№ 14558
гр. София, 30.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 140 СЪСТАВ, в публично заседание на
седми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЙОАНА М. ГЕНЖОВА
при участието на секретаря СОФИЯ Г. РАЙКОВА
като разгледа докладваното от ЙОАНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело №
20221110163208 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Образувано е по искова молба на А. А. А., чрез пълномощника адв. И.
Н., срещу „****************“ ЕООД, с която е предявен осъдителен иск с
правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на платени на ответника по
нищожни договор за потребителски кредит №******* от 03.06.2021г. и
договор за гаранция, сключен с „**************“, суми в размер на 2000
лева, ведно със законната лихва, считано от 21.11.2022г. до окончателното
плащане.
Ищецът твърди, че на 03.06.2021г. сключил с ответника договор за
потребителски кредит №******* в размер на 3000 лева, платими на 12 равни
вноски, като бил уговорен фиксиран лихвен процент в размер на 23% и ГПР в
размер на 49,11%. В договора било уговорено, че изпълнението на
задължението на кредитополучателя ще бъде обезпечено от
„**************“ и в същия ден ищецът сключил договор за гаранция с
посоченото дружество при уговорено възнаграждение в размер на 2790 лева.
Излага твърдения, че е платил по договора за кредит суми в общ размер на
5000 лева на ответника „****************“ ЕООД. Поддържа, че
горепосочените договори са нищожни като противоречащи на императивни
правни норми. В договора за кредит не бил посочен съществен елемент от
1
неговото съдържание, а именно общия размер на кредита, не били посочени и
начина и сроковете за плащане. Не бил посочен също ГПР, както и общата
сума, дължима от потребителя. Не били описани и основните данни,
послужили за изчисляване на ГПР. Бил посочен грешен размер на ГПР, а
действителният ГПР възлизал на 116%. Била налице изначална невъзможност
потребителят да осигури поръчител или да му бъде отпуснат заем без
поръчител, което водело до пълна нищожност на процесния договор поради
невъзможен предмет, както и поради противоречие с добрите нрави.
Единствената реална възможност на потребителя да получи кредита била,
като сключи договор за предоставяне на поръчителство с посоченото от
заемодателя лице. Сключеният договор за поръчителство нямал за цел
обезпечаване на заема, а единствено начисляване на допълнителни разходи по
кредита. Било налице уредено в ЗПК задължение на кредитора преди
сключване на договора за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна такава да откаже сключване на договор.
Поради това клаузата за обезпечаване на заема с поръчителство се намирала в
пряко противоречие със ЗПК, доколкото тази преценка следвало да бъде
извършена преди сключване на договора. Клаузата била изцяло
неравноправна и нищожна, тъй като била изцяло във вреда на потребителя, не
отговаряла на изискванията за добросъвестност и водела до неравновесие в
правата на страните, както и не била индивидуално уговорена. В нарушение
за закона разходите по договора за поръчителство не били включени в ГПР,
въпреки че по същество представлявали печалба за кредитора. Налице било
противоречие с императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК. Счита, че
грешното посочване на ГПР следва да се приравни на хипотезата на
непосочен ГПР, водеща до недействителност на договора. На следващо място
поддържа, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради
противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на
законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната
лихва при обезпечени заеми. На следващо място липсвал погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. В договора било посочено единствено,
че сумата по кредита се дължи на дванадесет равни погасителни вноски, като
2
падежът на първата вноска е на 20.09.2017г., но била посочена погрешно
изчислена обща сума – 3690 лева, вместо реално дължимата от 6480 лева,
което водело до погрешно изчислен и посочен брой и размер на
погасителните вноски. Поради това поддържа, че клаузата не е формулирана
по ясен и недвусмислен начин и не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключване на договора. Поради това счита, че
процесният договор за потребителски кредит е недействителен, като
нищожността на договора за потребителски кредит водела до нищожност и на
свързания с него договор за гаранция. При условията на евентуалност счита,
че са нищожни отделните клаузи от процесните договори. С оглед
изложеното ищецът моли съда да постанови решение, с което да бъде осъден
ответникът да му заплати сумата от 2000 лева, представляваща разликата
между чистата стойност на кредита и платените от ищеца суми въз основа на
нищожните договор за кредит и договор за гаранция, респ. въз основа на
нищожни клаузи от същите, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното плащане. Претендират се и
направените по делото разноски.
Ответникът „****************“ ЕООД, чрез пълномощника адв. Е. Ц.,
е депозирал писмен отговор на исковата молба по реда и в срока на чл.131,
ал.1 от ГПК, с който оспорва изцяло предявения иск. Поддържа, че в договора
са описани лихвеният процент, съответно ГПР, както и на ищеца бил
предоставен стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити, съгласно приложение №2 от ЗПК.
Към договора за кредит бил приложен погасителен план, в който ясно и
точно били описани всички дължими вноски, техните размери и падежи,
съответно размер на главница и лихва. Съотношението между главница и
лихва било посочено още в договора за кредит. Възнаграждението, което
ищецът се задължил да плати на трето лице, нямало как да бъде посочено в
погасителен план, тъй като не се дължало на „****************“ ЕООД.
Ищецът можел да обезпечи отпуснатия кредит по различни начини,
включително с поръчителство от избрани от него физически лица. Нямало
как кредитодателят да включи сумата, уговорена между потребителя и трето
лице („**************“), тъй като същата не била известна на кредитодателя
преди кредитополучателят да избере начин на обезпечаване на отпуснатия
кредит. Договорът за гаранция бил възмездна услуга, предоставяна от лице,
3
различно от кредитодателя и този разход не се включвал в ГПР по кредита.
Необходимостта от обезпечение за кредитора се явявала следствие на
извършваната от него оценка на кредитоспособността на потребителя.
Кредитополучателят бил уведомен предварително за изискванията на
кредитора и разполагал с достатъчно време да прецени кое от обезпеченията
може да предостави. Сключването на договора за гаранция не било
задължително условие за сключване на договора за кредит. Избраната
възможност от ищеца била направена при подаване на заявка за кредит,
поради което същата се явявала индивидуално договорена по избор на
потребителя. Оспорва твърденията, че сумата от 2000 лева е била заплатена за
погасяване на задължения по договора за кредит. Не било налице обогатяване
с посочената сума, тъй като същата била дължима по сключен с трето лице
договор за гаранция. Ответното дружество имало право да събира тези
задължения и имало правно основание да получи сумата, но тя не била част от
дължимите от ищеца суми по договора за потребителски кредит. Поради това
не било налице обогатяване на ответното дружество с платените суми,
свързани с договора за гаранция. Поради изложеното моли предявеният иск
да бъде отхвърлен.
С определение от 07.06.2023г. е допуснато изменение на размера на
предявения осъдителен иск, като същият да се счита предявен за сумата в
размер на 3620 лева.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на
страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от
ГПК, приема за установено следното:
С определение от 26.04.2023г. са обявени за безспорни между страните
и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между тях е сключен
договор за предоставяне на потребителски кредит №*******/03.06.2021г., по
който ответникът е предоставил на ищеца кредит в размер на 3000 лева, като
така възникналото правоотношение представлява договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние по смисъла на чл.6 от Закона за предоставяне
на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Съгласно чл.5 от сключения
между страните договор за кредит изпълнението на задълженията по същия
се обезпечава с поръчителство, предоставено от „**************“, като въз
основа на посочената клауза е сключен договор за гаранция (поръчителство)
4
между ищеца и „**************“, със седалище и адрес на управление в
Малта, като е уговорено възнаграждение по договора за поръчителство в
размер на 2790 лева, разсрочено съобразно погасителния план към договора
за кредит, поради което двата договора следва да бъдат разглеждани в
тяхната взаимовръзка.
Съдът намира, че уговореното възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство представлява разход по кредита, който
неправилно не е бил включен като такъв в ГПР по договора за потребителски
кредит. Съгласно §1, т.1 от ЗПК към общия разход по кредита за потребителя
се включват и всички видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е
задължително условие за получаване на кредита. В случая предоставянето на
обезпечение е условие за сключване на договора за кредит, като
„**************“ е посочен за възможен поръчител от самия кредитодател,
т.е. тези разходи са пряко свързани с договора за кредит и са били известни
на кредитора при сключването му.
Следователно възнаграждението за поръчителя се явява разход по
кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и включен в ГПР,
доколкото сключеният договор за предоставяне на поръчителство и разходите
по него са пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това,
потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на
сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита,
които ще направи – нарушение на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Видно
от представения договор за гаранция със същия е уговорено, че
възнаграждението се дължи, независимо дали отговорността на поръчителя е
ангажирана при евентуално неизпълнение на длъжника или не, като
заплащането на възнаграждението е уговорено във фиксиран размер от 2790
лева, разсрочено съобразно погасителния план към договора за кредит.
Поради това следва да се приеме, че така уговореното възнаграждение по
същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва по
договора за кредит, като по този начин се цели заобикаляне на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
5
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. В случая от
изслушаното и прието заключение на съдебно-счетоводната експертиза,
изготвено от вещо лице П. Д., което съдът кредитира изцяло, се установява,
че ако към параметрите на договора се включи и таксата към дружеството
поръчител, то ГПР би бил в размер на 327,52 %, т.е. многократно надвишаващ
установения в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК максимален размер.
При това положение се налага извод, че договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него
липсва действителният процент на ГПР. Текстът на посочената норма не
следва да се възприема буквално, а именно – при посочен, макар и
неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на
закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за
да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя
информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване
на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота
за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последицата, свързана с неспазване
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК,
която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Поради изложеното съдът намира договора за
потребителски кредит за нищожен, поради което съгласно чл. 23 ЗПК
кредитополучателят дължи само чистата стойност на кредита в размер на
3000 лв., но не дължи лихва или други разходи. От кредитираното
заключение на ССчЕ се установява, че ищецът е заплатил на ответника
сумата в размер на 6620 лева по договора за кредит, поради което сумата в
размер на 3620 лева подлежи на връщане като платена без основание.
Предявеният осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД
е основателен и доказан и следва да бъде уважен в пълния му предявен
размер, съгласно увеличението на иска, допуснато с определение от
6
07.06.2023г.
При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в
общ размер на 444,80 лева. Пълномощникът на ищеца мл. адв. И. Н. е
направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание
чл.38, ал.2 от ЗА за предоставена на ищеца безплатна правна помощ, което
съдът намира за основателно, предвид представения договор за правна защита
и съдействие, с който е уговорено между ищеца и процесуалния му
представител, че правната помощ се предоставя безплатно на основание
чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. Поради това на мл.адв. Н. следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение в размер на 662 лева.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 и чл.23
от ЗПК „****************“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. *****************************, да заплати на А. А. А., ЕГН
**********, с адрес гр. *************************, съдебен адрес гр.
*********************, чрез пълномощника мл. адв. И. Н., сумата в размер
на 3620 лева, недължимо платена по договор за потребителски кредит
№******* от 03.06.2021г., ведно със законната лихва, считано от 21.11.2022г.
до окончателното плащане, както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК разноски
по делото в размер на 444,80 лева.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 от ЗА „****************“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
*****************************, да заплати на адв. И. П. Н., с адрес гр.
*********************, адвокатско възнаграждение в размер на 662 лева за
предоставена на ищеца А. А. А. безплатна правна помощ.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7