Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
30.12.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на шести ноември две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 16954 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 464741 от 06.08.2018г. по гр.д. № 82199/2017г. Софийски
районен съд, 128 състав осъдил адв. П.Г.Г., член на САК, да заплати на Г.Н.Х.,
ЕГН **********, сумата 3 794.06 лв., представляваща причинени от ответника на
ищцата имуществени вреди на основание чл. 51 от Закона за адвокатурата във връзка с оказаната й
по договори от 15.10.2013г. и 23.02.2015г. правна защита и съдействие по гр.д.
№ 15274/2013г. по описа на СГС, І ГО, 19 състав, като отхвърлил иска за
разликата до пълния предявен размер от 17 629.33 лв. поради погасяване на
вземането на Г.Н.Х. от адв. П.Г.Г. чрез прихващане с насрещното вземане, което
адв. П.Г.Г. има от Г.Н.Х., възникнало от неплатена част от договорено адвокатско
възнаграждение по договори за правна защита и съдействие от 15.10.2013г. и
23.02.2015г. в размер на 2 270.00 лв., а за останалата част - поради
неоснователност и недоказаност на иска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата 341.46 лв., представляваща
разноски по делото съразмерно с уважената част от иска.
Срещу решението са подадени въззивни жалби и от двете страни.
Ищцата Г.Н.Х. обжалва решението в частта, с която искът е отхвърлен за
сумата 7 200 лв. – обезщетение за вреди, изразяващи се в платени разноски
на насрещната страна по гр.д. № 15274/2013г. на СГС, и за сумата 3 180 лв.
- адвокатско възнаграждение, съразмерни на 2/3 от материалния интерес, касаещ
предявените права на трети лица, както и в частта, с която е извършено съдебно
прихващане за сумата от 2 270 лв., с оплаквания за неправилност.
Неправилен бил изводът на СРС, че не може да се вмени в изключителна вина на
ответника понасянето от ищцата на разноските на насрещната страна по гр.д. №
15274/2013г. на СГС. Принципно правилни били разсъжденията, че за ищцата бил
налице правен интерес и тя била процесуално легитимирана да предяви иск относно
1/3 от материалния интерес – предмет на гр.д. № 15274/2013г. на СГС, а по отношение
на останалите 2/3 искът се явявал недопустим. По делото обаче било доказано, че
при предявяване на исковете ответникът е действал изключително по своя
преценка, като при това се отклонил от сключения договор за правна защита, по
който негови доверители били ищцата и сестра й С.М.. Неправилен бил изводът на
СРС, че за намаляването на имуществото на ищцата с платените съдебни разноски
на насрещната страна отговорност следвало да се носи не от адвоката, а от съда
предвид задължението му по чл. 130 ГПК да извърши служебна проверка за
допустимостта на иска. Това щяло да бъде вярно, ако ответникът е бил служебен
защитник, но щом адвокатът съзнателно и по своя преценка въз основа на
предоставеното му пълномощно за образуване на дело и процесуално
представителство и на писмените доказателства, които недвусмислено очертавали
кръга на наследниците и техните права, изготвил и подписал лично исковата
молба, не можело да се приеме, че той не носи отговорност за платените от
ищцата при отхвърлянето на иска разноски на насрещната страна. Изцяло бил
игнориран фактът, че в началото на причинноследствената верига, довела до
настъпилия вредоносен резултат, били професионалните действия и преценки на
адвокат Г.. Налице било най-малкото съпричиняване на вреди, тъй като именно
професионалното поведение на ответника, в разрез със задълженията, вменени му
от чл. 40, ал. 1 и ал. 2 ЗА, обусловило понасянето на отговорността за разноски
в доказания по делото размер. Недопустимостта на иска следвало да бъде очевидна
и за адвоката, който дължал по-голяма грижа от тази на добрия стопанин и дори
от тази на добрия търговец, тъй като чл. 2, ал. 2 ЗА го задължавал да действа в
интерес на доверителя по най-добрия начин със законни средства. Освен това осъществените
от ответника в хода на гр.д. № 15274/2013г. на СГС процесуални действия във
вреда на ищцата не се изчерпвали с първоначалното предявяване на исковата
молба, с която били предявени частично недопустими искове. С поисканото в
последното съдебно заседание на 04.04.2016г. увеличение на иска били увеличени
и имуществените вреди за ищцата, тъй като преценката за прекомерност на
адвокатското възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК се извършила вече не
на базата на първоначалната, а на увеличената цена на иска. Същото се отнасяло
и до присъдения от САС увеличен размер на разноските от 1.5 пъти над минимума
по Наредба № 1/2004г., който бил обусловен от процесуалното поведение на адв. Г.,
довело до значителен брой съдебни заседания и съдопроизводствени действия, в
които участвала насрещната страна. Освен това прекратяването на делото по
отношение на предявени недопустими искове не изключвала отговорността за
разноски съобразно чл. 78, ал. 4 ГПК, освен ако е извършено преди изпълнението
на процедурата по чл. 131 ГПК. В случая съдът бил сезиран с искова молба,
съдържаща съществени нередовности – без определена или поне определяема цена,
което вероятно било причина за пропуска на съда да установи частичната
недопустимост на исковете и да прекрати производството по отношение на тях. Неправилно
СРС приел също, че договореното и платено от ищцата адвокатско възнаграждение,
пропорционално на 2/3 от материалния интерес по делото във връзка с предявените чужди права, не представлявало
имуществена вреда предвид свободата на договаряне между страните. Наредба №
1/2004г. определяла критериите при договарянето между адвокат и клиент и
очевидно било, че след като по делото е определена цена на иска, адвокатското
възнаграждение било определено съобразно нея. Неправилно също СРС допуснал
прихващане между дължимото обезщетение за вреди от понесените от ищцата разноски
за държавни такси с претендираната от ответника част от договореното
възнаграждение по сключените договори за правна защита и съдействие в размер на
2 270 лв. Необосновано СРС приел един твърдян от ответника неосъществен
факт – че ищцата не е платила 1 500 лв. по първия договор и 770 лв. - по
втория. Възражението за прихващане не било доказано, като освен това ответникът
се възползвал от обстоятелството, че именно той не е предоставил на ищцата
доказателства за извършеното плащане или отбелязване върху двата договора за
правна защита. Същевременно с възражението за прихващане ответникът отричал
по-рано заявени от него факти, за които съставил писмен документ – списък на
разноските, представен във връзка с искането за присъждане на разноски по гр.д.
№ 15274/2013г. на СГС и потвърдил факта на плащането на тези суми, което било
отразено в протокола от 04.04.2016г. Списъкът съдържал признание от ответника
за извършеното в негова полза плащане на адвокатско възнаграждение, което
следвало да бъде обсъдено съвместно с двата договора за правна защита, а
последните – тълкувани по реда на чл. 20 ЗЗД. По принцип доплащане се
извършвало след като първоначалната сума вече е била платена. С втория договор
се договаряло доплащане в размер на 2 770 лв., като в момента на
подписването му са платени 2 000 лв., записано било, че „сумата е част от
общата сума от 4 770 лв.“ и след извършеното доплащане има дължим остатък
от 770 лв., платим на 04.03.2015г. Освен това вторият договор имал характер на
рекапитулация, тъй като в него била посочена общата сума на възнаграждението и
остатъкът след всички извършени плащания от клиента. Дори да се приеме, че
сумата от 770 лв. не е била платена, нямало основание да се допусне прихващане
над този размер. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в
атакуваните части и вместо него постанови друго, с което да уважи иска за
горепосочените суми. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във
въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в
писмена защита от 13.11.2019г.
Ответникът П.Г.Г. обжалва първоинстанционнното решение в осъдителната му
част, с оплаквания за неправилност. Неправилно районният съд приел, че е налице
виновно и противоправно поведение на ответника при осъщественото от него
процесуално представителство на ищцата. За да се търси имуществена отговорност
от адвокат в качеството му на пълномощник, съгласно чл. 51 ЗА, трябвало да е
налице виновно неизпълнение на задълженията му по ЗА, по Етичния кодекс на
адвоката и наредбите на ВАС. Отговорността можело да бъде ангажирана само ако
неблагоприятният за страната резултат се дължи на пропуск на адвоката да
упражни някое процесуално право или да извърши надлежно някое процесуално
действие, което да е довело до погасяването на съответната процесуална
възможност. Адвокатът не отговарял за вреди, ако е положил дължимата грижа и в
интерес на доверителя и е приложил всички подходящи законни средства за защита.
В случая от събраните доказателства не се установявало подобно поведение на
адвоката. Всички действия по гр.д. № 15274/2013г. на СГС били предварително
съгласувани и извършени със съгласието на ищцата и нейната сестра С.М.. От
представената имейл кореспонденция се установявало, че съвсем точно е
информирал ищцата за действията си, с които тя явно била съгласна и не се
противопоставила. Неправилен бил изводът на СРС, че при правния спор между
наследниците на Л.П.и „М.-****“ ЕООД не се налагало необходимост от другарство
в делото на всички носители на спорното право и че то било делимо. Длъжен бил
да направи субективно съединяване на искове. Не било вярно, че другите
наследници не са дали съгласието си да участват като „другари“ в делото срещу „М.-****“
ЕООД, напротив, те искали да се включат в делото и адвокат Г. разчитал, че
съдът ще приложи хипотезата на чл. 26, ал. 4 ГПК. Неправилен бил и изводът на
СРС, че извършените от Д.Х. плащания следвало да бъдат зачетени по делото. Действащият СК предвиждал,
че влоговете не са съпружеска имуществена общност, а цитираната съдебна
практика се отнасяла до отменения СК. Активно легитимиран да претендира
преведените от банковата сметка на Д.Х. бил последният, а не ищцата. Дори в
представената извадка от ГГК се говорело за наказателни дела и в случай, че
единият съпруг не е в състояние да си плати разноските и то в степен, която е
справедлива. Грешен бил и изводът на съда, че извършените плащания от Д.Х.
/разписка и извлечение от банкова сметка/ ***.д. № 15274/2013г. на СГС и
са в размер, съответстващ на дължимите
държавни такси и възнаграждения за вещи
лица. В разписката относно получените от Д.Х. 1 700 евро не било посочено
за какво са получени. По това време се водело дело за делба и имало
производство по сметки срещу другите наследници, в което се претендирали
разноски по гледането на майката на ищцата в Германия. Нямало годни
доказателства, които да установяват, че държавните такси по процесното дело са
платени от ищцата. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение
в атакуваната от ответника част и вместо това постанови друго, с което да
отхвърли изцяло предявения иск. Прави евентуално възражение за прекомерност на
претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Съображения
излага в писмена защита от 13.11.2019г.
С отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК всяка от страните оспорва жалбата
на насрещната страна.
Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбите, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С исковата молба, уточнена с молба от 19.12.2017г. ищцата твърди, че по
силата на договор за правна защита и съдействие от 15.10.2013г. ответникът подал
искова молба и осъществявал процесуално представителство на ищцата по гр.д. №
15274/2013г. по описа на СГС. Предмет на спора били права по договор, сключен
от наследодателя на ищцата - нейната майка Л.Г.П.. Въпреки че ответникът адв. Г.
знаел, че ищцата не е единствен наследник, а има права само до 1/3 част, предявил
иска за пълния обем права - за пропуснати ползи от неизпълнен предварителен
договор, по който страна била Л.П., и за присъждане на двойния размер на
задатъка по него. Твърди, че не само адв. Г. не съобразил правата на ищцата, до
които да предяви посочените искове, нито поискал намаление на размера им, но и
в о.с.з. от 04.04.2016г. направил увеличение на размера на единия от обективно
съединените искове от 25 512 лв. на 107 000 лв. С постановеното по
гр.д. № 15274/2013г. по описа на СГС исковете били отхвърлени, като от мотивите
било видно, че ищцата е предявила чужди права, което е самостоятелно основание
за отхвърляне на исковете относно 2/3 от материалния интерес. Действията на
ответника Г. били непрофесионални и водели до нарушаване на общото оправило да
не се вреди другиму, действайки извън пределите на предоставената му от ищцата
представителна власт. Поради това 2/3 от заплатените от ищцата разноски по
гр.д. № 15274/2013г. по описа на СГС представлявали претърпени от ищцата
имуществени вреди от дейността на адв. Г., както следва:
3 773 лв. – 2/3 от държавната такса от общо 5 660.48 лв.;
3 180 лв. – 2/3 от платено на адв. Г. адвокатско възнаграждение от
общо 4 770 лв.;
133.33 лв. – 2/3 от цената на частна техническа експертиза от общо 350 лв.;
133.33 лв. – 2/3 от стойността на единична СТЕ от общо 200 лв.;
800 лв. – 2/3 от стойността на тройна СТЕ от общо 1 200 лв.;
2 290 лв. – 2/3 от допълнителна държавна такса от общо 3 435.60
лв.;
7 220 лв. – 2/3 от присъдените на ответника съдебни разноски в общ
размер 10 830 лв.
Искала е от съда да осъди ответника да й заплати сумата от общо 17 629.33 лв.
Законна лихва не е претендирана.
С оглед фактическите твърдения в исковата молба – сключен между страните
договор за правна защита и съдействие, като поради непрофесионалните и
некомпетентните си действия ответникът – адвокат причинил вреди на ищцата под
формата на претърпяна загуба, изразяваща се в заплатените такси, разноски и
възнаграждение по делото за разликата над правата на ищцата от 1/3, предявеният
иск има правната си квалификация в чл. 51 ЗА.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил иска по основание и размер. Не оспорва, че е осъществил процесуално
представителство и защита на ищцата по гр.д. № 15274/2013г. по описа на СГС. Твърди,
че първоначално е бил упълномощен освен от ищцата и от нейната сестра С.Н.М.,
но впоследствие, с оглед влошените отношения между сестрите, предявил иск само
от името на Г.. Х.. Не било налице негово противоправно поведение, всички
действия по делото били предварително съгласувани и извършени със съгласието на
ищцата. Обяснил подробно на ищцата възможните усложнения в процеса с оглед
представения му предварителен договор, в който интересите на майка й не били
били защитени. Въпреки това ищцата решила да заведе дело и адвокатът предявил
иска само от нейно име, като се разбрали, че ще включи другите наследници на
един по-късен етап или да използва С.М. като свидетел. Освен това ставало дума
за неизпълнение на предварителен договор и не можело да се иска да бъде
развален само за 1/3 идеална част, колкото била наследствената част на Г.Х.. Оспорил
е плащането на част от претендираните от ищцата разноски при твърдения, че в
представените платежни документи като платец е посочен П.Г.. По договора от 15.10.2013г. било удостоверено
плащане само на сумата 500 лв., за които нямало доказателства коя от двете
сестри е платила, а по договора от 23.02.2015г. било удостоверено плащането на
2 000 лв. от ищцата /която е част от общата сума от 4 770 лв./ и
остава да се доплати още 770 лв., които суми още не били платени. Оспорва да е пасивно
легитимиран да отговоря за заплатените от Х. разноски на насрещната страна по
процесното дело, тъй като част от тях били присъдени с определение на САС, в
което производство ищцата е била представлявана от друг адвокат. Релевирал е
евентуално възражение за прихващане със сумата 2 270 лв., представляваща
неплатеното възнаграждение по двата договора за правна защита и съдействие /1
500 лв. по първия и 770 лв. по втория/. Искал е от съда да отхвърли иска.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС/.
Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Настоящият
въззивен състав го намира обаче за частично неправилно по следните съображения:
От фактическа страна: От приетия договор за правна защита и съдействие
серия А 0033364 /л. 6 от делото на СРС/ се установява, че на 15.10.2013г. между
страните е договорено оказване на правна защита и съдействие от страна на
адвокат П.Г., изразяващи се в образуване и защита по гражданско дело срещу ЕТ „М.-****
– М.Г.“, представлявано от М.И.Г.. Договорено е възнаграждение на адвоката в
размер на 2 000 лв., платимо както следва: при подписването на договора - 500 лв.;
на 17.10. - 500 лв.; на 19.10. - 500 лв.; другите 500 лв. - в края на делото.
Приет по делото е и договор за правна защита и съдействие № 0033570 /л. 20
от делото на СРС/, с който на 23.02.2015г. между страните е договорено оказване
на правна защита и съдействие от адвокат Г., като договорената сума за
възнаграждение в размер на 2 770 лв. представлява доплащане по образуваното гр.д.
№ 15274/2013г. I-19 състав на СГС срещу „М.-****“ ЕООД и ЕТ „М.-**** – М.Г.“.
Посочено е, че договорената сума е част от общата сума в размер на 4 770 лв. В
договора е записано, че е платена сума в размер на 2 000 лв., а останалите 770
лв. ще бъдат заплатени на 04.03.2015г.
Приета по делото е искова молба вх. № 126577/11.11.2013г., подадена от Г.Х.
чрез адвокат П.Г. против „М.-****“ ЕООД, въз основа на която е образувано гр.д.
№ 15274/2013г. по описа на СГС. С исковата молба ищцата, като наследник на майка
си Л.Г.П., починала на 29.06.2013г., е претендирала осъждане на ответника да й
заплати двойния размер на договорения задатък по предварителен договор от
19.07.1999г., както и пазарната стойност на строителството, което следвало да
бъде извършено. Във връзка с начина на формиране на цената на исковете и
дължимата държавна такса върху тази цена между страните е разменена електронна
кореспонденция на 12.12.2013г. /л. 75 от делото на СРС/.
С молба на адвокат Г. в производството по гр.д. № 15274/2013г. на СГС е
поискано увеличение на единия от обективно съединените искове от 21 110
лв. на 107 000 лв., видно от молба на л. 79 от делото на СРС и протокол от
проведено открито съдебно заседание от 04.04.2016г. /л. 13 – 15 от делото на
СРС/, като увеличението е допуснато от СГС, видно от протокола. В това заседание
от адв. Г. е представил списък по чл. 80 ГПК , последният приет като
доказателство по настоящото дело /л. 21 от делото на СРС/.
С решение № 7362 от 07.10.2016г., постановено по гр.д. № 15274/2013г. на
СГС са отхвърлени предявените от Г.Х. искове с правно основание чл. 93, ал. 2 ЗЗД за сумата 107 000 лв., представляваща двойният размер на заплатеното
капаро по предварителен договор от 19.07.1999г., и иск с правно основание чл.
79, ал. 1 вр. чл. 82 ЗЗД за сумата 116 000 лв., представляваща обезщетение
за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от неизпълнен
предварителен договор от 19.07.1999г. Видно от мотивите на решението, съдът е
приел предявените искове за неоснователни до размер от 2/3 от исковите суми
поради установеното по делото от представеното удостоверение за наследници, че
ищцата притежава права досежно 1/3 от наследството на своята майка. За
разликата над 1/3 съдът е приел, че ищцата не е активно материалноправно
легитимирана.
С решението ищцата е осъдена да заплати на ответника „М.-****“ ЕООД
разноски в размер на 7 420 лв., от които 7 220 лв. – адвокатско
възнаграждение, намалено от СГС по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК до минималния
размер по Наредба № 1/2004г. В последващо производство по реда на чл. 248, ал. 3 от ГПК, с определение № 346 от 31.01.2017г. по ч.гр.д. № 283/2017г. по
описа на САС Г.Х. е осъдена да заплати на „М.-****“ ЕООД още 3 610.00 лв. - адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство пред СГС.
По делото не е било спорно и от приетото удостоверение за наследници /л. 11
от делото/ се установява, че Л.Г.П., починала на 29.06.2013г., е оставила за
наследници по закон С.Н.М., дъщеря, Г.Н.Х., дъщеря, и Н.А.П.и Б.А.П.– внуци, по
заместване на починалия преди Л.Г.П. неин син А.Н.П..
Във връзка с извършените плащания по делото са представени: платежно нареждане
от 19.03.2014г. /л. 9/, видно от което по сметка на СГС е внесена сума в размер
на 5 660.49 лв. с основание „държ. такса по гр. д. 15274/13г. I-19 с-в, ГК,
СГС“. Като задължено лице в платежното нареждане е посочена Г.Х., а като
наредител на плащането – П.Г.; платежно нареждане от 24.03.2016г. /л. 10 от
делото на СРС/, съгласно което по сметка на СГС е внесена сума в размер на 3 435.60
лв. с основание „държ. такса за увеличение на иска по пункт 1 от иск. молба по
гр.д. 15274/13г. I-19 СГС“. Като задължено лице в платежното нареждане е
посочена Г.Х., а като наредител на плащането – П.Г..
Видно от приетия заверен превод на писмо от „Берлинер шпаркасе“,
дъщерно предприятие на „Ландесбанк Берлин“ АД, и извлечение от разплащателна
сметка при „Берлинер шпаркасе“/„Ландесбанк Берлин“ АД с титуляр Д.Х. /л. 100 –
103 от делото на СРС/, на 19.12.2013г. от сметка на Д.Х. е извършен паричен
превод по електронен път в размер на 3 600 евро по посочена банкова сметка ***-н
П.Г., с основание „съдебни разходи срещу Г.“. Че ищцата е съпруга на лицето Д.Г.Х.
се установява от приетото удостоверение за семейно положение /л. 76/.
Приета и неоспорена е и разписка от 14.03.2016г. /л. 64 от делото на СРС/,
с която адв. П.Г. удостоверил, че получил от Г.Х. 80.00 евро за доплащане на
държавна такса по гр.д. 15274/2013г. на СГС. От Д.Х. по банков път е получил
още 1700 евро.
От приетите 3 бр. разписки и 2 бр. известия за кредитен превод /л. 61 - 63
и л. 32 - 33 от делото на СРС/ се установява, че ищцата е заплатила на
насрещната страна по гр.д. 15274/2013г. на СГС разноските за адвокатско
възнаграждение в размер на 10 830 лв.
Видно от представените във връзка с възраженията на ответника писмени
доказателства /л. 80 - 83 от делото на СРС/, ответникът е осъществявал
процесуално представителство и защита на ищцата и по друго водено от нея дело -
гр.д. № 46330/2013г. по описа на СРС, 55 състав, с предмет делба на недвижим
имот. Видно от разписката на л. 80, ищцата е заплатила на адв. Г. по това дело
сумата 2 700 евро, представляваща дължимата сума за адвокатски хонорар и
държавна такса по гр.д. № 46330/2013г. на СРС, 55 състав за предявяване на искане
по сметки в размер на 33 653.9 евро. Съгласно списъка по чл. 80 ГПК по
това дело /л. 81/, общо претендираните разноски са в размер на 4 450 лв.
По делото са приети като писмени доказателства документи, представляващи
част от дисциплинарно дело № 144/2017г. по описа на ДС при САК, образувано по
подаден от ищцата сигнал /л. 77 -91 от делото на СРС/, от които се установява,
че дисциплинарното производство срещу адвокат П.Г. е прекратено с определение
на дисциплинарния съд от 13.10.2017г. на основание чл. 134 от ЗА - поради изтекла абсолютна погасителна
давност за търсене на дисциплинарна отговорност от адвоката.
От правна страна: Съгласно чл. 51 ЗА, за всяко виновно неизпълнение на
задълженията си по този закон, по Етичния кодекс на адвоката и наредбите на Висшия
адвокатски съвет, адвокатът отговаря за причинените на клиента вреди.
Нормата на чл. 2, ал. 2 ЗА постановява, че при упражняването на
адвокатската професия адвокатът се ръководи от законните интереси на клиента,
които е длъжен да защитава по най-добрия начин със законни средства; Чл. 40,
ал. 2 ЗА предвижда, че адвокатът се ръководи от върховенството на закона и е длъжен
да защитава правата и законните интереси на клиента си по най-добрия начин; Той
е длъжен точно да осведоми своя клиент за неговите права и задължения /ал. 3 на
чл. 40/. Следователно съгласно закона адвокатът трябва да действа с необходимата
професионална компетентност, отговорност и почтеност, като преценява най-висшия
интерес на своя клиент дори и когато с оглед на събраните по делото
доказателства и закона неговата теза е необоснована, респ.
неоснователна, като адвокатът трябва да изясни това обстоятелство на клиента и
съобразно своето вътрешно убеждение, което формира свободно, да предприеме
процесуални действия, съответно да не предприема процесуални действия, които
биха влошили или застрашили интереса на клиента.
В практиката на ВКС по приложението на чл. 51 ЗА /решение № 227/19.08.2013г. по гр.д. № 1166/2012г., ІV ГО, решение № 77/21.06.2019г. по гр.д. №
2735/2018г., ІІІ ГО/ се приема, че с договора за адвокатска услуга адвокатът
поема задължението да извърши необходимите правни и фактически действия и/или
да посъветва доверителя какви правни и фактически действия да извърши той, за
да бъде осъществена защитата на едно претендирано от доверителя /или срещу едно
претендирано спрямо него/ материално субективно право, така че то да може да бъде
реализирано от доверителя /или реализирането му спрямо доверителя да бъде
осуетено/. При изпълнението на поръчката адвокатът дължи по-голяма грижа от
тази на добрия стопанин /чл. 281 ЗЗД/ и дори от тази на добрия търговец /чл. 302 ТЗ/, тъй като чл. 2, ал. 2 ЗА го задължава да действа в интерес на
доверителя по най-добрия начин със законни средства. Ако правото на доверителя не
бъде защитено в пълна степен или реализирането на претендираното спрямо
доверителя право не бъде изцяло осуетено поради неполагането на дължимата от
адвоката грижа, той дължи обезщетение за всички претърпени от доверителя вреди.
Имуществените вреди на доверителя съставляват разликата между паричната оценка
на неговото имуществото, ако изпълнението беше надлежно, и паричната оценка на
имущество му в резултат на действително изпълненото и на пропуснатото от
адвоката. За да е адекватно, обезщетението се определя според това, което
обикновено се случва. Адвокатът не дължи благоприятно за страната решение и
съответно не отговаря във всички случаи на постигнат неблагоприятен резултат. Доколкото
в решенията е коментирана хипотезата на причинени от адвоката вреди под формата
на пропуснати ползи е прието, че неговата отговорност за вреди може да бъде
ангажирана само ако неблагоприятният за страната резултат се дължи на пропуск
на адвоката да упражни някое процесуално право или да извърши надлежно някое
процесуално действие, което е довело до погасяването на съответна процесуална
възможност. Упълномощеният адвокат не отговаря за вреди, ако е положил
дължимата грижа - в интерес на доверителя е приложил всички подходящи законни
средства за защита по най-добрия начин. Когато
предмет на договора за правна услуга е завеждане на дело, довереникът следва да
прояви онази дължима грижа, така щото да действа в интерес на доверителя по
най-добрия начин със законни средства /чл. 2, ал. 2 ЗА/. При поведение /действие или бездействие/ в
отклонение от принципа за защита на най-добрия интерес на доверителя, след като е разполагал с данни за
фактите по него, адвокатът е във виновно неизпълнение на поръчката, като
елемент от фактическия състав на основанието по чл. 51 ЗА.
В случая по делото не се спори и се установи, че страните са били обвързани
от два договора за адвокатска услуга, по силата които ответникът е поел задължение да подаде искова
молба срещу „МИГ-91“ ЕООД и да представлява ищцата по образуваното гражданско
дело с предмет осъдителни искове по чл. 93, ал. 2 ЗЗД и чл. 79, ал. 1 вр. чл.
82 ЗЗД във връзка с неизпълнение на сключен от наследодателката на ищцата
предварителен договор. В изпълнение на задълженията си по договора адвокатът е
предявил исковете на 12.11.2013г. само от името на ищцата, но с исковата молба
са претендирани целите размери на задатъка и обезщетението за вреди, въпреки че
адвокатът е знаел, предвид представеното по делото удостоверение за наследници,
че по наследствено правоприемство от майка си ищцата е била носител само на 1/3
от правата по предварителния договор.
По делото се установява, че първоначално ответникът е бил упълномощен и от
един от другите наследници – сестрата на ищцата, да образува дело и да я
представлява. Не се спори, че поради влошаване отношенията между двете сестри
във връзка с образуваното друго дело за делба, единствено ищцата е искала
предявяване на иск срещу „М.-****“ ЕООД. При предявяване на исковете обаче само
от името на ищцата Г.Х., адвокатът е бил длъжен да съобрази нейните
наследствени права и да предяви паричните искове само до този размер, а не за
целия им размер, още повече че освен ищцата и сестра й е имало и още двама
наследници на Л.П.. Правилно районният съд е приел, че съдебно предявените права
са делими, наследниците са имали качеството на обикновени другари и всеки от
тях е могъл да предяви иск съобразно своята част от наследството, което е
следвало да бъде съобразено от адвоката, като предяви исковете до размера на
правата на ищцата.
За неоснователни съдът намира доводите на въззивника-ответник, че разчитал
и другите наследници впоследствие да се „включат в делото“, да бъдат
конституирани впоследствие като ищци, а в жалбата – и че разчитал съдът да ги
конституира по реда на чл. 26, ал. 4 ГПК.
По предявените осъдителни искове наследниците на Л.П.не са били
задължителни необходими другари, а процесуалният закон не допуска последващо
субективно съединяване на искове на обикновени другари, поради което подобно
последващо конституиране е недопустимо.
Въззивният съд не споделя изводите на СРС за частична недопустимост на
предявените по гр.д. № 15274/2013г. на СГС искове, тъй като с тях били
предявени чужди права в нарушение на чл. 26, ал. 2 ГПК и при липса на правен
интерес досежно 2/3 от размера на исковете, от което пък е направил извод, че
поради неизпълнение от съда на задължението му да следи служебно за
допустимостта на исковете, то плащането на разноски на насрещната страна по
недопустима претенция не можело да се вмени в изключителна вина на адвоката. Цитираните
от СРС съдебни решения на ВКС, на които се е позовал, за да обоснове този си
извод, касаят предявени установителни искове за прогласяване нищожност на
договор и са неотносими към настоящия случай. С исковата молба по гр.д. №
15274/2013г. на СГС са били предявени осъдителни искове. При осъдителния иск интересът от
защитата произтича от естеството на търсената защита. Такъв е налице,
когато ищецът твърди, че има изискуемо притезание срещу ответника, което
последният не удовлетворява и иска присъждането му в своя полза. Дали
фактическото твърдение на ищеца отговаря на действителното положение е въпрос
по основателността, а не по допустимостта на осъдителния иск, т.е. на материалноправна,
а не на процесуалноправна легитимация /в този смисъл и определение № 53/13.01.2016г.
по гр.д. № 3927/2015г., ІV ГО на ВКС, определение № 641/18.07.2013г. по т.д. №
1249/2013г., І ТО на ВКС и др./.
В случая в подадената от адвоката
искова молба се твърди, че ищцата Г.Х. е наследник на Л.П.и като такава
претендира от ответника „М.-****“ ЕООД да й заплати задатъка по предварителния
договор в двоен размер и обезщетение за вредите от неизпълнение на договора.
Няма изложени твърдения за други наследници, нито твърдения, че ищцата
предявява пред съда чужди права. Приложени към исковата молба писмени
доказателства не сезират съда, те служат за доказване на фактическите твърдения
в исковата молба. Преценката за допустимостта на иска се извършва от съда въз
основа на изложените в исковата молба фактически твърдения, а в случая с оглед
твърденията в исковата молба и след уточняване цената на исковете същите са
били допустими. Поради това съдът не е имал задължение по реда на чл. 130 ГПК
да връща исковете като частично недопустими.
Пак с оглед фактическите твърдения и петитума на исковата молба по гр.д. №
15274/2013г. на СГС, съдът не е имал и задължение да конституира служебно ищци
по реда на чл. 26, ал. 4 ГПК. Съгласно чл. 26, ал. 2 ГПК, никой не може да предявява
от свое име чужди права пред съд, освен в предвидените от закона случаи, в
които случаи чл. 26, ал. 4 ГПК изисква по делото да се
призове като страна и лицето, чието право е предявено. Правилото на чл. 26, ал. 4 ГПК намира приложение само
когато по силата на изрично законово овластяване процесуалната легитимация на ищеца
се различава от материалноправната му легитимация и същият предявява пред съда
чуждо материално право. В тази хипотеза по силата на изрично законово
овластяване /напр. чл. 134 ЗЗД/, субституентът иска от съда осъждане или правна
промяна не в своя полза, а в полза на носителя на притезанието или на
потестативното право. Само когато от въведените с исковата молба твърдения
следва, че ищецът е предявил иска в качеството на процесуален субституент и
същевременно се претендира ответникът да бъде осъден да престира в негова
полза, съдът следва да даде указания за отстраняване на това противоречие между
обстоятелствена част и петитум, и след отстраняване на противоречието да
конституира на основание чл. 26, ал. 4 ГПК като страна по делото носителя
на материалното прав /в този смисъл
и решение № 48/01.03.2017г. по т.д. № 53384/201 г., ІV ГО на ВКС, решение № 86/26.03.2013г.
по гр.д. № 1025/2011г., ІІ ГО на ВКС/. Такъв
не е настоящият случай – в исковата молба, въз основа на която е образувано
гр.д. № 15274/2013г. на СГС, няма изложени твърдения ищцата да упражнява чужди
права пред съда, поради което СГС нито е дължал даване на указания за
отстраняване на такава нередовност, нито е бил длъжен да конституира страни по
реда на чл. 26, ал. 4 ГПК.
С оглед установеното по делото въззивният съд намира, че ответникът –
адвокат с предявяване на исковете от името на Г.Х. за целите размери на
вземанията за задатък и обезщетение за вреди от неизпълнението на
предварителния договор, въпреки че е знаел, че ищцата е носител само на 1/3 от
съдебно предявените права, както и с посканото в последното открито съдебно
заседание увеличение на единия от обективно съединени искове, не е положил
дължимата от него изисквана от закона грижа - да действа в интерес на
доверителя си по най-добрия начин със законни средства. Недоказани са
твърденията ответникът да е изпълнявал задълженията си по чл. 40, ал. 3 ЗА и да е осведомил своя клиент за неговите
права и задължения с оглед спорното правоотношение, вкл. да е разяснил
последиците от предявяване на иска от името на ищцата за целите размери на
вземанията. Подобни изводи не следват от представеното от ищцата електронно
писмо, в което се коментира начина на определяне цената на исковете и дължимите
държавни такси.
В пряка причинна връзка от това поведение на адвоката ищцата е претърпяла
имуществени вреди под формата на претърпяна загуба – заплатила е държавни такси
по исковете и върху увеличението в общ размер 9 095.60 лв., а при
предявяване на исковете съразмерно с дела й в наследството /за суми в размер на
38 666.67 лв. и 35 666.67 лв., общо 74 333.34 лв./ би дължала такива
в размер на 2 973.33 лв., или претърпяната от ищцата имуществена вреда се
равнява на заплатената такса за частта над притежаваната от нея 1/3 от
претендираните права, както е приел и районният съд.
От обсъдените по-горе писмени доказателства се установи, че във връзка с гр.д.
№ 15274/2013г. на СГС на адв. Г. са платени общо 5 380.00 евро, с равностойност
10 522.37 лв. Така извършените плащания несъмнено се отнасят за процесното дело
– същите са в размер, съответстващ на дължимите държавни такси и възнаграждения
на вещи лица, като и по време съвпадат с момента на възникване и плащане на
съдебните разноски. Твърденията на ответника, че тези средства били платени във
връзка с другото заведено дело за делба, се опровергават от приетата разписка
/л. 80/, удостоверяваща плащане на друга сума за адвокатско възнаграждение и
държавна такса във връзка с претенция по сметки. За основателен в тази връзка
съдът намира и довода на въззивницата-ищца, че предвид установеното при
констатацията по реда на чл. 183 ГПК, че оригиналите на документите за
платените такси са предадени от ответника на ищцата, по арг. от разпоредбата на
чл. 109 ЗЗД следва, че сумите за държавни такси са заплатени в цялост от
клиента, а оригиналите на документите са предадени от довереника при извършения
отчет пред доверителя.
Въззивният съд намира за неоснователни доводите на въззивника-ответник по
делото да не било доказано ищцата да е претърпяла вреди от плащането на таксите
поради обстоятелството, че част от сумите са преведени по банков път от съпруга
й Д.Х.. По аргумент от чл. 17 на действащия към момента на извършване на
плащанията Регламент 59 на Европейския парламент и на Съвета от 16.03.2011г.
относно приложимото спрямо имуществения режим на съпрузите право, приложимо в
отношенията между ищцата и съпруга й е немското право, в частност чл. 1360а от
Германския граждански закон /извлечение на л. 59 от делото на СРС/. Дори това
да не беше така, налице е изпълнение на нравствен дълг от страна съпруга на
задълженото лице, което валидно погасява дълга и в отношенията между платилия и
длъжника не се допускат претенции, основани на кондикционни вземания /чл. 55,
ал. 2 ЗЗД/. И доколкото става въпрос за изпълнение на нравствен дълг,
неотносимо е обстоятелството, че по действащия български СК влоговете не са
съпружеска имуществена общност.
По гореизложените съображения за допустимост на предявените по гр.д. №
15274/2013г. на СГС искове въззивният съд намира, че в пряка причинна връзка от
неполагане на дължимата грижа от адвоката ищцата е претърпяла имуществени вреди
под формата на претърпяна загуба и от плащането на адвокатско възнаграждение на
насрещната страна по гр.д. № 15274/2013г. на СГС, но само до размер от 2/3 от
присъденото такова с решението на СГС по следните съображения: По делото се
установи, че по релевирано от адв. Г. възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК СГС е
присъдил с решението разноски за адвокатско възнаграждение на насрещната страна
в минималния размер по Наредба № 1/2004г. от 7 220 лв., определен съобразно
цената на исковете към датата на сключване от насрещната страна на договора за
правна защита и съдействие - 27.05.2014г. Ако ответникът - адвокат беше положил
дължимата грижа и беше предявил исковете само до размера на наследствените
права на ищцата от 74 333.34 лв., дължимото минимално възнаграждение,
определено по същия ред, би възлизало на 2 760 лв. Следователно в пряка
причинна връзка от поведението на довереника й ищцата е претърпяла имуществена вреда
под формата на загуба в размер на 4 460 лв. В развилото се впоследствие
производство по чл. 248, ал. 3 ГПК САС е увеличил възнаграждението на
10 830 лв., като е присъдил на насрещната страна още 3 610 лв. Това
увеличение на възнаграждението обаче не е в пряка причинна връзка от поведението
на адв. Г. – видно от мотивите на определението на САС е, че възнаграждението е
увеличено предвид проведените 4 съдебни заседания в СГС. По делото не се
установяват твърденията на въззивницата-ищца провеждането на 4 съдебни
заседания да се дължи на виновно поведение на адв. Г.. Поради това съдът
намира, че претърпените от ищцата вреди по това перо възлизат на 4 460 лв.
Въззивният съд споделя изводите на първоинстанционния във връзка с
претенцията за обезщетение за вреди в размер 2/3 от адвокатския хонорар на адв.
Г. за образуване и водене на гр.д. № 15274/2013г. на СГС. От общо уговорените с
двата договора 4 770 лв., при доказателствена тежест за ищцата съобразно
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, същата не е доказала при условията на пълно и
главно доказване да е заплатила сумите по договорите в пълен размер. Не се
спори, че по първия договор е заплатена сумата от 500 лв. от общо 2 000 лв.,
а по втория са заплатени 2 000 лв., като не е доказано плащане на остатъка
от 770 лв., или ищцата не е доказала да е платила общо 2 270 лв. И чрез
тълкуване на двата договора съдът не може да направи извод, че с втория договор
е удостоверено плащане на пълния размер на възнаграждението по първия договор
за правна защита и съдействие. Представянето на списък на разноските по чл. 80 ГПК пред съда с включено адвокатско възнаграждение от 4 770 лв. не доказва
такова плащане, нито представлява признание за плащане на възнаграждението от
подписалия списъка адвокат в качеството му на процесуален представител на
ищцата. Списъкът на разноските не доказва плащане, нито съдът е обвързан от
посоченото в него, а дължи извършване на самостоятелна преценка относно
наличните доказателства за реално плащане на възнаграждението – с
удостоверяване на този факт в договора за правна защита и съдействие, когато
плащането е брой, или със съответните банкови документи – когато е преведено по
банков път. При извършване на твърдяното плащане ищцата е могла да иска
издаване на разписка, респ. отбелязване на извършени частични плащания върху
документа за дълга /чл. 77 ЗЗД/, което не твърди и не установява да е
направила. Поради това съдът следва да приложи неблагоприятните последици на
правилата за разпределение на доказателствената тежест, като приеме недоказания
факт за неосъществил се.
Правилно също районният съд е приел, че дори по делото да беше доказано
плащане на адвокатския хонорар в пълния му размер, не може да се приеме, че с
това на ищцата са причинени имуществени вреди. Адвокатският хонорар подлежи на
свободно договаряне между адвоката и неговия клиент, като страните по него не
са длъжни да договорят възнаграждение в минималния размер по Наредба № 1/2004г.
Критерий за размера на възнаграждението е не само материалният интерес по
делото, а и фактическата и/или правна сложност на спора, броят проведени
съдебни заседания и пр. Отделен въпрос е, че при уважаване на иска, по
възражение на насрещната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК възнаграждението може да
не бъде възстановено от насрещната страна в пълния уговорен размер, доколкото
подлежи на преценка за прекомерност от съда с оглед фактическата и/или правна
сложност на делото.
Предвид недоказване от ищцата плащане на възнаграждението в пълен размер,
евентуалното възражение на ответника за прихващане със сумата 2 270 лв. е
основателно и правилно е уважено от районния съд.
Крайните изводи на двете инстанции
частично не съвпадат, поради което първоинстанционното решение следва да бъде
отменено в частта, с която предявеният иск с правно основание чл. 51 ЗА е
отхвърлен като неоснователен за сумата от 4 460 лв. и вместо това въззивният
съд осъди ответника да заплати на ищцата сумата от още 4 460 лв. –
обезщетение за имуществени вреди, представляващи част от заплатените от ищцата
разноски за адвокатско възнаграждение на насрещната страна по гр.д. №
15274/2013г. на СГС. В останалите обжалвани части решението следва да бъде
потвърдено.
При този изход, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата разноски за
първата инстанция в размер на още 429.71 лв.
Разноски за настоящата инстанция са претендирани само от въззивницата-ищца.
Доказано направените такива са в размер на 276.71 лв. – за държавна такса, 885
лв. – адвокатско възнаграждение във връзка с подадената въззивна жалба от
ищцата, което е изплатено в брой съгласно договора за правна защита и
съдействие от 20.09.2018г., и 475 лв. – адвокатско възнаграждение във връзка с
отговора на въззивната жалба на ответника, което също е изплатено в брой според
удостовереното в договора за правна защита и съдействие от 30.11.2018г. Общо
адвокатско възнаграждение се претендира в размер на 1 360 лв. При
материален интерес пред въззивния съд от общо 16 444.06 лв., минималното
възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 1 023.32
лв. Предвид фактическата и правна сложност на делото и извършените от адвоката
процесуални действия, въззивният съд намира възражението на въззивника –
ответник за прекомерност на възнаграждението за неоснователно. Съразмерно с
уважената и отхвърлената част, на въззивницата-ищца следва да се присъдят
разноски за настоящата инстанция в размер на 790.08 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 464741 от 06.08.2018г., постановено по гр.д. № 82199/2017г.
на Софийски районен съд, 128 състав в
частта, с която предявеният от Г.Н.Х., ЕГН **********, срещу П.Г.Г., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 51 от Закона за адвокатурата е
отхвърлен като неоснователен за размер от 4 460 лв., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА П.Г.Г., ЕГН **********, да заплати на Г.Н.Х., ЕГН **********,
на основание чл. 51 от Закона за адвокатурата сумата от още 4 460 лв. /четири хиляди четиристотин и шестдесет лева/ над
присъдените от СРС 3 794.06 лв., представляваща обезщетение за имуществени
вреди във връзка с оказаната от адв. П.Г.Г. на Г.Н.Х. по договори от
15.10.2013г. и 23.02.2015г. правна защита и съдействие по гр.д. № 15274/2013г.
по описа на СГС, І ГО, 19 състав, както
и да заплати на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от още 429.71 лв. /четиристотин двадесет и девет лева и 71 ст./, представляваща
разноски за първоинстанционното производство.
ПОВЪРЖДАВА решение № 464741 от 06.08.2018г., постановено по гр.д. № 82199/2017г. на
Софийски районен съд, 128 състав в останалите обжалвани части.
ОСЪЖДА П.Г.Г., ЕГН **********, да заплати на Г.Н.Х., ЕГН **********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 790.08
лв. /седемстотин и деветдесет лева и 08 ст./, представляваща разноски за
въззивното производство.
В необжалваната част решението по гр.д. № 82199/2017г. на Софийски
районен съд, 128 състав е влязло в сила.
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.