РЕШЕНИЕ
№ 362
гр. Пловдив, 19.02.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд - Пловдив, ІІ-ри състав, в открито заседание на двадесети януари, 2021 г. в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЧО
ДИЧЕВ
при
секретар ДАРЕНА ЙОРДАНОВА и прокурор КАЛОЯН Д., като разгледа административно
дело № 1916 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във вр. с
чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорност на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/
и чл. 284, ал. 1 и сл. от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под
стража /ЗИНЗС/.
Образувано е по предявен
иск от Й.Н.З., ЕГН **********, понастоящем в Затвора – гр. Пловдив, чрез адв. М.
със съдебен адрес:*** против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН)
– гр. София за присъждане на обезщетение в размер общо на 35 000 лв., ведно със
законната лихва от датата на предявяване на исковата молба, за понесени от
ищеца неимуществени вреди от бездействията на затворническата администрация в
Затвора - гр. Пловдив, както следва:
- от 06.06.2011 г. до 15.09.2015
г., когато се твърди, че е пребивавал в Затвора – гр. Пловдив, за който период
претендира неимуществени вреди в размер на 20 000 лв.;
- от 07.11.2018 г. до 31.07.2020
г., когато се твърди, че е пребивавал в Затвора – гр. Пловдив, за който период
претендира неимуществени вреди в размер на 15 000 лв.
В исковата молба е
посочено, че неимуществените вреди се изразяват в това, че същият е бил
поставен в унизително и нечовешко положение, както и допълнително усложняване
на здравословното му състояние. По отношение на периодите, в които ищецът е
пребивавал в Затвора – гр. Пловдив се твърди следното: нетната площ на килиите
не е надвишавала 3 кв.м. и не е имал достатъчно жизнено пространство, липсвала
вентилация и свеж въздух; храната в Затвора – гр. Пловдив е с лошо качество и
не съдържа достатъчно калории, освен това, ищецът е със заболяване, изискващо
специална диета, която не му е била осигурена; недостатъчна естествена светлина
в спалните помещения; липса на изолация на външните стени на затвора, поради
което през зимата килиите в Затвора – гр. Пловдив са много студени, а и не са
му предоставяни допълнителни завивки; липсват достатъчно шкафчета и като цяло
мебелите са недостатъчни; спалното бельо се е сменяло много рядко, което е
предпоставка за развъждане на дървеници и бълхи; наличие на мухъл и плесен; неосигуряване
на достъп до течаща вода, поради липса на налягане през по-голямата част от
денонощието; спрямо ищеца не е водена индивидуална и корекционна работа и не му
е дадена възможност за участие в програми за въздействие, което от своя страна
е довело до поведенческа и личностна криза, която е налице и към момента на
депозиране на исковата молба; лоша обща хигиена, поддържана от затворническата
администрация, предразполагаща разпространяването на зарази. Все в тази насока
се посочва и че здравето му е било поставено в риск от заразяване с
„Коронавирус“, следствие от допуснат до работа надзирател със съмнения за
заболяване, впоследствие потвърдено и по съответния ред, като се посочва и че в
тази връзка всички затворници са били държани в килиите им, без да им се
разрешава излизане, както и че през това време храната е доставяна директно до
килиите, а същата е била в консерви, неотговарящи за грамаж и количество
протеини. Оплаквания са изложени и относно липсата на адекватно медицинско
лечение - от 2009 г. бил диагностициран
като болен от Хепатит С, но нито са били извършвани необходимите профилактични
прегледи, нито са му давани някакви лекарства за овладяване на болестта.
В с.з. процесуалният
представител на ищеца моли за уважаване на исковата претенция. Претендира
присъждане на адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ,
както и на сторените от ищеца разноски.
Ответникът - Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията” – гр. София, чрез процесуалния си
представител юриск. Ч., оспорва предявените искови претенции по основание и
размер. Прави възражение за изтекла погасителна давност за периодите преди 2015
г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Прокурор от ОП –
Пловдив изразява становище за неоснователност на иска, алтернативно счита същия
за частично основателен и иска да се присъди обезщетение при спазване на
критериите.
Искът е процесуално
допустим, а разгледан по същество е частично основателен.
След като прецени поотделно и в съвкупност
събраните в настоящото производство доказателства, както по искане на страните,
с оглед дадените им указания, така и служебно събрани на основание чл. 284, ал.
3 от ЗИНЗС, съдът намира за установено следното от фактическа страна:
От приложена по делото
Справка относно правното положение на Й.Н.З. (лист 41) се установява, че същият
през исковите периоди е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“, както
следва: от 22.08.2011 г. до 17.02.2012 г., от 21.03.2012 г. до 13.07.2015 г. и
от 07.11.2018 г. до 31.07.2020 г.
Съответно, от
представена справка от Арест – Пловдив, ОС „Изпълнение на наказанията“ –
Пловдив (лист 61-62) се установява, че Й.Н.З. е пребивавал
на територията на Арест Пловдив за следните периоди: от 09.12.2006 г. до 13.11.2006
г., от 17.07.2007 г. до 14.08.2007 г., от 17.01.2009 г. до 13.03.2009 г., от
23.08.2011 г. до 29.08.2011 г., от 22.03.2012 г. до 22.05.2012 г. и от
08.11.2018 г. до 28.11.2018 г.
Съгласно представените
от Началника на Затвора – гр. Пловдив Становище от 17.08.2020 г. на ИСДВР Тодорка
Цветкова (лист 18-20), Становище от 06.10.2020 г. на същия инспектор (лист 53-55) и Становище от 30.12.2020 г. отново на
ИСДВР Тодорка Цветкова (лист 82-83) наличната информация за настаняването на З.
е от 21.03.2012 г. до 13.07.2015 г., когато е изтърпявал присъди в Затвора –
гр. Пловдив, като няма подробна информация, но е обитавал следните спални
помещения: Приемно отделение „РЦ“, както и стаи № 33, 27 и 22 на пост № 3. Посочва
се единствено, че в Затвора – гр. Пловдив и в системата на ГДИН единственият
меродавен документ, от който може да се направи справка за броя на лишените от
свобода по спални помещения, е „Сведение за разпределение и движение на
лишените от свобода“, което пък по утвърдената Номенклатура на делата със
срокове за съхранение на ГДИН и териториалните поделения – ТС-НО-5, утвърдено
със Заповед № Л-42/02.01.2020 г. на Главния директор на ГДИН и утвърдена от
Държавната агенция „Архиви“, се съхранява за срок от три години.
За втория исков период от
последно приложената справка се установява, че лицето е постъпило в затвора на 28.11.2018
г., която справка съответства на представената такава от Арест – гр. Пловдив, в
която се посочва, че лицето до тази дата е пребивавало в ареста, като до
03.12.2018 г. е обитавал спално помещение „РЦ“ в Приемно отделение, което е с
площ от 27,04 кв.м. без санитарния възел и санитарен възел с площ от 2,66
кв.м., като при максимален брой настанени л.св. – 6, са пребивавали 5, съответно
6 л.св. На 04.12.2018 г., съгласно протокол № 3639/04.12.2018 г. З. е
разпределен на пост № 3, спално помещение № 33 с площ без санитарния възел
29,60 кв.м. и санитарен възел с площ от 3,96 кв.м., където при максимален брой
л.св. – 7, за период от общо 317 дни /от 04.12.2018 г. до 11.12.2018 г., от
22.12.2018 г. до 24.09.2019 г., от 04.10.2019 г. до 17.10.2019 г., от
22.10.2019 г. до 05.11.2019 г. и от 19.11.2019 г. до 21.11.2019 г./, са били
настанени повече лица, а именно 8, 9 или 10. На 22.11.2019 г., съгласно
протокол № 4711/22.11.2019 г. З. е преместен в спално помещение № 27 на пост №
3, което е с площ без санитарния възел 39,02 кв.м. и санитарен възел с площ от
4,36 кв.м., в което помещение за целия си период на престой от общо 7 дни до
преместването си /от 22.11.2019 г. до 28.11.2019 г./ при максимален брой л.св.
9, са били настанени 13, съответно 14 л.св. И на 29.11.2019 г., съгласно
протокол № 4859/29.11.2019 г. ищецът е преместен в спално помещение № 22 на
пост № 3 с площ от 26,50 кв.м. без санитарния възел и санитарен възел с площ от
4,05 кв.м. при максимален брой настанени л.св. – 6, през целия период от общо
246 дни /от 29.11.2019 г. до 31.07.2020 г./ са пребивавали повече от 6 л.св., а
именно 8, 9, 10 или 11.
Всички, обитавани от З.
спални помещения, съгласно справката от 17.08.2020 г. са с отваряеми прозорци,
№ 33 е с два прозореца с размери 1,20/1,20м, № 22 с един прозорец с размери
1,20/1,20м, а № 27 с два прозореца със същите размери – 1,20/1,20м.
Установява се също така
от посочените по-горе справки и становища, че по време на втория си престой в
Затвора – гр. Пловдив З. е бил устроен като работник кухня в служебен стол, на
платен труд към домакинския щат, на 6-дневна работна седмица, 8-часов работен
ден от 20.09.2019 г. до 25.11.2019 г. А за времето от 13.09.2019 г. до
20.09.2019 г. е работил като транжорист в затворническа кухня, на платен труд
към домакинския щат, на 6-дневна работна седмица, 8-часов работен ден. Посочва
се също така, че на З. е предложено да бъде включен в групова работа по история
„България – вчера, днес и утре“, но същият е отказал категорично да се включи.
Отказал е също така и включване в курс по английски език, воден в Трета група
„Аз уча английски“. Включил се е обаче във възпитателно мероприятие по повод
Коледно-новогодишните празници, за което е бил награден с писмена похвала,
съгласно Заповед № Л-271/31.01.2020 г. И най-сетне се посочва, че молби от З.
против условията в затвора, не са постъпвали.
Съгласно посочените по-горе
становища, във всички спални помещения, в които е бил настаняван ищецът, а и
във всички останали помещения в Затвора – Пловдив, има обособени санитарни
възли с достъп до течаща студена вода, оборудването е стандартно и еднакво за
всички лишени от свобода – легло с размери 90х180 см и шкаф с размери 45х50 см.
Къпането на лишените от свобода е в обща баня, като всички имат достъп до
течаща топла вода, съгласно утвърден график за разпределение на времето от
съответната група. Отоплението се осъществява чрез централно локално парно
отопление през отоплителния сезон. Проветряването на стаята е по желание на
лишените от свобода и могат да правят това чрез отваряне на прозорците.
Хигиената се осъществява също от настанените, като за целта получават съответните
прибори, както и могат да си закупят от лавката вещи, предмети и хранителни
продукти, които могат да ползват и държат при себе си, съгласно Заповед №
ЛС-04-642/28.11.2018 г. на Министъра на правосъдието, като съответният
отговорник на спалното помещение изготвя график за почистване, което е на
доброволен принцип.
От страна на ответника
по делото са представени още:
- график за
разпределение на времето на лишените от свобода на III пост (лист 21);
- План на присъдата от
29.04.2020 г. (лист 22);
- справка, изготвена от
мл. експерт В.Т.(лист 23-24), според която в Затвора – гр. Пловдив има
организиран ред за изхвърляне на битовия отпадък. Всяка сутрин след проверка
всичкият битов отпадък от стаите се събира от л. св., назначени като чистачи на
постовете и се изнася в черни торби за отпадък на карето. До 9,00 часа всяка
сутрин л. св. назначени като чистачи на каре пренасят торбите с битовия отпадък
в зоната на котелното помещение на затвора, където е обособено място за
складиране на битовия отпадък. Всяка сутрин – от понеделник до събота, до 10,30
часа специализирани сметосъбиращи автомобили с преса на ОП „Чистота“ товарят
събралия се битов отпадък за денонощието. Ако има моменти, когато е натрупан
някъде, то това е само до момента, в който служителите на НОС отворят вратата и
л. св. работещи към домакинския щат на Затвора – гр. Пловдив го пренесат до
обособените за това места. Площадките, обособени за сметосъбирането се
почистват ежедневно от л. св., назначени към домакинския щат на затвора и л. св.,
назначени по чл. 80 от ЗИНЗС. Веднага след като сметосъбиращите автомобили на
ОП „Чистота“ натоварят битовия отпадък, площадката се почиства. Посочва се също
така, че всеки лишен от свобода при постъпването си получава спално бельо и
постелен инвентар, за което се води отчетност, като грижата за чистотата на
спалното бельо се полага на лишените от свобода, като в утвърден график от
Началника на Затвора, два пъти седмично – понеделник и четвъртък, всеки лишен
от свобода има право да занесе спалното си бельо за изпиране в пералнята на
затвора. При изхабяване на бельото по преценка на лишения от свобода има право
бельото му да бъде заменено, чрез молба до началника на затвора. Отделно от
това се твърди, че във всяка стая в затвора Пловдив има достъп до денонощно
течаща вода, а единствено при ВиК повреда няма вода. По отношение на топлата
вода е посочено, че времето за достъп до такава е съгласно утвърден от
началника на затвора гр. Пловдив график за разпределение на времето на лишените
от свобода;
- Докладна записка от
техн. „Строителство и архитектура“ от 17.08.2020 г. (лист 25), в която се сочи,
че всички възникнали и докладвани повреди по материалната база в Затвора – гр.
Пловдив се отстраняват в технологичните срокове, своевременно;
- копия от менюта за
различни периоди, в т.ч. и за диетична храна (лист 27-40);
- Справка от 09.10.2020
г. от В.Т.– мл. експерт (лист 58), от която се установява, че за поддържането
на хигиената в затворническата баня е разкрит работен обект на основание чл.
80, ар. 1 от ЗИНЗС, на който обект е назначен л. св. При извършваните проверки
на длъжностни лица е установено, че хигиената в затворническата баня е
задоволителна, вземайки предвид спецификата на обекта;
- Докладна записка от
инспектор М.Н.П.– Инспектор „НОТ“ (лист 84), в която се посочва, че от началото
на въведеното извънредно положение от м.март 2020 г. в Затвора – гр. Пловдив се
влиза само и единствено с предпазни средства – маски, шалове и др., както и се
извършва проверка на температурата на всяко влязло лице, като при най-малкото
съмнение за заболяване, лицата са изпращани на преглед, поради което и не е
допускан служител /надзирател/ на затворническата администрация в Затвора – гр.
Пловдив във видимо влошено състояние. Дейността по изпълнение на наказанията в
Затвора – гр. Пловдив и по-конкретно храненето на лишените от свобода, които са
били карантинирани в стаите си с цел опазване живота и здравето на самите
лишени от свобода, се е извършвало, като се е носела храната директно в карантинираните
стаи, за да се ограничи контактът им с останалите лишени от свобода;
- Договори за ДДД,
ведно с протоколи за извършени услуги през целия исков период (лист 85-140).
По отношение на
здравословното състояние на ищеца са представени:
- Докладна записка от
д-р Р.Д.от 28.08.2020 г., в която се посочва, че в исковия период няма база
данни и медицинско досие на ищеца, както и че д-р Д.е на работа в МЦ Затвора
Пловдив от 21.10.2019 г., приложен е Амбулаторен лист № 044398 от 23.06.2012 г.
за преглед на пациент в спешно отделение, от който се установява, че лицето е
паднало и е с болки и оток в областта на ляво ходило, като му е била назначена
терапия ботушна шина за 5 дни (лист 42-43);
- Докладна записка от
д-р Р.Д.от 09.10.2020 г., в която отново се посочва, че е назначена на работа
на 21.10.2019 г. и след тази дата няма регистрирани оплаквания от ищеца, в т.ч.
не е регистрирано заболяване, което да налага изписване на специална хранителна
диета. Прилага се отново единственият съдържащ се в медицинското досие
амбулаторен лист (лист 59-60);
- Докладна записка от
д-р Р.Д.от 30.12.2020 г. (лист 80-81) в която се посочва, че л.св. З. никога не
е съобщавал за заболяване с Хепатит С, както преди постъпването в Затвора, така
и след това, същият не е искал лечение във връзка с такова заболяване, досието
относно здравословното му състояние разполага с един единствен амбулаторен
преглед от 23.06.2012 г. с диагноза „Контузия на други и неуточнени части на
стъпалото“, което е приложен;
- Писмо изх. №
151/11.01.2021 г. от УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД
(лист 141), в което се посочва, че при проверка в Интегрираната болнична
информационна система е установено, че ищецът е пролежавал еднократно в Клиника
по инфекциозни болести за периода от 17.08.2007 г. до 16.10.2007 г., но
епикриза не може да бъде предоставена.
По искане на ищеца, с
оглед установяване наведените в исковата молба твърдения, по делото са
допуснати до разпит двама свидетели – М.Д.Х. и Д.И.Д.. Първият от тях е
разпитан посредством видеоконферентна връзка между Административен съд –
Пловдив и Затвора – Пловдив, а вторият от тях, поради освобождаването му от
затвора е при режим на довеждане от страна на ищеца, но до последното съдебното
съдебно заседание, същият не е доведен, ищецът чрез пълномощника си е заявил
изрично, че няма други доказателствени искания, поради което и е даден ход на
делото по същество без събиране на това доказателство.
Свидетелят М.Д.Х. заявява,
че с ищеца са съученици, в затвора са били в една килия, сега са в един отряд,
но не са в една стая. По отношение на условията в килиите заявява, че са много
пренаселени, има мухъл по стените, хлебарки и дървеници, стаите не са повече от
24-26 кв. м., а в стаята, в която е в момента ищецът, са настанени 10-12 л.
св., няма вентилация, въздух няма, светлина няма, балатум няма. По принцип
килиите се отопляват с парно, но до момента (28.10.2020 г. – датата на
съдебното заседание, в което свидетелят е разпитан) няма пуснато отопление. По
отношение на завивките не знае нищо. Твърди, че от 4 месеца не е пръскано за
хлебарки, няма кой да чисти по килиите, дават график по дежурство, който график
се спазва за чистотата, имат метла, но нямат лопата, няма препарати, топла
вода, дежурно осветление, раздават по 2 бр. сапун и 1 кг. прах на двама л. св.,
5 сапунчета и половин килограм прах. Сега ходят на каре, имат и право да се
разхождат по коридорите. В стаята на З. сега има един прозорец и в предишната е
имало един прозорец, но е бил високо и няма светлина. Според свидетеля, ищецът
не е добре, тъй като предполага, че е астматик, има проблеми с черния дроб, бил
е в болница и от него знае, че има чернодробно заболяване. Преди години в
затвора е давана диетична храна на лишените от свобода, които са имали
заболявания, но сега тези диети са спрени, осигуряват само храна на
диабетиците. Не знае дали с ищеца е работил психолог. Заявява, че през месец
март по време на пандемията са ги заключили за 3-4 дни и никой не ги е
уведомил, не са ходили и на каре, храната са я раздавали по стаите.
Съдът кредитира
частично показанията на разпитания по делото свидетел, като по-долу в решението
ще бъдат изложени подробни мотиви в тази връзка.
При така изяснената фактическа обстановка,
съобразно събраните в хода на съдебното производство доказателства, съдът
намира следното от правна страна:
Разпоредбата на чл.
284, ал. 1 от ЗИНЗС въвежда специална отговорност на държавата за вредите,
причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните
органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от същия
закон. Чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС въвежда забрана осъдените и задържаните под стража
да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително
отношение. Съгласно ал. 2 на цитираната разпоредба, за нарушение на ал. 1 се
смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието
лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на
достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване,
медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация
без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Според чл. 205 от АПК,
искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от
органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени
вредите.
Съгласно чл. 12 от ЗИНЗС прякото ръководство и контролът върху дейността на местата за лишаване от
свобода се осъществяват от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, която е
юридическо лице към министъра на правосъдието, като затворите и областните
служби „Изпълнение на наказанията“, в които по силата на чл. 16, ал. 1 от
закона са включени и арестите, са териториални служби на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“. Следователно, отговорността на ответника произтича
пряко от закона и административния характер на дейността по ръководство и
контрол върху местата за лишаване от свобода, която включва организация,
ръководство и наблюдение на реда и условията в тези места. Като административен
орган със статут на юридическо лице, който следи дейността по изпълнение на
наказанията да бъде изпълнявана в съответствие с нормативно установените
изисквания, той носи отговорност за вредите от незаконните действия и
бездействия на включените в състава му административни звена и длъжностни лица
при извършване на дейността по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС.
Следва да се отбележи,
че основателността на иска за вреди по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предполага
наличието на три кумулативно изискуеми предпоставки: 1) акт, действие и/или
бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се
нарушава чл. 3 от закона; 2) настъпила неимуществена вреда в правната сфера на
ищеца като същата се предполага до доказване на противното (съгласно чл. 284,
ал. 5 от ЗИНЗС) и 3) пряка и непосредствена причинна връзка между незаконния
акт, незаконосъобразното действие и/или бездействие и настъпилата вреда.
Деликтната отговорност
на държавата не се презюмира от закона, поради което в тежест на ищеца (по
аргумент от чл. 154, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 144 от АПК) е да проведе главно и
пълно доказване на осъществено нарушение на чл. 3 от страна на органите по чл.
284, ал. 1 от ЗИНЗС. Доказването на настъпването на неимуществени вреди, за
които нормата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС е въвела оборима презумпция, не
подлежи на главно доказване от ищеца, а на оборване от ответника по пътя на
обратното доказване, което също следва да бъде пълно. Тази оборима презумпция
се простира и върху третия елемент на фактическия състав на деликтната
отговорност – причинна връзка между нарушението на чл. 3 от ЗИНЗС и настъпилия
вредоносен резултат. В тази връзка и на страните са дадени нарочни указания, в
т.ч. че при неангажиране на доказателства, ще се приложат последиците от
недоказването. Такива указания са дадени и на Затвора – гр. Пловдив при
изискване на доказателствата по реда на чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС.
Както вече се посочи, претендираното от ищеца
обезщетение за понесени неимуществени вреди е за периодите от 06.06.2011 г. до
15.09.2015 . и от 07.11.2018 г. до 31.07.2020 г., когато се твърди, че е
пребивавал в Затвора – гр. Пловдив, които неимуществени вреди се твърди да са пряка
последица от допуснатото от страна на Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ нарушение на чл. 3 от КЗПЧОС и чл. 3 от ЗИНЗС.
На първо място, с оглед
събраните по делото доказателства, следва да се приеме, че за периодите от 06.06.2011
г. до 21.08.2011 г., от 18.02.2012 г. до 20.03.2012 г., от 14.07.2015 г. до
15.09.2015 г., както и от 07.11.2018 г. до 27.11.2018 г. включително, искът е
недоказан, доколкото не се установява в тези периоди ищецът да е пребивавал в Затвора
– гр. Пловдив, което е самостоятелно основание в тази част исковата молба да
бъде отхвърлена, без да се обсъждат наведените твърдения за недостатъчна
жилищна площ, липсата на осветеност, лоша хигиена, наличие на мухъл и инсекти и
т.н.
На следващо място, и с
оглед наведените от ответника възражения за изтекла погасителна давност за
периодите преди 2015 г., следва да се посочи, че погасителната давност се
свързва с изтичането на предвиден в закона период от време, през който субектът
на правото бездейства и не го упражнява. Предвид липсата на специална правна
уредба в ЗИНЗС относно погасителната давност, на основание, както на § 1 от ЗР
на ЗОДОВ, във вр. с чл. 203, ал. 2 от АПК, във вр. с чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС,
така и в съответствие с регламентираното в чл. 46 от Закона за нормативните
актове (ЗНА), следва да намерят приложение правилата на чл. 110 - 120 от Закона
за задълженията и договорите (ЗЗД), уреждащи института на погасителната
давност. Съгласно разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД с изтичането на петгодишен
давностен срок се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг
срок. Давността започва да тече от момента, в който вземането е станало
изискуемо – чл. 114, ал. 1 от ЗЗД. В случаи на непозволено увреждане, какъвто е
настоящият случай, това е моментът на прекратяване на увреждащите действия или
от момента на прекратяване на фактическото състояние, когато увреждането е
следствие от бездействие.
В тълкувателно решение
№ 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г. ОСГК, са обсъдени
противоречията в практиката на съдилищата относно началния момент на
погасителната давност на иска за обезщетение за вреди на пострадали лица, като
в т. 4 от тълкувателното решение е прието, че обезщетение за вреди от незаконни
административни актове, може да се иска след тяхната отмяна с решение на съда,
като унищожаеми, а при нищожните – с констатиране на нищожността в самия процес
по обезщетяване на вредите. Когато вредите произтичат от фактически действия
или бездействия на администрацията, обезщетението за тях може да се иска след
признаването им за незаконни, което се установява в производството по
обезщетяването – чл. 1, ал. 2 от ЗОДВПГ (загл. изм.). В първия случай вземането
за обезщетение за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила на
решението, с което се отменя незаконният административен акт. В случай, че
вредите произтичат от нищожен акт – от момента на неговото издаване. При
незаконни фактически действия на администрацията, този момент е тяхното
преустановяване. От така определените моменти на изискуемост, започва да тече
погасителната давност и се дължи мораторна лихва.
Това тълкувателно
решение е задължително за съдилищата на основание чл. 130, ал. 2 от Закона за
съдебната власт (ЗСВ) и въз основа на него следва да се приеме за безспорно, че
погасителната давност в случая започва да тече от момента на преустановяване на
незаконосъобразните действия (бездействия) на администрацията да поставят ищеца
в благоприятни условия на задържане и лишаване от свобода, а именно от 13.07.2015
г. – датата, на която той е бил освободен от затвора. Давностният срок,
включително за непозволено увреждане, е регламентиран с чл. 110 от ЗЗД като
петгодишен и с изтичането му се погасяват всички вземания, за които законът не
предвижда друг срок. В конкретния случай от ответника са направени изрични
възражения за погасяване по давност на исковата претенция, в съответствие с
разпоредбата на чл. 120 от ЗЗД, поради което съдът приема, че след като от 13.07.2015
г. до датата на предявяване на иска – 31.07.2020 г., е изтекла петгодишна
давност, то вземането следва да се счита погасено. Отделно от това, от
06.06.2011 г. до 21.08.2011 г., от 18.02.2012 г. до 20.03.2012 г. и от 14.07.2015
г. до 15.09.2015 г. няма данни лицето да е пребивавало в Затвора – гр. Пловдив.
Ето защо и първият предявен иск, а именно за периода от 06.06.2011 г. до
15.09.2015 г., с който се претендират неимуществени вреди в размер на
20 000 лв., подлежи на отхвърляне в неговата цялост, в т. ч. и досежно
претендираните лихви.
По отношение на
следващия исков период, а именно от 07.11.2018 г. до 31.07.2020 г., за който се
твърди лицето да е пребивавало в Затвора – гр. Пловдив и за който се
претендират неимуществени вреди в размер на 15 000 лв., следва да бъде
съобразена съдебната практика на Европейския съд по правата на човека във
връзка с дела, заведени от български граждани срещу Република България, относно
заявени нарушения на чл. 3 от ЕКПЧ, произтичащи от условията в местата за
лишаване от свобода и задържането под стража, която е установила общи принципи
и стандарти за преценката дали в конкретни случаи е налице нарушение на
прокламираното в чл. 3 от ЕКПЧ основно право - Решение от 02.02.2006 г. по
делото Й. срещу България, Решение от 24.05.2007 г. по делото Н.срещу България,
Решение от 28.06.2007 г. по делото М.срещу България, Решение от 27.11.2008 г.
по делото С.К.срещу България, Решение от 08.07.2014 г. по делото Х. и Т. срещу
България, пилотното Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото Н. и други срещу
България и др. В тези решения се съдържат критерии от значение за преценката
дали условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до
третиране в нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС. В решението на ЕСПЧ по делото „Н. и
други срещу България” е посочено, че вече постановените решения се отнасят до
нарушения на чл. 3 от ЕКПЧОС, касаещи
повтарящи се въпроси за липсата на достатъчно пространство, достъп до
естествена светлина и въздух, ниска хигиена, липса на дискретност и нарушаване
на личното достойнство при използване на тоалетната. ЕСПЧ е приел, че
нарушенията не са вследствие от изолирани случаи, а произтичат от повсеместен
проблем, в резултат на лошото функциониране на българската пенитенциарна
система и недостатъчните гаранции срещу нечовешко и унизително отношение.
В контекста на тази
съдебна практика, по смисъла на чл. 3 от ЕКПЧОС, „безчовечно или унижаващо
отношение” предполага страдание или унижение, достигащи отвъд неизбежния
елемент на страдание и унижение, свързан с дадена форма на легитимно третиране
или наказание. Съгласно мотивите на посочените решения на ЕСПЧ, мерките за
лишаване от свобода могат често да съдържат такъв елемент, като държавата
трябва да осигури на лишеното от свобода лице условия, които са съвместими с
уважението към човешкото достойнство, така че начинът и методът на изпълнение
на мярката не го подлагат на стрес и трудности с интензивност, която надминава
неизбежното ниво на страданието, свързано със задържането и че като се имат
предвид практическите нужди на лишаването от свобода, здравето и доброто му
състояние са адекватно осигурени.
В случая се претендират
неимуществени вреди вследствие от поставянето на ищеца в неблагоприятни условия
в Затвора - гр. Пловдив за посочения по-горе период. Предметът на делото е
очертан в исковата молба, според която се търси обезщетяване за твърдени от Й.З.
претърпени неимуществени вреди, които са последица от: липса на достатъчно жилищна площ; лоша
хигиена; наличието на инсекти; липсата на дневна светлина, вентилация и
отопление в помещенията; ниско качество на храната, както и липсата на
предоставена такава съобразно необходимата диета във връзка с наличните у ищеца
заболявания; липса на мебели; лоша обща хигиена в затвора; липса на постоянно
течаща вода; не толкова честа смяна на спалното бельо; липса на индивидуална и
корекционна работа; липса на медицинско обслужване; подлагане на риск от
заразяване с „коронавирус“.
По отношение на първия
спорен момент, следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 43, ал. 4
от ЗИНЗС, минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може да бъде
по-малка от 4 кв. м., както е и според стандартите, възприети от Съвета на
Европа и от Съда по правата на човека. Съгласно чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС, всяко
място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови
и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, като в ал. 5 е
посочено количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление,
отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и
минимумът обзавеждане на спалните помещения да се определят с правилника за
прилагане на закона.
В чл. 20, ал. 2 от
ППЗИНЗС е регламентирано, че в спалните помещения на местата за лишаване от
свобода се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено
проветряване, а количеството дневна светлина, степента на изкуственото
осветление, отопление и проветряване се определят в зависимост от изискванията
на съответните стандарти за обществени сгради. В ал. 3 е предвидено на лишените
от свобода да се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода
като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се
осъществява в спалните помещения.
От събраните и описани
по-горе доказателства по делото, за периода от 07.11.2018 г. до 31.07.2020 г.
се установява следното:
За периода от
07.11.2018 г. до 27.11.2018 г. няма данни лицето да е пребивавало на
територията на Затвора – гр. Пловдив, поради което и искът в тази му част
следва да бъде отхвърлен само на това основание. За общо 570 дни обаче в
посочените по-горе периоди се установява от събраните и неоспорени от страните
доказателства, че ищецът е пребивавал в помещения, в
които жизненото му пространство не е отговаряло на предвидените стандарти,
възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер
на 4 кв. м. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на
човека, включително в пилотното решение „Н. и други срещу България“,
съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил
подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с разпоредбата на чл. 3 от
ЕКЗПЧОС.
Останалите твърдения на
ищеца обаче останаха недоказани.
На първо място, по
делото не се установиха данни да има дървеници, хлебарки и гризачи, в каквато
насока са твърденията на ищеца и разпитания по делото свидетел. От страна на
затворническата администрация са представени конкретни данни за извършвани
периодично дезинфекция, дезинсекция и дератизация. Отделно от това, от страна
на ищеца не се твърди, а и липсват ангажирани доказателства да са били подадени
оплаквания за хигиената в помещенията в Затвора – гр. Пловдив, в т.ч. и за
наличието на инсекти и гризачи.
Видно от доказателства
по делото по отношение на помещенията в затвора, в които е пребивавал ищецът,
няма нарушение на чл. 20, ал. 2 от ППЗИНЗС, тъй като в тях е осигурен пряк
достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване. Няма
нарушение и на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, тъй като и във всички стаи и помещения
на Затвора – гр. Пловдив е осигурен достъп до санитарен възел и течаща вода.
Видно от приложените по делото справки, във всяка стая има достъп до денонощно
течаща вода, а единствено при ВиК повреда няма вода. Тук е мястото да се
отбележи, че при ВиК повреда не само лишените от свобода нямат вода, но и всеки
гражданин, засегнат от ВиК повредата, а понякога и цели населени места нямат
вода, което означава, че липсата на вода при ВиК повреда не поставя лишените от
свобода, в частност ищеца в по-неблагоприятно положение от всеки друг
гражданин. По отношение на топлата вода пък, по делото се установи, че времето
за достъп до такава е посочено в утвърден от началника на затвора гр. Пловдив
график за разпределение на времето на лишените от свобода, който график е
надлежно присъединен по делото и по отношение на него не е заявено оспорване от
страна на ищеца.
От представеното по
делото становище от затвора Пловдив се установява и че всички помещения на
Затвора – гр. Пловдив, в които е бил настанен З., са с отваряеми прозорци,
както и че проветряването и наличието на свеж въздух в килиите зависи изцяло от
самите лишени от свобода, които избират кога и колко време да проветряват
помещението. Това, че прозорците имат решетки по никакъв начин не се отразява
на количеството въздух, което може да влезе в помещението, а в минимална степен
се отразява на количеството светлина в помещението, но от друга страна
решетките са поставени поради спецификата на сградата, която е за изтърпяване на
наложено наказание „лишаване от свобода“.
Що се отнася до
хигиената в Затвора - гр. Пловдив, от приетите по делото справки и становища се
установява, че хигиената в спалните помещения се осъществява от лицата,
настанени в тях, като съответният отговорник изготвя график за почистване,
което е на доброволен принцип, което се потвърждава и от показанията на
разпитания по делото свидетел. В тази връзка, видно от приложената по делото докладна
записка (лист 25) в Затвора - гр. Пловдив всички възникнали и докладвани
повреди по материалната база се отстраняват в технологичните срокове,
своевременно. От справката на лист 58 по делото се установява, че за поддържане
на хигиената в затворническата баня е разкрит работен обект на основание чл.
80, ал. 1 от ЗИНЗС, на който обект е назначен лишен от свобода, където при
извършени проверки от длъжностни лица е установено, че хигиената в
затворническата баня е задоволителна. Ето защо е напълно неоснователна
претенцията и в частта относно лошата хигиена.
От събраните по делото
доказателства се установява също така и че грижата за чистотата на спалното
бельо се полага на лишените от свобода като в утвърден график от Началника на
Затвора, два пъти седмично – понеделник и четвъртък, всеки лишен от свобода има
право да занесе спалното си бельо за изпиране в пералнята на затвора. При
изхабяване на бельото по преценка на лишения от свобода има право бельото да
бъде заменено, чрез молба до началника на затвора, като не се установява, в
т.ч. и от разпита на свидетеля, ищецът да е подал молба за изпиране на бельото
или за допълнителен инвентар, на която молба да е получил отказ. Ето защо в
тази част претенцията също е неоснователна.
На следващо място, по
делото не се събраха достатъчно доказателства да е било прекалено студено през
зимата в Затвора – гр. Пловдив за исковите периоди на изтърпяване на
наказанието от ищеца. Нещо повече, във всяко едно от становищата на Затвора –
гр. Пловдив се сочи, че отоплението се осъществява чрез централно локално парно
отопление, което обстоятелство не се отрича и от разпитания по делото свидетел.
Действително, твърди се от свидетеля Х., че към датата на съдебното заседание,
в което е разпитан, а именно 28.10.2020 г. парното в затвора все още не е било
пуснато, но следва да бъде отчетен и фактът, че включването на отоплението
започва след три последователни дни със средноденонощна температура по-ниска от
плюс 12 градуса и прогноза от НИМХ за трайно застудяване, а и парното в гр.
Пловдив за този отоплителен сезон е пуснато на 02.11.2020 г., съгласно
публикуваните на страницата на ЕВН данни, т.е. ищецът като лишен от свобода не
е бил поставен в по-неблагоприятно положение от другите свободни граждани,
разчитащи на парно отопление.
Съдът не приема
оплакванията на ищеца в частта относно храната в затвора с оглед представените
по делото седмични менюта, както и с оглед липсата на представени конкретни
доказателства да е била заявена от ищеца посредством нарочна молба
необходимостта от конкретна диета, поради едно или друго заболяване, съответно
постановен отказ – изричен или мълчалив такъв от страна на затворническата
администрация. В тази връзка и доколкото е общо известен фактът, че средната
дневна енергийна нужда на човек е около две хиляди калории на ден, а от
представените по делото менюта се установява, че в повечето дни, дневният прием
на калории за лишените от свобода е над 2600, а понякога и до 3000 калории, в
тази част искът също следва да се приеме като недоказан. Установява се също
така, че храната е разнообразна, в менютата присъстват месо, риба, млечни
продукти, както и ястия с яйца и напълно неоснователно е твърдението на З., че
се набляга предимно на нискокалорични храни. Все в тази насока следва и да се
посочи, че в една част от менютата фигурира допълнителна дажба за работещите,
какъвто не се спори между страните, е и ищецът. Отделно от това, същият е бил
назначен на работа в затворническата кухня и е нямало никаква пречка да заяви
своите претенции, с оглед необходимостта от една или друга диета.
По отношение на
твърденията за липсваща мебелировка, следва да се посочи, че от събраните по
делото доказателства се установява, че оборудването във всяко едно спално
помещение е стандартно - определен брой легла и съответния брой шкафчета и няма
данни на ищеца да не е било предоставено необходимото оборудване, той да е
заявил изрично, че иска такова да му бъде предоставено за лично ползване (а не
общо с някой друг лишен от свобода) и да му е било отказано. При това
положение, ще се следва да се приеме, че и това твърдение е недоказано.
Съдът счита за неоснователни
твърденията досежно липсата на индивидуална и корекционна работа с ищеца.
Съгласно чл. 152, ал. 1 от ЗИНЗС, социалната дейност и възпитателната работа са
основни средства за ресоциализация на лишените от свобода и са насочени към
подпомагане на личностната промяна на осъдените и изграждане на умения и
способности за законосъобразен начин на живот в обществото. А съгласно ал. 2
социалната дейност и възпитателната работа в местата за лишаване от свобода
включват: 1. диагностична и индивидуална корекционна дейност; 2. програми за
въздействие, за намаляване на риска от рецидив и риска от вреди; 3.
образование, обучение и квалификация на лишените от свобода; 4. творчески,
културни и спортни дейности и религиозна подкрепа. Според ал. 3 на същата
разпоредба с лишените от свобода се осъществява групова и индивидуална социална
дейност и възпитателна работа. Видно от становището на лист 18-20 по делото,
ищецът е участвал във възпитателно мероприятие по повод коледно-новогодишните
празници, за което е бил награден с писмена похвала, съгласно Заповед №
Л-271/31.01.2020 г. Предоставяна му е възможност и да се включи в групова
работа по история, както и в курс по английски език, които той категорично е
отказал. Все в тази насока следва и да се посочи, че свидетелят Х. не знае дали
ищецът е говорил с психолог. Не следва да се пропуска и фактът, че ищецът е бил
назначен на работа в затворническата кухня, поради което и не може да се
приеме, че е бил изцяло лишен от социални дейности и в този смисъл от
възможности за ресоциализация и личностна промяна.
По отношение на
твърдяната липса на медицинско обслужване, следва да се посочи, че съгласно разпоредбата
на чл. 128 от ЗИНЗС, при изпълнение на наказанието лишаване от свобода се
създават условия за опазване на физическото и психическото здраве на лишените
от свобода. За всеки лишен от свобода се създава медицинско досие, което
съдържа информация и постоянно поддържани данни за здравословното му състояние.
При преместване на лишения от свобода в друг затвор медицинското досие се
изпраща незабавно на приемащата териториална служба.
Условията и редът за
медицинско обслужване в местата за лишаване от свобода са определени в Наредба
№ 2/2010 г. за условията и реда за медицинско обслужване в местата за лишаване
от свобода, издадена от министъра на здравеопазването и министъра на
правосъдието на основание чл. 128, ал. 3 от ЗИНЗС. Налице е разлика между
дължимата административна дейност по материално-битово осигуряване, оборудване
с медицинска техника, снабдяването с лекарства и др. и медицинската такава -
профилактична, диагностична и лечебна, като качеството на последната следва да
се основава на медицински стандарти и добра медицинска практика. Това следва от
разпоредбите на чл. 3 и 4 от Правилника за устройството и дейността на
лечебните заведения към Министерството на правосъдието, приет с ПМС № 159 от
17.07.2003 г., както и тези на чл. 3, 4 и 5 от Наредба № 2/2010 г. Според чл.
133 от ЗИНЗС към затворите, затворническите общежития и поправителните домове
се създават медицински центрове, а съгласно чл. 134 от същия закон в тях се
осъществяват: 1. спешна медицинска и дентална помощ; 2. първична медицинска
помощ; 3. специализирана извънболнична медицинска помощ; 4. дентално
обслужване; 5. профилактична, рехабилитационна и хигиенно-противоепидемична
дейност за поддържане и укрепване на физическото и психическото здраве на
лишените от свобода; 6. медицинско освидетелстване на здравословното състояние
на лишените от свобода.
От фактите, изложени в
исковата молба, съдът е препятстван да разбере какво е точно твърдението на
ищеца и каква медицинска помощ твърди, че не е получил. Това обстоятелство не
се установява и от направените допълнителни уточнения, както и от събраните по
делото доказателства, доколкото не се установи при постъпването си в Затвора –
гр. Пловдив З. да е заявил, че е болен от Хепатит С, както и че се нуждае от
някакво лечение и/или диспансеризация, все в тази насока следва и да се посочи,
че с оглед назначаването му на работа в затворническата кухня, на същия са
правени изследвания за работа в ЗОХ, в случай, че резултатите от тези
изследвания са били несъвместими с работата му в ЗОХ, той не би бил назначен на
нея. За пълнота следва и да се посочи, че няма данни от страна на ищеца да е
подавана молба за посещение при лекар и/или зъболекар, на която молба да му е
било отказано. До извод в обратната насока не води и представеното писмо от
УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД, тъй като от него се установява единствено, че лицето
е пролежало в Инфекциозна клиника през 2007 г., което освен, че е извън исковия
период, не доказва, че пролежаването се дължи на заболяване с Хепатит С.
По идентичен начин стои
въпросът и със следващото оплакване относно общата хигиена, поддържана от
администрацията на Затвора – гр. Пловдив, доколкото същото не е подкрепено с
никакви доказателства, а и ищецът не посочва под прозореца на кои точно килии е
изхвърлян въпросният боклук, за да се извърши преценка, съществувал ли е по
отношение на него твърденият риск от разпространение на зарази. Отделно от
това, от страна на затворническата администрация са изложени конкретни данни
досежно организацията по отношение сметосъбирането и сметоизвозването, в които
дейности са включени и самите лишени от свобода, като доказателства в обратната
насока не бяха ангажирани от страна на ищеца, комуто е доказателствената тежест
да установи твърдяното нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС.
По отношение на
следващото оплакване, а именно, че служител на затвора е допуснат до работа със
съмнения за коронавирус, както и че всички лишени от свобода са били заключени
и не се допускани да се разхождат свободно, а и храната им е била носена по
килиите, следва да се посочи, че отново не се констатира ищецът да е бил
поставен в по-неблагоприятно положение от останалите граждани на РБългария,
доколкото по време на обявената пандемия, правото на свободно придвижване като
цяло е било ограничено за всички граждани, като целта на това ограничаване е
именно с оглед опазване тяхното здраве и живот, каквато цел, очевидно е
следвана и от затворническата администрация. В този смисъл оплакванията на
жалбоподателя съдът намира за неоснователни.
Предвид всичко
изложено, съдът намира, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна на
служителите на ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ само по отношение на
конкретно установените факти по делото, относно пренаселеността на помещенията
в затвора гр. Пловдив за периодите от 04.12.2018 г. до 11.12.2018 г., от
22.12.2018 г. до 24.09.2019 г., от 04.10.2019 г. до 17.10.2019 г., от
22.10.2019 г. до 05.11.2019 г. и от 19.11.2019 г. 31.07.2019 г. (в обхвата на
претендирания период – 07.11.2018 г. до 31.07.2020 г.), които водят до извода,
че ищецът е бил подложен на нечовешко и унизително отношение в разрез с
разпоредбата на чл. 3 от ЕКЗПЧОС.
За пълнота съдът счита
за необходимо да отбележи, че при осъществяване на правнорегламентирана
дейност, длъжностните лица от администрацията на ГДИН са нарушили и изискването
по чл. 2, т. 3 от ЗИНЗС. Действително по
делото няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни
лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до
унизително отношение, което уронва човешкото достойнство, но липсата на подобна
цел обаче не може категорично да изключи нарушението на чл. 3 от ЕКПЧОС (Решение
от 27.01.2015 г. на ЕСПЧ по делото „Н. и други срещу България” и др.).
Следва да се съобрази и
разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, според която, в случаите по ал. 1
(държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под
стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на
нарушения на чл. 3), настъпването на неимуществени вреди се предполага до
доказване на противното.
В случая безспорно е установено,
че претърпените негативни преживявания са в пряка причинно-следствена връзка с
битовите условия, по-конкретно малката жилищна площ на помещенията, в които е
бил настанен З. за посочените по-горе периоди.
Конкретният размер на
следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди, следва да бъде
определен при съблюдаване изискванията на чл. 52 от ЗЗД (по препращане от § 1
от ДР на ЗОДОВ), съгласно която размерът на обезщетението за претърпените
неимуществени вреди се определя по справедливост. Съгласно чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС в случаите по чл. 3, ал. 2 съдът взема предвид кумулативното въздействие
върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, продължителността, както и други
обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора. Понятието
„справедливост“ е морално - етична категория и включва съотношението между
деянието и възмездието. Следва да се има предвид, че вредите, които следва да се обезщетят на ищеца, имат компенсаторен
характер. Размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените
неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида,
изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите
нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в
страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство
за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта, като
законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди,
изисква размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде
определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и
обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна
дейност се е отразила на увреденото лице.
В случая от съда се
отчитат обстоятелствата, съставляващи проявления на незаконосъобразната
административна дейност и периода на исковата претенция - времето, през което
ищецът е пребивавал в Затвора - гр. Пловдив в пренаселени помещения. Съобразно
това, и при прилагането на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, съдът счита, че
справедливото обезщетение, което следва да се присъди на ищеца за втория исков
период (от 07.11.2018 г. до 31.07.2020 г.), за който се установи, че е бил
поставен в неблагоприятни условия в период от близо 19 месеца, възлиза на 1400
лева, като в останалата част – за разликата над 1400 лв. до пълния предявен
размер от 15 000 лв. исковата претенция като неоснователна следва да се отхвърли.
Основателни са и
претенциите на ищеца за присъждане на законна лихва, считано от 31.07.2020 г. (датата
на предявяване на иска) до окончателното изплащане на сумите.
По разноските:
На осн. чл. 286, ал. 3
от ЗИНЗС при частично уважаване на иска, съдът осъжда ответника да заплати
разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна
такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат,
когато е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска.
С оглед изхода на
спора, на ищеца се дължат сторените в производството разноски, които се
констатираха в размер на 10 лева – заплатената държавна такса.
От страна на адв. М. се
претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по смисъла на чл. 38 от
Закона за адвокатурата. В тази връзка и на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата и чл. 8, във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в приложимата редакция/,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на ищеца адвокатско
възнаграждение за процесуалното представителство по настоящото дело в размер на
63,20 лв., съразмерно на уважената част от иска.
По отношение на
претендираното от ответника възнаграждение за осъществената защита от
юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй като
производството по делото е водено по специалния ред по чл. 284 от ЗИНЗС, а в
ал. 2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско
възнаграждение. Разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, тълкувани в
тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на
чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ и чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК и
чл. 143 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда
отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника
при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не
се дължи.
Мотивиран от горното,
съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от Й.Н.З., ЕГН **********, понастоящем в Затвора – гр.
Пловдив, против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – гр. София за
присъждане на обезщетение в размер на 20 000 лв., ведно със законната лихва от
датата на предявяване на исковата молба, за понесени от ищеца неимуществени
вреди от бездействията на затворническата администрация в Затвора - гр. Пловдив
за периода от 06.06.2011 г. до 15.09.2015 г.
ОСЪЖДА
Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията“ - София,
ул. ”Н. Столетов” № 21 да заплати на Й.Н.З., ЕГН **********, понастоящем в Затвора – гр. Пловдив, обезщетение в
размер на 1400 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди по време на престоя му в Затвора – гр. Пловдив от 28.11.2018 г. до
31.07.2020 г. включително, ведно със законната лихва върху посочената сума,
считано от 31.07.2020 г. – датата на подаване на исковата молба до
окончателното и изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част за разликата до пълния му предявен размер от 15
000 лв., както и за останалите периоди в обхвата на претендираните – от
07.11.2018 г. до 31.07.2020 г.
ОСЪЖДА
Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията“ - София, ул. ”Н. Столетов” №
21 да заплати на Й.Н.З., ЕГН **********, понастоящем в Затвора – гр. Пловдив сумата в размер на 10
лв., представляваща сторени по делото разноски.
ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията“ - София, ул. ”Н. Столетов” № 21 да заплати на адвокат Г.Г.М.,
със съдебен адрес ***, адвокатско възнаграждение в размер на 63,20 лв.,
съразмерно на уважената част от иска.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главна Дирекция “Изпълнение на
наказанията“ – София за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на
касационно оспорване по реда на глава дванадесета от АПК в 14 – дневен срок от
съобщението пред тричленен състав на Административен съд – Пловдив.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: