РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД
ПЛОВДИВ
РЕШЕНИЕ
№ 1620
гр. Пловдив, 12.10.2023 год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД -
ПЛОВДИВ, ХІХ състав, в открито заседание на дванадесети
септември през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТОИЛ БОТЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
ТАТЯНА ПЕТРОВА
ПЕТЪР КАСАБОВ
при секретаря ПЕТЯ ДОБРЕВА и участието на прокурора РОСЕН КАМЕНОВ, като разгледа
докладваното от чл. съдията ТАТЯНА
ПЕТРОВА к.а. дело № 1640 по
описа за 2023 год., за да се
произнесе взе предвид следното:
І. За характера на производството,
жалбите и становищата на страните:
1. Производството е по реда на глава
дванадесета от Административно процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 285,
ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).
2. Образувано е по касационна жалба, предявена от Б.И.Б., с
ЕГН **********, чрез процесуалния му представител адв. С., с адрес ***, против Решение № 999 от 30.05.2023 г.
на Административен съд – Пловдив, ХХІХ с., постановено по адм. д. № 1580 по
описа на съда за 2022 г., в отхвърлителната му част.
Иска се решението
на Административен съд – Пловдив в посочената част да бъде отменено като се
присъди цялото претендирано обезщетение.
3.
Ответникът по касационната жалба – Главна дирекция “Изпълнение на наказанията“ гр.
София, счита същата за неоснователна и моли да бъде отхвърлена като такава.
4.
Участвалият по делото прокурор, представител на Окръжна прокуратура гр. Пловдив
дава заключение, че жалбата е неоснователна.
ІІ. За
допустимостта:
5. Касационната жалба е подадена в
предвидения за това преклузивен процесуален срок и при наличието на правен
интерес. При това положение същата се явява ДОПУСТИМА.
ІІІ. За фактите:
5. Административен съд - Пловдив е
разгледал по реда на глава единадесета от АПК, във връзка с чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, искова молба предявена от Б.И.Б., с ЕГН **********, чрез процесуалния му
представител адв. С., с адрес ***, срещу
ГД "Изпълнение на наказанията", с която на основание чл. 284, ал. 1
от ЗИНЗС, са предявени три искови претенции. Първата от така съединените три
искови претенции е за период на престой на ищеца в Затвора Пловдив от
01.01.2015 г. до 30.06.2017 г., като се претендира обезщетение от 20 000 лева,
ведно със законна лихва, считано от 30.06.2017 г. до окончателното изплащане на
обезщетението. Втората претенция е за периода от 01.06.2018 г. до 01.10.2018 г.
и е с претендирано обезщетение от 10 000 лева, ведно със законна лихва, считано
от 01.10.2018 г. до окончателното изплащане на сумата. Третата от исковите
претенции се отнася до периода от 01.10.2020 г. до 15.04.2021 г. с размер на
претендираното обезщетение от 20 000 лева и законна лихва от датата на
завеждане на исковата молба /20.04.2021 г./ до окончателното изплащане на
претендираното обезщетение. Нарушенията, които се твърди да са били допуснати
от затворническата администрация и за трите искови периода са се изразили
според ищеца в едно и също и то е следното: в пренаселеност на помещенията по
настаняване на ищеца - жилищната площ е била под 3 кв.м.; липса на течаща топла
вода в килиите по настаняване на ищеца; лоша хигиена, изразяваща се в наличие
на дървеници, хлебарки и гризачи.
6. С оспореното съдебно решение, постановено в производството
по реда на чл. 203 от АПК, във връзка с чл. 284 и сл. от ЗИНЗС,
първоинстанционният съд е осъдил Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията“ -
София, да заплати на ищеца, както следва:
-
По първия предявен иск, сумата от 1800 лв. /хиляда и осемстотин лева/,
съставляваща обезщетение за причинени му неимуществени вреди в рамките на
периода на задържането му за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ от
04.06.2015 г. до 31.01.2017 г., в резултат от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС,
извършено от затворническата администрация в гр. Пловдив, ведно със законна
лихва върху сумата, считано от 30.06.2017 г. до окончателното ѝ
изплащане, като е ОТХВЪРЛИЛ исковата претенция за разликата до пълния ѝ
предявен размер от 20 000 лева, както и по отношение на частта от заявения
исков период от 01.01.2015 г. до 03.06.2015 г. и от 01.02.2017 г. до 30.06.2017
г., като неоснователна и недоказана.
-
По втория предявен иск, сумата от 60 лв. /шестдесет лева/, съставляваща
обезщетение за причинени му неимуществени вреди в рамките на периода на
задържането му за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ от 02.08.2018
г. до 01.10.2018 г., в резултат от нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС, извършено от
затворническата администрация в гр. Пловдив, ведно със законна лихва върху
сумата, считано от 01.10.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, като е ОТХВЪРЛИЛ
исковата претенция за разликата до пълния ѝ предявен размер от 10 000
лева, както и по отношение на частта от заявения исков период от 01.06.2018 г.
до 01.08.2018 г., като неоснователна и недоказана.
-
Третият предявен иск, за обезщетение за причинени му неимуществени вреди в
размер на 20 000 лева, ведно със законна лихва от 20.04.2021 г. до
окончателното изплащане, като резултат от нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС,
извършено от затворническа администрация в гр. Пловдив, за периода от
01.10.2020 г. до 15.04.2021 г., е ОТХВЪРЛЕН изцяло, като неоснователен и
недоказан.
7.
Този резултат е постановен въз основа на събраните по делото писмени
доказателства (справки, писма, становища, докладни
записки от различни служители в Затвора Пловдив)
и гласни доказателствени средства (допуснати
още при първото разглеждане на делото - свидетелски показания на свидетелите Д.К.Д.-
протокол от о.с.з. от 18..11.2021 г., л. 120 и сл. по АД № 1061/2021 г., и Й.Т.К.-
протокол от о.с.з. от 09.08.2021 г., л. 64 и сл. по АД № 1061/2021 г.), въз основа на които съдът е установил следното:
По
отношение на първата от исковите претенции, ищецът за част от заявения исков
период е търпял наказание лишаване от свобода в затвора Пловдив, при това още
от 2014 г., което е изтърпял на 20.04.2015 г., когато е бил освободен. В тази
насока и доколкото е напуснал затвора Пловдив на посочената дата, то е прието,
че дори и да е било налице незаконосъобразно бездействие на затворническата
администрация по неосигуряване на благоприятни условия на задържане в заявения
период, считано от 01.01.2015 г., каквото се претендира, то същото е било
преустановено с факта на освобождаването на ищеца на 20.04.2015 г. В тази
насока, с оглед направеното възражение за изтекла погасителна давност и
позовавайки се на ТР № 3/2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, съдът е
приел, че именно от тази дата - 20.04.2015 г., следва да се отчете петгодишният
давностен срок за предявяване на оплакването на ищеца пред съда, който изтича
на 20.04.2020 г. В случая, искът е предявен през 2021 г., поради което в тази
ѝ част /от 01.01.2015 г. до 20.04.2015 г./ първата от исковите претенции
се явява погасена по давност. Установено е освен това, че след освобождаването на
ищеца на 20.04.2015 г. същият е постъпил отново в Затвора Пловдив на 04.06.2015
г., т.е. за периода от 20.04.2015 г. до 03.06.2015 г. не се е намирал изобщо в
затвора Пловдив. Следователно за това време само на това основание исковата
претенция на Б. е приета за неоснователна. Констатирано е, че изложеното се
отнася и до частта от разглежданата искова претенция, обхващаща времето от
датата на реалното освобождаване на ищеца до крайната дата на предявения
(първи) иск – от 31.01.2017 г. до 30.06.2017 г., през което ищецът отново не се
е намирал в пенитенциарно заведение. При
това положение, първият иск е разгледан само за времето от 04.06.2015 г. до
31.01.2017 г., когато ищецът е бил в Затвора Пловдив, вкл. от 07.04.2017 г. до
освобождаването му и в ЗООТ „Хеброс“,
Относно
втората от исковите претенции, е прието, че доколкото ищецът е постъпил в
Затвора Пловдив на 02.08.2018 г., то искът се явява изначално неоснователен за
периода от началната му дата 01.06.2018 г. до 01.08.2018 г. Поради това и
същият е разгледан по отношение на конкретните оплаквания на ищеца само за
периода от 02.08.2018 г. до края на заявената претенция 01.10.2018 г.
Относно
третия предявен иск и тук е установена частична неоснователност само поради
факта на постъпване на ищеца в Затвора Пловдив след датата, сложена за начало
на исковия период. Затова и от 01.10.2020 г. до реалната дата на задържане на
ищеца 18.12.2020 г. искът е приета за неоснователен и като такъв е отхвърлен.
Този трети иск е разгледан по същество досежно времето от 18.12.2020 г. до края
на заявения исков период 15.04.2021 г.
По
отношение на конкретните оплаквания на ищеца в рамките на цитираните по-горе
период (приети за разглеждане по същество), съдът е приел за установено следното:
За
периода от 04.06.2015 г. 31.01.2017 г., е установява частично неизпълнение на
задължението за осигуряване на минимална жилищна площ на един лишен от свобода.
За времето на престой в корпуса на затвора Пловдив от 04.06.2015 г. до
преместването в ЗООТ „Хеброс“ на 07.04.2016 г., твърдението за пренаселеност на
помещенията по задържането на Б. е прието за недоказано. Макар че
от страна на ответника не са представени конкретни доказателства за броя
настанени лишени от свобода в стая № 33, в която Б. е пребивавал от 04.06.2015
г. до преместването му в ЗООТ Хеброс, съдът е приел, че в случая не са налице
условията на чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС. Посочено е, че тази разпоредба дава само
възможност, но не задължава съдът да признае за доказани съответните факти и то
само, ако специализираната администрация практически откаже да предостави
информация. В случая не е налице отказ от представяне на такава от
администрацията, а е заявена обективна невъзможност за предоставянето ѝ
поради изтекъл срок на съхранение на документите, които я съдържат. На второ
място, съдът е приел, че въпросното твърдение е останало недоказано включително
и от показанията на разпитаните по делото свидетели. Във връзка с последните е
констатирано, че показанията на свидетеля Димитров са конкретно относими само
към престоя на ищеца в ЗООТ Хеброс. За престоя в корпуса на затвора свидетелят
Димитров нито се е ангажирал с посочване на конкретен период, нито е конкретизирал
къде точно е бил настане ищецът, а само общо е заявил, че е било пренаселено,
без това да може да се съотнесе конкретно към престоя на ищеца. Такава
информация не може да се извлече и
служебно дори и от съдържанието на докладите на Омбудсмана на Република
България досежно условията в Затвора Пловдив, които са публично известни, тъй
като са публикувани на страницата на Омбудсман на Република България в
съответната секция „Национален превантивен механизъм“. За извършени проверки в
Затвора Пловдив, относими към този период, е констатирано наличието на доклад
за 2016 г. и след това за 2018 г. Независимо от посоченото в доклада за
извършени проверки през 2016 г. /„Доклад относно проверките в затвора в град Стара Загора,
общежитие от открит тип към затвора Стара Загора, общежитие от закрит тип
„Черна гора“, арест в град Стара Загора, затвора в град Пловдив, общежитие от
открит тип „Хеброс“ и арест в град Пловдив“/,
а именно, че в корпуса на Затвора Пловдив е била установена значителна
пренаселеност през септември 2016 г., когато вече ищецът е бил ЗООТ „Хеброс“,
според съда не може да се счете, че такава е била тенденцията и за предходните
месеци на годината. Констатирано е още, че в доклада за 2016 г. се сочат и
конкретни помещения, в които е установена описаната пренаселеност – стаи 57, 58
и 82, в нито една от които обаче не е установено да е пребивавал ищецът Б. в
рамките на установения му първи престой в Затвора Пловдив. Поради това и
данните от въпросния доклад за установена обща пренаселеност в Затвора Пловдив,
според съда следва да се вземат предвид, но само общо и насочващо относно
състоянието в български затвор. Прието е, че ищецът е ангажирал такива
конкретни доказателства относно налична пренаселеност, но при задържането му в
ЗООТ „Хеброс“ към Затвора Пловдив за времето от 07.04.2016 г. до
освобождаването му на 30.01.2017 г. като в тази връзка съдът се е позовал както
на показанията на свидетеля Димитров,
така й на доклада на Омбудсмана по НПМ от 2016 г. конкретно за ЗООТ „Хеброс“.
Поради това и тъй като и за този период
не са били представени конкретни доказателства от ответника за това с колко още
лица е бил настанен ищецът, но същевременно пък от страна на ищеца са били
ангажирани доказателства за пренаселеност, съдът е приел, че следва да признае
на ищеца правото на обезщетение за претърпяно такова неблагоприятно условие по
изтърпяване на наказание лишаване от свобода за посочения период – от 07.04.2016
г. до 30.01.2017 г. (общо 299 дни).
Що
се касае до оплакването за пренаселеност през втория разглеждан от съда исков
период за времето от 02.08.2018 г., от която датата действително се установява
ищецът да е бил в Затвора Пловдив, съдът е установил от представените писмени
доказателства, че до края на исковия период 01.10.2018 г. не е бил спазен
възведения законов стандарт за разполагаема площ на един лишен от свобода от 4
кв. метра за част от времето на престоя му в стаи № 25 и № 33, а именно за общо
11 дни в рамките на посочения период. Установено е, че разполагаемата площ за
тези дни е била под 4 кв. метра, но пък за част от времето значително над 3 кв.
метра, поради което тази установена пренаселеност според съда не може да се
определи като особено сериозна по смисъла на това понятие, определено в
практиката на ЕСПЧ.
По
отношение на третия исков период и по-специално разглежданата част от него, за
която се установява ищецът действително да е бил задържан в Затвора Пловдив от
18.12.2020 г. и до края на заявената претенция 15.04.2021 г., съдът е установил,
че Б. е бил в помещение № 4 и през целия престой там в нито един от дните броят
на настанените не е надвишавал капацитета на стаята при спазване стандарта за
разполагаеми 4 кв.м. на един лишен от свобода. Поради това, за този трети исков
период оплакването за пренаселеност е прието изцяло за недоказано.
Досежно
останалите оплаквания, разгледани
общо и за трите периода на престой на ищеца, е установявано следното:
В
стаите в Затвора Пловдив, както и в общите части в ЗООТ „Хеброс“ през всички
разглеждани периоди на задържане на ищеца, са били изградени и са съществували
санитарни възли, респ. умивалници, с осигурена течаща студена вода, като
лишените от свобода са можели да ползват по определен график и баня с осигурена
топла вода поне два пъти седмично в Затвора Пловдив и три пъти седмично в ЗООТ
„Хеброс“, т.е. налице е пълно съобразяване с изискванията на чл. 20, ал. 3 от
ППЗИНЗС чл.21, ал.6 от ППЗИНЗС. Освен изложеното, доколкото ищецът е бил
работещ, е можел да ползва банята, респективно топла вода и всеки ден. Поради
това и според съда не е установено незаконосъобразно бездействие на
администрацията на Затвора Пловдив, което според ищеца се изразява в липса на
течаща топла вода, доколкото от страна на специализираната администрация са
били изпълнени законовите изисквания за осигуряване на баня през всички периоди
на престоя на ищеца, а законово задължение за постоянно течаща топла вода в
самите килии не се съдържа в специалния закон.
Що
се касае до оплакването за лоша хигиена, обусловено конкретно от твърдението за
наличие на дървеници, хлебарки и гризачи в помещенията по настаняване на лишените от свобода, е
установено, че и за трите разглеждани периода на престой на ищеца са били
създадени условия за поддържане на елементарна хигиена в стаите, като
отговорността за това обаче е била на самите лишени от свобода. Действително
свидетелят Димитров е заявил /само за корпуса на затвора Пловдив/, че е имало
мишки, дървеници и хлебарки. Същевременно е посочил, че са извършвани обработки
против вредители. Съдът е констатирал от представените по делото писмени
доказателства – протоколи за извършения ДДД, че през трите разглеждани периода
ежегодно по няколко пъти са се извършвали дейности по дезинсекция и дератизация
на всички помещения на Затвора Пловдив, вкл. и тези на затворническото общежитие
от открит тип. Очевидно, с оглед показанията на свидетеля, въпреки положените в
тази насока усилия, паразитни насекоми – дървеници и хлебарки, както и гризачи,
за които е свидетелствал разпитаният свидетел - не са изчезнали. Това обаче, не
се дължи на незаконосъобразно бездействие на специализираната администрация в
местата за лишаване от свобода за посочените периоди, доколкото става ясно, че
са положени усилия за осигуряване по договор за периодични ДДД обработки на
помещенията на затвора, каквито са били извършвани.
С
оглед приетото за установено по отношение на всяко едно от оплакванията на
ищеца Б., съдът е приел, че отговорността на ответника ГДИН София следва да
бъде ангажирана само по отношение на установеното незаконосъобразно бездействие,
свързано с поставяне на ищеца в помещения за изтърпяване на наказание лишаване
от свобода в Затвора Пловдив и общежитието към него, които не са отговаряли на
възведените стандарти относно разполагаема площ на един лишен от свобода в
рамките на установеното време на престой по първия и по втория от исковите
периоди. Останалите оплаквания са приети за неоснователни.
Интензитета
на търпените неимуществени вреди съдът е определил като средно висок по
отношение на всеки от периодите по двата първи иска, за които е установена
пренаселеност. В тази насока са съобразени, от една страна, продължителността
на установения общ брой дни, за който е доказано ищецът да е бил в условия на
пренаселеност на фона на общия му престой при всеки от двата установени периода
на задържане /по първия и втория от исковете/, който пък, от друга страна, е
бил предпоставен от негово предходно поведение по осъществяване на
престъпления, за което ищецът е получил и осъдителна присъда и то при условие,
че вече е пребивавал в затвора и би следвало да му е известно какви са
условията там, от които се оплаква. Установено е, че през първия период на
престой на ищеца, част от заявената първа искова претенция, а именно от
04.06.2015 г. до 31.01.2017 г. ищецът е пребивавал в пренаселени помещения за
299 дни, а по време на втория установен престой /част от втория заявен исков
период/, а именно от 02.08.2018 г. до 01.10.2018 г. реално ищецът е бил в
условия на пренаселеност за общо 11 дни. Както се посочи, през третия установен
престой на ищеца в затвора Пловдив не е констатирано той да е бил поставен в
условия на пренаселеност. При това
положение, съдът формирал извод, че справедливо и отговарящо на действителния
интензитет на търпените от страна на ищеца Б. неимуществени вреди като резултат
от незаконосъобразно бездействие, осъществило нарушения по чл.3 от ЗИНЗС от
специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, ще бъде такова
в размер на 1800 лева по първия и в размер на 60 лева по втория от исковете. В
тази насока съдът е съобразил практиката на ЕСПЧ, размера на минималната пенсия
и минималната работна заплата за страната, както и размера на месечен размер на
гарантирания минимален доход, който служи като база за определяне на социалните
помощи в страната за периодите, за които е доказано оплакването. Изрично е
посочено, че според становището на ЕСПЧ по дела с установено нарушение по чл. 3
от ЕКПЧОС, определянето на адекватен размер на обезщетение се извършва като се
съобразят и съответната правна система и традиции и като се вземе предвид и
жизненият стандарт в държавата, дори ако това би довело до присъждане на суми,
които са по-ниски от определяните от ЕСПЧ в сходни случаи /Решение по дело
Domjan v. Hungary/. При това положение, съдът е приел, че присъждането на размер
на обезщетенията от 1800 лева и съответно от 60 лева по първия и втория от
исковете, съответства на установения принцип за обезщетяване на неимуществените
вреди по справедливост. Съответно, спрямо тези размери на главните искове (1
800 лв. и 60 лв.), е уважена и акцесорната претенция за присъждане на
обезщетение за забавено плащане на парично задължение, в размер на законната
лихва върху главницата, считано от 30.06.2017 г. съответно от 01.10.2018 г.,
така както е претендирано.
В
останалата част исковите претенции са отхвърлени
ІV. За
правото:
8. Съдът е изяснил напълно фактическата
обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора
доказателства, при приложението на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, обсъдил ги е в тяхната
взаимна връзка и при съобразяване разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е
направил верни правни изводи, които се споделят изцяло от настоящата инстанция
при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК Това прави излишно тяхното преповтаряне.
9. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и
юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни
органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна
дейност, а съгласно тази на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС държавата отговаря за
вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на
чл. 3 от ЗИНЗС - нарушения на забраната осъдените да бъдат подлагани на изтезания,
на жестоко или нечовешко отношение включително и по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, а именно забрана за поставянето им в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност. Според чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС в случаите по
ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на
противното.
10. Правилен е извода на административния
съд, изведен от установената по делото фактическа обстановка, че в случая са
налице законовите предпоставки, обуславящи частична основателност на исковата
молба за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от неблагоприятни условия
при изтърпяване на наказание лишаване от свобода от ищеца в процесните периоди.
Несъстоятелно е твърдяното в
касационна жалба, че решението е необосновано. Първоинстанционният съд е дал
ясен и конкретен отговор кои факти, релевантни за спора приема за установени
въз основа на събраните по делото доказателства. В решението е изведен
правилният извод, че частично са доказани изложените в исковата молба
обстоятелства, които обуславят присъждане на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди по приложимия закон. Несъгласието на страната с изводите на
съда не основава твърдяната необоснованост на обжалваното решение. Съдът в
изпълнение на изискванията на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС е изискал от специализирания
орган по изпълнение на наказанията да предостави информация от значение за
правилното установяване на фактите по делото, като съобразно съдържанието й е
приел за доказани, съответно за недоказани твърдените в исковата молба факти.
Правилна е преценката на съда, че макар
от страна на ответника да не са
представени конкретни доказателства за броя настанени лишени от свобода в стая
№ 33, в която Б. е пребивавал от 04.06.2015 г. до преместването му в ЗООТ
Хеброс, в случая това поведение на ответника, не дава основание да се приемат
за доказани фактите, за които не е представена информация каквато принципна
възможност (а не задължение) създава чл. 285 ал. 3 от ЗИНЗС (според
който съдът задължава специализираните органи по изпълнение на наказанията да
предоставят информация от значение за правилното установяване на фактите по
делото, като в случай на неизпълнение на това задължение съдът може
да приеме за доказани съответните факти.),
доколкото от страна на ищеца не са ангажирани никакви доказателства за
нарушение на чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС за този период.
11. Първоинстанционният съд след като е
направил съвкупна преценка на доказателствата по делото, правилно е приел за
основателно и доказано оплакването за недостатъчна жилищна площ на помещенията,
в които Б. е изтърпявал наложеното му наказание
през част от процесните период (подробно описани в раздела „За фактите“), което
обосновано е квалифицирано като нарушение на забраната на чл. 3 ЗИНЗС.
Позовавайки се на събраните в хода на делото писмени и гласни доказателства,
съдът обосновано е приел за недоказани и неоснователни и останалите оплаквания
на Б. за лоши битови и хигиенни условия, включително и липсата на течаща топла
вода в килиите по настаняване на ищеца. Приемайки, че кумулативно са налице
елементите от правопораждащ фактически състав за ангажиране отговорността на
държавата по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, това че е доказана само една част от
оплакванията, техният вид и характер и съобразявайки кумулативното въздействие
на неблагоприятните условия върху личността на ищеца, интензивността и
продължителността на това въздействие, както и жизнения стандарт в страната, първоинстанционният
съд е стигнал до законосъобразен извод, че първите два иска са частично
основателни, а третият - изцяло неоснователен, съответно при съблюдаване изискването
на чл. 52 от ЗЗД е определил конкретните размери на следващото се на Б.
обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, а именно в размер на 1800
лв. по първия предявен иск и 60 лв. по
втория.
12. Изложеното
до тук налага да се приеме, че обжалваното пред касационната инстанция решение
на първоинстанционния съд като валидно, допустимо и правилно следва да бъде
оставено в сила. Това от своя страна обосновава извод за неоснователност на
касационната жалба, с която е сезиран съда.
Мотивиран от
изложеното, на основание
чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Пловдивският административен съд, ХIХ
касационен състав,
Р Е
Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА
Решение № 999 от 30.05.2023 г. на Административен съд – Пловдив, ХХІХ с.,
постановено по адм. дело № 1580 по описа за 2022 г. на същия съд.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: 1.
2.