Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 02.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, І ГО, 8 с-в в открито заседание на седемнадесети декември, през две хиляди
и двадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. КЮРКЧИЕВ
при участието на секретаря Юлия Асенова,
като изслуша
докладваното от съдията гр. д. № 1489 по
описа на състава за 2019г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Съдът е сезиран с обективно съединени главен иск с правно
основание чл. 4, пар.3 ДЕС, вр. чл. 7 КРБ и вр. чл. 2в от ЗОДОВ, със съединени
с него при условията на евентуалност искове с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД и с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, както и с иск с правно основание
чл. 86 вр. с чл. 84 от ЗЗД.
Ищецът – дружеството „У.Б.1.“ ЕООД с ЕИК ******твърди, че е собственик на
съоръжения за производство на електрическа енергия от възобновяеми източници
/вятър/ и оперира с общо 14 ВяЕЦ, които имат обща инсталирана мощност от 42
мегавата. Ищецът сключил с третото неучастващо лице „Енерго- про продажби“ АД Договор
за изкупуване на електрическа енергия № 137/20.04.2010г., в чието съдържание
било обективирано съгласието на страните, да бъде изкупувана произведената
електрическа енергия на определена в договора цена. С влизане в сила на §6, т.2
и т.3 от ЗР към Закона за държавния бюджет на Република България за 2014г., чл.
35а, ал.1, т.2 и т.3, чл.35б, ал.1-4 и чл.73, ал.1- 4 от ЗЕВИ била въведена
такса в размер на 20%, начисляема върху приходите от електроенергия,
произведена от слънчеви и вятърни централи. С Решение №13 от 31.07.2014г. на Конституционния
съд, постановено по к.д. №1 от 2014г. - посочените законови разпоредби били
обявени за противоконституционни, а самото решение било обнародвано в Държавен
вестник, бр.65 от 06.08.2014г. и влязло в сила на 10.08.2014г. През периода на
действие на обявените за противоконституционни законови разпоредби тоест, считано
от 01.01.2014г. до 09.08.2014г. получените от ищеца плащания за цена на
произведената от него електроенергия, били редуцирани с размера на въведената
чрез противоконституционните разпоредби на ЗЕВИ такса, която съгласно чл.35б от
ЗЕВИ била изчислена в размер на 20%. Удържаната сума била внасяна от крайният
снабдител - в държавния бюджет, а общият размер на удържаните суми в периода от
01.01.2014г. до 09.08.2014г. под формата на такси по чл. 35б от ЗЕВИ възлизал
на 107 335, 85 лева В изпълнение на законоустановените задължения в чл.35б от
ЗЕВИ крайният снабдител превел по сметката на КЕВР дължимите такси, които
впоследствие постъпили в държавния бюджет. Осъщественото от страна на Народно
събрание на РБ, бездействие, след обнародване на споменатото вече решение на
Конституционния съд, било неправомерно и незаконосъобразно, понеже в качеството
си на законодателен орган – то не уредило възникналите при действието на
прогласените за противоконституционни разпоредби правоотношения в предвидения
двумесечен срок - съгласно чл.22, ал.4 от ЗКС и Правилника за организацията и
дейността на 42-то Народно събрание. Неупражняването на правомощията от страна
на законодателния орган довело до възникването на вредоносни последици за
ищеца, изразяващи се в нереализирана печалба от продажбата на произведената
пред процесния период електрическа енергия в пълен размер. Доколкото
отговорността на Народното събрание на РБ за осъществени незаконосъобразни
действия/бездействия не можело да бъде ангажирана по реда на ЗОДОВ, ищецът
обосновава теза за наличие на материална легитимация у Държавата,
представлявана Министъра на финансите на РБ, и за приложимост на отговорността
за чужди действия/бездействия по общия ред. При условията на евентуалност, ищецът твърди,
че е легитимиран да поиска присъждане на обезщетение за неоснователно
обогатяване на Държавата със заплатените след влизане в сила на Решение №13 от 31.07.2014г. по к.д.№1 от 2014г., удържани такси, върху
цената на изкупената електроенергия. С преустановяването на правното действие
на противоконституционните разпоредби предвидените в тях задължения загубвали
характера си на публични държавни вземания, съответно претенциите за
възстановяване на сумите с които държавата се е обогатила подлежали на
разглеждане по реда на гражданското съдопроизводство. При изложените фактически
твърдения, ищецът претендира за осъждане на ответника да заплати обезщетение в
общ размер на сумата от 107 335, 85 лева, представляващо стойността на
претърпените имуществени вреди, които се изразяват в неполучената цена за
произведена електроенергия, през периода от 01.01.2014г. до 09.08.2014г., вследствие
на начисляването на 20-процентна държавна такса на основание §6, т.2 и т.3 от
ЗР към Закона за държавния бюджет на Република България за 2014г., чл.35а, ал.1,
т.2 и т.3, чл.3 5б, ал.1-4 и чл.73, ал.1-4 от ЗЕВИ, обявени за
противоконституционни съгласно Решение №13 от 31.07.2014г. по к.д.№1 от 2014г.
В случай на отхвърляне на главния иск, като неоснователен, ищецът претендира,
при условията на евентуалност, ищецът претендира за осъждане на Държавата, да
му заплати на основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД - споменатата сума от 107 335, 85
лева, като получена на отпаднало правно основание. В случай на отхвърляне на
главния иск, като неоснователен, ищецът претендира, при условията на
евентуалност, ищецът претендира за осъждане на Държавата, да му заплати на
основание чл. 59, ал.1 от ЗЗД - споменатата сума от 107 335, 85 лева, като
обезщетение за неоснователно обогатяване, дължимо поради необосновано
имуществено разместване между патримониума на ищеца и на ответника. В случай,
че някой от споменатите по- горе искове бъде уважен - ищецът претендира за
осъждане на ответника да му заплати също и сумата от 32 712, 18 лева,
представляваща лихва за забава върху претендираната главница, изчислена за
периода от 31.01.2016г. до предявяването на иска на 31.01.2019г., ведно със
законната лихва върху посочените суми на главницата, изчислена за периода от
датата на предявяването на иска до окончателното плащане. С оглед очаквания благоприятен
изход на процеса, ищецът моли за осъждане на ответника да му заплати
направените съдебни разноски.
Предявените по исков ред съдебни претенции на ищеца, са
оспорени от ответника - Държавата, която в настоящия процес е представлявана от
Министъра на финансите, на основание чл.31, ал.2 от ГПК.
Ответникът оспорва преди всичко допустимостта на
предявените главни искове, като излага доводи за неподведомственост на спора на
гражданския съд и неприложимост на гражданското съдопроизводство, при
разглеждане и разрешаване на спорове възникнали във връзка с дейността на
законодателния орган. В своето становище,
представителят на Държавата защитава становище за липса на пасивна материална и
процесуална легитимация на Държавата, предвид самостоятелната правосубектност
на Народното събрание, доводи относими към тезата за неприложимост на чл.7 от
КРБ към законодателните актове и отсъствие на възлагане от Държавата- към
законодателния орган, за приема противоконституционни разпоредби в законите.
Оспорва като неоснователни твърденията за осъществено противоправно бездействие
от страна на държавния законодателен орган, поддържайки тезата, че решението на
Конституционния съд, с което е била обявена противоконституционността на
посочените законови разпоредби има действие за напред, следователно, до
постановяване на решението, тези разпоредби са били задължителни и са
обвързвани правните субекти да ги прилагат. Поддържа становище, че
правоотношенията, които възникнали вследствие на приложението на посочените
разпоредби от ЗЕВИ, се били развили законосъобразно и в съответствие с
Конституцията и законите, осигурявайки на правна сигурност и стабилност.
Ответникът оспорва твърденията да осъществено нарушение на нормите и принципите
на общностното право. Вследствие на прогласената противоконституционност, не били
възникнали имуществени правни последици, които да налагат преуреждането на
висящите правоотношения с изричен акт на Народното събрание по смисъла на чл. 22,
ал.4 от ЗКС. Законодателният орган разполагал с дискреционна власт да прецени
дали възникналите правоотношение при приложението на обявените за
противоконституционни разпоредби налагат предприемане на действия за уреждането
им. На следващо място се оспорва наличието на причинно-следствена връзка между
описаното от ищеца противоправно поведение на законодателния орган и
настъпилите имуществени вреди, представляващи нереализирани печалби. По отношение на предявените евентуални искове –
ответникът излага съображения за тяхната неоснователност поради необоснованост
и недоказаност на юридическите факти, включени в състава на неоснователното
обогатяване. Действието на решението с което се прогласява
противоконституционност на закон не обосновавало извод за липса на основание
при възникването на правоотношението във връзка със заплащането на процесните
такси по ЗЕВИ. Внесените такси след 10.08.2014г.
също били дължимо удържани от ищеца, предвид факта на възникване на
задължението за заплащане преди влизане в сила на решението за прогласяване на
противоконституционност на относимите разпоредби. Независимо от изложените по-
горе доводи, ответникът оспорва предявените искове и като недоказани по размер,
поддържайки тезата, че ищецът не е доказал твърденията си за осъществяване на
факта на удържане и постъпване на процесните суми в държавния бюджет,
конкретните размери на сумите на месечна база и за целия исков период и
обстоятелството, че дружеството не е получило вземанията си по представените
фактури в пълен размер. Ответникът оспорва иска за присъждане на законна лихва
като неоснователен. При условията на евентуаълност, ответникът релевира
възражение за изтекъл срок на погасителна давност, по отношение на
претендираните вземания. При благоприятен изход на процеса, ответникът
претендира за осъждане на ищеца, да му заплати направените съдебни разноски.
Съдът, като прецени доводите и възраженията на страните,
взети предвид съобразно събраните по делото доказателства по реда на чл. 235
от ГПК, приема за установено от фактическа страна
следното:
Страните не спорят помежду си, че ищецът - „У.Б.1.“ ЕООД с ЕИК ******е собственик на съоръжения
за производство на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници
/вятър/ и оперира с общо 14 ВяЕЦ, които имат обща инсталирана мощност от 42
мегавата.
Страните не спорят помежду си, че ищеца е сключил с
„Енерго- про продажби“ АД посочения в исковата молба и приет като доказателство
в настоящия процес Договор за изкупуване на електрическа енергия №
137/20.04.2010г. , който договор обективира постигнатото съгласие да се
изкупува произведеното количество електрическа определена в договора цена.
Приетите като доказателство по делото фактури /стр.48-67/ от делото сочат
произведеното от ищеца количество електроенергия, която е била измерена и
отчетена, както и нейната единична и обща стойност.
Същите документи установяват твърденията на ищеца, че в процесния период - издателят
им: дружеството „Енерго- про продажби“ АД е удържало от платимата на ищеца
цена за произведена и изкупена електроенергия таксата, която е нормативно определена в размер по чл.35а от
ЗЕВИ върху изкупената електроенергия.
Приетата като доказателство счетоводна справка, издадена
от КЕВР /стр. 137 от делото/ мотивира извода, че общия размер на таксата, която
е начислена върху стойността на изкупената от „У.Б.1.“ ЕООД електроенергия за
периода: 01.01.2014г. до 09.08.2014г. възлиза
на 107 335, 85лева.
Заключението на изслушаната съдебно- икономическа експертиза, която е
изготвена от вещо лице И., мотивира следните изводи по отношение на
правнозначимите юридически факти:
·
Според становището на
вещото лице, удържането на таксата е осъществено поетапно – след издаването на всяка
от осемте броя фактури за стойността на произведената и изкупена
електроенергия, съответно: на 24.02.2014г., на 25.03.2014г., на 23.04.2014г., на
28.05.2014г., на 24.06.2014г., на 23.07.2014г., на 25.08.2014г. и на 23.09.2014г.
– посочената във фактурата сума е редуцирана с 20% съответно на приложимата ( обявена за
противоконституционна) разпоредба на ЗЕВИ.
·
За периода от
01.01.2014г. до 09.08.2014г. възлиза на 107 335, 85лева. След удържането – всяка отделна
част от общата сума на таксата е била преведена в държавния бюджет.
·
Според становището на
вещото лице, законната лихва върху удържаната под формата на такса обща сума от
107 335, 85лева, за периода от 31.01.2016г.
/т.е. три години преди предявяването на иска, с който настоящия съд е
сезиран/до предявяването на иска на 31.01.2019г., възлиза на 32667, 80 лева.
Съдът приема за установени и следните общоизвестни факти:
С
параграф 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на ЗДБ за 2014г., с които са създадени чл. 35а,
ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ЗЕВИ, чл. 356, ал. 1, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 ЗЕВИ, чл. 35,
ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ЗЕВИ и чл. 73, an. 1, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 ЗЕВИ, считано
от 01.01.2014г. се въвежда събирането на такса за производството на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия, изчислявана по формулата на
чл. 35а, ал. 2 ЗЕВИ /ТЛЕЕ - ПЦ х КИЕЕ х 20 %, където: ТПЕЕ е такса за
производство на електрическа енергия; ПЦ е преференциалната цена по чл. 31, ал.
1 без данъка върху добавената стойност; КИЕЕ е количеството изкупена
електрическа енергия от обществения доставчик и от крайните снабдители по чл.
31, ал. 5 ЗЕВИ. Като задължени лица
за таксата с нормата на чл. 35а, ал. 3 ЗЕВИ са определени производителите на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия. Предвидено е таксата по чл.
35а да се удържа от обществения доставчик, съответно от крайния снабдител, и да
се внася в държавния бюджет.
С
Решение
№ 13 от 31.07.2014г. по к.д. 1/2014г. на Конституционния съд /обн. ДВ, бр. 65
от 06.08.2014г./ са обявени за противоконституционни точки 2 и 3 от § 6 от
заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ, бр. 109
от 2013 г.), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 356, ал. 1, 2, 3 и
4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от Закона за енергията от
възобновяеми източници. На
основание чл. 151, ал. 2 КРБ решението на КС влиза в сила три дни след
обнародването му, или решение № 13/31.07. 2014г. по к.д. 1/2014г. е в сила от
10.08.2014г.
Правните
последици от решенията на Конституционния съд, в хипотезата, когато се обяви за
противоконституционен закон, изменящ или отменящ действащ, с оглед на чл. 151,
ал. 2, изр. 3 от Конституцията, са разяснени в Решение № 22 от 31.10.1995 г. по
конст. д. № 25/ 1995г. (обн.ДВ, бр. 105 от 1995г.): „Когато Конституционният
съд обяви за противоконституционен закон, с който се отменя или изменя действащ
закон, последният възстановява действието си в редакцията преди отмяната или
изменението от влизане в сила на решението на съда.“
С Решение № 3 от
28.04.2020г. по к.д. 5/2019г. по описа на Конституционния съд, беше прието, че „обявените
за противоконституционни ненормативни актове – закони във формален смисъл,
решения на Народното събрание и укази на Президента
– са невалидни от момента на приемането или издаването им. По
отношение на заварените от решението на Конституционния съд,
неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни
производства - противоконституционният закон не се
прилага. Народното събрание урежда правните последици от прилагането на
обявения за противоконституционен закон. Решението на Конституционния съд, с
което закон, изменящ или отменящ действащ закон, се обявява за
противоконституционен, няма възстановително действие.
При така установената фактическа обстановка, настоящият състав на съда
достигна до следните правни изводи:
По въпроса за
допустимостта на предявения главен иск:
Искът е предявен
срещу надлежен ответник- процесуален субституент на Държавата, в качеството й
на субект на гражданското право.
Твърдението за
процесуална недопустимост на предявения иск за отговорност на Държавата за
вреди, поради неподведомственост на спора на гражданските съдилища е
неоснователно, като съображения в подкрепа на този извод са изложени в редица
съдебни актове, постановени от различни състави на касационната инстанция.
Приетата след
предявяването на иска разпоредба на чл. 2в от ЗОДОВ изрично регламентира
възможността, да бъде ангажирана отговорността на държавата за вреди,
произтичащи от нарушаване на правото на ЕС. Константната практика на ВКС на РБ,
формирана още преди приемането на споменатата разпоредба, също беше приела
становището, че дори когато отговорността на Държавата за вредите, причинени от
незаконни актове или действия на нейните органи и длъжностни лица, не може да
бъде реализирана по реда на специалния закон уреждащ отговорността на държавата
при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални
субституенти – то отговорността за вреди на Държавата може да се реализира на
основание чл. 7 от Конституцията във вр. с чл. 4, пар.3 ДЕС. Такъв иск е процесуално допустим и следва да бъде
разгледан, като въпросът за неговата основателност касае съществото на спора (виж
напр. Решение № 133 от 29.06.2016 г. по гр.д. № 5002/ 2014 г. на ВКС III г.о.)
Неоснователно е и
възражението на ответника, че в обхвата на актовете, за които Държавата носи
отговорност, не попадат актовете на законодателната дейност на Народното
събрание, защото българската правна система не допускала възможност друг орган,
освен Конституционния съд, включително и гражданският съд, да се произнася
пряко или косвено по претенции за ангажиране на отговорността на държавата за
вреди, произтичащи от законодателната дейност на Народното събрание. Аргументи
срещу това становище са изложени в Решение № 71 от 6.04.2020 г. по гр. д. №
3804/2019 г. на ВКС, IV г. о., които настоящият съдебен състав споделя изцяло.
Според становището на ВКС в цитираното решение, по отношение на законите,
приети при действието на настоящата Конституция - след 13.07.1991 г., съдът не
разполага с правомощието да установява противоречието им с Конституцията от
1991 г., тъй като съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 на Конституцията компетентен да
установи и обяви това е Конституционният съд.
Уреденото в чл. 5,
ал. 2 от Конституцията непосредствено нейно действие обаче, оправомощава съда
да прилага разпоредбите й, без да е необходимо това да бъде опосредствано от
закон, който да урежда по-детайлно съответните правоотношения или установява
ред за упражняване на признатите от Конституцията права. „Съдът не може да
откаже да приложи закон по причина, че той противоречи на Конституцията, той
може да тълкува закона в съответствие с Конституцията, т. е. при възможни
различни тълкувания, съдът избира това, което съответства в най-голяма степен
на Конституцията.“
По въпроса за основателността
на главния иск:
Като обсъди внимателно събраните в хода на съдебното
дирене писмени и гласни доказателства,
настоящият състав на съда намира за основателен предявения от „У.Б.1.“ ЕООД срещу Държавата, представлявана от
Министъра на финансите главен иск с правно основание чл. 4, пар.3 ДЕС, вр. чл. 7 КРБ и във вр. чл. 2в от ЗОДОВ.
Изразените от страните в процеса позиции по предмета на
спора, мотивират извода, че ищецът и
ответникът в действителност не спорят по фактите, относими към предмета на
спора. Тези факти бяха установени без всяко противоречие в хода на съдебното
дирене. Правният спор, който настоящият съд е сезиран да разреши, се поражда в
действителност от различните тези на ищеца и ответника по приложението на
правото.
По
съществото си, спорът между страните в настоящия процес е концентриран относно
правните последици на обявяването за противоконституционни на точки 2 и 3 от §
6 от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет за 2014 г. (ДВ,
бр. 109 от 2013 г.), с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 356, ал.
1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал.1,2,3 и 4 от ЗЕВИ, за
противоконституционен с Решение № 13/31.07.2014г. по к.д. 1/2014г. на КС, и как
последното рефлектира върху правната сфера на ищеца предвид заплатените в
изпълнение на противоконституционния закон такси по чл. 35а ЗЕВИ.
По
този въпрос обаче, е постановено споменатото по- горе Решение № 3 от
28.04.2020г. по к.д. 5/2019г. по описа на Конституционния съд, което е
задължително за съдилищата на основание чл. 14, ал. 6 от ЗКС. Именно това
решение следва да се приложи и при разрешаването на настоящия спор.
Зачитайки правните последици от споменатото решение,
настоящият състав на съда приема, че е било реализирано противоправно поведение, от страна на законодателния орган на
Държавата- Народното събрание.
Това е така, доколкото прилагането
на обявения за противоконституционен закон, осъществява
правно действие, което се намира в противоречие с принципа на
върховенството на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1 от Конституцията: Никой закон не може да противоречи на
Конституцията, а ако противоречи - той не е част от правната система, а следователно не е
приложимо право - което единствено има значение за решаването на правни
спорове. Обявеният за противоконституционен закон не
се прилага спрямо онези правни
отношения, които са предмет
на висящи съдебни производства. Целта е да
се осуети постановяване на съдебни решения в противоречие, с решението на
Конституционния съд и следователно - уронващи
върховенството на Конституцията. Противното разбиране е несъвместимо с
върховенството на Конституцията, с нейното непосредствено действие, с духа, както и с принципите
на правовата държава.
С чл. 22, ал. 4 ЗКС
изрично е предвидено правомощието на Народното събрание, като орган, който е издал
противоконституционния закон - да предприеме предвидените в закона свои
правомощия, като уреди възникналите и развилите се отношения до датата на
влизане в сила на решението на КС за обявяването му за противоконституционен.
Противно доводите
по отговора на ответника - всяко уредено в закон правомощие на държавен орган,
имплицитно включва и задължение за същия държавния орган да упражнява ефективно
и в съответствие със закона задълженията си по закон.
В конкретния
случай, очевидно НС на РБ не е изпълнило задълженията си по чл. 22, ал. 4 ЗКС,
понеже не е приело закон, който да урежда последиците от развилите се преди
обявяване на закона за противоконституционен отношения при съобразяване с
решението на Конституционния съд, което бездействие и съобразно разясненията,
дадени с цитираното Решение № 3/28.04.2020г. по к.д. 5/2019г. на КС, е
противоправно и има за последица ангажиране отговорността на Държавата на
основание чл. 7 от Конституцията на Република България за вреди, причинени от
незаконните действия и бездействия на държавния орган Народно събрание на РБ.
В последния смисъл
са и постановените по реда на чл. 290 ГПК по аналогични спорове решение №
71/06.04.2019г. по гр.д. 3804/2019г., ГК, IV ГО на ВКС и № 72/21.04.2019г. по
гр.д. 2377/2019г., ГК, IV ГО на ВКС. С решенията, постановени преди решението
на КС, е възприет за правилен същия правен извод, че за противоправните
действия на НС, изразяващи се в приемане на противоконституционен закон,
Държавата носи отговорността по чл. 7 КРБ и дължи обезвреда за причинените с
противоконституционния закон вреди, изразяващи се в събрани въз основа на
закона такси за периода преди обявяването му за противоконституционен.
Като кредитира преимуществено заключението на приетата
без оспорване съдебно- икономическа експетиза, която е изготвена въз основа на
приетите като доказателство по делото счетоводни документи - съдът приема, че в конкретния случай е причинена имуществена
вреда за ищеца, която вреда се изразява в загубата на паричната сума от 107 335,
85 лева. Това е така, защото през периода на действие на обявените
за противоконституционни законови разпоредби т.е. 01.01.2014г.-10.08.2014г.,
ищецът бил обложен със въведената от противоконституционните разпоредби на ЗЕВИ
такса, вместо да получи пълния размер на цената на произведената от него
електроенергия, която е била изкупена.
Налице е и необходимата за реализиране на деликтната
отговорност пряка причинно- следствена
връзка между противоправното поведение на законодателния орган на Държавата и
причинената вреда, тъй като само по изложената по- горе причина на
бездействие на законодателния орган, да упражни правомощията си - ищецът не е
получил дължими плащания за цената на
произведената от него електроенергия, които са били редуцирани с 20% съгласно
установената от противоконституционните разпоредби на ЗЕВИ такса, а получената
сума е била внесена в държавния бюджет.
Релевираното от ответника възражение, за изтекъл срок на
погасителна давност по отношение на задължението за изплащане на обезщетение за
причинените вреди, се явява неоснователно - като се отчита началния момент на
давностния срок – установен от обявяването на противоконституционност на
процесните разпоредби на ЗЕВИ /Решение № 13 от 31.07.2014г. по к.д.
1/2014г. на Конституционния съд /обн. ДВ, бр. 65 от 06.08.2014г./ и датата на предявяването на иска, което води до прекъсването на
давностния срок.
По всички изложени по- горе съображения, ответникът-
Държавата, следва да бъде осъден, да заплати на ищеца обезщетение за имуществени вреди в общ размер на сумата от 107 335, 85 лева, представляващо
равностойността на нереализирана печалба от цената на произведената от „У.Б.1.“
ЕООД електроенергия, през периода от 01.01.2014г. до 9.08.2014г., вследствие
на начисляването на 20- процентна държавна такса на основание §6, т.2 и т.3 от
ЗР към Закона за държавния бюджет на Република България за 2014г., чл.35а,
ал.1, т.2 и т.3, чл.35б, ал.1-4 и чл.73, ал.1-4 от ЗЕВИ, които са обявени за
противоконституционни съгласно Решение №13 от 31.07.2014г. по к.д.№1 от 2014г.,
ведно със законната лихва върху посочените суми на главницата, изчислена за
периода от датата на предявяването на иска до окончателното плащане. При това,
ответникът следва да бъде осъден за да плати на ищеца и законната лихва, върху
споменатата сума на обезщетението, за периода от предявяването на иска на
31.01.2019г. до деня на окончателното плащане.
С оглед направените по- горе крайни изводи за
основателност на претенцията за изплащане на обезщетение за вреди от
непозволено увреждане и като отчита нормативно установения принцип, че при
обезщетение за непозволено увреждане, длъжникът /делинквент/се смята в забава и
без покана – настоящият състав на съда приема за основателна претенцията на
ищеца, за осъждане на ответника – Държавата, в качеството й на причинител на
вредите - да заплати заедно с обезщетението за причинените вреди, също и
законната лихва върху дължимата сума на обезщетението, за периода от
31.01.2016г. (три години преди предявяването на иска) до датата на
предявяването на иска – на 31.01.2019г.
Сумата на дължимата лихва беше определена с използването
на специални знания, поради което съдът счита, че предявения иск за изплащане
на дължимата лихва следва да бъде уважен до пълния претендиран размер от
32 712, 18 лева.
Поради уважаването на главния иск, съдът не дължи
прознасяне по същество, по предявените при условията на евентуалност
/ако бъде отхвърлен главния иск/ искове с правно основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД
и с правно основание чл. 59 от ЗЗД с които е сезиран.
По претенциите
за присъждане на съдебни разноски в настоящия процес;
С оглед изхода на спора, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
направените съдебни разноски.
Списък на разноските от страна на ищеца сочи, че тези разноски възлизат
общо на 1640, 26 лева. При това
съдът счита, че разноските в действителност са били извършени и се дължат.
Релевираното от ответника възражение по чл. 78, ал.5 от ГПК е
неоснователно, като се отчита ценята на предявените искове, проведените съдебни
заседания и извършените от името на ищеца процесуални действия.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Държавата,
представлявана от Министъра на финансите, с адрес – гр. София, ул. „******, да
заплати на „У.Б.1.“ ЕООД с ЕИК ******и
седалище-***, на основание чл. 4,
пар.3 ДЕС, вр. чл. 7
КРБ и вр. чл. 2в
от ЗОДОВ - сумата от 107 335,
85 лева /сто и седем хиляди триста тридесет и пет лева и осемдесет и пет
ст./, представляващо обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в неполучена
част от цената на произведената електроенергия, през периода от
01.01.2014г. до 09.08.2014г., вследствие на начисляването на 20- процентна
държавна такса на основание §6, т.2 и т.3 от ЗР към Закона за държавния бюджет
на Република България за 2014г., чл.35а, ал.1, т.2 и т.3, чл.35б, ал.1-4 и
чл.73, ал.1-4 от ЗЕВИ, които са обявени за противоконституционни с Решение №13
от 31.07.2014г. по к.д.№1 от 2014г., както и да заплати законната лихва върху
посочената сума на обезщетението, изчислена за период: считано от датата на
предявяването на иска на 31.01.2019г. до
деня на окончателното плащане.
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на финансите, с
адрес – гр. София, ул. „******, да заплати на „У.Б.1.“ ЕООД с ЕИК ******и седалище-***, на основание чл. 86
вр. с чл. 84 от ЗЗД – сумата от 32 712, 18 лева /тридесет и две хиляди седемстотин и дванадесет лева и осемнадесет ст./
представляваща лихва за забава върху претендираната главница, изчислена за
периода от 31.01.2016г. до предявяването на иска на 31.01.2019г.
ОСТАВЯ БЕЗ
РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения при условията на евентуалност от „У.Б.1.“ ЕООД с ЕИК ******и седалище-*** срещу
Държавата, представлявана от Министъра на финансите, с адрес – гр. София, ул. „******
иск с правно основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД - за присъждане на обезщетение за
неоснователно обогатяване, поради получена при наличие на отпаднало правно
основание сума от 107 335, 85 лева, представляваща удържаната такса върху
платимата цена за произведена електроенергия,
през периода от 01.01.2014г. до 09.08.2014г., ведно със законната лихва
върху посочените суми на главницата, изчислена за периода от датата на
предявяването на иска до окончателното плащане и за претендираната върху тази
сума лихва за забава в размер на сумата от 32 712, 18 лева, изчислена за
периода от 31.01.2016г. до предявяването на иска на 31.01.2019г.
ОСТАВЯ БЕЗ
РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения при условията на евентуалност от „У.Б.1.“ ЕООД с ЕИК ******и седалище-*** срещу
Държавата, представлявана от Министъра на финансите, с адрес – гр. София, ул. „****** иск с
правно основание чл. 59, ал.1 от ЗЗД – за присъждане на обезщетение за неоснователно обогатяване, поради необосновано имуществено
разместване, в размер на сумата от 107 335, 85 лева, представляваща
удържаната такса върху платимата цена за произведена електроенергия, през периода от 01.01.2014г. до 09.08.2014г.,
ведно със законната лихва върху посочените суми на главницата, изчислена за
периода от датата на предявяването на иска до окончателното плащане и за
претендираната върху тази сума лихва за забава в размер на сумата от
32 712, 18 лева, изчислена за периода от 31.01.2016г. до предявяването на
иска на 31.01.2019г.
ОСЪЖДА Държавата,
представлявана от Министъра на финансите, с адрес – гр. София, ул. „******, да
заплати на „У.Б.1.“ ЕООД с ЕИК ******и
седалище-***, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК – сумата от 1640, 26 лева (хиляда шестстотин и четиридесет лева и двадесет и
шест ст.), представляващи съдебни разноски пред Софийски градски съд.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Апелативен съд София, чрез въззивна жалба,
която може да бъде подадена в двуседмичен срок от връчване на препис от него.
СЪДИЯ: