитът е усвоен и отпуснат в евро, а самият кредитополучател
е избрал кредитът да бъде отпуснат в швейцарски франкове само и единствено
заради най-добрите условия на тези договори и в частност най-ниската лихва по
тях. Предвид поетото задължение да изплаща погасителните вноски в чужда валута
- в швейцарски франкове, то получилите се курсови разлики представляват валутен
риск, за който ищецът е бил изрично предупреден в клаузата на чл. 22 от
договора, която неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.
Изтъква,
че в хода на съдебното производство не се установява кредитополучателят да е
възразил срещу правото на банката едностранно да променя лихвата по кредита и
да е поискал промяна в текст и отпадането на тази клауза. Отделно от това, в
случая били приложими и разпоредбите на чл. 144, ал. 1, т. 1, ал. 2, т. 1 и ал.
3 от ЗЗП, както и тези на чл. 145 и чл. 146 от ЗЗП.
Оспорва
извода на СРС, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за кредит е неравноправна.
Неоснователни били и възраженията на ищеца по отношение на предвидените и определени
от банката такси, лихви и комисиони по кредит. Поддържа, че изменението на
лихвата и в частност на базовия лихвен процент, е обусловена от промяната на
обективни фактори на финансовия пазар, намиращи се извън контрола на банката
поради което е налице изключението на чл. 143, ал. 3. 1 от ЗЗП. Предвид тези
съображения моли обжалваното решение да бъде изцяло отменено, а исковете отхвърлени,
като му бъдат присъдени и сторените по делото разноски.
Ответникът „Ю.Б.“ АД е подал жалба и срещу решението
на СРС от 22.08.2018 г., с което е допуснал поправка на очевидна фактическа
грешка в основното решение от 17.04.2018 г., обосновавайки неговата
недопустимост с оплакване, че молбата на ищеца по чл. 247 ГПК не му е била
връчена, а отделно от това съдът е допуснал поправка на ОФГ в мотивите на
решението, каквато възможност процесуалният закон не допускал.
Въззиваемият - ищец Т.М.С., чрез пълномощника си -
адв. В. В., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал в
законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по
подробно изложените съображения. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено
като правилно, както и да му бъдат присъдени направените пред настоящата
инстанция разноски. Оспорва и подадената от ответника жалба срещу решението
на СРС от 22.08.2018 г., с което е допусната поправка на очевидна фактическа
грешка в основното решение, като счита същата за неоснователна.
Жалбите са подадена съответно в срока по чл. 259 ГПК и чл. 247, ал. 4 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е
заплатена дължимата държавна такса за въззивното производство, поради което са
допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Първоинстанционното основно решение е валидно и
допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита/.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните писмени доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира въззивната жалба за частично основателна по следните съображения:
По делото страните не спорят по отношение на
обстоятелството, че са сключили Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL31975
от 12.02.2008 г., като банката е предоставила на кредитополучателя сума от 23 800
евро, представляваща равностойността на кредитен лимит в швейцарски франкове,
изчислен по курс „купува“ на франка към еврото в деня на усвояването (чл. 1,
ал. 1 от договора). Видно от приетата пред СРС първоначална съдебно-счетоводна
експертиза (т. 5 и 8 от ССЕ) разрешеният кредит е бил първоначално преведен по
блокирана банкова сметка ***ия ден чрез превалутиране на сумата служебно от
банката в евро е преведена в евровата сметка на ищеца с равностойността на 23
800 евро.
Според чл. 6, ал. 2 от договора, погасяването на
кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен - в швейцарски
франкове, като в случай че на съответния падеж на погасителна вноска по
главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в
швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в лева или
евро по свои сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези
средства след служебно превалутиране от банката на дължимите швейцарски
франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към евро, за което
кредитополучателят с подписването на договора е дал своето неотменно и
безусловно съгласие и оправомощава банката. С чл. 22, ал. 1 от договора кредитополучателят
е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на
обявения от банката курс „купува“ и/или „продава“ на швейцарския франк към
евро, както и превалутирането по чл. 20 от договора, могат да имат за
последица, включително в случаите на чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на
дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като напълно приема
да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е
съгласен да поеме всички вреди (включително и пропуснати ползи), произтичащи от
промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания
кредит. В ал. 2 на същия член кредитополучателят е декларирал, че е изцяло запознат
и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6,
ал. 2 и чл. 20-22 от договора, както и че е съгласен с настъпването им.
В обжалваното решение СРС е формирал мотиви за
нищожност като неравноправни на следните договорни клаузи: чл. 2, ал. 1 и ал. 3;
чл. 3, ал. 5; чл. 6, ал. 2 и ал. 3; чл. 12, ал. 1; чл. 22, ал. 1 и чл. 22, ал. 2
от договора, които изводи според въззивникът са неправилни и по който въпрос
настоящата инстанция намира следното:
Не спорно между страните и обстоятелството, че
предоставеният на ищеца ипотечен кредит не е предназначен за извършване на
търговска или професионална дейност, поради което кредитополучателят има
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а ответната
банка се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
За да се приеме за неравноправна договорна
клауза, съдържаща се в договор, сключен с потребител, следва да са налице
следните кумулативни предпоставки, изведени от общите критерии, предвидени в
чл. 143 ЗЗП и по аргумент за противното от чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а именно: 1/
клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на
принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност
между страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано
несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във
вреда на потребителя.
От събраните по делото доказателства настоящият
състав намира за установено, че процесните клаузи от договора за кредит не са индивидуално
уговорени, доколкото са изготвени предварително от банката и не се установява
ищецът да е имал възможност да влияе върху тяхното съдържание. Презумпцията на
чл.146, ал. 4 ЗЗП не е оборена, а твърденията на въззивника, че
кредитополучателя е имал възможност да изрази становище по съдържанието на
договора и да повлияе върху тях, е само хипотетично и остава недоказано. Извод
за индивидуално договаряне не може да се изведе и от факта, че страните са
определили чрез преговори размера на кредита, срока, валутата и лихвата, тъй
като подобни действия са абсолютно наложителни при всеки един кредит по
отношение на всеки кредитоискател и не изключва презумпцията, че подготвените
от банковата институция договорни условия относно всички останали уговорки
извън горепосочените, са били едностранно наложени от нея.
Според чл. 1, ал. 1 от договора на
кредитополучателя се предоставя кредитен лимит в швейцарски франкове в размер
на равностойността в швейцарски франкове на 23 800 евро по курс „купува” за
швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, а
кредитополучателят се задължава да върне ползвания кредит, заедно с дължимите
лихви, в сроковете и условията на договора. Съдържанието на клаузата не покрива
критериите на чл. 143 ЗЗП, тъй като уговорката на страните касае основният
предмет на договора, изразена е по ясен и разбираем начин и въз основа на нея
ищецът, както сам твърди, е получил уговорената сума от 23 800 евро. Обстоятелството,
че е уговорено, че сумата в евро се равнява на определена стойност на валута
швейцарски франкове не води до нищожност, още повече че, както се посочи
по-горе, според ССчЕ, чрез счетоводни операции по превалутиране от франкове в евро,
банката действително е предоставила евро, съгласно уговореното. (в този смисъл
и решение №. 314 от 29.07.2019 г., по т.д. №1766/2016 г., II т.о на ВКС). В
този смисъл, настоящия състав не споделя извода на СРС, че тази клауза
създавала неяснота относно размерът на задължението във франкове, тъй като,
макар и да не е определено, това е определяемо.
Предвид гореизложеното, не се явява
неравноправна и уговорката по чл. 2, ал. 1 и ал. 3 от договора,
предвиждаща усвояване на разрешения кредит по блокираната сметка в швейцарски
франкове, които е следвало да бъдат ползвани по реда на чл. 3 и чл. 4 и
служебното му превалутиране в евро. Клаузите са разбираеми, явяват се логично
продължение на уговорката по чл. 1, ал. 1 от договора, и именно въз основа на
тях е било възможно предоставянето за усвояване на сумата от 23 800 евро.
По отношение валидността на клаузата на чл.
22, ал. 1 и ал. 2 от договора, с която практически кредитополучателят се е
съгласил да поеме за своя сметка всички вреди от валутните промени и валутния
риск е формирана трайна и безпротиворечива практика на ВКС по идентични казуси
(решение № 314 от 29.07.2019 г., по т.д. №1766/2016 г., II т.о на ВКС, решение
№ 155 ОТ 24.01.2020 Г. ПО Т. Д. № 2561/2018 г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 294
от 27.03.2019 г., по т.д. № 1599/2017, на ІІ т.о. на ВКС), споделяна и от
настоящия състав, според която неиндивидуално договорена клауза от кредитен
договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на
валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така
че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии
икономическите последици от сключването на договора, и когато при проверката
ѝ за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията
за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие
между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, е
неравноправна, като в този случай за валутните разлики положение не намират
изключенията на чл.144, ал.3 ЗЗП.
При преценка неравноправността на процесната
клауза водещи са и разясненията, дадени по аналогичен казус в решение на Съда
на Европейския съюз (СЕС) по дело С-186/16. Според т. 2 от
диспозитива на решението, чл. 4, § 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в
смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем
език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да
предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява
да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Посоченото
изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван
в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, трябва да се разбира от
потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение
на конкретния ѝ обхват, в смисъл че среден потребител, относително
осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да
установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в
която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите
икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения.
Потребителят трябва да е добре осведомен, че със сключването на договор за
кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск, свързан с
обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при
обезценяване на валутата, в която получава доходите си. От друга страна, банковата
институция трябва да представи възможните промени в обменните курсове и
рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално
когато потребителят кредитополучател не получава доходите си в тази валута. За
да установи дали в разрез с принципа на добросъвестност, дадена клауза води до
значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя, националният съд трябва
да провери дали продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че
потребителят ще се съгласи с подобна клауза след индивидуално договаряне (т. 57
от решението по С-186/16).
В т. 55 от разяснителната част на решението по
дело С-186/16 на СЕС е пояснено, че клауза, включена в договорите за кредит,
изразени в чуждестранна валута, която изисква месечните вноски за погасяване на
кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на
националната парична единица спрямо тази валута, поставя курсовият риск в
тежест на потребителя.
В определение от 22.02.2018 г. по дело С-119/17
на Съда на Европейския съюз, е пояснено още и че чл. 3 до чл. 5 от Директива
93/13 следва да бъдат тълкувани в смисъл, че може да бъде преценена като
неравноправна клауза от кредитен договор, последиците на която са цялостно прехвърляне
на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин,
така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми
критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката
за неравноправния ѝ характер бъде констатирано, че въпреки изискванията
за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значително неравновесие
между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. Посочено е,
че в тази връзка националният съд трябва да направи преценка, като вземе
предвид всички обстоятелства по делото, предмет на главното производство и
отчитайки по-специално експертната компетентност и познанията на търговеца или
доставчика относно възможните промени на обменните курсове и рисковете, свързани
с вземането на кредит в чуждестранна валута, най-напред евентуалното неспазване
на изискването за добросъвестност, а след това наличието на евентуална
значителна неравнопоставеност по смисъла на чл. 3, § 1 от директива 93/13.
В настоящия случай кредитополучателят е
физическо лице – потребител и е сключил договор за кредит за покупка на
недвижим имот – апартамент в швейцарски франкове с равностойност в евро. Видно
от приложените към исковата молба предварителен договор и нотариален акт за
покупко-продажба, целта на кредита е била същият да се използва за разплащане в
различна валута от договорената, а именно в евро. Както се посочи, приетата
пред СРС счетоводна експертиза установява, че банката е извършила счетоводни
операции, с които последователно е кредитирала и дебитирала сметката на ищеца
със швейцарски франкове и след което е трансферирала сумата в евровата му
сметка по курса на банката, и от която еврова сметка кредитополучателят реално
е усвоявал кредита във валута евро. От друга страна, чл. 2, ал. 1 от договора
предвижда блокиране на сметката в швейцарски франкове, възпрепятстваща реалното
предоставяне на потребителя на необходимия му паричен ресурс в швейцарски франкове.
Ноторно известно е, че в периода на сключването на договора за кредит банката е
предлагала и рекламирала кредита във валута швейцарски франкове като такъв с
по-нисък лихвен процент в сравнение с обичайно отпусканите на физически лица кредити
във валута лева и евро, което съпоставено с горепосочените обстоятелства води
до обоснован извод, че потребителят е взел решението си да сключи договор за
кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността им за
определена сума в евро, като по-изгоден с оглед именно по-нисък лихвен процент,
а не поради реалната му нужда от ползването на франкове. В този смисъл е и
заявеното във въззивната жалба от банката, че мотивът на ищеца за сключване на кредит
в швейцарски франкове е по-ниският лихвен процент в тази валута.
Настоящият състав намира, че уговорката кредитът
да се погасява във валута, различна от тази, в която ищецът получава дохода си
и която има плаващ, нефиксиран курс, сама по себе си носи за всяка от страните
по сделката валутен риск, без значение дали кредитополучателят попадат под
защитата на ЗЗП. Когато обаче кредитополучателят е потребител, той се явява
икономически по-слабата страна в преддоговорното и впоследствие в договорното
правоотношение спрямо банката, както с оглед възможностите си да преговаря,
така и на степента си на информираност. Именно поради това и практиката на СЕС,
както и тази на ВКС, извеждат засилени задължения на търговеца - банкова
институция за предоставяне на информация относно съдържанието на договорните
клаузи, когато преговаря и сключва сделки с потребител, в сравнение със случите,
когато страната - кредитополучател се явява лице, нямащо качеството на потребител.
Настоящият състав е на мнение, че в конкретния
случай не може да се очаква банката да разполага със точна и сигурна информация
за движението на курса на швейцарския франк към валутата, в която ищецът
получава доходите си – лева или към тази, в която е усвоил кредита – евро, за
дългосрочен период от време, а още по-малко за целия срок на кредита, предвид
неговата значителна продължителност от 35 години. С оглед обаче
извършваната дейност и притежавания значителен финансов и човешки ресурс,
позволяващ му задълбочен анализ на валутните пазари, ответникът би следвало да
разполага с прогнозна информация за движението на курса на франка в краткосрочен
и дори средносрочен план, поради което обосновано може да се предположи, че
същият е запознат с възможното поскъпване на швейцарският франк, каквото в
действителност се е наблюдавало в периода след усвояване на кредита. Поради
това и с оглед експертната си компетентност относно потенциалните промени в
обменният курс на швейцарския франк, добросъвестността изисква от търговеца
ясно и разбираемо да информира потребителя за евентуално значимо поскъпване и
рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, включително
чрез съпоставка на разходите за покупка на валутата при стойност към периода на
договарянето на кредита, в сравнение с разходите при евентуалното ѝ
поскъпване. От гореизложените разяснения от практика на Съда на ЕС,
добросъвестността е изисквала дори и банката да не може да представи конкретна
информация, поне да осведоми и разясни детайлно на кредитополучателя за
възможните промени (включително рязко повишаване) в обменните курсове и
рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, особено в
случай като настоящия, при който потребителят не получава доходите си в тази
валута, а целта на кредита по никакъв начин не изисква за нуждите му да ползва
именно швейцарски франкове. В тази насока банката е следвало да разясни подробно
валутния риск, поеман от кредитополучателя, което не може да се приеме за извършено,
единствено чрез формално направеното в тази връзка изявление на ищеца в чл. 22
от договора. Не са ангажирани доказателства, че банката е представила на
кредитополучателя подобна информация и че му е разяснила реално икономическите
аспекти и рискове на превалутирането на кредита в швейцарски франкове. За ищеца
е липсвала ясна и конкретна информация, от която да може да изведе, респективно
да съпостави, позитивите и рисковете от сключената сделка, в сравнение с тези
от вземането на кредит във валута, в която получава доходите си - лева или
фиксираната към нея резервна валута – евро. Липсвала е яснота за потребителя до
каква стойност потенциалното повишаване на франка би могло да заличи позитивите
от по-ниската лихва, в сравнение с отпуснат кредит във валута лева/евро, а
оттук е бил лишен и от възможността да направи разумен избор между по-ниската
лихва при поет валутен риск и по-високата такава, но при отсъствието на валутен
риск. Действително, според смисловото и граматическо съдържание на клаузите от
договора в интелектуалните възможности на ищеца е да установи възможното
поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен
(и което следва от самото естество на престацията), но предвид липсата му на
експертни финансови познания, подобно предвиждане е силно абстрактно и не може
обосновано да се очаква от него да прецени „потенциално значимите икономически
последици от подобна клауза върху финансовите му задължения“ по смисъла на
горепосоченото решение на СЕС.
Предвид изложеното, ищецът не е могъл да
съобрази евентуалните икономически последици от валутния риск върху
задълженията си, който поема със сключването на договора за кредит в
чуждестранна валута, и се е съгласил с установените предварително от банката
условия, без да може да повлияе на съдържанието им. С непредоставянето на
необходимата информация на потребителя банката като икономически по-силна
страна е нарушила принципа на добросъвестност, а след сключване на договора, в
хода на неговото изпълнение, процесната договорна клауза на чл. 22, ал. 1 е
довела до значителна неравнопоставеност между страните. Механизъм, по който потребителят
да бъде защитен от валутния риск не е предвиден, включително и чрез клаузата на
чл. 20, ал. 1 от договора, тъй като упражняването на правото на превалутиране е
предпоставено от съгласието на банката и при заплащането на комисион (и то в неупоменат
в договора и определян от ответника размер), а лихвеният процент в новата
валута се определя едностранно от банката, предвид препращането в чл. 20, ал. 2
към чл. 12, ал. 2 от договора. Налице е значителна неравнопоставеност в ущърб
на потребителя между правата и задълженията, произтичащи от договора, тъй като
ако банката беше постъпила добросъвестно и справедливо с потребителя, не би
могло да се очаква, че относително осведомен и обичайно наблюдателен потребител
би се съгласил с клаузата за поемане на риска от промяна на посочената
чуждестранна валута и понасяне на вредите от него дори и при индивидуално
договаряне.
Поради това че с клаузата на чл. 22, ал. 1 във
вреда на потребителя върху него се прехвърля изцяло валутния риск, то се
създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по
договора и същата е нищожна като неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Макар
и декларативна, клаузата на чл. 22, ал. 2 от договора също е проявна форма на
поетия от кредитополучателя валутен риск, поради което се явява неравноправна.
Аналогични са и съображенията, въз основа на
които неравноправна се явява и клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора,
предоставяща възможност на банката при липса на осигурени средства в швейцарски
франкове по сметката по чл. 2, ал. 1 на съответния падеж на погасителната
вноска по главницата и/или лихвата и наличие на средства на кредитополучателя в
евро по сметките му в банката, погасяването на кредита да се извърши от банката
освен във валутата на кредита, и в лева или евро, след служебно превалутиране
на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава” на банката за
швейцарския франк към евро. В същия смисъл неравноправна се явява и разпоредбата
на чл. 6, ал. 3, предвиждаща в случай че по време на действието на договора банката
промени базовия лихвен процент за жилищни кредити, размерът на погасителните
вноски, определен в ал. 1 да се променя автоматично в съответствие с промяната,
за което кредитополучателят дава своето неотменимо и безусловно съгласие. Клаузите
са проявление на поетия от кредитополучателя с клаузата на чл.22, ал.1 от
договора валутен риск и всички вреди от промяната на обявения от банката курс
купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, които
могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни вноски по
кредита, изразени в лева/евро, и по изложените по-горе съображения се явява неравноправна.
Обосновано
в обжалваното решение е прието още, че клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора е
неравноправна. Същата предвижда действащият БЛП на банката за жилищни кредити,
явяващ се един от формиращите ГЛП компоненти, да не подлежи на договаряне и
промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката
уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в
сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони. Съдържането на
визираната клауза осъществява фактическия състав на чл. 143 ЗЗП, тъй като
промяната на стойността на банковия лихвен процент е предоставена изцяло в
дискрецията на банката. Липсва каквато и да било яснота относно методика за
изменението на лихвата, обосноваваща наличието на „основателна причина“ по
смисъла на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП или даваща възможност за преценка за
приложението на чл.144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Процесният договор не попада и в
изключението на чл. 144, ал. 3, т. 2 ЗЗП, тъй като не представлява такъв за
покупка или продажба на чужда валута, пътнически чекове или международни парични
преводи в чужда валута. Отсъствието на посочени в договора обективни фактори, водещи
до изменението на лихвения процент, при запазена за ответника суверенната
преценка за това, създава значително неравновесие между правата и задълженията
на страните и противоречи на изискването за добросъвестност.
По същите съображения неравноправна е и клаузата
на чл. 12, ал. 1 от договора за кредит, предвиждаща право на банката
да променя тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионите, които прилага
при операциите си, както и приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове
или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл. 20, като
измененията в тарифата и приложимите лихви влизат в сила от деня на приемането
им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора.
Тази уговорка също предоставя на банката едностранно да променя приложимите към
договора лихви, такси и комисиони, без яснота в начина (методологията) на
определянето им и техния размер (така и Определение № 305 от 15.05.2018 г., по
т.д. № 2604/2017 г.).
Следва да се отбележи, че визираната клаузата е
неравноправна не защото предвижда принципната възможност банката едностранно да
изменя тарифата и лихвата по кредита, а тъй като съдържанието на чл.
12, ал. 1 договора е лишено от каквито и да било критерии за такава промяна и
възможност на потребителя да възрази, че не ги приема, като в настоящия случай
действието им настъпва с тяхното приемане от компетентните банкови органи и
става задължително.
Предвид изложено,
нищожни като неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП се явяват клаузите по чл. 3,
ал. 5, чл. 6, ал. 2, чл. 12, ал. 1 и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от договора за
кредит. Клаузите касаят надплащането на проявилите се валутни разлики и
увеличения лихвен процент, както и недължимо събрани такси. Пред първата
инстанция са приети общо три съдебно-счетоводни експертизи, като при приемането
им ответникът не е възразил нито срещу изчисленията на вещите лица, нито срещу
размера на сумите, посочен в задачите. Следва да се отбележи, че поставените
задачи са целели установяване на надплатени от ищеца суми, а експертизата е
изготвена въз основа на данни от счетоводството на банката, поради което
неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че ищецът не бил представил
доказателства за реалното заплащане на тези суми. Във връзка с доводите на банката
за необоснованост на изводите на СРС относно размера на присъдените суми, включително
и че не е било разгледано възражението му за настъпила погасителна давност,
въззивната инстанция намира следното:
Основателни са оплакванията на „Ю.Б.“ АД за
непроизнасяне от страна на СРС по своевременно релевираното възражение за настъпила
погасителна давност. Доколкото се касае за вземания, произтичащи от
неоснователно обогатяване в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД – начална
липса на основание, приложима е общата петгодишна давност, а не както твърди
банката – тригодишна давност. Предвид това, следва да се приеме, че погасени по
давност са всички вземания на ищеца, чиято изискуемост, респективно заплащането
им, са настъпили преди повече от пет години назад, считано от депозиране на
исковата молба, предявена на 12.08.2015 г., т.е. преди 12.08.2010 г. Правото да
се иска връщане на неоснователно платеното въз основа на нищожни клаузи
настъпва от момента на получаване от страна на ответника без основание на
съответната сума и от този момент започва да тече погасителната давност.
По отношение на присъдените 3527,23 евро,
представляващи надплатена сума поради валутна разлика между швейцарски франк и
евро за периода от датата на сключване на договора - 12.02.2008 г. до датата на
исковата молба - 12.08.2015 г., съдът кредитира неоспореното от страните заключение
на вещото лице П.Л.- задача №1 (л. 638, том 2 от делото на СРС). Както се
посочи, погасени по давност се явяват всички плащания, направени от ищеца преди
12.08.2010 г., поради което вземанията за валутни разлики по вноски, падежирали
в периода 21.03.2008 г. - 11.08.2010 г. (последната вноска от този период е с
дата 21.07.2010 г.) са погасени по давност. Размерът им представлява сбор от
посочените суми като разлика между платеното в швейцарски франкове и в евро, в
таблицата към задача №1, последна колона (л. 636), и която се равнява на сумата
от 363,84 евро. За тази сума претенцията на ищеца се явява неоснователна и
първоинстанционното решение подлежи на отмяна в тази му част.
Необоснован се явява изводът на СРС относно
размера на дължимите суми, представляващи разлика между предварително
договорените месечни анюитетни вноски и заплатените завишени такива в резултат
на неправомерното увеличаване на лихвата. Съдът правилно е кредитирал заключението
по задача №1, вариант №1, от допълнителната ССчЕ на вещото лице Е.С.(л. 649),
но не е съобразил, че посочената в експертизата и присъдена с решението сума от
4000,70 евро, представлява сбор от надплатената лихва от 2396,03 евро и начислените
капитализирани лихви и наказателни лихви от общо 1604,57 евро. Изрично е посочено
от вещото лице в същата задача (л. 641), че размерът на капитализираните лихви
от 1604,57 евро не представлява сума, заплатена от ищеца, поради което и
неправилно СРС е приел, че тя е получена от банката, респективно подлежи на
връщане. Ето защо действително надплатена без основание е само сумата от
2396,03 евро. От нея погасена по давност е разликата между сбора от платените
суми в евро в периода от отпускане на кредита до 26.07.2010 г. (датата на
последното плащане преди 12.08.2010 г.), които изчислени съобразно таблица №1,
последна колона, към задачата (л. 642-643, том 2, СРС) се равняват на 2939,97
евро, и сбора от дължимите лихви за периода 21.03.2008 г. до 21.07.2010 г.
(последната падежирала вноска преди 12.08.2010 г.), в размер на 3527,31 евро,
според таблица №2, последна колона, от експертизата (лист 646-647, том 2, СРС).
Видно, за обхванатия от погасителна давност период ищецът е платил по-малко
(2939,97 евро), отколкото би дължал (3527,31 евро) според изчисленията на
вещото лице, поради което за периода не са налице надплатени суми, респективно
няма погасени по давност вземания. Следователно в тази част решението следва да
бъде отменено само за сумата от 1604,57 евро.
По отношение на претенцията за надплатени суми
за годишна такса управление по кредита за периода 12.02.2008 г. – 31.12.2014
г., правилно СРС е съобразил, че нейният размер, според даденото от вещото лице
Л.заключение (л. 639-640, том 2, СРС), е 162,05 евро, но не е взето предвид
възражението за давност на ответника. Макар и експертизата да не съдържа
конкретни данни относно погасената по давност надплатена сума за периода
12.02.2008 г. до 11.08.2010 г., същата следва да бъде изчислена по реда на чл.
162 ГПК, доколкото не са необходими специални знания за нейното определяне.
Според чл. 4.2 от договора за кредит в началото
на всяка следваща година, считано от датата на усвояването на кредита,
кредитополучателят заплаща на банката годишна такса за управление в размер на
0,3 % върху размера на непогасената главница към същата дата. Следователно,
погасена по давност би била таксата, дължима към 01.01.2009 г. и към 01.01.2010
г., тъй като тези задължения са падежирали преди изтичането на пет години
назад, считано от подаване на исковата молба. Отнесената за погасяване главница
към 01.01.2009 г. във валута евро е посочена в задача №2, таблица №4, колона 6
(л. 654-655, том 2, СРС), чийто сбор за периода от 21.03.2008 г. до 31.12.2008
г. се равнява на 125,89 евро. Следователно към 01.01.2009 г. непогасената
главница е в размер на 23 674,11 евро (23 800-125,89), а дължимата върху нея
годишна такса управление, в размер на 0,3 %, се равнява на 71,02 евро (23
674,11*0,3%). От същата таблица и колона се установява, че отнесената за
погасяване главница за периода 01.01.2009 г. – 31.12.2009 г. се равнява на
159,80 евро. Следователно към 01.01.2010 г. остатъкът от главницата се равнява
на 23 514,31 евро (23 674,11-159,80), а дължимата върху нея годишна такса
управление е 70,54 евро (23 674,11*0,3%). Следва да се отбележи, че съдът кредитира
именно тази таблица №4, доколкото в нея вещото лице е извършило опис на платените
суми и същата не е оспорена от страните.
В констативната част на първоначалната ССчЕ (л.
523) е посочено, че в приложение №2 (движение по кредита) към същата експертиза
е представен опис на извършените плащания и капитализации по кредита (л. 583 и сл., том 2, СРС). Видно от приложение
№1, до крайната дата, до която вземанията на ищеца са погасени по давност –
11.08.2010 г., е начислена една единствена такса с наименование „такса
управление“ - на 21.02.2010 г., в размер на 116,79 евро (л. 585, том 2).
Според приложение №1 към същата експертиза (л.
573, пореден №196) сумата от 116,79 евро е била погасена на 21.02.2010 г. При
съпоставка на платената такса управление от 116,79 евро, спрямо общо дължимата
такава към 01.01.2009 г. и 01.01.2010 г. от общо 141,56 евро (71,02+70,54) е
видно, че ищецът е платил по-малко от дължимото, поради което и не е налице
вземане на ищеца за надплатена такса, възникнало в периода, обхванат от настъпилата
погасителна давност до 12.08.2010 г., поради което възражението на ответника в
тази насока се явява неоснователно.
Въпреки че правилно СРС е съобразил размера от 655,24 евро (равностойността на
1281,53 лв., посочен в задача №4 от първоначалната ССЕ, л. 525) на недължимо
платено поради валутната разлика, получена от превалутирането на сумата по
кредита към момента на усвояването му, искът е подлежал на отхвърляне, поради
погасяването му по давност. Самото превалутиране е извършено при усвояването на
кредита на 21.02.2008 г., от което следва да безспорен извод, че от тази дата
за ищеца е възникнало правото да я претендира като неоснователно получена от
банката, поради което с предявяването на исковата молба едва на 12.08.2015 г.,
вземането му е изцяло погасено по давност.
Доколкото крайните правни изводи на двете
инстанции не съвпадат изцяло, решението на СРС следва да бъде отменено за разликата
над 3163,39 евро до присъдените 3527,23 евро, равняваща се на 363,84 евро и представляваща
надплатена сума поради валутна разлика между швейцарски франк и евро за периода
от датата на сключване на договора 12.02.2008 г. до 11.08.2010 г. и за тази
сума искът да бъде отхвърлен като погасен по давност. Решението следва да се
отмени и в частта относно претенцията, представляваща разлика между предварително
договорените месечни анюитетни вноски и заплатените завишени такива в резултат
на неправомерното увеличаване на лихвата – за разликата над 2396,03 евро до
присъдените 4000,70 евро, както и да се отмени изцяло в частта с присъдените
655,24 евро – получена валутна разлика при усвояването на кредита. При това
положение решението следва да се отмени и в частта с присъдените в полза на ищеца
разноски за разликата над 3900,13 лв. до присъдените 5688,55 лв.
По отношение на депозираната от ответника жалба
срещу решение от 22.08.2018 г., в частта, с
която СРС е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка на основното
решение от 17.04.2018 г., настоящата инстанция намира жалбата за основателна.
Нормата на чл. 247, ал. 1 ГПК предоставя на съда възможност по собствена
инициатива или по молба на страните да поправи допуснатата в решението очевидна
фактическа грешка. По смисъла на горната разпоредба очевидна фактическа грешка
е всяко несъответствие между действително формираната истинска воля на съда и
нейното външно изразяване в писмения текст на решението и то само в неговия диспозитива,
тъй като единствено той е източник на формираната от съда воля, но не и мотивите
към него.
С обжалваното решение, постановено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК, СРС е допуснал поправка на ОФГ в основното решение от 17.04.2018 г. като
на стр. 3, ред 14, от горе надолу, на стр. 5, ред 15 от горе надолу и на стр. 5, ред 45, да се чете
23 800 евро, а на стр. 4, ред 27 от горе надолу да се чете чл. 22, ал. 2.
Видно от съдържанието на решението от 17.04.2018 г. поправените грешки са
допуснати в мотивите на решението, а не в неговия диспозитив, поради което редът
на чл. 247, ал. 1 ГПК е неправилно приложен и решението следва да се отмени в
тази му част. Следва да се отбележи, че на 23.05.2018 г. на ответника е връчено
разпореждане №404205 от 10.05.2018 г., с което СРС е разпоредил да му се връчат
двете постъпили молби на 04.05.2018 г. от ищеца –
молба за поправка на ОФГ и отделна за допълване на решението, поради което неоснователни
са доводите на банката, че не е била уведомена за постъпилата молба по чл. 247 ГПК.
С оглед изхода на спора на ищеца следва да се
присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство,
пропорционално на отхвърлената част от въззивната жалба, в размер на 822,73
лв., като същото е намалено поради прекомерност до размера на 1200 лв., предвид
фактическа и правна сложност на делото.
На ответника следва да се присъдят разноски,
както следва: общо 477,90 лв. за въззивното производство и 487,30 лв. за
производството пред СРС.
Предвид
правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, цената на
осъдителните исковете и връзката между тях, и доколкото се касае за спор със
страна потребител, поради което делото е гражданско (арг. от чл. 113, изр. 2 ГПК), то и въззивното решение подлежи на касационно обжалване
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ частично решение от 17.04.2018 г., постановено по гр. дело №
48058/2015 г., на СРС, 47 състав., с което са уважени предявените от Т.М.С.,
ЕГН *******срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******, осъдителни искове по чл. 55, ал. 1 от
33Д за недължимо получени суми по Договор за кредит
за покупка на недвижим имот HL31975 от 12.02.2008 г., както следва:
- в частта, с която банката е осъдена да заплати на
ищеца надплатена сума поради валутна разлика между швейцарски франк и евро за
периода от датата на сключване на договора - 12.02.2008 г. до датата на
исковата молба (12.08.2015 г.) – за разликата над 3163,39 евро
до присъдените 3527,23 евро и за периода 12.02.2008 г. – 11.08.2010 г., ведно
със законната лихва от 12.08.2015 г.
- в частта, с която банката е осъдена да заплати на
ищеца сума, представляваща разликата между предварително договорените месечни
анюитетни вноски и заплатените завишени такива за периода от 12.02.2008 г. до
датата на исковата молба (12.08.2015 г.) – за разликата над 2396,03 евро
до присъдените 4000,70 евро, ведно със законната лихва от 12.08.2015 г.;
- изцяло в частта, с която банката е осъдена да
заплати на ищеца сумата от 655,24 евро, представляваща недължимо платено
поради валутната разлика, получена от превалутирането на сумата по кредита към
момента на усвояването му, ведно със законната лихва от 12.08.2015 г.;
- в частта с присъдените в полза на ищеца съдебни разноски –
за разликата над 3900,13 лв. до присъдените 5688,55 лв. и вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Т.М.С.,
ЕГН *******срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******, осъдителни искове по чл. 55, ал. 1 от
33Д, за заплащане на недължимо получени от банката суми по Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL31975 от
12.02.2008 г., както следва:
- за сумата от 363,84 евро, представляваща надплатена сума
поради валутна разлика между швейцарски франк и евро за периода от датата на
сключване на договора - 12.02.2008 г. до 11.08.2010 г., ведно със законната лихва от 12.08.2015 г., поради
погасяване на претенцията по давност.
- за сумата от 1604,57 евро,
представляваща разликата между предварително договорените месечни анюитетни
вноски и заплатените завишени такива за периода от 12.02.2008 г. до датата на
исковата молба (12.08.20015 г.), ведно със законната лихва от 12.08.2015 г.,
поради неоснователност на претенцията.
- за сумата от 655,24 евро, представляваща недължимо платено
поради валутната разлика, получена от превалутирането на сумата по кредита към
момента на усвояването му, ведно със законната лихва от 12.08.2015 г., поради погасяване
по давност на претенцията.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Т.М.С., ЕГН *******, със съдебен адрес ***, чрез адв. В. В.,
да заплати на „Ю.Б.“ АД с ******, със
съдебен адрес ***, чрез адвокатско дружество „М. и Р.“, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК и чл. 273 ГПК, разноски от 477,90 лв. за въззивното производство и 487,30 лв. за
производството пред СРС.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД с ЕИК ******, със съдебен адрес *** да заплати на Т.М.С., ЕГН *******, със съдебен адрес
***, чрез адв. В. В., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 273 ГПК сумата от 822,73
лв., представляваща
разноски за заплатено адвокатско възнаграждение пред СГС.
ОТМЕНЯ решение от 22.08.2018 г., по гр. дело № 48058/2015 г., на
СРС, 47 състав, в частта, в която е допусната по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК поправка на очевидна фактическа грешка на постановеното по същото дело
решение от 17.04.2018 г. и вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба вх. № 5075708 от 04.05.2018 г.,
депозирана от Т.М.С., за допускане поправка на очевидна фактическа грешка в
решение от 17.04.2018 г., постановено по гр. дело № 48058/2015 г., на СРС, 47
състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: